Христо Калчев
Последно причастие (11)

Единайсета глава

Перо беше премълчал още една съществена подробност — последната фаза щеше да се проведе на коне. Дори не беше питал Аса дали може да се крепи на седлото, но никога да не беше яхал кон, обстоятелствата щяха да го принудят. В покрайнините на Белинци ги очакваха три коня с пощенски дисаги, които трябваше да поберат малко повече от двеста килограма пакетиран хероин. После следваше истинският риск — изкачване до хребета на Балкана, девет километра преход по билото, прекосяване през брод на Алдомировска река и излизане на сухо едва на сръбска територия.

Аса мълчаливо се изкатери върху седлото и без да задава въпроси, се подложи на внезапно натрапеното му изтезание. Потеглиха преди залез, за да стигнат целта преди разсъмване. Тежък, бавен преход. Коста Македонеца го беше пробвал без стока. Беше извършил така нареченото „дефлориране“ на трасето. Тогава мина на дванайсет километра северно от Калотина по средата между двете застави, но тогава беше „чист“. Сега — не.

— Имам тъпото чувство, че съм натурчик в партизански филм — измърмори Аса по някое време.

Въпреки напрежението Дарделев се разсмя искрено.

— Аман, Ас. Фашистите винаги избиват партизаните.

— Не и югославските. Тито винаги преебаваше швабите.

— Тито? Да му изгният костите! Аз съм демократ.

— Тогава бягай от България, Маке. Ние се задавихме от демокрация като патета с лайна.

Продължиха на гърба на малките жилави кончета. Пълният мрак ги затисна, но шумовете стихнаха. Планината заспа. Идваше часът на луди, граничари и разбойници. Лудите нямаха работа в тази ледена пустош, но останалите…

— Кой ни чака в Сърбия? — попита Аса.

— Теб никой.

Аса разбра почти всичко. Получаваше достатъчно пари, за да не задава въпроси.

— Кой е Сираков? — попита Коста.

— Покойник, Македонец. Приживе беше легенда, в МВР нямаше по-справедлив и честен мъж от него.

— Жена му е луда.

— Не беше луда… Не понесе самоубийството на мъжа си.

— Познаваш ли дъщеря му? Аса мълча дълго.

— Ебаваш ли се с мен, Македонец? Ти живееш с Габриела в конкубинат.

Въобразяваше си, че връзката им е дискретна. Не биваше да забравя, че преди да станат гангстери, хората на Козела са били ченгета от най-секретния и ударен отряд — Ескадрона на смъртта.

— Знаеш ли, че Габриела беше… и все още е съпруга на… — щеше да каже „Козела“, но се усети навреме. — Генерала?

Лазар Лазов дълго мълча. Какво ли си мисли този тип? Дискретността не Върши работа тук.

— Още навремето казах на момчетата: „фиктивен брак. Генерала търси начин да спаси кожата й.“. Не забравяй, че два пъти я отвличаха.

— Не забравям, Ас. Имам шибания навик да не забравям нищо! — после взе решение. — Питаш ме кой ни чака в Сърбия? Сега ще ти кажа. Партньор на Генерала. Човекът, който я измъкна от втория плен.

— Имаше време, когато Генерала беше шеф на Сирака, но предимно беше обратното. И двамата имаха власт един над друг, но не я упражняваха. Това е изключение за България, Коста. На тая географска ширина всеки ебалник ламти за власт.

Беше ред на Дарделев да обмисля отговора си.

— Завърших история, Ас. Казвал ли съм ти?

— Не.

— Няма значение. Знаеш ли какъв е един от уроците, които дава историята? — не дочака отговор. — Власт трябва да се дава само на тези, които мразят да упражняват власт. Казал го е Платон.

* * *

Габриела се прибра в България грохнала от умора. Home, зтее! Home^[1] помисли тя, когато примряла от удоволствие легна в собственото си легло, в бащината си къща в Лозенец, с плюшеното мече, с което спеше винаги, ако останеше без мъж през нощта.

Това, слава Богу, рядко й се случваше. Беше преяла от емоции и страх. Не сексът — който понякога натрапваха против волята й — я плашеше, но дъхът на смъртта я вледеняваше, а от срещата й със синовете на Козела до ден днешен беше „Ь1ас!е гиппег“^[2]. Стига! Време беше да си поеме дъх и да изплува от кошмарите, които — ако й се разминеха денем — нощем не я оставяха на мира.

Габи не познаваше любовта в романтичния й образ. Това, което лансираха киното, поезията и музиката, нямаше нищо общо с нея. Беше в състояние да хареса лице, крака, пръсти на ръце, дори задника в един мъж, но ако се окажеше скучен в леглото, следващата сутрин той не съществуваше за нея. Случвало й се беше да прекарва по-дълго време с външно невзрачни мъже, но годни да я ебат до пълно пресъхване. Но дори половата сила не беше в състояние да се пребори с отегчението и скуката, които в края на краищата се появяваха в рутинния секс. Тогава взимаше една вана и завинаги изличаваше от съзнанието си поредния любовник. Въпросът „Курва ли съм?“ не стоеше пред нея. Поне нито я вълнуваше, нито тревожеше. Когато вътрешният повик „Ебе ми се“ задействаше съзнанието й, тя беше готова да се ебе и с мъртвец.

Първата сутрин заля стаята й със слънце. Навън беше кучешки студ, близо двайсет градуса под нулата, но у дома — рай. Майка й дори беше запалила камината, преди да отиде… кой знае къде. Тя не работеше. Габи намери готови сандвичи, портокалов сок, кафе. Хапна и легна в канапето пред камината. Не беше човек, който се рови в спомени, още по-малко склонен към равносметка, но последните три години беше изпила толкова на екс, че трудно щеше да се отърси за една нощ от тях. Не изпитваше нито вина към някого, нито към баща си, който се беше самоубил заради нея, още по-малко благодарност. Тя напълно ясно съзнаваше, че Козела очаква от нея признателност до гроб.

Признателност, кукиш! Да си ебеш майката!

Той и ония бандитчета, синовете му, я бяха превърнали в плячка, в разменна монета. Иван и Асен бяха мъртви, но великият им баща — Козела — беше длъжен да я измъкне от всяка ситуация, в която по тяхна вина беше пропаднала като муха в паяжина… Като нощна пеперуда? Та тя беше точно това — нощна пеперуда. И в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Габи спа три денонощия като дрогирана. Ставаше да хапне, да извърши тоалета и отново се хвърляше в пухените завивки. Но се наспа! Сънят й се успокои, нощните кошмари отминаха, вълчият й глад се засити, тялото й възкръсна и започна да чувства жажда за секс. Тогава се появи пратеникът на Козела. Първия час изслуша инструкциите на законния си съпруг — Иван Милетиев, на втория — историята на Константин Дарделев, през третия му пробута фалшивата си биография — особено еротичната й част, на четвъртия майка й легна да спи, а тя наеба македонеца. Косьо, както го наричаше, влезе в акта с пълното съзнание, че извършва смъртен грях, тя с вулгарната безгрижност на кучка-помияр. Той полудя от любов по нея, тя от похот към тялото му. Косьо беше расов и силен мъж, но скучен. Перверзните бяха и непознати, и немислими за него и или щеше да го обучи по свой вкус, или щеше да му посочи вратата. Тогава си даде сметка, че източниците й на средства са пресъхнали със смъртта на баща й, на бившия й годеник Боян Мирчев, на синовете на Козела и че единственият начин да не мисли за пари, бе да остане с Косьо. Габи не се примири с тази си зависимост, но не предприе мерки срещу любовника си. Времето щеше да покаже как трябва да действа.

Не се наложи да чака дълго. Козела се обади. Тогава се сети, че е негова законна съпруга и че трябва да смъкне този хомот от врата си. При определени условия той беше готов да я освободи, превръщайки я в собствената си вдовица, но можеше ли да заобиколи условията му… или поне някои от тях? Нямаше никакво желание, разтоварвайки се от една зависимост, да се нагърби с друга. Защо трябваше да „пълни гушата“ на Константин Дарделев? Не и тя. Трябваше й адвокат.

Майка й препоръча бивш колега на покойния й баща, който беше напуснал вътрешното министерство, но останал в системата му.

* * *

— Преди да ви се представя, генерал, искам да ви благодаря лично.

Беше безсмислено да пита кой е, но беше опасно да прекъсне линията. Някой му говореше на английски и го титулуваше „генерал“.

— Слушам ви, господине, но две неща трябва да знам предварително. Кой ви даде този номер и какъв е поводът за благодарностите?

— Разбира се, генерал Милетиев, или „Коджел“. Как предпочитате?

Наистина ставаше сериозно.

— Забравете тези имена. Казвам се Йон Марин.

— Откровеност за откровеност, Йон. Чувал ли сте за Виктор Бут?

— Вие ли сте?

— Да.

Козела се развесели вътрешно, намигна на Флора и излезе на терасата.

— Знам всичко за теб, момче. Чел съм досието ти в Сопот, Казанлък, в София. Ти не знаеш как изглеждам.

— Вярно, Йон, нямам визуална представа, но и аз знам биографията ти.

— Предполагам, Виктор.

— Наричай ме Булат Варо. Вече съм арменец. Комично, нали?

— Не бих казал, Булат. Разбираемо. Зададох ти два въпроса. Чакам два отговора.

— Разбира се, Йон. Булат е в началото на „[???]“^[3], Йон държи „egide“^[4]. Дъждът вали върху Хауки.

Козела разбра необходимото. Наркотикът тръгваше от таджикския руснак Виктор Бут, минаваше по „Пътя на коприната“ с негова помощ и стигаше до египтянина Хауки Исламболи. Без да знае и без да се интересува, Козела беше техен съдружник.

— Ясно, партньор. Не ми дължиш благодарности. Ние пеем в един църковен хор. Бут се засмя весело.

— И така може да се каже, Йон — млъкна, премисли думите си. — Щом сме хористи, защо да не разучим нов псалм? Всъщност, стар с нов аранжимент.

— По-ясно, Булат.

— Чувам, че твоите сънародници се натискат да влязат в НАТО.

— Да. Така чувам.

— В НАТО се влиза с натовски играчки? Ясен ли съм?

— Напълно, Булат.

„Играчки“ на трафикантски сленг означаваше „оръжия“.

— Това значи, че продукцията на военните ви заводи отива за скраб.

— Разбрах всичко, момче. Дай ми номера си. След три дни, по същото време, аз ще аранжирам псалма.

* * *

Завари Флора да търси кабелни и сателитни програми на телевизора в хола. Козела се загледа. Освен традиционните световни компании в обхвата попаднаха и четири български. Националната телевизия, BTV, TV-България и гръцко-българската Нова телевизия. Остави Флора да търси музикални телевизии, качи се в „кабинета си“, който беше превърнал в „банка, бункер и наблюдателен пункт“ — единствената стая с изглед към входа на къщата — и подреди четирите български, две руски програми и новинарските ВВС, IВС, NВС и СNN. Други не му трябваха. Щеше да знае какво става и в България, и по света — допълнително помощно средство на всеки „дълбоко потопен“. „Предупреденият е въоръжен!“ — беше казал някой, а тази фраза не беше за подценяване.

Козела беше започнал да свиква в Крит. Ядеше три пъти на ден, играеше си с Осип и кутретата, четеше вестници, спеше след обяд и цял ден слушаше музика. Първата работа на Флора сутрин беше да включи стереоуредбата и тогава влизаше в банята, после идваше при него на терасата, където прислужничката вече беше сервирала кафе и закуски, а Козела повече от час четеше вестници. Все още навиците на ченге и гангстер го будеха с първите лъчи на слънцето. Беше краят на февруари, но през нощта температурите не падаха под десет градуса, а изгрееше ли слънцето, се качваха над двайсет. Блажен климат, но кой знае какъв ад щеше да настане през летните месеци.

Фирмата от Дрезден… Точно така, единствено климатични инсталации бяха спасението от май до октомври. Или Швеция, Норвегия, Дания. Благословени от Бога страни. Зимата те идват тук, лятото — ние там!

И попадна на новините. Двайсетина българи бяха арестувани в Брюксел по подозрение, че работят за Виктор Бут и транспортират нелегално оръжие за радикалните формации на ислямския свят.

— Сега си еба путката майна! — произнесе на глас и се хвърли по гръб на леглото. Ченгетата по цял свят търсят Бут и хората му, а аз хвърлих Перо Пора и есадронистите в прегръдките му.

* * *

— Морис?

— Кажи, молдован! — през смях или насмешка, все тая, чу московския сабри.

— Разполагаш ли с „арсенал“?

— Лично не.

— Да разбирам ли, че имаш достъп?

— Посока?

— Африка.

Алкалай смени тона.

— Той има смъртна присъда от Съветския съюз, потвърдена от Руската федерация.

— Кой? — невинно попита Козела.

— Йон Ьис1с1у^[5], арсенал плюс Африка е равно на Виктор Бут.

Колко е малък светът, да му го начукам! Козела знаеше, че Морис Алкалай е изключително умен мъж, но сега се уверяваше, че е конспиративен гений.

— Знам кой е таджикът, но купувачът съм аз.

— Козел — провлечено, отегчено звучеше сабри. — Това е новина за други уши. Моят слух е изтънчен, приятел.

Козела обмисли чутото. Беше безсмислено да лъже.

— Изповед ли очакваш, Морис?

— Облекчава съвестта.

— Тогава слушай. Официално Румъния иска да анексира Молдова, Русия — не. Алкалай на чия страна е?

— Естествено на страната на добрите. А ти?

— Аз съм молдовец. Сабри мълча дълго.

— Какво, колко, кога?

— Винаги съм знаел, че си делови мъж, Морис.

После му продиктува подробностите и се обади на Бут. В алчността си удвои поръчката, но през нощта се събуди вир вода от пот. Беше сънувал, че се дави в Средиземно море.