Христо Калчев
Последно причастие (8)

Осма глава

— Кой е баща му? — попита Козела, загледан в блаженото изражение на спящия Осип.

— Един молдовски руснак, крадец… Вор в законе… Поне така мисля.

Флора го хвана за ръка и го поведе по стълбите надолу към хола. На отоманката пред горящата камина беше сервирала водка и рибни мезета. Щеше да го употреби, както се беше заканила, едва потискайки порива да го награби пред сина си.

Отложиха водката за след акта, взеха бърз душ и се върнаха пред камината.

— Избяга… Онзи ден избяга да не чуеш… За къщата.

— Твоя е. Поне документите са на твое име. Флора легна в скута му.

— Наша е. Без значение на чие име е — опита да отпие легнала, но водката се разля върху гърдите й и се изправи. — Богат ли си, Иван?

Козела кимна усмихнат.

— Достатъчно, за да си позволиш всичко, което ти мине през ум.

— Нямам нужда от нищо. Ти си тук, Осип също, нищо не ни заплашва, кошмарите ще избледнеят, къщата е замък… Какво бих могла да искам повече? — отново се отпусна в скута му. — С какво съм заслужила този рай? Че съм гола? Можеш да си купиш всяка курва… И по-красива, и по-млада от мен.

— По-млада? Не обичам агнешкото — лигаво ми е — усмихна се. — Няма по-красива от теб, Флора.

Притихна отново, после погали слабините му… Задържа ръката си и му извъртя най-изстискващото фелацио за дългия му безразборен сексуален живот.

Пиха прегърнати, опънали боси крака срещу огъня.

— Жив ли е крадецът?

— Кой крадец, какъв крадец? — не разбрала, по-скоро забравила разговора им, уплашено попита тя.

— Бащата на Осип.

Лицето й грейна в усмивка, внезапно вдървената й мускулатура се отпусна толкова бързо, както се беше напрегнала.

— За Бога, Иван, уплаши ме! Не, разбира се. Убиха го в началото на бременността ми. Обесиха го в двора на пандиза… Неговите хора.

Козела мигновено забрави крадеца. Не го интересуваше нито личността му, нито биографията на Флора. Трябваше да знае обаче дали някой някъде по света няма да предяви съпружески претенции към нея и бащински към сина й.

— Чия фамилия е Марин? На вор в законе?

— На баща ми.

— Омъжена ли си?

— Никога не съм била. Бях курва, после държанка… Можеш да си представиш. Знаеш всъщност! Козела кимна.

— Минало, момиче… Забрави. И аз не съм светец. Исках да знам дали някой има претенции към името ти.

— Не те разбирам.

— Исках да се уверя, че никой не търси жена си Флора и сина си Осип.

— О, не… Никой! — извиси до фалцет: — Никой жив изрод! Никой!

Козела затвори устата й с целувка. Отново се вкопчиха един в друг. Прегръдката прерасна в див, всеотдаен акт. Ще те тресне някой инфаркт, разгонено копеле!, крещеше наум в екстаз Козела, докато изстрелваше спермата си във врящата й фурна.

После гледаха новините по СШ, наляха чашите с водка, запалиха цигари, легнаха на отоманката. Флора с все по-блажена усмивка, Козела — все по-объркан. Отново потъваш в дълбоки води, Козле смрадливо!, продължаваше вътрешния си монолог, когато я чу да казва:

— Беше страшно хубаво, Иван. Щастлива съм. Вярваш ли ми?

Обзет от паника, ни в клин, ни в ръкав Козела изтърси:

— Трябва да си подменя името. Истинското ми копае гроб.

Флора го погледна уплашено, но после като че ли някаква надежда припламна в очите й.

— И аз ще го сменя… Така можем да започнем на чисто! Искаш ли?

— Не.

Флора изтръпна, погледът й угасна, надеждата се изпари.

— Искам да кажа — късно е. Аз го смених вече. Затова те питах дали някой, например крадецът, има претенции за името ти.

— Не те разбирам — унило и глухо прошепна тя.

— Казвам се Йон Марин — усмихна се криво. — Нова самоличност със същите инициали. Дали Иван Милетиев, дали Джон Милетич, или Йон Марин — все в гъза. Имаш ли нещо против?

— Не — Флора мисли дълго, преди да попита: — Ако те разбирам добре, ние сме семейство.

— Да.

— 1/1 мога да кажа на Осип, че си мой съпруг?

— Да.

Отново потъна в размисли.

— Йон?

— Да.

— Осип не знае нищо за баща си. Казах му, че пътува.

— Сега аз не разбирам, Флора.

Пиеха, пушеха, мълчаха. Страхуваше се от въпроса, който искаше да му зададе и Козела го чувстваше с кожата си. Трябваше да й помогне, но беше необратим риск — това, което предстоеше да каже.

— Да, моето момиче. Аз съм баща му, ако добре те разбирам.

Флора ревна отчаяно, сълзите отприщиха нервите, върнаха усмивката, после умората я смаза и заспа в ръцете му. Козела я положи на отоманката, зави я, допи водката и легна до нея. Събуди го слънчев лъч. Когато отвори очи, завари Осип заспал между него и Флора.

Дали ревнува?, усмихнат помисли той, докато завиваше с одеяло детското телце. Козела знаеше, че и говори, и мисли патетично, но това беше той. Убиец със сърце на сърна.

* * *

Флора и Осип спяха, когато излезе. Избягваше да мисли, предпочиташе да действа. Практиката му подсказваше, че от дълбане в миналото, още повече от планове за бъдещето полза няма. Цял живот беше живял ден за ден и макар по чудо — беше оцелял. Нямаше нито една съществена причина да променя навиците си. Животът му беше играл какви ли не номера. Беше станал ченге от беднотия, но първото семейство създаде от глупост. Офицерската заплата не беше достатъчна, за да вдъхне уважение у жена му, камо ли да осигури достойно бъдеще на синовете му. Когато ги загуби, стана корумпирано ченге, за да спаси поне децата си. Но едно престъпление никога не остава само. Малко по малко развратът на морала и уменията на полицая го превърнаха в убиец, после в наемен убиец и накрая — в масов убиец. Но животът продължаваше да му разиграва курвенските си трикове. И жена му, и синовете му загинаха, завлечени в Ада от маниера му на съществуване… И не само те, а почти всички врагове и партньори, с които или професията, или случайността го свързваше. После започна бягството. И не оня тъп доктор от филма „Беглецът“ беше автоматизиран продукт на собствената си паника, а той — американецът от молдовски произход Йон Марин. Убийство — хонорар, убийство — хонорар… и така до пълното полудяване, наречено Габриела Сиракова, едновременната любовница и на двамата му разстреляни сина. Ожени се с пълното съзнание, че бъдещата му съпруга е родена курва и че презглава се хвърля в бездната. Потоци кръв проля да я измъкне от две поредни отвличания, за да я преотстъпи овчедушно на Перо Пора — Коста Македонеца. Сега можеше да си признае — с облекчение. С обреченост ли попадна под удара на брака, макар и фалшив?

— Господ знае! — промълви беззвучно той. — Ще трябва да поискам от Хакел още куп подправени документи, брачно свидетелство, кръщелно за малкия, адресни регистрации в Америка… Ебал съм му майката. Ще мисля утре. Сега имам работа…

* * *

Когато се върна, имаше син, Осип — баща, Флора — семейство. Беше се изръсил петнайсет хиляди долара за компютър „Макинтош“, стереоуредба, видео, DVD, седем телевизора за стаите и TV-man^[1] за хола. Пазара мъкнеха трима служители на „Панасоник-ексклюзив“, а той вървеше пред тях с два тримесечни родезийски риджбека^[2] под мишниците и една торба с карабина „Маверик“, истински дамски пистолет „Лама“ и трийсет килограма патрони.

Флора, зашеметена от семейно щастие, не обърна внимание на стоката. Осип го целуна по двете бузи под нейна режисура, но онемя при вида на кучетата. Докато Козела командваше работниците, щастливият му глас отекваше в каменната настилка на двора, после заглъхна в стволовете на кедрите.

Когато изпрати хамалите и тръгна към къщата, Флора излезе да го посрещне на пътеката.

— Къщата заприлича на замък от сапунен сериал. Защо ни глезиш, Йон?

Козела пропусна обръщението покрай ушите си. Ще трябва да свиквам с новата си персона!

— Не само вас.

Хвана го под ръка, настани го на бамбуковите столове на терасата и се отпусна срещу него.

— Осип е щастлив, намираш ли?

— Кученцата. Обичам тази порода. Красиви, пазачи…

— Не — Флора поклати глава. — Попита ме: „Обичаш ли го?“. Казах „да“. „Тогава можем ли да имаме куче?“. И ти се върна с две.

Козела онемя. Дали не развиваш шесто чувство, врачко шибана!

— Поне веднъж и аз да зарадвам някого — криво усмихнат каза той.

— Тази прелест има нужда от животни, Йон. Ако зависи от мен, ще взема котка и ще напълня клетките с птици.

— Къщата е твоя, Флора. Прави каквото искаш. Сериозно говоря.

Флора нямаше нужда от подкана.

— Докато те нямаше, с Осип обиколихме пазара. Продават говорещи папагали, фазани, пауни. И без това клетките са три. Осип ще полудее!

Козела кимна.

— Ще идем заедно. Купих техниката, но изкуство не. Видео и DVD-филми, CD и аудиокасети. Искаш ли?

— И птици… котка ще взема от съседите.

— Познаваш ли ги?

Не свари с отговора. Осип се появи възбуден, олигавен, с кутретата в ръце. Говореше нещо на молдовски, но гледаше в него.

— Какво казва?

— Пита как да кръстим кученцата?

— Фобос и Деймос! — без да се замисля, изстреля отговора. Така се наричаха спътниците на Марс, преведено от латински означаваше Страх и Ужас.