Пол Дохърти
Блуждаещи огньове (19) (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ЕПИЛОГ

Поклонниците се събудиха веднага след зазоряване. Разпалиха огъня и скоро старата срутена църква се изпълни с вкусния аромат на печено месо. Всички горяха от нетърпение да продължат и се радваха колко хубав обещава да бъде денят. Небето беше безоблачно, слънцето вече грееше силно и никъде не се виждаше и следа от мъгла. Заприготвяха се за път, а Готвачът, въпреки екземата си, взе едно кожено ведро и отиде за вода до близкия извор. Конете бяха оседлани и като разговаряха весело помежду си, поклонниците се събраха край огъня да закусят. Те се смееха на страховете си от предишната нощ, когато мракът сякаш се беше затворил около тях, а историята на Бедния свещеник ги беше изпълнила със скрит ужас.

Когато той завърши разказа си, поклонниците бяха останали в безмълвен размисъл. Сър Годфри още веднъж беше излязъл навън с изваден меч, за да открие защо бяха чули дрънчене и стъпки в изоставеното гробище край църквата. Търсенето му не беше дало резултат. Независимо от това всички присъстващи признаха, че са почувствали тръпки да лазят по гърбовете им, сякаш отвън има хора, които ги наблюдава.

— Това беше само приказка за духове, нали? — попита Морякът.

— Хайде, хайде — прекъсна го Ханджията. — Всички знаем, че не е така.

Той намигна на сър Джефри Чосър — напоследък често се заговаряше с дребния, жизнерадостен придворен. Беше странно, че много от поклонниците се познаваха помежду си и че историите, разказвани вечер, не бяха само приказки, а се основаваха на истината.

— Не мога да кажа — заяви гордо Готвачът — дали е приказка или не. Но аз съм от Скозби. Монталт имат земя там…

— Ами старата църква? — попита някой.

— Както казах — отвърна Готвачът — старата църква вече я няма. Сега на мястото има монашески орден. Свети хора, отдадени на молитвите си — добави той и погледна лукаво към кармелита, който пълнеше устата си с хляб и месо.

— Ами на Хай Маунт? — попита Правникът.

— Там има красива църква от сив камък, чиято камбанария стига до небето — отговори Готвачът и размаха мърлявия си показалец. — И преди да ме попитате, лорд Ричард е погребан пред олтара. Колкото до проклятието — той сви рамене — лорд Хенри и лейди Изолда са в отлично здраве и са горди родители на пет буйни деца. — Той млъкна и лицето му доби озадачен вид. — Затова не съм сигурен, господин свещеник, дали историята ви е вярна. Спомням си обаче, че лорд Хенри и младата му съпруга бяха на поклонение във Франция. Нямаше ги с месеци.

— Ами селото? — попита орачът.

Готвачът погледна към мрачното му лице, а после към аскетичните черти на брат му, Бедният свещеник. Наистина ли тези двамата бяха свещениците, дошли преди толкова много години в Скозби? Спомените на готвача бяха замъглени и макар понякога той да улавяше поглед или жест, които му напомняха нещо, не беше сигурен и затова не искаше да ги притеснява. Усмихна се на Орача.

— Скозби е прекрасно място, щастливо и преуспяващо. Отец Мелитус е с нас от много години. Добър пастир, който бди над паството си.

— Знаете ли какво? — Батската невяста стана и сложи широкополата си шапка. — Когато бях на поклонение в Кьолн, чух за плащеницата с изображението на лицето на Христос. — Но това са само приказки. — Тя показа редките си зъби в усмивка.

— Хайде — сър Годфри бръсна трохите от изцапания от пътуването си жакет. — Време е да тръгваме. Трябва да намерим пътя, а и след тази страшна история, може би Мелничарят ще ни разсмее с нещо по-весело.

— Да — обади се Икономът. — За един монах, невъздържан и развратен като врабче!

Щеше да започне нова караница, но сър Годфри плесна с ръце и Ханджията се намеси. Огънят беше угасен, църквата — претърсена за забравени вещи. Като разговаряха шумно, поклонниците отидоха при конете си, като спореха кой да разкаже следващата история. Бедният свещеник и Орачът останаха край огъня, загледани в черната пепел. Сър Джефри Чосър дойде при тях.

— Това сте вие, нали? — попита той. — Свещениците Филип и Едмънд? Моля ви, кажете ми. — Веселите му очи сега бяха ясни и сериозни. — Няма да кажа на другите.

— Ние сме тези, за които ни мислите — отговори Бедния свещеник. — Но по-важно е какви станахме. Сега брат ми и аз живеем от обработката на земята. Постим и се молим. Служим на Христос и на нашето стадо. Никого не връщаме с празни ръце.

— Изкуплението ли е това? — попита Чосър.

— Да. — Бедният свещеник се усмихна и вдигна излинялата си наметка. — С живота си изкупваме греховете на мнозина.

Чосър кимна и отиде при останалите.

— Те бяха тук снощи, нали? — прошепна Орачът.

— Да, знаех, че ще дойдат.

— Знаеше ли?!

Бедният свещеник отведе брат си до една от стените и Орачът видя две очи, нарисувани с въглен върху мазилката. Под тях бяха написани думите: „Spectamus te, semper spectabimus te!“ — Ние те наблюдаваме, ние винаги ще те наблюдаваме!