Христо Калчев
Последно причастие (4)

Четвърта глава

Душата на българина е варварска, мислеше Козела, съдейки по себе си. Той беше по-склонен да вярва на гадатели, пророци, екстрасенси, дори на покойната Ванга, отколкото на Господ-Бог, сина му Исус и Светия Дух, да не говорим за мазните, покварени попове, които са станали свещенослужители предимно от леност. Съвременният свят не познаваше нищо по-мързеливо от така наречената църковна дейност. Но и нищо по-дълголетно от брадатите чернокапци.

За изненада на Козела погребението на Вадим Кан нито беше лишено от християнския театър, нито словото, което не разбираше, стигаше до тези, за които е адресирано. Разликата се състоеше в подробностите. Мюсюлманите лягаха голи в земята и вместо кръст на гроба побиваха бял дялан камък.

Когато церемонията завърши и опечалените чеченски гангстери се отправиха към джамията за молитва, Козела запали беемвето, напусна турския квартал на Мегало Кастро и подкара към хотел „Кандия“.

Беше убил Вадим Кан с електрически ток, но беше изпипал достатъчно внимателно акцията, за да мине за нещастен случай. Навремето, като млад офицер от милицията, Козела беше гледал американския филм „Механикът“. Чарлз Бронсън играеше поръчков убиец. Не ползваше оръжия, смяташе ги за каубойски прийом, но дълго снимаше жертвите си, изучаваше навиците им до най-дребни детайли и едва когато вникнеше в денонощната рутина, инсценираше летален инцидент. Сюжетът предлагаше десетина похвата. Козела помнеше и най-дребните подробности. Никога нямаше да забрави този филм и именно той го превърна в механик.

Козела купи жици, прекъсвачи, гумени ръкавици, алпийски „котки“ и три денонощия подготвяше удара си. Изкачи се на стълб на далекопровод, включи кабелите, прекара ги до задната фасада на хотела, заземи, остави работния гащиризон в багажника на беемвето, влезе в бара и седна на обичайното си място до витрината. Тогава един от чеченците се приближи до масата му. Шейхът на Икерия го канеше на уиски. Старата уговорка не беше забравена и още важеше.

— Търговец ли сте, господин Милетиев?

— По принуда — Козела опита да се усмихне непринудено. — Пенсиониран офицер… Полковник.

— Полиция? Поклати глава.

— Мотопехота.

— Какъв бизнес въртите… С каква стока имам предвид.

— В Крит с никаква, господин Кан. Явявам се посредник при една сделка… Казах ви онзи ден.

— Помня — чеченецът се взря в очите му. — А в София?

— Не, в Атина. Подбивам цените на някои зърнени стоки.

— Аз го правя цял живот — Кан изглеждаше в добро настроение. — Успешно!

Козела кимна.

— Личи, че ви върви бизнесът — отпи. — Чеченец сте, нали?

— О, да. Моите момчета също. Знаете ли къде е Чечня?

— Смътно… Кавказ. Столицата е Грозни.

Вадим Кан се изсмя шумно, каза нещо на своя език, фамилиарно, но затова пък доволно го потупа по рамото.

— Отлично, българино. Руските сволочи и толкова не знаят, но имат претенции да ни владеят! Представяш ли си нахалството им?

— Вие бяхте съветска република, ние задунайска губерния. Все в гъза.

Шейхът на Икерия замръзна. Мълча миг-два в размисъл и попита глухо:

— Мразиш ли руснаците?

Козела имаше готов отговор, но щеше да е подозрително, ако го „изстреля“ веднага.

— Какво значи руснак? Славянин, евреин, татарин, грузинец. Само Путин е руснак — допи водката, поиска втора.

Кан пиеше уиски, но по-скоро си топеше езика в чашата.

— Аз воювам с Русия.

Козела опита да се усмихне тъжно.

— А аз бях офицер и съюзник на Съветския съюз. Варшавския договор. Помниш ли?

— Разбира се. Всички бяхме роби на Съюза, но сега — кукиш! Да си ебат майката. Ще ги коля, където ги срещна.

Беше ред на Козела да открие истинското настроение в очите му.

— Гърция и островите са пълни с руснаци.

— Не и Крит. Още не! Цял Кипър говори руски. Шибаните гърци не знаят на какви касапи разпродават острова. Турците ще им се сторят християнски ангели небесни! — гласът му беше остър, като че ли зъл, но когато срещнаха погледите си, не видя ни явна, ни стаена агресия. — Вярващ ли си?

— И аз не знам какъв съм, господин Кан. Като военен бях член на комунистическата партия… Не, не съм религиозен, още по-малко болшевик. Ако има Бог, би трябвало да е за всички — християни, мюсюлмани, евреи… Еба ли му майката какви още секти има.

Чеченецът кимна разбиращо.

— И аз минах по този път. Комсомолец, партиец, стигнах до сержант в Червените барети… Сходна съдба, българино. Ако бях учил, и аз щях да съм полковник. Нямаше по-печен боец от мен. Но съм вярващ мюсюлманин, повече — войн на световния ислям!

Ал Кайда!, помисли Козела, макар че, без някой да му казва, знаеше, че е на лов за един от сподвижниците на Зеления принц.

Стояха още половин час заедно. Чеченецът попита вяло кога ще се появи собственичката на къщата. Козела отговори, че чака да се стопят снеговете. После се разделиха. Беше време за вечерната молитва. Барът опустя.

Най-много време му отне тоалетната. Трябваше да прекара жица през високия прозорец, да я прикрие в ръба на фаянса и оттам, по земята, да я свърже с батерията на чешмата. Две поредни нощи пи вода вместо водка, имитира пиянство и когато чеченците се прибраха на етажа, влизаше „да работи“. Купи синя жица, синя боя според цвета на стената и жълта като умивалника. Когато инсталацията беше готова, започна да търси „чакало“ — така ловджиите наричаха мястото за наблюдаване на дивеча. Пред хотела имаше малък паркинг, заобиколен от ниски клонести дървета. Оттам се виждаше таванът на тоалетната, но не и умивалникът, пред който трябваше да изпържи чеченеца. Козела се върна в дрезденската фирма, нае с американския си паспорт автокран, предплати го и когато го паркираше пред южната страна на хотела, Вадим излезе на балкона си.

— За какъв хуй ти е това чудовище, Иван? — развеселен попита той.

Козела вдигна глава и закри с длан очите си от слънцето.

— Оградата е антика. Не искам да я разрушавам.

— Каква ограда, бе? Да не строиш пандиз?

Козела се изсмя фалшиво. Надяваше се, че шибаният чеченец не е схванал интонацията.

— Трябва да внеса пиано, мебели. Да изнеса някои неща, които не минават през вратата.

— На оная къща? Дето я купи за жената?

— Да.

— Искам да я видя. Това е идея… Може да реша да я купя.

Козела поклати глава.

— Малка е за теб. Няма място за охраната. Продават се къде-къде по-готини палати… На безценица.

— Кой ги продава?

— Една немска фирма, Вадим. Слез. Ще те представя на собственика.

— Утре… Не, в неделя! — беше четвъртък. — Къде отиваш?

— В бара. Мой ред е да черпя.

— Идвам.

Вадим Кан не преживя нощта, камо ли да дочака неделята. Беше преди десет вечерта, когато Козела включи прекъсвача и видя леталната му агония. Отдалече приличаше на медицински електрошок, отблизо — на загорял бифтек. Когато чеченците помъкнаха Кан към болницата вместо в моргата, Козела прибра инсталацията, инструментите и оверола^[1], слезе на стотина метра под хотела и ги хвърли в първата канализационна шахта. После постави чугунената решетка на мястото и се върна в бара. Един час по-късно чеченците се върнаха отчаяни и едва тогава се сетиха да търсят причината за смъртта на Шейха на Икерия. Нито те, нито полицията откриха и най-малката улика за причинилия смъртта токов удар.

* * *

Козела бързаше. От една страна, не можеше да не присъства на погребението на Вадим Кан, от друга, Хакел вече втори час го чакаше в хотела.

— Прекаляваш, зискег^[2]! — нервно, тихо, дори злобно каза германецът. — Чувал съм, че престъпникът се връща на местопрестъплението, но че рони сълзи над гроба на жертвата си, ми се вижда прекалено цинично.

— Но необходимо, Хакел — Козела имаше „адска“ нужда от водка и никаква от оправдания. — Защо си тук, зискег? Имаш намерение да се държиш като равин?

— Хакел се усмихна кисело.

— Опазил ме Господ, Козел. Ние сме в един отбор, старец!

— Мърдър Корпорейшън?^[3]

— И така може да се каже.

Пиеха бавно. Мълчаха. С периферното си зрение Козела следеше всяко движение на чеченците. Бяха тревожни, но не и подозрителни. По всичко личеше, че се готвят да напуснат хотела.

— Кога ще видя къщата?

— Утре. Имаш ли известия от Морис?

— В неделя момчето ще пристигне от Москва. Сабри ще бъде с него.

— Тогава ще видиш къщата в неделя. Не само ти.

Не Вадим Кан, а Осип Марин щеше да види своя бъдещ дом, където щеше да расте под грижите на отчаяната си, но горда майка.

На третия позив Флора включи мобилния телефон.

— В Атина ли си, Иван? — със зле прикрита тревога попита тя.

— Не. Слушай ме внимателно, Флора. Прибери багажа, целия. После купи еднопосочен самолетен билет до Мегало Кастро в Крит. Като разбереш часа на полета, обади ми се. Разбираш ли?

— Да… Служило ли се е нещо? Нещо лошо?

— За Бога, Флора, не! Прави, каквото ти казвам. Ще те посрещна на летището — и изключи апарата. Хакел го гледаше изпитателно.

— Флора ли беше?

Кимна.

— За нея ли купи къщата?

— На нейно име. Имам нужда от нови документи, Хакел.

Полковникът от всички възможни разузнавания се изсмя презрително. Поне така му се стори, въпреки че маската му не изобразяваше презрение.

— На фамилията на Флора? — попита Хакел.

— Да. Йон Марин, бивш офицер от Секуритате! Не искам малкия да живее с мисълта, че е копеле!