Бари Хюгарт
Мостът на птиците (14)

14.
Лотосовия облак

Първата неотложна потребност на новото ни делово начинание бе да си създадем репутацията на изключително богати и щедри господа. В главата ми все още има една размазана вихрушка от спомени за цветя, гонгове, тамян, сребърни звънчета, състезания с лодки, игра на зарове, боеве между шурни, Кръчмарски свади, щедри угощения и много сладострастно оголени бедра. Пътувахме в пъстро изписани ладии, всъщност плаващи публични домове, плъзгащи се върху изумрудени езера, и пускахме котва до изкуствени зелени острови, където бледи свещеници с отпуснати лица и кършещи се ръце продаваха какви ли не странни неща в някои много особени нагоди. Возехме се в носилки, толкова големи, че се придвижваха с усилията на шестдесет запъхтени слуги. Обградени от разголени танцьорки, бъркахме с пълни шепи в обкован с мед сандък, пълен със сребърни монети, и ги ръсехме сред обожаващите ни тълпи, следящи всяка наша стъпка.

— Купете си чисти дрехи! — крещяхме. — Облагородете зловонния си дъх с хубаво вино! Отървете се от гнусните въшки! Изкъпете се!

— Да живее Господаря Ли от Као! — отвръщаха с рев тълпите. — Да живее Господаря Лю от Ю!

Току-виж сте останали с впечатлението, че бях забравил важността на нашата мисия. Не беше така. Всяка нощ сънувах дечицата на Ку Фу и бях започнал да изпитвам угризения на съвестта, докато един ден чух с огромно облекчение от Господаря Ли, че вече сме си създали необходимата репутация и е време да действаме. Той реши, че най-бързият начин да установим контакт с Ключовия заек ще бъде да изгорим двореца, в който живеехме, до основи. Дворецът бе собственост на княз Чин и плащахме за него разорителен наем. Тъкмо печах една гъска върху жаравата, останала от двореца, когато малкото човече се яви.

— Тежко ми! Тежко ми! — завайка се. — Правило 226, член „Д“, раздел „Б“: непредумишлено унищожаване на дворци, взети под наем, за което се полага…

— А, съвсем предумишлено си, беше — прозина се лениво Господаря Ли. — Гледката оттук ми беше омръзнала.

— В такъв случай ще се отнесем към раздел „С“: предумишлено унищожаване на дворци, взети под наем. Полага се възстановяване на пълната стойност плюс надценка от петдесет на сто, плюс заплащане работата на пожарникарите, плюс заплащане пя стойността на извозване на развалините, плюс глоба за нарушаване на обществения ред, трикратно по-голяма от обичайната, плюс петдесет на сто от стойността на сградата заради нарушаване на панорамата, одобрена от княза, нлюс…

— Престани да мрънкаш, глупако, и ми кажи колко ти дължа общо за цялата история! изрева Господаря Ли.

За миг ми се стори, че малкото човече ще получи удар. Извърна розовите си очички към Небесата и изписка:

— Деветнадесет хиляди и седемстотин шестдесет и две жълтици!

Ли Као присви небрежно рамене и посочи с поглед една дълга поредица от сандъци.

— Вземи един от сините — каза той с безразличие. В сините сандъци всъщност се съдържат точно но двадесет хиляди жълтици, но Господаря Ли от Као и Господаря Лю от Ю не обичат да се занимават с броенето на ресто.

Ключовия заек тупна на земята. Бяха ни необходими само няколко минути, за да го съживим. Той обаче междувременно бе успял да оцени възможностите, произтичащи от нашата среща.

— Тежко ми! — въздъхна. — Виждам, че Господаря Ли от Као и Господаря Лю от Ю нямат къде да прекарат нощта. Жалката ми колиба едва ли е подходяща за тях… Но, видите ли, по всяка вероятност ще ми се наложи да прекарам цялата нощ в замъка, за да преброя парите на княза, а клетата ми съпруга през това време ще остане сама и беззащитна. А пък жените се нуждаят от закрила, вярвам, че ме разбирате.

Падна на колене и започна да целува краищата на сандалите ни.

— Нуждаят се от бисери! — изплака. — Нуждаят се от нефрит! — изписка след малко.

— Ще хапнеш ли малко печена гъска? — понита го Господаря Ли, вече малко по-любезно. — Изпечена е по оригинална рецепта на Господаря Лю от Ю. Кисната е двадесет и четири часа в най-качествено вино, разбъркано с мед и смачкани кайсии. По една щастлива случайност Господаря Лю от Ю е последовател на Чан Чу. Същият, който бе казал, че предпочита собствените си гозби и чуждите съпруги.

— Ликувам! — изписка Ключовия заек.

 

Подготвих се да се запозная с най-скъпо струващата жена на света. Луната бе леко заслонена от облаци, вятърът бе топъл и изпълнен с благоуханията на цветя, а в сенчестите кътове на градината на Ключовия заек свиреха щурци. Пътеката от бисери и нефрит, която бях посипал върху тревата, сияеше като отражение на Великата звездна река. Затаих дъх, когато видях как към мен се запътва млада жена. Тя започна да издава радостни възклицания, когато се наведе, за да събере лъскавите камъчета. След малко се доближи до мен достатъчно, за да успея да я огледам добре.

„Вол Номер Десет, рекох си на ум. Измамили са те“. Не беше даже и хубавичка. Лотосовия облак бе обикновено селско момиче с големи стъпала, къси и дебели крака, големи ръбести ръце и невзрачно плоско лице. Спря се и ме огледа косо, също като селско момиче, което се колебае дали да си купи или не някое домашно животинче на селския панаир. Почти успях да прочета мислите й: да, ще си взема това създание. След това се усмихна.

Не ми е но силите да опиша усмивката й. Стори ми се, че всички надежди и радости в света, целият смях и цялата обич на вселената се бяха събрали в юмрук, и че този юмрук ме удари направо в сърцето. Следващото нещо, което помня, е, че бях коленичил, обгърнал краката й с ръце и притиснал глава върху бедрата й.

— Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не следва обаче да ме бъркат с изтъкнатия автор на „Класическото чаепитие“. Всички ме наричат Вол Номер Десет — изстенах аз.

Тя нежно се засмя и разроши косата ми с пръсти.

— Ще ти викам Сладурко.

Ще разберете в каква степен съм бил пленен от вълшебството й, след като ви призная, че ми стана приятно да ме наричат така. Всеки път, когато видех Лотосовия облак, изпитвах желание да въртя опашка.

— Ключови заеко — рекох му след два дни. — Любезната ти съпруга не е духовита, не е умна, дори не знае да пише и чете, да не говорим за светски обноски, даже не е и хубава, и въпреки това боготворя земята, върху която тя стъпва.

— Всичките й покровители казват същото — въздъхна Ключовия заек.

— Господарю Ли, да не би да съм се побъркал? — попитах го.

— Как да ти кажа, красотата е една открай време силно надценявана стока — отвърна ми той. — През последните осемдесет или деветдесет години имах работа с много велики красавици и ми се видяха все едни и същи. Една красавица е длъжна да лежи до късно сутрин в леглото си, за да събере сили за още една уморителна битка с природата. След като слугините й я изкъпят и избършат, отпуска си косата в духа на Каскадата на прелъстителните върби. Сетне си боядисва веждите в стила на Контурите на далечните планински хребети, разтрива се с благовонията на Деветте ръкава на благоуханната река, слага си червило, крем, сенки под очите, покрива цялото си лице с два пласта от Пудрата на предизвикателния допир, облича халат, на който са изобразени разцъфнали сливи, облича и подходяща блуза и чорапи, окичва се с четири или пет фунта бижута и сетне се изправя пред огледалото, за да види дали по нея е останало нещо човешко. С удовлетворение установява, че не е останало, изчаква гримът и да се втвърди, докато стане неподвижна маска, облива се щедро с Парфюма на небесните духове, спускащи се по дъжда, и след това със ситни стъпки се отправя към новия ден. Той, както и предишният, се състои единствено от глупави клюки и кикот.

— Това е само част от истината! — извиках аз. — Лотосовия облак изскача от леглото, пъха си главата в кофа със студена вода, изръмжава от удоволствие, сресва се набързо и се оглежда дали няма да види наоколо някои, които е в настроение да се люби. Ако открие такъв човек, връща се обратно в леглото. Ако не го открие, облича първите дрехи, които са й под ръка и излиза на улицата през вратата или през прозореца, което й е все едно, за да види какви чудеса ще й поднесе новият ден, И тъй като гледа на света с радостните очи на дете, денят за нея винаги е прекрасен.

— Това го казват всичките и покровители — въздъхна Ключовия заек. — Ох, де да можех да имам средства да си позволя и аз да ползвам жена си!

— Никой не може да си позволи това — изръмжа Господаря Ли.

В думите му имаше известна истина, макар и Лотосовия облак да не беше алчна в същинския смисъл на думата. Още в ранна възраст милото момиче си бе създало предпочитания. Не се интересуваше от диаманти. Изумрудите й бяха скучни. Веднъж й подарих сандъче, пълно със злато, и тя набързо го даде на една своя приятелка.

— Защо направи това? — попитах я.

— Защото тя ми го поиска. Сладурко — отвърна Лотосовия облак. От тона й останах е чувството, че съм й задал глупав въпрос.

Другояче обаче реагираше на бисерите и нефрита. Никога преди или след това не срещнах човек, конто така силно да им се радва. Очите й се разширяваха от удивление, а ръцете й неволно сами се протягаха към тях. Цялото й тяло затреперваше от желание, а на лицето й се изписваше неудържим копнеж. Самото излъчване на страстта й бе достатъчно, за да те събори. След това тя се хвърляше в прегръдките ти и даваше обет, че ще те обича до края на вечността.

Всеки мъж би направил всичко, което му е носилите.

за да предизвика такава реакция и именно това бе досадното. След десет минути Лотосовия облак забравяше подаръка, и ако искаш да я върнеш към същото състояние, трябваше да й поднесеш ново ковчеже с бисера и нефрит.

— Действията на всички велики мошеници са белязани от простота — коментира Господаря Ли със смесица от неодобрение и уважение.

— Възхищавам се от похватите й, макар и да е на път да ме разори — казах.

— Всичките й покровители казват същото — въздъхна Ключовия заек.

Ли Као вече бе напреднал значително в обработването на ковчежника. Беше само въпрос на време да го убеди да ни вкара в лабиринта и сетне да ни изкара оттам, но междувременно трябваше да осигурявам редовното снабдяване на Лотосовия облак с перли и нефрит. Ковчезите ни с жълтици се топяха подобно на сняг през август и една ужасна сутрин погледнах с почуда малката шепа жълтици — всичко, което бе останало от най-голямото частно състояние в Китай.

— Няма защо да гледаш виновно — успокои ме Господаря Ли. — Умението на това мило момиче да скубе гълъби е наистина забележително. Време е обаче и ние да пооскубем някой и Друг гълъб.

Не след дълго един великолепен мъж на име Бърнестия Лу, предрешен като майордом на знатен род, почука с бастун със златен връх на вратата на най-големия скъперник в града. Бърнестия Лу бе следван от дворцова носилка, върху която се бяха настанили двама елегантни аристократи, от каручка, пълна с боклук, и от една коза.

— Отворете вратата! — изрева Бърнестия Лу. — Десет хиляди благословии са се стоварили върху вас! Господаря Ли от Као и Господаря Лю от Ю благоволяват да си отдъхнат в тази жалка колиба!

Тогава именно разбрах, че и при елегантно поднасяното възмездие трябва да знаеш кога да спреш.

Вратата се отвори и от нея излезе един господин, който притежаваше шест различни къщи в шест различни града и бе благословен от природата с две малки присвятващи свински очички, с гол като яйце черен, ошарен с петна, с крив нос, наподобяващ човката на папагал, е провесените бърни на камила и с две провиснали слонски уши, от които стърчаха дебели кичури груба сива четина.

— Къде дянахте моите петстотин жълтици? — изрева Скъперника Шен.

Бърнестия Лу изчезна яко дим, но когато Ли Као и аз скочихме от носилката, стоварихме се направо върху главите на Ключовия заек и придружаващия го взвод. Омотахме се в някаква верига, вързана на врата на ковчежника и той започна трескаво да я тегли.

— Горко ми! Горко ми! — завайка се той и аз реших, че ни подозира в опит да му откраднем ключа за входната врата на двореца на княза. Единственият ключ, висящ на края на тази верига, имаше формата на цвете с шестнадесет остри върха. Те определено трябваше да се натиснат с точно премерена сила, за да се отвори бравата, а такива брави струват цяло състояние Войниците се нахвърлиха върху нас и ни заловиха. Тъй като обаче в суматохата Бърнестия Лу бе отмъкнал каручката и козата, веществените доказателства за нашето провинение бяха изчезнали. На Скъперника Шен му се наложи да се задоволи единствено с голи обвинения. Не той обаче ни беше проблемът. Проблемът ни беше в това, че не разполагахме със средствата, необходими за заплащането на дължимата глоба За смущаване на обществения ред, а за такова нещо в града на княза се полагаше смъртно наказание.

— Тежко ми! — завайка се Ключовия заек. — Само като си помисля, че и аз нося някаква отговорност за обезглавяването на най-скъпия ми приятел и най-щедрия покровител, на когото се е радвала някога съпругата ми!

След малко обаче се поуспокои и успя да открие нещо положително в цялата история.

— Не се безпокой за Лотосовия облак — утеши ме той. — Току-що разбрах, че Скъперника Шен е най-богатият човек в града. Ще го поканя на чай и ако моята любезна съпруга не се е лишила от чара си, не след дълго ще се къпе отново в перли и нефрит.

— Това е чудесно — отговорих му.

В сърцето ми не бе останало място за повече мъка. Всеки път, когато затворех очи, виждах пред себе си децата на Ку Фу, неподвижни като мъртъвци. Виждах и молещия се абат и родителите, които се успокояваха взаимно с думите, че всичко ще се оправи, тъй като Господаря Ли и Вол Номер Десет няма как да не се завърнат с прекрасния корен, който ще обезсили действието на отровата „ку“.