Метаданни
Данни
- Серия
- Историите на Господаря Ли (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bridge of Birds, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иванка Стефанова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Историческо криминале
- Историческо фентъзи
- Криминална литература
- Митологично фентъзи
- Приключенска литература
- Фентъзи
- Хумористично и пародийно фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 29гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Манол Глишев)
8.
Танцуващото момиче
Една нощ заедно с Ли Као се отбихме в работилницата на Окълвания Хо. Той плачеше и държеше в ръцете си евтин сребърен гребен. Когато се успокои достатъчно, за да може да говори, помоли ни да изслушаме неговата история. Обясни ни, че няма с кого другиго да сподели своите мъки и радости. Ли Као го накара първо да изпие чаша вино и след това всички седнахме.
— Преди няколко години съумях да сторя нещо, което се хареса на Прародителката — започна Окълвания Хо. — Тя великодушно ми позволи да си взема наложница, но нямах пари. Не можех да си позволя да се сдобия с някоя изтъкната дама или дори с прислужницата на някоя изтъкната дама, така че си взех една танцьорка от Ханджоу. Името й бе Сияйна звезда. Бе много красива и доблестна н я обичах от все сърце. Тя не ме обичаше, естествено, защото съм стар, грозен и с малодушието на червей, но аз никога не й се натрапвах и според мен тя се радваше на прилично щастие. Подарих й този гребен в знак на моята любов. Както можете да видите, не струва много, защото не можах да си позволя нещо по-скъпо, но тя го носеше, за да ми достави удоволствие. Преди това никога не се бях влюбвал и в глупостта си реших, че щастието ми ще трае вечно.
Една нощ Прародителката бе поканила няколко офицери от крепостта. Сред тях бе и един млад капитан от знатен род, за когото всички говореха, че Прародителката го гласи за съпруг на Припадащата дева. По някакъв повод беше споменато името на Сияйната звезда и капитанът цял се превърна във внимание. Рече възбудено, че тя не била обикновена танцьорка. Била се превърнала в жива легенда в Ханджоу благодарение на смелостта и умението, които проявявала в изпълнението на Танца на сабите. Младият капитан, който имаше славата на известен фехтовач, каза, че би дал всичко на света, за да се срещне с такъв противник. Тъй като в състезанията по танците със саби няма съсловни различия Прародителката позволи на Сияйната звезда да покаже умението си. Когато тя отвори една стара пленил кошница и извади оттам две саби, видях, че сърцето й се бе скрило в техните остриета. Тя ми позволи да разтрия тялото й с благовонни масла и аз се възхитих от гордостта и щастието, които бяха изпълнили погледа й Прекрасната ми танцьорка премина през вратата като царица.
Танцьорите със саби, разбира се, са облечени само с набедрени превръзки. Не можах да понеса мисълта да видя Сияйната звезда изложена като парче месо пред сладострастните погледи на войниците и не присъствах на танца. Не бях и длъжен. Откъм двореца вятърът донесе звука на звънтящи стоманени остриета, които се сблъскваха все по-шумно и все по-често. Чух ръкопляскания, а след това и одобрителни викове. Шумът от биенето на барабаните закънтя като гръмотевица, а когато пясъчният часовник отбеляза края на състезанието одобрителните възгласи продължиха поне десет минути. Съдиите отказаха да излъчат победител. Заявиха, че само боговете имат правото да дават оценка на други богове и разделиха наградата между двамата състезатели.
Онази нощ, както лежах в леглото си, чух плача на танцьорката. Клетото момиче се бе влюбило в младия капитан, но какво можеше да направи? Общественото й положение бе толкова ниско, че за благородник с неговия сан щеше да бъде напълно невъзможно да я вземе Дори за втора жена. На нея й оставаше възможността да се задоволява единствено с това да може да го вижда като съпруг на моята дъщеря, без да има обаче правото Дори да го докосне. Тя плака през цялата нощ, а аз сутринта отидох в крепостта и проведох дълъг разговор с младия капитан, който също не бе мигнал, защото лицето на Сияйната звезда през цялото време било пред очите му. Когато в същия ден вечерта се завърнах у Дома, закачих на шията на танцьорката златна верижка. На нея имаше прекрасно нефритово украшение, свидетелство за любовта на капитана.
— Не съм ли наистина жалък червей? — понита Окълвания Хо. — Така бях потиснал гордостта си, че бях готов да своднича на жената, която обичах. Единственото важно нещо за мен бе нейното щастие и направих всичко възможно тя да има колкото се може по-чест достъп до него. Успях да установя, че има два кратки периода от време, когато пространството между двете стени не е охранявано. При залез слънце, когато пазачите проверяваха дали всички са се прибрали, преди да пуснат кучетата, и при зазоряване, когато ги прибираха и заключваха в кучкарника. На вътрешната стена в северната част на имението имаше малка врата, с чийто ключ аз успях да се сдобия и го дадох на Сияйната звезда. В същия ден при залез слънце дадох знак, че наоколо е чисто, младият капитан излезе откъм външната стена, прекоси разстоянието до вътрешната и Сияйната звезда му отвори вратата. При изгрев слънце тон благополучно се завърна в крепостта по същия път.
— Близо месец тя живя в небесата, а аз — в Ада, което едва ли е от особено значение, като имаме предвид относителността на всичко съществуващо — продължи Окълвания Хо. — Една вечер чух ужасен писък. Изтичах до стената и видях как Сияйната звезда трескаво се опитва да я отключи. Тя била успяла да я отвори, но някой се доближил и й се наложило да се скрие. Сетне, когато се върнала, установила, че вратата е заключена и някой е прибрал ключа. Побягнах към кучкарника, за да се опитам да предотвратя пускането на кучетата. Бях обаче закъснял. Ужасната глутница се бе спуснала в пространството между двете стени и младият капитан бе успял да избие много от кучетата, но далеч не всичките. Сияйната звезда, опитваща се отчаяно да отвори вратата, се бе видяла принудена да чуе предсмъртните стенания на нейния любим капитан. Не могла да понесе това. Когато се завърнах открих, че прекрасната ми танцьорка се е хвърлила в един стар кладенец, разположен до стената.
Това не бе нещастен случай. В крепостта са знаели много добре, че капитанът се губи някъде през нощите.
Блясъкът в очите му по времето на танца на сабите също бил забелязан от всички. Щастието, излъчващо се от погледа на Сияйната звезда, също показвало, че капитанът намерил някакъв начин да прекосява откритото пространство. Кой обаче е могъл да бъде толкова жесток, че да заключи вратата и да прибере ключа? Някой умишлено бе убил двамата невинни млади хора. Окълвания Хо отново се разплака и измина почти минута преди да продължи разказа си.
— Сияйната звезда очевидно бе поискала да умре, но участта й се оказа много по-страшна. Желанието й да докосне младия капитан е било толкова силно, че и след смъртта си продължи да се опитва да излезе през вратата. Разбира се, това не й бе по силите. В следващата нощ се завърнах при кладенеца, в който тя бе сложила край на живота си, и установих, че прекрасната ми танцьорка е попаднала в капана на един призрачен тапи. Страхувам се, че сега ше трябва да понася болката на това проклятие до края на вечността.
Ли Као с рязко движение се изправи и стисна ръце.
— Глупости! — каза. — Няма призрачен танц, който да не може да бъде прекратен. Няма и няма да има. А сега ни заведи на мястото на трагедията и ти, и аз и Вол Номер Десет ще намерим незабавно решение на проблема.
Когато се отправихме към осветения от лунната светлина парк вече бе настъпил часът на призраците. Листата шумоляха тъжно, полюшвани от лекия ветрец. В далечината се чу излайването на самотно куче. През диска на месечината, подобно на падащ лист, прелетя бухал. Когато стигнахме до стената видяхме, че вратата бе махната и зазидана. Старият кладенец бе покрит с капак, а пътеката до него бе обрасла с бурени.
— Воле, учили ли са те как да виждаш призраци? — попита ме тихо Ли Као.
Поруменях от срам.
— Господарю Ли — започнах да обяснявам смирено, — в моето село младите хора биват въвеждани в света на мъртвите едва след като са били достатъчно добре научени да уважават живите. Абатът бе решил, че тази възможност може би ще ми бъде предоставена след есенната жътва.
— Не се безпокой — успокои ме Ли Као. — Светът на мъртвите е място, доста трудно за опознаване, но наблюдаването на призраци е съвсем проста работа. Я се вгледай в това място в стената, където преди се е намирала вратата. Взри се внимателно и продължавай да се взираш докато забележиш нещо необичайно.
Така и постъпих, докато очите започнаха да ме болят.
— Господарю Ли, забелязвам нещо, което ме озадачава. Едва видимата сянка над розовия храст не може да е причинена от клоните или от облаци, минаващи пред луната. На какво се дължи?
— Чудесно — отвърна ми. — Ти вече забеляза сянката на призрака. А сега, Воле, изслушай ме внимателно. Ще ти кажа нещо, което може и да ти се стори глупаво, но е вярно. Видиш ли някъде сянката на призрак трябва да си дадеш сметка, че мъртвите искат да ти покажат нещо. Научи се да си представяш сянката като меко и приятно одеяло, с което би искал да се покриеш. Много е лесно. Ще успокоиш ударите на сърцето си и ще прочистиш ума си от всичко. Ще оставиш в него само едно приятно меко одеяло. А сега се опитай мислено да се завиеш с него, да го придърпаш над главата си. Спокойно… спокойно… Не, не така. Прекалено много се напрягаш, а тази работа не изисква никакви усилия. Мисли само за удобство и топлота. Спокойно, вече ти обясних как. Така… добре. Я ми кажи сега какво виждаш?
— Господарю Ли, тухлите на стената ги няма и вратата пак се появи на мястото си! — прошепнах. — Отворена е, кладенецът не е покрит, а бурените ги няма.
Така и беше, макар и описаната по-горе картина сякаш бе обградена от размита рамка. Чух как някъде в далечината стражът удари три пъти с дървеното клепало. И тримата седнахме на тревата. Окълвания Хо се присегна и ме стисна за рамото.
— Мило мое момче, сега ще видиш нещо много красиво. Ще разбереш, че има красота, която може да те натъжи — рече тихо.
Над главите ни се простираше Великата звездна река, наподобяваща диамантена огърлица, обвила черния кадифен врат на небето. Канелените дръвчета бяха обсипани с роса. Тухлената стена изглеждаше посребрена. Стволовете на бамбука наподобяваха дълги пръсти, поклащани от вятъра и сочещи към луната. Чу се мелодията на флейта. Флейта, каквато никога не бях чувал. Мелодията се повтори няколко пъти, тихо и тъжно, но всеки път с едва доловими изменения, благодарение на които всеки звук заприлича на цвете, пърхащо из въздуха. Сред дърветата се появи странна пробляскваща светлинка.
Затаих дъх.
Към нас се доближи призрак, танцуващ в такт с хипнотизиращия ритъм на флейтата. Сияйната звезда бе толкова красива, че сякаш нечия ръка ме стисна за сърцето и спря дъха ми. Призракът бе облечен в дълга бяла роба, украсена със сини цветя. Танцуваше по пътеката с неописуемо изящество и гъвкавост. Всеки жест на ръцете, всяко поместване на краката, всяка извивка на бялата роба говореха за съвършенство. Очите на призрака обаче бяха широко отворени и изпълнени с отчаяние.
Ли Као се наведе към мен.
— Погледни зад себе си — прошепна.
Сторих го и видях, че вратата бе започнала да се затваря. Затваряше се много бавно, но все пак малко по-бързо отколкото съумяваше да танцува момичето. Проумях, че музиката всъщност бе верига, оковала танцьорката. Болката и отчаянието в очите й нарастваха, докато наблюдаваше бавно притварящата се врата. Две призрачни сълзи, подобно на прозрачни бисери, започнаха да се стичат по бузите й.
По-бързо, започнах да се моля на ум. Трябва да танцуваш по-бързо, прекрасно момиче.
Това обаче не й бе по силите. Скована от музика, чийто ритъм не можеше да измени, тя продължи да плува във въздуха към нас подобно облак, с грациозни движения, изпълнени с желание. Ръцете, краката и дългата й роба извършваха движения, призрачни като дим.
Пръстите й, отчаяно присягащи към вратата, също бяха подчинени в движенията си на ритъма на музиката. Закъсня.
Вратата плътно се затвори и се чу жестокото изщракване на бравата. Сияйната звезда за миг остана неподвижна и внезапно, подобно на повей от леден вятър, ме обля вълна от неописуема скръб. След това призракът изчезна. Изчезна и музиката, кладенецът отново се оказа покрит, пътеката се изпълни с бурени, а пред погледа ми отново се изправи отворът на стената, зазидан с тухли.
— Всяка нощ танцува и всяка нощ се моля да й стигнат силите да премине през вратата и се озове при своя капитан — поясни тихо Окълвания Хо. — Не успява обаче да танцува по-бързо, отколкото й позволява ритъмът на музиката. Клетата Сияйна звезда е обречена да танцува до края на вечността.
Ли Као междувременно се бе замислил и тихо си тананикаше секналата преди малко мелодия. Внезапно удари с ръка по коляното си.
— Хо, веригата, сковаваща танцуващия призрак, е изкована от собствената страст на жертвата. Тази великолепна млада жена обаче е подчинена на повече от една страст — каза. — Но няма сила в този или в отвъдния свят, която да може да й попречи да докаже изкуството си. Танцуващото момиче ще бъде освободено именно от красотата на своето изкуство. От теб се иска да откраднеш отнякъде две саби и два барабана. Колкото до теб, Воле, и твоята помощ ще е нужна. Ако бях отново само на деветдесет години, сам бих се справил, но нещата отиват натам на теб да се падне честта да си накълцаш ръцете и краката.
— Каква чест? — попитах с писукащ глас.
— Говори се, че предизвикателството, заложено в Танца на сабите, е по-силно дори и от смъртта — каза Господаря Ли. — Сега му е времето да проверим дали е наистина така.
Цялото ми тяло изтръпна. Вече бях успял да си представя, как се влача по улиците с количка и с паничка за милостиня в единствените си два оцелели пръста. Как искам подаяния от минувачите с думите „Съжалете клетника! Съжалете нещастния безног инвалид!“
Не минава година без добронамерени чиновници да не направят опит да забранят Танца на сабите с довода, че той причинява осакатяването на стотици, ако не и на хиляди хора. Убеден съм обаче, че този танц ще просъществува поне докато престолът продължава да се заема от великия Тан, Сина на Небесата, посвещаващ по един час дневно на фехтовката. Струва ми се, че би било редно да поясня какво представлява този „варварски ритуал“, който някой ден може би ще потъне в забравата, подобно на ритуалното умъртвяване на плътта.
В танца участват двама състезатели, двама барабанчици и трима съдии. Барабанните удари определят темпото и не могат да бъдат прекъснати под никакъв предлог след започването на танца. Състезателите са длъжни да изпълнят шест последователни задължителни елемента, всеки с нарастваща степен на сложност. Всички движения трябва да се извършват но време на скок, като и двата крака са отделени от земята. Ударите трябва да се нанасят с две саби над, под и около тялото, като критерии за оценяването им са изяществото, точността, близостта на остриетата до тялото и височината на скока. Задължителните елементи са много важни, защото по тях съдиите определят дали състезателите въобще са съизмерими. Ако още тогава проличи, че единият е с една класа над другия, съдиите прекъсват състезанието.
Състезателите започват танца отдалечени един от Друг и съкращават разстоянието помежду си с изпълнението на всеки един от задължителните елементи. В края на шестия те практически застават лице в лице. Ако съдиите са удовлетворени от видяното, дават знак на барабанчиците да обявят започването на седмия елемент. Оттук нататък танцът се превръща в изкуство. Понякога и в убийство.
Играчите сами решават с какви движения да изпълнят седмия елемент. Важното е да бъдат от изключителна сложност. В тези движения танцьорите се опитват да разкрият душите си. Забавното в танца се състои в това, че след изпълнението на всеки елемент танцьорите имат право да отрежат коса от главата на съперника си. Само обаче, ако им е по силите да сторят това преди да са докоснали земята с крака. Съперникът пък има правото да отблъсва ударите и да нанася ответни, но единствено след като е изпълнил собствения си елемент и преди краката му да са докоснали земята. Танцьор, който се опитва да нанесе удар, бива веднага дисквалифициран ако е докоснал земята дори и с края на кутрето си. Истинските майстори се отнасят пренебрежително към такива леснодостъпни цели като косата върху главата на съперника и се опитват да го обръснат, като му отрежат брадата или мустаците. Отрязването на носове и уши и избождането на очи се приема като не дотам значителен рисков елемент в състезанието. Естествено, ако даден танцьор се паникьоса и наруши ритъма, но всяка вероятност ще бъде убит тъй като ще се окаже във въздуха в момента, когато би следвало да се е приземил и противникът му, премерил се в косата му, вместо това ще му отреже главата.
По време на изпълнението на задължителните елементи барабанчиците бият барабаните в синхрон. От седмия елемент нататък обаче бият барабаните поотделно, всеки за своя танцьор. Не случайно казват, че един истински добър барабанчик е важен за изхода на състезанието не по-малко от една трета сабя. Ето ви и образец на разговор в състезателен салон.
— Говори се, че Фан Юн те бил предизвикал на двубой. Кой е твоят барабанчик?
— Слепият Мен.
— Слепият Мен? Велики Буда! Сега ще трябва да продавам жена си, за да събера пари за облог. Ординарецо, имай добрината да поръчаш цветя за вдовицата на Фан Юн.
Разбира се, такива разговори се водят между майстори. Колкото до противниците на клетите любители, такива като Вол Номер Десет например, те са най-големите врагове на самите себе си. Сабите са остри като бръсначи и за размахването им около тялото през време на седмия елемент е нужна страхотна сила. Понякога любителят, още преди да е решил как да се поклони гордо след един удачно изпълнен елемент, установява, че един от двата му крака вече се търкаля върху земята.
Невъзможно е да се опише красотата на Танца на сабите с думи. Той е синтез на сръчност, гордост, смелост, изящество и красота, събрани в едно. Когато се изпълнява от двама знаменити майстори, ти се струва, че телата им плават във въздуха, а пък сабите им са се превърнали в блестящи мълнии. Особено когато танцът се изпълнява нощно време на светлината на факли. Звукът, издаван от сблъсъка на стоманените остриета, подобно на ударите на гонг, изпълва не само ушите, но и сърцето. Всяко блестящо изпълнение вдъхновява едно още по-блестящо ответно изпълнение, барабанчиците напипват туптенето на сърцата на любимците си и с това ги отвеждат извън човешките възможности, в царството на свръхестественото. Зрителите крещят, когато острието на нечия сабя пролее кръв, но танцьорите се смеят шумно. Най-сетне пясъкът в часовника изтича, барабаните замлъкват, а след това дори и съдиите скачат и се втурват към запъхтяните състезатели, които оставят сабите си и се прегръщат.
Човек би могъл да предположи, че за този спорт е необходима преди всичко мъжка сила. Бързината и сръчността обаче могат да я неутрализират. Говори се, че един от шестте най-добри състезатели на всички времена е бил жена. Смятам, че това не е съвсем точно. Жените сред тях са две и съм в състояние да го докажа.
Когато повторно се отправихме към пътеката до стената. Ли Као носеше две остри саби. Трябваше задължително да са добре наточени, защото ако бяха тъпи един вещ фехтовач щеше да го разбере за секунда. Окълвания Хо носеше два барабана, а аз пък се бях присвил под тежестта на две хиляди фунта неописуем ужас Когато останах само по набедрена превръзка се оказа, че кожата ми е настръхнала като на кокошка. Пръстите ми се превърнаха в ледени висулки в момента, когато поех двете саби от Ли Као. Сетне, когато и двамата се скриха в храсталаците, останах с чувството, че времето тече невероятно бавно. При все това не усетихме кога настъпи полунощ.
Чу се трикратното издрънчаване на клепалото на часовоя и аз се извърнах тъкмо навреме, за да забележа началото на появяването на контурите на призрака на фона на зазиданата врата. С призрачна завивка над главата си видях повторно как вратата се отвори, капакът на кладенеца изчезна и пътеката се очисти от бурени. Тръгнах напред към Сияйната звезда.
Флейтата бе започнала омайващата си мелодия. Пред очите ми се появи светлина. Изящното момиче започна танца си по пътеката и отново затаих дъх, ставайки за втори път свидетел на съвършенството, което то разкриваше въпреки покрусата си. Не ме виждаше.
Окълвания Хо започна да бие барабаните и аз в началото не съобразих какво точно възнамерява да стори. Избраният от него такт съвсем не съответстваше на присъщия на Танца на сабите. След малко обаче собственото ми сърцебиене ми подсказа отговора. Добросърдечният книжник бе избрал такта, който най-много обичаше и който бе научил през безсънните нощи на любовта си — присъщия на биенето на сърцето на една танцьорка. Ударите, донасящи се откъм дърветата, ставаха все по-настойчиви. На лицето на Сияйната звезда се появи лека почуда.
Барабанът на Ли Као закънтя с встъпителните тактове на Танца на сабите и звуците му се примесиха с тези на туптенето на момичешкото сърце. Очите на танцьорката показаха първо удивление, а сетне — разбиране на това, което ставаше. Направих крачка напред и вдигнах двете саби в знак на поздрав. Веднага след това разбрах, че легендата разкрива самата истина, че страстта към танца е по-силна дори и от смъртта. В очите на Сияйната звезда се появи блясък и под засилващия се барабанен тътен тя даде знак, че приема предизвикателството. Ръцете и грациозно разкопчаха робата й и тя се свлече на земята. Останала само по набедрена превръзка, тя с танцова стъпка се приближи към мен. Между малките й твърди гърди висеше нефритовото украшение, което възлюбеният и капитан й бе дарил. 8 косите й проблясваше сребърният гребен на Окълвания Хо.
Вече бе забелязала моето присъствие. Разпери ръце н на лунната светлина се появиха две сияещи призрачни саби. Барабанното туптене на сърцето се чуваше все по-силно, а Ли Као даде сигнал за началото на задължителните елементи.
Един истински майстор никога не би се съгласил да се състезава с любител — нещо, което би било равнозначно на убийство. У хилих се глупашки, давайки си вид, че се шегувам, и след това заподскачах във въздуха, възпроизвеждайки последователно движенията на Тигъра, на Рибаря, на Дъхащия Дракон, на Лебеда, на Змията и на Нощния Дъжд. Сияйната звезда така и не разбра, че положих най-голямото възможно старание. Засмя се и възпроизведе шеговито движенията ми, включително и препъването ми след изпълнението на елемента на Дъхащия Дракон, Доближавахме се все по-плътно един до друг. Барабаните на Окълвания Хо и на Ли Као дадоха знак, че трябва да започне седмия елемент.
Отправих гореща молитва към Великия господар на нефрита и скочих във въздуха, показвайки как Осмият паток преминава под моста на реката. Великият господар ще да беше чул молитвата ми, защото съумях да нанеса задължителните осем жестоки удара около тялото си и между краката си без да се самокастрирам. Когато обаче видях ответните движения на Сияйната звезда, насмалко не припаднах. Без каквито и да е видими усилия увисна като лист във въздуха и сабите около тялото й изобразиха как ледът се свлича от върха на планината, нещо, което се смяташе едва ли не за невъзможно. Отгоре на всичко й остана време, преди краката й отново да докоснат земята, да направи две закачливи движения, които щяха да ми обръснат веждите, ако сабите не бяха призрачни. След това показах как жребецът бяга из полята. Сияйната звезда пък ми отвърна с три пъти по-сложния елемент на буреносните облаци. Присви обаче подозрително очи, когато видя, че аз се бях разкрил напълно.
Сега или никога, казах си. Скочих във въздуха, изобразявайки сълзите на вдовицата, и Сияйната звезда побледня от недоумение и ужас. Бях започнал да танцувам назад, извън обсега на нейните саби. Барабанните удари продължаваха и тя почти изгуби равновесие. Въпреки очевидното ми малодушие съдиите не бяха прекратили състезанието, така че обяснението можеше да бъде само едно. Били са подкупени. Танцът на сабите е бил кощунствено опорочен и целият неин свят бе започнал да се срутва пред очите й.
— Защо нарушаваш ритъма на танца? — присмях й се. — Нима се боиш от мен, долнопробна танцьорко?
Хитрината ми успя. Прекрасният призрак нададе остър възмутен и гневен вик, малкото му телце се стрелна във въздуха и сабите му заиграха около неговото тяло подобно на огнени пламъци, докато аз продължавах да отстъпвам по пътеката. Направи изпълнения, конто въобще не бях смятал за възможни, макар и остриетата да присвятваха в непосредствена близост до лицето ми. С пъхтения и охкания продължих да танцувам назад колкото мога по-бързо и целият се изпорязах, тъй като нищо на света не можеше да накара един играч да продължи танца, ако съперникът му престанеше да се движи.
Окълвания Хо продължи да възпроизвежда туптенето на сърцето на Сияйната звезда с такава сила, че дланите му се разкървавиха. Барабанът на Ли Као бе заглушил напълно призрачната флейта и продължаваше да ми нарежда: „По-бързо. По-бързо. По-бързо!“ Хвърлих поглед зад себе си и видях, че вратата вече почти се беше затворила. Правех всичко, което ми бе по силите, но дробовете ми вече се бяха изпълнили с гореща жарава и бе започнало да ми причернява пред очите. Криво-ляво успях да демонстрирам орловия писък без да изгубя някой от краката си. Сияйната звезда надменно ми отвърна с орловия писък над агнето — съчетание, което е било изпълнено успешно не повече от пет пъти през двете хилядолетия, откогато съществува Танцът на сабите. Отгоре на това й остана време да замахне три пъти, колкото да ме лиши от двете ми уши, та и да ме скопи. Очите й бяха станали огнени и косата и бе настръхнала подобно на козината на огромна красива котка. Призрачните саби продължаваха да се вьртят около тялото й с невероятна скорост и само от време на време се изместваха напред, колкото да ми извадят очите и ми отрежат носа. Краката й почти не докосваха земята.
Понякога тя се явява в сънищата ми и танцува специално за мен. Не вярвам много мъже да са имали тази чест.
По-бързо, казваха ми барабаните. По-бързо. По-бързо. Ускорих движенията си, доколкото можах, сабите ми се преплетоха, докато възпроизвеждах десетото гмуркане на синята видра, препънах се в един клон на пътеката и паднах. Прекрасният призрак се нахвърли върху ми, за да ми одере кожата отгоре до долу със сабите си, и внезапно се оказа от другата страна на клона. Барабаните внезапно спряха. Сияйната звезда сякаш в унес поклати глава и веднага след това очите й се разшириха от удивление и надежда след като разбра, че клонът, в който се бях препънал, бе разположен непосредствено пред вратата, и че тя все още не се бе отворила напълно. Скочи и се оказа вътре.
Ли Као и Окълвания Хо бързо дотърчаха по пътеката, докато танцьорката се извръщаше към възлюбения си капитан. Той бе висок и представителен призрак и навярно приживе ще да е бил доблестен, защото намери сили да се отвърне от Сияйната звезда и да ни поздрави като истински войн, със стиснат юмрук, който задържа цели седем секунди, преди да приеме в прегръдките си любимото момиче. След това призраците изчезнаха. Флейтата заглъхна. Вратата избледня и също изчезна. Кладенецът се оказа с капак. Пътеката повторно обрасна с бурени и ние се намерихме пред една зазидана стена.
Ръцете на Господаря Ли н Окълвания Хо кървяха, а аз бях заприличал на котка, успяла в последния момент да се измъкне от касапницата. Имахме твърде жалък и смачкан вид, за да провеждаме тържествени церемонии, но решихме да пренебрегнем условностите. В работилницата на Окълвания Хо изрязахме хартиени фигурки на щастливата двойка. Сетне за зестра й изгорихме книжни пари и храна, предназначена за гостите, и разляхме вино върху земята. Окълвания Хо произнесе хвалебствени слова за младоженката, аз — за младоженеца, а пък Ли Као изпя ритуалната оплаквателна песен. Когато се чуха първите петли, благодарихме любезно на младоженците за сватбения пир и им позволихме най-сетне да се оттеглят в брачното си ложе. Така Сияйната звезда успя да се омъжи за възлюбения си капитан и доброто сърце на Окълвания Хо най-сетне намери мир.
— Ако питате мен, всичко приключи задоволително — каза Господаря Ли докато ми помагаше да се преборя с куцането си.