Христо Калчев
Последно причастие (14)

Четиринайсета глава

Осип спеше, Флора и Козела пушеха в стаята, бяха се любили току-що и още не можеха да успокоят дишането си, когато телефонът иззвъня.

— Чакам те в хотел „Кандия“. Веднага! — каза Хакел.

* * *

Козела се появи с два часа закъснение. Знаеше, че му къса нервите, но щеше да го отучи да командва. Или никога повече нямаше да се срещат като приятели. Не искаше да мисли как би изглеждала една среща между тях при други обстоятелства.

— Защо си тук? — попита той, докато сядаше срещу него.

— Аз задавам въпросите, Козел. Искам да те предупредя, че не съм сам.

Козела се разсмя. Не му беше до смях, но успя да изглежда развеселен.

— Това изглежда като заплаха, д’еба мама му.

Повика сервитьорка, поръча водка, Джон Хакел вече пиеше.

Шибаният килър излъчваше спокойствие и сигурност. Без да казва нищо конкретно, с появяването си беше взел надмощие, а това не можеше да му го позволи. Пагонът не го позволяваше.

— Имам няколко въпроса, Козел. Съдбоносни.

— Бързаш ли?

— Ти си мръсен предател и алчен като негър. Подготви се психически. Чака те тежка вечер. От отговорите ще зависи дали не е последна, мъртвецо!

Козела се усмихна приветливо.

— Все някоя вечер, все някога ще бъде последна! Няма да е тази, Хакел, уверявам те. Видях стрелците ти. Ако имаше причина да се тревожа, щях да съм ги избил, преди да седна срещу теб, приятел. Апропо, благодаря за съдействието. Тези дни всички ченгета в София пият за упокой на Козела.

Хакел беше „печен пич“ и не се гепи на въдицата.

— Къде е Хауки Исламболи? Козела не отговори.

— Аз съм богат гангстер, Джон. Сметките ми набъбват като циреи. Три живота няма да ми стигнат, за да изхарча кървавите пари.

— Къде е Исламболи, Козел?

Продължи да му се усмихва подкупващо.

— Знам въпросите, Хакел. След Исламболи ще по следват Виктор Бут, Пътят на коприната, Алкалай, Ал Кайда, Ескадронът на смъртта, Осама… — Козела поклати глава. — Прати охраната да спи. Нека профукат някой долар в казиното. За моя сметка, разбира се. А ние ще изпием питиетата и ще отидем да вечеряме. Аз те каня. На празен стомах няма да получиш никакъв отговор, след кафето ще отговарям като дипломант на държавен изпит.

* * *

Флора посрещна Хакел като стар приятел. За трети път щяха да вечерят заедно, но за първи път и с Осип. Масата беше застлана на мраморната тераса. Свещите запалени, питиета в ледени шампаниери, мезетата сервирани, основното ястие все още във фурната. Обходиха мълчаливо двора, двата етажа на къщата и едва тогава седнаха на масата, Флора беше в кухнята, Осип хранеше риджбеците. Козела наля водките. Продължиха да мълчат. Градските шумове бяха стихнали, щърбата луна висеше над главите им.

— Разбирам подтекста, Козел, но не е достатъчен. Съмненията са открити.

— Страх ме е, че не те разбирам, Джон. Вдигна чашата за наздравица, Хакел го последва машинално.

— Разбираш, Козел. Познавам те от години. С тази демонстрация на уют и благополучие искаш да кажеш: „Да не съм луд да си нарушавам спокойствието за пари, които и без това имам!“.

Усмихна се огорчено по своя преценка, неискрено според вътрешното чувство на Хакел.

— Вярваш ли, че съм луд? Да или не?

— Не, напротив. Прекалено умен си, Козел. Затова се изненадвам, че позволяваш гангстерските инерции да те командват.

Козела сложи лакти на масата.

— Знаеш ли какъв хонорар предложи Морис за група талибани?

— Около десет милиона долара.

— Знаеш ли, че започнах прочистването?

Хакел кимна.

— Поименно. Ползваш чужд труд, нали?

— Комунистическия Ескадрон на смъртта. Помниш тази формация. Аз бях третият пореден лидер на отбора.

— Какво обяснява това, Козел? Бягаш от въпросите? Така ли да те разбирам?

— Напротив, сега е моментът.

И Хакел подпря лакти на масата. Сега лицата им бяха на една педя разстояние.

— Познаваш ли Виктор Бут?

— Аз него — да, той мен — не!

— Абсурд!

— Обяснявам веднага. Бут беше клиент на „Кинтекс“, аз — ченге. Той внасяше дрога срещу калашници. фирмата ни предоставяше наркотиците, всички видове, МВР ги продаваше в Европа, а капиталът отиваше за покриване на външния дълг. Системата работеше безпогрешно. В началото на осемдесетте години задълженията на България бяха сведени до нула.

— Тогава Виктор Бут е ваш национален герой.

— Нещо подобно, само че без фанфари, медали и прочее кьорфишеци.

— И не те познава?

— Не, Хакел, тогава бях майор… един от хилядите. Той общуваше с горните етажи на властта. Виждал съм го в София, при обиколките му из военните заводи. В Сопот ни запознаха лично, но той беше сам, аз — с група от десетина ченгета. Затова казвам — аз го познавам, той със сигурност не ме помни. Дори да има смътен спомен от някакъв майор, след двайсет години и след пластичната операция Виктор Бут не ме познава.

Хакел отпи, запали цигара, продължи да гледа напрегнато в очите му.

— На каква възраст е Бут?

— По-млад от мен.

— Колко?

— Трудно за преценка. Пет-шест години.

— Дванайсет. Ти сега си на петдесет, на колко си бил през 1980 година? На трийсет и две, нали?

— Да.

— Но Бут — на двайсет. Дете! Искаш да ме убедиш, че това малко момче, едва навършило пълнолетие, е изплатило дълговете на Тодор Живков?

— Това са фактите, Джон. Поискай от Лангли да направят справка. Ще се изумиш от подробностите. „Кинтекс“ чрез Бут внесе в държавната хазна повече от петнайсет милиарда долара.

Появи се Флора. След нея слугинята буташе сервизната маса.

— Ще продължим след вечеря, нали?

— Да — неохотно прие Джон Хакел. МоЬ!еззе оЬНде^[1], казват французите, а той макар германски евреин с швейцарско гражданство беше американски офицер и длъжен да се държи като рицар.

Флора и детето се оттеглиха. Чуваха гласовете им, музика, после утихнаха. Тя беше внимателна, дискретна жена и нямаше нужда да й казва, че трябва да ги остави сами.

Беше минало полунощ, когато Козела върна разговора в изходната му точка.

— На твое разположение съм, Джон. Нека не остане и сянка на съмнение.

— Не съм свършил с въпросите. Следват обвинения.

Козела сви рамене примирително.

— Надявам се да разсея подозренията. Аз съм ти длъжник, Хакел. Пресилено е да очакваш черна неблагодарност.

Остави тези думи без последствия.

— Кой измъкна Флора от Тирана?

— Исламболи.

— Знаеше ли, че е партньор на Бут?

— Грешна информация. Той е наркобос. Срещу Флора аз прекарах… по-скоро конвоирах един керван през България.

— Сам?

— Не. С помощта на момчетата от Ескадрона. Бяха четирима после прикрепих и един биатлонист към тях.

— Снайперист?

— Да.

— Прекъсна ли контакта с египтянина?

— Не. Просто се издължих. Сметките ни са чисти.

— В неговия „мол“^[2] имаше агент на ЦРУ.

— Имаше?

— Убиха го след моя телефонен разговор с теб.

Козела мълча дълго. Хакел беше прав, но не можеше да го докаже. Ако играеше обаче ролята на обиден, само щеше да засили подозренията му.

— Как виждаш моята роля?

— Предупредил си Исламболи, че има къртица.

— Как съм разбрал това?

— Щом ЦРУ те подозира във връзка с Бут, значи по линията Кампала — Генуа има наш агент. Останалото е техническо време.

Козела внимателно обмисли думите си.

— Логично звучи. Това означава, че Исламболи е в Генуа, Бут — в Кампала?

— Точно това означава.

— И си сигурен, че аз трябва да го знам?

— Напълно.

Козела отново млъкна. Интуицията му подсказваше, че не бива нито да отрича, нито да се оправдава.

— ЦРУ ме държи отговорен за смъртта на своя агент?

— Естествено.

— Аз съм под ударите на „Дръг Ди“^[3] и „Уепън Смъглърс“^[4].

— От нашия разговор зависи дали тези отдели ще пратят ловци за главата ти.

Този път паузата беше задължителна. Козела доля чашите с водка, запали цигара, облегна се в стола, примирително сви рамене.

— Прав си, Джон. Инициативата е изцяло в твои ръце.

— Искаш да кажеш, че съм прав?

Козела поклати глава.

— Не мога да оборя нито един от аргументите. Прав си да ме подозираш, Джон. На твое място аз щях да съм стрелял вече.

Отново млъкнаха, пиха, пушиха.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Търси предателя другаде. Ще повярваш ли?

— В думи?

Хакел се усмихна.

— Дните ти са преброени, Козел.

Кимна.

— Знаеш?

— Да, Джон. Започнах да мечтая, създадох дом, семейство. Човек като мен няма право на инфантилни блянове. Допусне ли го — трябва да очаква края.

Пиха още почти час, после Хакел си отиде мълчаливо. Тежки мигове на размисъл стояха пред него.

Тежко ти, Джон Хакел, чака те непосилно решение. Не искам да бъда в твоята кожа.

* * *

Козела се прибра в кабинета. И на Хауки Исламболи, и на Виктор Бут дума по дума предаде разговора си с полковника от Лангли. Не знаеше какво предстои, но със сигурност знаеше, че Хакел е убеден, че тези връзки ще бъдат осъществени.

* * *

Хакел се колебаеше. Един процент съмнение глождеше мозъка му, но достатъчен да забави присъдата, която беше длъжен да издаде. Виктор Бут обаче не познаваше колебанията. Пършивото куче на ЦРУ трябваше да умре и той натовари Исламболи с мократа поръчка.

На 15 март 2002 година „Интернешънъл Хералд Трибюн“ публикува некролога на немския евреин Ханс Хакелман.

* * *

Като в тъп виц за Козела имаше две възможности. Добрата — Хакел да е отнесъл в гроба името на предателя. Лошата, а и фатална — ако ловците са тръгнали за главата му.