Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (9)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 20гласа)

Информация

Корекция
kuyvliev(03.08.2006)
Сканиране
Дарко

вулгарен роман

Книга осма

(c) Христо Калчев, 2002

(c) Венцислав Шолти, художествено оформление на корицата

(c) 2002 Издателство „Световит“

(c) 2002 Камелия Вълова, редактор

„Световит“, София, 2002

ISBN 954-9761-21-5

История

  1. —Добавяне

Дванайсета глава

Най-популярният човек в България беше станал някакъв младок, пожарникар и каратист, който вместо в силовите групировки се беше озовал в МВР и сдобил се с генералски пагони, се изживяваше като месия. Мачо? Козела беше виждал какви ли не ченгета. Истински пичове, фукльовци, страхливи зайчета, кариеристи, но този беше странна комбинация от актьор и профи. Хареса му от пръв поглед — здрав кокал, волева мутра и честни очи. Можеха да му пробутат всякакво лайно за торта гараш, Козела беше разсеян човек за подробностите, но се беше научил да разчита погледи като Светото писание. Никой не можеше да му вдъхне доверие, кураж или почтеност, ако го погледне фалшиво, плахо или алчно. Бойко Борисов? Беше ли чувал някога за този самурай? Ако съдеше по биографията му, той беше завоювал и черния пояс, и титлите по негово време.

Флора го извади от мислите му. Ласкавият й глас го приканваше за обяд.

* * *

След като „слезе“ от Пътя на коприната, Косьо Македонеца тръгна да обиколи аптеките си, преди да се прибере в София. Беше обходил Видин, Плевен, Русе и влизаше във Варна, когато менюто на джиесема изписа „Йон“.

Беше неделя, двайсет и трети февруари, валеше проливен дъжд, затова Перо Пора спря крайслера, преди да включи апарата.

— Как протече екскурзията, Пор?

— Без изненади, генерале.

— Къде си?

— Пред Варна.

— Сам?

— Да.

— Разплати ли се с момчетата?

— Предварително.

Козела изпсува наум.

— Плащай само за свършена работа, момче.

— Жест, колега. Купувах доверие.

Прав е! — помисли той, но се въздържа от коментар.

— Тангото продължава. Две напред, една назад. Това са правилата на танца.

— Значи предстои „фаза затишие“?

— Именно, Пор. Гледай си бизнеса. По това време догодина разпускам оркестъра. Дотогава ще бъдеш богат човек.

— От твоята уста в Божите уши, господин генерал. Това ли е всичко?

— Разпусни ескадрона… временно.

— Ясно — после добави. — Благодаря за всичко — и прекъсна връзката.

* * *

— Ас?

— Кажи, генерале?

— Познаваш ли генерал Бойко Борисов?

— О, да, шефе, от спорта. Тренирахме различни стилове, но сме стари авери.

Лошо, да му ебеш майката!, но отново глътна псувнята.

— Има ли някаква представа от нашия тим?

— Никаква! Заметохме следите веднага след катапулта на генерал Бонев.

— Не ние, ВИС и СИК свършиха нашата работа!

Козела знаеше поименно кои къртици на бандитите действат в МВР, но не беше негова работа да им хвърля клупове на вратовете. Той отдавна се беше върнал в техния отбор, макар че те не знаеха. Не беше негова грижа да ги отваря. По-важно беше до края на живота си да не среща ни тях, ни ченгетата.

— Каква пиеса играеш пред Борисов?

— Лазар Лазов — Аса мълча дълго, преди да отговори.

— Ти знаеш ли, че току-що ми подпали моторетката. Повика ме да се върна в системата?

— Е, и?

— Поисках време за размисъл.

— Отговорът е „да“ при определени условия — и изкрещя вътрешно: Бинго!

— Именно?

— В никакъв случай НСБОП при повторно предложение. Внимавай, Ас! Тоя не се ебе лесно.

— Знам, генерале. Има и слаби места. Обича прожектори, културни среди, медии.

— Толкова по-добре. Ако ти предложи пагон, приемаш само при „ромб отгоре“ и на завет. Никакви „уестърни“, Ас. Или „стопанин“, или „митничар“. Ясен ли съм?

След ново мълчание Лазов потвърди.

— Някой друг има ли анонс? — попита Козела.

— Засега не.

— Условие номер две. Ти си избираш екипа. Аса се разсмя весело.

— Много романтично звучи, д’еба мама му.

— Господ и на присмех помагал? Чувал ли си?

— Да.

— И още нещо. Къде е досието на Виктор Бут?

— „Армимекс“ го покри по времето на Жан Виденов.

— Познаваш ли го лично?

— Повече, приятели сме. Аз го разработвах. Козела засия вътрешно.

— Тогава сценарият е прост, Ас. Уговориш ли се с Борисов, вкарваш нашите хора в „лайната“ и аз те свързвам с канала. Вие петимата, но с равен дял с Македонеца. Ти командваш пътя на „желязото“, той — на „праха“. Панимаеш?

— Панимаю.

— Действай! — Козела затвори телефона и се усмихна приветливо. — Как се нарича манджата, Флора?

— Скумрия, варена във вода с лимон, чесън и дафинов лист, скъпи.

* * *

Във вторник Аса се обади. Беше постъпил в гранична полиция. В четвъртък, първи март, сформира мобилния си отряд и възстанови последните живи ескадронисти — Андрей Консулов — Плешивата глава, Орлин Гочев — Орлето, Иван Георгиев — Гофи и Георги Костурков — Коста. На официалната церемония по встъпване в длъжност и петимата получиха повишение в звание полковник.

Същата нощ Козела потърси Хауки Исламболи.

* * *

— Българската преса свързва Бут с Осама, фараон.

Исламболи отговори, без да се замисли.

— Вестникарски балони, Йон. Ако Осама падне в ръцете на Бут, ще бъде сварен на супа. Този религиозен идиот направи бизнеса смъртно опасен.

— Пресата го свързва, Хауки, не аз. Напротив, готвя се да работя с него.

— Знам.

— Знам, че знаеш. На него ли да благодаря за транспортирането на молдовката?

— На брат му Сергей. В нашия бизнес няма религии, Йон. Доларът е долар и в Мека, и в Йерусалим.

— Така е, фараон, и аз паля свещи на този олтар. В Тирана видя един от моите хора. Около трийсет и пет годишен… рус. Помниш ли го?

— Да.

— Запиши една банкова сметка в София. Половината от разкешването трябва да се представя като разплащане по фармакологичен обмен. Ще научиш подробностите от моя партньор. Казва се Константин Дарделев.

— Потъваш ли, Йон?

— Пускам завеса, но лостовете остават в мои ръце. Едни артисти ще пеят в твоята опера, други — в отбора на Бут. Нищо повече от двойна защита.

— Разбирам те, Йон. Нямам причини да не приема твоите правила.

— Благодаря, приятел. Длъжен бях да ти го кажа. Исламболи мълча миг-два, после каза тихо, излишно патетично:

— Ако вярвам в нещо, Йон, това е приятелството. Ти си мой приятел, генерале!

* * *

На трети март Козела гледаше по БНТ тържествата по случай Националния празник на България, когато Флора му донесе писмото от Габи. Не биваше да й дава да разбере съдържанието му, нито идеята, която се криеше зад смисъла му, затова подхвърли плика на бюрото и я придърпа на канапето до себе си.

— Къде е Осип?

— С мис Барнс… Срича.

Козела я прегърна, целуна я по косата.

— Имаш ли време за малко любов?

— О, не, Йон… Долу е пълно с хора. Ще идва учител по гръцки, а на обяд — свещеникът от църква „Свети Атанас“.

— Поп?

Флора се сгуши в скута му.

— Имам една мечта, скъпи! Може ли да ти я кажа? Козела разроши косата й. Опита мил жест, но май се получи мечешка ласка.

— Казвай, момиче. Какъв е смисълът да крием мечтите си, щом грижите ни са общи.

Изглежда, Флора се прекръсти наум, защото гласът й трепереше.

— Искам Осип да бъде християнин. Аз също не съм кръщавана, Йон… Може би оттам идват всичките ми нещастия?

Козела остави впечатление у нея, че обсъжда отговора си, но всъщност го разширяваше с идиотското чувство, че да достави радост на най-близкия си човек, се готви да се превърне в шут в собствените си очи.

— И аз не съм кръстен, Флора. Уговори с попа кръщавка за тримата и нашата венчавка. Нямаме нужда от граждански брак, но църковният като че ли е задължителен — не очакваше отговор и не го получи. Знаеше, че Флора се бори със сълзите.

* * *

Габи беше изпратила две писма в един плик. В едното признаваше, че се обявява за вдовица на генерал Иван Милетиев — Козела с пълното съзнание, че е жив. Във второто го питаше: „Защо тъпчеш гушата на някакъв македонец, който въобще не познаваш? Не съм ли аз тази, която заслужава бонус заради мъките, които ми причинихте ти и твоите синове?“.

Козела запази писмата, не си направи труда да й отговори, но веднага се свърза с Джон Хакел. Време беше ЦРУ да издаде смъртен акт на живия покойник Козела.

На пети март стана православен християнин и се венча.

Че съм убиец — няма съмнение. Но че съм такъв демагог, нямах представа!, вътрешно развеселен мислеше той, докато участваше в лошия цирк, наречен „влизане в правата вяра“.