Бари Хюгарт
Легенда за камъка (6)

Глава 5

Нямаше смисъл да тръгваме за Чанян с образци от растенията и почвата, преди да е настъпила сутринта. Освен това бе започнал петнадесетият ден от седмата луна и се оказа, че абатът действително бе произнесъл думите „четиридесет и две гърнета с риба“. Манастирът наистина миришеше на рибен ресторант. Уханията на гозби от ориз, свинско месо, зеле, яйца и патладжани се разнасяха от цялото селце. Новината, че Смеещият се княз продължава да кротува в ковчега си беше станала достояние на всички обитатели на долината и те бяха решили да отбележат достойно това събитие.

— Помнете ми думите — рече мрачно брат Шан. — Някой непременно ще си счупи крак.

Господарят Ли се вслуша в музиката, долитаща откъм селцето.

— Селските танци наистина понякога са много буйни — съгласи се той.

— Долавяте ли уханието на соса от лют пипер? — попита брат Шан. — Всички деца от селото ще страдат от разстройство.

— И то поне седмица — потвърди Господарят Ли.

— Поне няколко дузини монаси ще забравят обетите си, а утре аз ще трябва да чистя повърнатото и да варя настойки против махмурлук — продължи брат Шан. Пълното му име бе Ву Шан — „трудно раждане“, и той сякаш непрестанно го оправдаваше с лошия си късмет. Бе негов ред за нощно бдение в манастира, докато другите монаси щяха да се веселят на селското празненство.

— Ще се подпали и нечий хамбар — предсказа мрачно Господарят Ли.

— Ако оцелее даже и една колиба в селото, пак ще е чудо — отвърна брат Шан, чието настроение бе започнало да се подобрява. — Всички стари родови вражди ще се събудят. Ще има пукнати глави, колкото щеш. Помнете ми думите — тази нощ ще е една от най-зловещите в историята на селото.

Оставихме клетия човек да се вглъби в своето самосъжаление, полезно чувство впрочем, и се отправихме към селото. Празникът на гладните призраци стана мой любим празник, откакто се запознах с Господаря Ли, тъй като сетне нерядко ми се случваше самият аз да заприличам на гладен призрак. Празникът е посветен на тези, които са умрели в далечни и чужди земи, или чиито тела са били така обезобразени от смъртта, че е било невъзможно да ги разпознаят. Бях леко изненадан, че Господарят Ли демонстрира превъзходно настроение. В битието си на виден гостенин бе поканен да се произнесе върху качеството на различните местни вина и аз душевно се подготвих за най-лошото. Той обаче огледа всички вонящи гърнета, изрече привичната любезност „нин цзу че ху туен“ /готов съм дори и да умра, но ще го опитам/, но едва-едва близна питиетата. Изрази се ласкаво за качеството на всички без изключение, включително и за една течност, която уби на място два гущера и обгори тревата, след като се разплиска.

Абатът сведе молитвите и церемониите до необходимия минимум и за мое удоволствие в последните най-добре се прояви брат Шан. Макар и да отсъстваше от самото празненство, бе навързал на опашките на манастирските гълъби малки бамбукови флейти и сетне бе пуснал птиците да летят над селото, така че с наслада изслушахме мелодията на една неприлична песен — „Нощното гърне на Чу Чан“. Абатът смутолеви набързо, че ще накаже безбожника, но заканата му не прозвуча сериозно.

Настъпи часът на танците, което означаваше, че скоро ще настъпи и часът на побоищата. Изпитах известно разочарование, защото тъкмо тогава Господарят Ли реши да се измъкне от празненството и да се поразходи по хълмовете на лунна светлина. Краката му го отведоха до опустошения участък от Княжеската пътека и той застана мълчаливо с лице към него, поставил ръце зад гърба си.

— Воле — продума най-сетне, — ще ми кажеш ли какво не беше наред в обяснението, което дадох на княз Лю Пао?

— Не те разбрах, учителю.

— Опитах се да го успокоя. Не мога обаче да успокоя самия себе си — отвърна тъжно старият мъдрец. — Напълно е ясно само това, че разбойници, облечени в шутовски дрехи, са откраднали един ръкопис и са уплашили един монах до смърт. Всичко останало обаче е пълна бъркотия. Разнася се странен примамващ звук тъкмо в момента, когато разбойниците си плюят на петите. Някакво тайнствено вещество унищожава дърветата и останалата растителност тъкмо там, където те са стъпили. Ако наистина по някаква случайност се е срутил стар тунел и от него са изтекли древни киселини, както подхвърлих на княза, то това ще е от онези случайности, от които се раждат религии, монаси и молитви. Ако пък не е било случайност, защо им е трябвало на мошениците да си сторват толкова голям труд и да прибягват до специални ефекти, само за да откраднат някакъв ръкопис? В такава обстановка биха могли да отнесат императорската хазна или дори да откраднат гащите на самия император от тялото му. Момчето ми, цялата тази история наистина изглежда напълно безсмислена.

Не казах нищо, разбира се, но с удоволствие наблюдавах как старецът се наслаждава на собственото си объркване. Бе се опасявал, че ще трябва да се занимава с някаква банална кражба, а се оказа изправен пред загадка, с която трудно щяха да се справят и съдиите на Ада. Избърса с длан един плосък камък и седна върху него. Видяхме как в гората непосредствено под нас се движи върволица от светлинки. И малките момиченца имат майчин инстинкт и приемат много сериозно празника на гладните призраци. Сега обикаляха гората с малки фенерчета, направени от кандила, около които бяха обвити лотосови и пелинови листа. Почувствах как призраците около нас се раздвижват и се насочват към сладките детски гласчета. Не сте сами, пееха момиченцата, не сме ви забравили. Ние ви разбираме и ви обичаме и нашият живот е само пламъче от вашия.

„Ху цу тън

Хо йе тън

Чин ер тън

Мин ер ко джън.“

 

„Пелинови фенерчета

лотосови фенерчета

днес ни светите

утре ще ви изхвърлим.“

Избърсах очите си. Луната осветяваше левия рог на дракона и древното имение на рода Лю. Помислих си защо ли Смеещият се княз е изпитвал удоволствие от изтезанието и умъртвяването на малки момиченца като тези. Господарят Ли очевидно мислеше същото.

— Имам една хипотеза за лудостта на покойния княз — рече той. — Воле, коя професия според тебе може най-лесно да те доведе до безумие?

— Императорската — отвърнах без да се замислям. Господарят Ли се засмя.

— Не мога да ти възразя. Имах предвид все пак някое по-плебейско занимание.

Почесах се по носа.

— Производството на филц? — попитах наслуки.

— Точно така — отвърна Господарят Ли. — Филцът се стяга чрез потапяне в живак. Хората, които работят с филц, шапкарите в частност, практически плуват в живак. Сигурен съм, че и Смеещият се княз го е поемал.

— Защо?

— В младите си години бил обещаващ учен — поясни Господарят Ли. — Невъзможно е рано или късно да не се е опитал да изобрети Еликсира на живота. Формулите му са безброй, но във всичките присъства кино вар, който не е нищо друго освен живачен сулфид. Открай време съм предупреждавал за опасността от отравянето с живак, но никой не ми обърна внимание. Причината е, че то става постепенно и човек трябва да е живял поне колкото мен, за да може да го констатира.

Изправи се и започна да илюстрира думите си с жестове и мимики.

— Живакът уврежда нервната система и след време започва да причинява тикове, гърчове и спазми ей като тези — Господарят Ли направи поредица от резки насечени движения. — Танцът на Смеещия се княз не ми излиза от главата. Ако отравянето с живак продължи, причинява пристъпи на истеричен смях и изблици на лудешки гняв. Последната фаза е безумие, след което настъпва смъртта. Воле, напълно е възможно престъпленията на Смеещия се княз да са резултат от желанието му да се сдобие с безсмъртие чрез Еликсира на живота. Случаят всъщност не е чак толкова странен, тъй като повече хора са загинали вследствие на това, че някой император просто са го стягали обувките, отколкото поради небесно знамение. Чуя ли висш църковник да започне да заплашва с възмездието на Небесата, винаги подозирам, че храносмилането му не е наред.

Направи още няколко стъпки в тревата и след това се спря и ме погледна от упор.

— Какво би казал за неправилното храносмилане?

Нещо обаче вече ме бе смутило, макар и все още да не можех да определя точно какво. Нещо в тази нощ не беше наред. Градските хора едва ли забелязват тези работи, но аз съм си чист селянин и нервите ми веднага доловиха лекото колебание в цвърченето на щурците. Един бухал прекъсна своя крясък по средата. Шумоленето на малките нощни животинки издаде, че нещо ги е разтревожило. В Долината на скръбта бе нахлуло нещо странно и неестествено, и аз затаих дъх.

В началото усетих само слабо трептене. Сетне то се засили и видях как Господарят Ли се огледа. След това се появи звукът. Не мога да го опиша. Никой не би могъл да го опише. Бе едновременно неземен и реален. Целият се разтреперих. Внезапно ме обзе силно чувство на загуба и едновременно на надежда и копнеж. Сякаш бях изгубил нещо много ценно, но едновременно вярвах, че повторно ще го открия. Мога ли да кажа, че звукът се състоеше от тонове? И да е имало, бяха така прости, като първите три тона от стълбицата, като третият беше проточен.

Кун… шан… чуееееее…

По-точно от това не мога да го възпроизведа. Звукът ме удари направо в сърцето. Разплаках се и се стиснах за гърдите, сякаш щяха да се пръснат.

— Воле, какво ти е?

— Звукът! — изплаках. — Господарю Ли, не чуваш ли звука?

— Какъв звук? Кун… шан… чуееееее…

Звукът бе прекрасен и убийствен, и ме зовеше. Знаех, че трябва или да стигна до източника му, или да умра, и това се случи не само с мен. Празненството се разтури и част от хората се затичаха към гората. Други, подобно на Господаря Ли, не можеха да чуят звука и крещяха подире им.

— Върнете се! Да не сте се побъркали?

Скочих на крака. Покрай нас преминаха тичешком три разплакани момиченца, които инстинктивно закриваха с длани малките си лотосови фенерчета.

Господарят Ли изруга, скочи на гърба ми и пъхна краката си в джобовете ми.

— Престани да трепериш като уплашен състезателен кон и бягай! — изръмжа той.

Така и сторих. Луната бе толкова ярка, че сенките изглеждаха сякаш изрисувани върху земята и после боядисани в черно. Над главите ни сияеше Великата звездна река. За миг се замислих дали звукът не извира от сърцето на някоя звезда. Чувствах се като човек, опитващ се нощем да улови щурец в празен стар хамбар. Първо ти се струва, че е пред теб, сетне го чуваш зад гърба си, после някъде встрани. Накрая разбрах, че тичам в кръг и усетих, че Господарят Ли се е заловил за врата ми като за юздите на обезумял кон.

Спрях се за миг с широко разтворени нозе и задъхан. Господарят Ли ми подаде малък мех с вино и успях да изпия част от него. Задавих се, но се почувствах по-добре. Той ме потупа успокоително по рамото.

— Не чувам нищо, но знам, че не си открил правилната посока към него — каза той с благ глас. — Воле, с риск да ти заприличам на герой от приказките на баба Шу, ще ти кажа, че звуците, които някои чуват, а други — не, не говорят на ушите. Говорят на сърцето, а ти имаш отвор в своето сърце. С всички млади хора е така. Всички млади хора имат такъв отвор в сърцето си и в него прониква красотата на света, макар и то по-късно да се изпълва със счупени и похабени неща. Не слушай с ушите си. Слушай със сърцето си. Насочи отвора му към източника на звука и тръгни към посоката, откъдето той ти причинява най-силна болка.

Трептенето се бе появило повторно, по-силно от преди. Отново затаих дъх.

Кун… чан… чуееееее…

Отново побягнах, но този път, по-уверено. Господарят Ли бе — прав. Пренебрегнах лъжовността на слуха и се затичах към болката. Усетих, че се изкачвам. Появи се гъста мъгла и нощта се промени. Първо изчезнаха от поглед далечните светлинки на селото, а сетне луната и звездите. Бяхме обвити сякаш от пелена и Господарят Ли започна да ругае с равен глас. Не виждах нищо пред себе си и се блъсках в камъни и дървета. В същото време чувствах, че трябва да се изкачвам все по-високо и по-високо.

Спомням си смътно, че се спусках по падини и сетне изкачвах стръмни склонове. Мъглата се бе сгъстила така, че вече не виждах абсолютно нищо. Господарят Ли ми крещеше да спра, но не можех. Прекрасният болезнен звук бе затихнал и бързах да открия източника му, преди да изчезне завинаги. Продължих да се спускам и изкачвам и държа това да се запомни, защото сетне се случи нещо изключително.

Бях напълно изтощен. По силите ми бе само да пълзя и тогава усетих, че пред мен има нещо. Мъглата бе започнала да се вдига. Първо съзрях чифт сандали, сетне, мършави крака и също така мършаво туловище, а накрая, едра глава с бухнала коса. Княз Лю Пяо ни гледаше така, сякаш сме призраци.

— Воле? Вол Номер Десет? Господарю Ли? Как за Бога…

Гласът му угасна и той погледна изумено пътеката зад себе си.

— Чух някакъв шум и излязох, а никой не ме задмина по пътеката — прошепна той.

Мъглата бе започнала бързо да се разсейва и разбрах защо князът не можеше да повярва на очите си.

Досега бях пропуснал да опиша точното разположение на неговото имение. Драконовата глава, която бе определила и първоначалното название на долината, бе малка планина. Преди безброй години някакъв трус я бе разцепил на две части, наречени съответно Левият рог и Десният рог на дракона. Имението бе разположено на върха на Левия рог, разделен от събрата си от пролом, широк около четиридесет стъпки и висок повече от двеста. Бях започнал изкачването си откъм Десния рог и си дадох сметка, че след като се намирам в имението на княза, по някакъв начин съм съумял да преодолея пролома.

Князът продължаваше да гледа втренчено. Приближих се до края на бездната и погледнах надолу. Под краката ми се спускаха почти отвесно скали. Проследих бавно с поглед отсрещната стена, която бе също така отвесна. Бях сторил невъзможното.

— Воле — прошепна Господарят Ли с отпаднал глас, — очаква те блестяща кариера, ако речеш да играеш ролята на човешка муха в някой карнавал. В името на Буда обаче, не прави това отново, когато аз съм на гърба ти.

Откъм селото се раздаваха викове. Прекрасният звук бе секнал и се оказа, че князът, както и Господарят Ли, въобще не го бе чул. Един друг звук обаче стигна до ушите на всички ни. Манастирските камбани забиха тревожно и само след миг се понесох отново надолу по пътеката с Господаря Ли на гърба си. Княз Лю Пяо запъхтяно ни последва.

Селяните, струпали се пред портите на манастира, не бяха набрали смелост да влязат вътре. Пробихме си път през тълпата и стигнахме до абата, който ни кимна с празен поглед. С бърза стъпка се отправих към библиотеката. Бе напълно опустошена. Книгите и свитъците бяха измъкнати от местата им и разкъсани. Чекмеджетата бяха извадени и претършувани. Масата на библиотекаря се бе превърнала в купчина трески. Господарят Ли се спусна от гърба ми и огледа отломките. След това бързо излезе от помещението и тръгна по един от коридорите.

Килията на покойния библиотекар, Разногледият брат, бе също опустошена. Оскъдната мебелировка бе натрошена на парчета. Сламеникът бе разпран, а върху пода имаше локви от съсирваща се кръв.

Господарят Ли се наведе, потопи пръст в кръвта и го близна.

— Туш е — каза. — Ако трябва да бъда още по-точен, от това, което се нарича „Миглите на Буда“. Късовете, подаващи се от сламеника, са от пергамент марка „Жълтият император“. След като е копирал фалшификата на Су Ма, Разногледият брат е скрил останалите му в повече материали в сламеника.

Господарят Ли отново се отправи с бърза крачка към библиотеката. Огледа повторно разрушенията и се спря пред огромна купчина хартии, натрупани до прозореца с изкривените решатки, откъдето крадците бяха проникнали първия път. Започна да разчиства свитъците, след което рязко се изправи. Очите му гледаха студено, а изражението на лицето му бе сърдито.

— Знай, Воле, че ако умра до няколко седмици, няма да е от скука — каза мрачно.

— Буда да ни е на помощ — прошепна князът, а абатът и монасите започнаха да разпъждат с жестове злите духове.

За нещастие на брат Шан, нощното му бдение не бе протекло в така желаното от него пълно усамотение. Монахът лежеше по гръб върху свитъците с очи, втренчени в тавана. Бе така мъртъв, както и Разногледият брат. Широко разтворените му очи и зиналата му уста бяха застинали в изражение на неописуем ужас.