Бари Хюгарт
Мостът на птиците (13)

13.
За изкуството да се готви бодливо прасе

Ли Као ме поведе към митницата и след малко откри това, което търсеше. Всичко, което влизаше или излизаше от пристанището на Чин, биваше облагано с огромни данъци. В момента един изключително дебел търговец плащаше данък за износ, горе-долу колкото откупа за пленен император. Малка армия от телохранители — доста рядка гледка за града — бе заела позиции около четири правоъгълни дървени сандъка. Тъй като до отпътуването на кораба му оставаха няколко часа, търговецът реши да хапне някаква лека закуска.

— Воле, проследи този човек и после се върни, за да ми разкажеш какво яде — каза Господаря Ли.

— Какво яде ли?

— Да, какво яде.

Бях развълнуван, когато се завърнах.

— Господарю Ли, знам, че няма да ми повярваш, но този търговец първо погълна четири големи супника със супа от пиперки и тестени хапки, после изяде три паници с яхния от миди, паница туршия, две паници задушени охлюви, три чинии с раци с меки черупки, две чинни подсладени меса, десет медени корабийки и един пъпеш. Собственикът на заведението попита дали уважаваният гост би желал да опита шест или седем купички захаросани праскови в гъст сироп, но търговецът му обясни, че пази диета, и затова ще се задоволи единствено с кана зелен чай, ароматизиран с шишарки.

— Къде е сега?

— Сега се е подложил на парна баня и масаж, докато двама келнери от ресторанта имат готовност да го прочистят със стомашна помпа.

— Превъзходно — отвърна щастливо Господаря Ли. — А сега, Воле, ще трябва да открием най-безскрупулния алхимик в града и да закупим от него буркан с Еликсира на осемдесетте най-отвратителни вони, а сетне да купим и един ковчег.

Когато търговецът се измъкна от салона за масаж, стана свидетел на покъртителна гледка. Бях се облегнал върху капака на ковчега и плачех, докато Ли Као се вайкаше и си скубеше косите.

— Тежко ми! — виках сърцераздирателно.

— Съпругата на любимия ми правнук е мъртва! — стенеше Господаря Ли.

— Кажи нещо, мила моя! — изплаках, удряйки по капака.

— Десет милиона проклятия да се стоварят върху главата на готвача, който ме подлъга да поднеса бодливо прасе на сватбената церемония на правнука си! — изпищя Господаря Ли.

Търговецът веднага се лепна за него.

— Добре ли ви чух? Бодливо прасе ли казахте?

— Бодливо прасе — потвърди през сълзи Господаря Ли.

— Но, уважаеми господине, нима вие не знаехте, че месото на бодливото прасе може да бъде смъртоносно, ако не е приготвено както трябва?

Ли Као се престори на обиден.

— Нима ме смятате за глупак? — сопна се той. — Лично аз наблюдавах приготовлението и всичко беше изпълнено в съответствие с инструкциите на Ли Цен Ин.

— Разбирам — възкликна търговецът. — Великият Ли Цен Ин, авторът на книгата „Как да се готви бодливо прасе“.

— Нима мислиш, глупако, че не съм следвал инструкциите му? — изкрещя Господаря Ли.

Очите на търговеца овлажняха, а от устата му потекоха лиги.

— Свежо месо от младо животно ли беше? — прошепна тон.

— По-младо от една година и уловено предния ден. Огромният корем на търговеца потрепери.

— От Юшан ли беше? — продължи да разпитва той.

— От самата река — изплака Господаря Ли.

Това вече бе твърде много за търговеца. Отиде до телохранителите си, развърза една голяма торба, извади оттам един маринован шаран, шумно го изяде и се върна при нас.

— А пюрето? Едногодишно ли беше?

— Точно на една година — отвърна Господаря Ли.

— Бе направено от най-хубави жълти бобови зърна.

— Сигурен ли сте, че всички черни и кафяви зърна са били отстранени? Знаете, че и най-малкото недоглеждане в този смисъл може да бъде фатално.

— Всички черни н кафяви зърна, а също и тези, конто имаха леко морав цвят, бяха отстранени на ръка — рече навъсено Господаря Ли. — Останалите бяха пресети петнадесет пъти. Бях напълно наясно с опасността.

— Уважаеми господине, аз не ви обвинявам за нищо — рече смутено търговецът. — Едва ли обаче е необходимо да пояснявам, че някаква грешка ще да е била допусната, щом клетата съпруга на вашия правнук… Да не би пък да е било използвано оризово брашно?

— Не бъдете глупак, млади човече! — отвърна сърдито Господаря Ли. — Оризовото брашно щеше да изпотръшка всички гости на пиршеството. Бе използвано само най-чисто пшеничено брашно от Хуа, смесено с малко сол и изложено на слънце точно шест часа.

— А беше ли покрито с марля, която да го предпази от праха? Прахът може ла бъде смъртоносен.

— Беше покрито с марля, която го предпази от праха. След това брашното и бобовите зърна бяха смесени и поставени в буркан. Той пък бе покрит с глинен капак и надлежно запечатан. Едва ли е необходимо да казвам, че беше използвана само чиста речна вода, тъй като и най-малкото количество кладенчова вода би могло да бъде смъртоносно.

— Все още не мога да разбера — прошепна търговецът. — Всичко е било направено както трябва, а все пак… Почакайте! Кой месец беше?

— Нима сте луд? Да приготвяш пюре за бодливо прасе, в който и да е месец, освен юни, е равносилно на самоубийство! — изкрещя Господаря Ли.

Търговецът бе побледнял. Беше започнал да разбира, че ако не успееше да открие причината, самият той никога нямаше да може спокойно да се радва на този най-прекрасен деликатес.

— Странно — прошепна търговецът. — Всичко е било направено съгласно инструкциите на великия Ли Цен Ин, а въпреки това бодливото прасе се е оказало смъртоносно. Трябва да открием причината. Почитаеми господине, моля ви да имате добрината да ми опишете точния начин. По който вашият готвач е сготвил бодливото прасе.

По едно време се сетих, че така се бях увлякъл в описанието на готвенето на бодливото прасе, че бях забравил да изразявам но подобаващ начин скръбта си по покойната си съпруга.

— Тежко ми! — извиках. — Тежко ми! Ли Као ме потупа по рамото.

— И като си помисля само, че това нещастие сполетя единствения ми правнук, който не е нито умствено тъп, нито нравствено деградирал! Прав сте обаче, грешката трябва да бъде открита. Готвачът ми първо отстрани очите, стомаха, вътрешните органи и зародишите. Докато режеше месото на парчета, клетият ми правнук изми всички остатъци от кръв но тях със собствените си благородни ръце. След това готвачът свари месото в чиста речна вода.

— С кожата, нали?

— С кожата. След това извади месото от гърнето и го постави върху дъската за рязане.

— Дървена ли беше?

— Милостиви Буда, нима не знам, че една металическа или керамична дъска би могла да бъде смъртоносна? — озъби се Господаря Ли. — След това моят готвач извади всички бодли е фини пинцети, наряза месото на по-малки парчета — и ви уверявам, че имаха кубическа форма, и след това ги поръси със свинска мас. Едва тогава добави и бобовото пюре и изпържи цялата смес в горещо олио. Направи всичко необходимо, за да не попадне никакъв прах в гърнето. Когато реши, че месото е вече готово, потопи къс хартия в соса и го поднесе на пламъка на свещ. Едва след като хартията се запали, извади месото от гърнето и го поднесе на гостите.

Не бе направена грешка. Не бе допуснат и най-малък пропуск. Чревоугодническият свят на търговеца бе започнал да се срутва и той закри лицето си с ръце.

Странно защо, напомни ми Сияйната звезда, когато бе решила, че Танцът на сабите е опорочен. Неговата страст, макар и не така благородна като нейната, не бе по-малко искрена. Ли Као използва случая, за да ме изправи на крака. Заплаках върху рамото му, докато той ме потупваше по гърба.

— Колко души умряха. — прошепна търговецът.

— Единствено клетата ми съпруга — изплаках. — Тежко ми!

— От двеста души единствено тя умря — изстена Господаря Ли. — Лично аз избрах бодливото прасе. Лично аз надзиравах приготвянето на месото. Любимият ми правнук почисти парченцата съсирена кръв със собствените си ръце. Той избра най-хубавите парчета месо, за да ги поднесе на любимата си. Лично аз…

— Почакай! — изпика търговецът и ме улови за раменете. — Мило мое нещастно момче — прошепна тон. — Когато почисти месото от парчетата съсирена кръв, каква карфица използва?

Бях наистина трогнат. Ли Као беше докарал кита, а сега великодушно ми позволяваше да използвам харпуна.

— Каква карфица ли? Не си спомням…

— Трябва да си спомниш! — изкрещя търговецът. — Беше ли сребърна или не?

— Да, беше — отвърнах със замислен вид. — Сега си спомням много добре. Беше карфица от най-чисто сребро, макар и да я изтървах на пода, преди да почистя последното парче месо, н ми се наложи да използвам за него друга.

— Сребърна ли? — попита тон задъхано. Позволих напрежението да се покачи, като не избързах с отговора. Присвих вежди.

— Златна — казах най-сетне.

Абатът открай време ме бе предупреждавал да не съдя за хората по външния им вид. Търговецът се оказа класически пример за правилността на този подход. Свинската му външност предполагаше прекалена себичност. При все това той не изрази радост, че неговият чревоугоднически свят бе спасен. По бузите му потекоха сълзи и коремът му се разтрепери от вълнение.

— Бедното ми момче, клетото ми нещастно момче, та и най-малкият допир между месото на бодливото прасе и златото е смъртоносен! — изплака търговецът. — Заради проклятието на някой зъл дух ти си използвал златна игла за почистването на последното парче месо, и след това с любящите си ръце си го поднесъл на любимата си…

— На жената, която обичах! — изкрещях. — Глупостта ми погуби нещастната ми съпруга.

Отново се тръшнах върху ковчега, което ми даде възможност незабелязано да отворя буркана с отвратителните миризми.

— Само като си помисля, че нещастният ми правнук е могъл да причини такава една ужасна смърт! — изстена Господаря Ли.

— Често съм чувал за натравяне с месото на бодливо прасе, но ще си призная, че никога не съм ставал свидетел на такова нещо — каза търговецът с изтънял глас. — Много ли е ужасно?

Телохранителите и митническите служители се бяха доближили и слушаха внимателно разговора. В същото време поглеждаха нервно към ковчега.

— Първоначално се появиха червени петна, които се разпространиха бързо по цялото тяло — прошепна Господаря Ли. — Сетне петната позеленяха.

Еликсирът си вършеше чудесно работата и не след дълго откъм ковчега започна да се разнася невероятна воня.

— Уф! — рече началникът на митницата.

— После отвратителните зелени петна започнаха да почерняват — прошепна Господаря Ли.

— Да почерняват ли? — попита търговецът, опитвайки се с ръка да прогони вълната от зловоние от лицето си.

— Ако трябва да бъда по-точен, цветът бе зеленикавоморавожълтеникав, биещ на черно по краищата — каза замислено Господаря Ли. — След това започна вонята.

— Воня ли? — понита началникът на митницата, обръщайки се в посока към зловонния облак.

— Не ми е по силите да опиша колко отвратителна бе тази воня — проплака Господаря Ли. — Гостите се разбягаха, а любимият ми правнук присегна към съпругата си. Как да опиша ужасното нещо, което се случи в този миг? Пръстите му проникнаха в тялото й, защото нежната й до преди малко плът се бе превърнала в меко желе, от което започна да струи зеленикава и жълтеникава гной. Отровната гнусна воня, която се разнесе, бе толкова силна, ме изпотръшка кучетата, които започнаха да се гърчат, докато птичките падаха безжизнени от клоните на дърветата…

Не знам защо, но изведнъж се оказахме сами.

След няколко минути се измъкнахме от митницата и се присъединихме към останалите, които повръщаха над перилата на кея. Позволете ми да ви информирам, че миризмата на гнусната течност можеше да накара и камък да повърне. Търговецът, телохранителите и митническите служители проведоха кратко съвещание и с гласуване решиха да изхвърлят и двама ни в морето заедно с ковчега преди болестта да ги е изпотръшкала всичките. Ли Као обаче заложи на техния патриотизъм като им обясни, че ако възлюбената ми бъде хвърлена в морето, ще унищожи риболовния поминък в Китай поне за три хиляди години. Накрая бе постигнат компромис, като ни бе дадена ръчна количка за ковчега заедно с две лопати и един ужасен монах, който ни проправи пътя към гробището на прокажените. Биеше по един гонг и крещеше неистово „Нечиста сила, нечиста сила!“ Сетне монахът си плю на петите, а ние останахме да наблюдаваме как платната на кораба на търговеца изчезват в мъглата заедно с четирите му дървени сандъка. Единият от тях бе всъщност ковчег със свалени траурни украшения.

Откъснахме същите тези украшения от сандъка на търговеца и аз повдигнах капака. В него намерих само една малка торбичка, поставена върху брезентено платнище. Изсипах съдържанието й в дланта си и очите ми се изпълниха с изумление.

— Игли — рекох. — Господарю Ли, защо му е на едни търговец да наема цяла армия от телохранители, за да опазят само няколко евтини железни игли?

— Велики Буда! — възкликна от удивление Господаря Ли. — Този човек не е носил само своя стока. По всяка вероятност е представител на някое обединение на най-богатите търговии в Китай!

Нищо не разбрах. Ли Као отметна брезентеното платнище и измъкна изпод него някакъв странен предмет — по-късно разбрахме, че са общо 270 — и прилепи към него една от иглите. Иглата буквално се залепи за повърхността. Следващата игла залепна за края на първата.

— Дано да удържи десет… — помоли се. — Дано само да успее да удържи десет игли! Седем… Осем… Девет… Десет… Единадесет… Дванадесет… Тринадесет… Четиринадесет… Петнадесет… Шестнадесет… Седемнадесет…

Осемнадесетата игла падна на земята и Ли Као обърна към мен поглед, изпълнен с възхищение.

— Вол Номер Десет, всички търговци и мореплаватели от варварските страни са готови да продадат и душата си, за да се сдобият с китайски магнитни компаси, достатъчно силни, за да удържат десетинчови игли. Сега ние разполагаме с няколкостотин компаса, способни да удържат седемнадесетинчови игли. Момчето ми, преди време съм правил някои големи удари, но точно такова нещо не ми се беше случвало — каза той вече със сериозен глас. — Заедно с теб току-що станахме двамата най-богати мъже в Китай.