Бари Хюгарт
Легенда за камъка (9)

Глава 8

— Тези изоставени крила от двореца бяха райско място за мен, когато бях момче — рече замечтано князът. — Бяха пълни със скривалища. Веднъж преброих сто и шест стаи пълни с неща, които никой не смяташе за ценни. Можеше ли обаче да не бъдат ценни за едно момче? Сандъци с древни маскарадни костюми, любовни писма и покани за дуел, портрети на прекрасни наложници и на далечни братовчеди със свиреп поглед.

Последвахме го, докато той преминаваше уверено през помещенията, като заобикаляше прогнилите части на дървения под и се промушваше под увиснали греди. В една от стаите започна да сваля с ръце дъските, с които бе обкован прозорецът. В помещението нахлу слънчева светлина и освети портрет, закачен на една от стените.

— Това е княз Лю Шен, по известен като Смеещият се княз.

Коприненото платно бе все още непокътнато, макар и избеляло от годините, и цветовете на боите не бяха изгубили яркостта си. Човекът, който ме наблюдаване от портрета, имаше приятна външност. Реших, че е на малко повече от тридесет години. Челото му бе високо, широко и спокойно, а носът му — горделиво извит. Устните му бяха стегнати и добре оформени. Затова пък очите му бяха странни, уж с ясен поглед, но несъсредоточени. Сякаш Смеещият се княз гледаше не зрителя, а нещо разположено пред него. Призрак например или пък видение, достъпно единствено за собствените му очи. Ръцете му бяха толкова малки и изящни, че наподобяваха женски. Не се забелязваха следи на лудост, но при все това нещо в осанката на княза загатваше за арогантност, способна на всичко. По дрехите му бяха изписани знаци, очевидно символизиращи нещо. Не знаех обаче какво. Оказа се, че Господарят Ли знае.

— Велики Буда, ако неговият царствен брат го е видял облечен така, щял е да му изпрати жълтия шал още след час — възкликна той. — Този свински син е смятал, че стои по-високо от императора. Всъщност, смятал е, че стои по-високо от повечето богове.

След това ми обясни значението на символите.

— Виж горната част на дрехата му. Слънце, луна, звезди, планина, дракон и пъстра птица. Долна част — чаша за приношения, водна трева, пламъци, ориз, брадвичка и отличителен знак за достойнство. Единствено на императора на Китай е позволено да носи всичките дванадесет знака, а Смеещият се княз добавил към тях и тринадесети, окото на пауна, което е символ на Втория бог на Небесата. Човек би казал, че се е гласял да постави трона си до този на Великия господар на нефрита.

Неизбистреният поглед на княза придоби за мен друг смисъл. Очевидно наблюдавах човек, който не бе харесал света и бе излязъл извън него. Също като Дребноглавия Чу от моето село, който сутрин кукуригаше заедно с петлите и нареждаше на слънцето да изгрее.

Когато князът ни поведе По-нататък установих, че стъпвам на пръсти, сякаш усещах, че изрисуваните очи ме проследяват с поглед. Князът ни отведе до обкована с мед врата и я отключи с древен ключ, голям колкото ръката му до лакътя.

— Както ви казах, за едно момче това е райско място — отбеляза той.

Беше прав. В стаята се намираха древни доспехи и оръжия. Някои от брадвите бяха толкова големи, че очевидно бяха изпълнявали единствено церемониални функции. По стените висяха поне хиляда различни оръжия и скоро установихме, че много от тях бяха по-хубави от съвременните. Взех си малка брадва и къс меч, князът предпочете копие и кама, а Господарят Ли изпълни целия си пояс с ножове. След като преминахме през следващата врата се оказахме във вътрешен двор, където имаше склад за инструменти. Оттам взех яка стоманена кирка и лост. В средата на двора имаше каменна сграда, в която се намираше изоставен кладенец. Едно стълбище водеше някъде дълбоко надолу.

— Води до древния зимник — поясни князът. — Съмнявам се някой да е влизал в него, откакто като малък си играех там на затворник, заключен в страшна тъмница.

Господарят Ли все пак потърси следи от нечие неотдавнашно идване и очите му се изпълниха със задоволство, когато установи, че всичко бе покрито от дебел слой прах. Запалих един от факлите, с които се бях запасил. Князът понечи да ни поведе, но аз тръгнах пред него.

— Хиляди извинения, Ваше височество, но аз за това съм тук — рекох учтиво. Тръгнах надолу по стълбището, стискайки ръкохватката на брадвата си. Реших, че като малък князът ще да е бил много смело момченце, след като започнах да разпръсвам плътните като савани бели паяжини, изпречили се на пътя ни. Върху ръцете ми полазиха десетки паяци. Сетне ме нападнаха стотици демони. Не, прилепи. Не, бели прилепи. Когато се осмелих да отворя отново очите си, видях че Господарят Ли бе застанал пред мен и спокойно ме наблюдава. Личеше си, че е по-скоро развеселен, отколкото сърдит.

— Вол Номер Десет, в поверията на селяните за белите прилепи няма и капка истина — рече ми насмешливо. — Тези животни не са дори и албиноси. Страдат от паразитно кожно заболяване, също като така наречените бели слонове в Индия. Не живеят по хиляда години, черната им кръв не е Еликсир на живота и ако ги докоснеш, косата ти няма да окапе.

Князът ми се усмихна успокояващо.

— Като малък хванах няколко от тях и ги държах в клетка — каза. — Мръсни са, но напълно безобидни.

Прокара пръсти през гъстата си коса и аз неволно повторих жеста му. Изправих се на крака, стиснах отново брадвата и факела и продължих пътя си надолу, чувствайки се глупаво. Имаше четири междинни площадки. Най-долната водеше към зимника. Господарят Ли и князът започнаха да оглеждат каменния под и стени, търсейки вход към таен тунел. Останах да ги наблюдавам. Господарят Ли най-сетне направи крачка към мен, плесна с ръце по бедрата си и ме погледна.

— Ти какво си застанал там като някаква статуя? — изръмжа той. — Би трябвало вече да разбираш нещо от тунели. Я го потърси.

Така или иначе, беше редно да направя нещо, за да загладя лошото впечатление от уплахата си от прилепите. Огледът ми на пода не бе лишен от показност.

— Аха! — рекох дълбокомислено и продължих със стените. — Аха! — повторих и застанах в позата на модел за портрет на млад гений. — Су Ма Чиен е писал „зимник“, а не „в зимника“. Отправих се обратно нагоре по стълбите и започнах внимателно да ги оглеждам. — Аха! — потретих и потеглих към последната площадка.

Господарят Ли се усмихна загадъчно, когато ме последва, и не можах да се удържа от красноречие.

— Забелязах нещо още докато слизахме надолу — обясних аз. — Още тогава ми дойде наум, че би било твърде уморително да се мъкнат огромни парчета лед цели пет етажа надолу по това стръмно стълбище, и затова се огледах наоколо.

Осветих с факела си стените от двете страни. В тях бяха зазидани древни бронзови халки.

— По тях сигурно са били закачени въжета, с които са спускали или качвали нещо — казах. — Навсякъде са поставени равно и симетрично, освен тук — осветих дясната стена и се видя, че там линията от халки се нарушава и се превръща в дъга, стигаща почти до тавана. — Това тук нарушава симетрията и затруднява работата. Единствената възможна причина е стената тук да не е здрава.

— Браво — каза Господарят Ли и от реакцията му се почувствах по-добре.

Пое факела от мен, а пък аз си плюх на ръцете и развъртях кирката. Приключих бързо. Не след дълго се образува пукнатина, която ми даде свобода на действие, и със стоманения лост започнах да измъквам зиданите камъни от стената Факелът насмалко не угасна, след като от празното пространство зад нея се образува въздушно течение. След още няколко минути разширих отвора така, че през него да може да премине човек. Оказахме се в тунел, издълбан в скалата, който водеше надолу.

— Бъди много внимателен — предупреди ме Господарят Ли. — Ако този тунел действително води към гробница, нищо чудно да е изпълнен с капани, които да обезвредят крадците.

Напредвахме бавно, тъй като на всяка крачка проверявахме дали пред нас няма скрити шахти, в които да пропаднем или пък неща, които да се стоварят върху нас откъм тавана. Тунелът ставаше все по-наклонен и завоите му се увеличаваха. Спускахме се толкова дълго, че по едно време реших, че сме достигнали дъното на долината или дори сме се оказали под нея. Тъкмо тогава тунелът стана хоризонтален, а след около стотина стъпки започна да се издига. Вървяхме напред в пълно мълчание и се чуваха единствено тихите звуци от стъпките ни. Никъде нямаше следи от капани. Най-сетне пътят ни бе препречен от масивна тухлена стена. Господарят Ли я огледа и не откри в нея нищо опасно. Наложи се отново да заработя с кирката и лоста. Стената бе от два реда тухли, но не можа да удържи на стоманата и след малко голяма част от нея се срути, като ни обви в облак червен прах. Изкашляхме се, издигнахме високо факлите си, а сетне си избърсахме очите. Прахът бавно започна да се сляга и се втренчихме с ужасени погледи в това, което се намираше от другата страна на отвора.

Нямаше нищо чудно в това, че съществуването на тунела е било запазено в тайна. Работниците така и не бяха излезли от него. Пред нас имаше стотици човешки скелети, изпълващи пространството чак до тавана. Князът не можа да промълви и дума, докато наблюдаваше наследството, завещано му от неговия предшественик. Гласът на Господаря Ли бе изпълнен със студенина и гняв.

— Съдбата на селяните ни е ясна — каза. — Войниците, който са ги докарали и зазидали тук, по всяка вероятност сетне са били възнаградени с пиршество, от което никой не се е събудил. Сетне и отровителите са получили също подобна награда и така нататък. Твърди се, че император Шун избил осемдесет хиляди души, за да запази месторазположението на гробницата си в тайна, та тя била открита и плячкосана едва век след смъртта му. Княже, вече би трябвало да си разбрал. Твоят почитаем предшественик съвсем определено е намерил покой нейде тук.

Мина покрай мен и започна да разчиства мястото от скелети, и аз също се включих в това занимание. Белите кости се разлетяха подобно на снежни парцали, докато си проправяхме път през тунела. След около час най-сетне стигнахме до неговия край, завършващ също с тухлена стена. Достатъчни ми бяха само три удара с кирката, за да се разпилеят тухлите, но от четвъртия удар ръцете ми изтръпнаха. Кирката се бе сблъскала с желязо. След като разчистих тухлите установихме, че зад тях имаше гладка желязна стена, простираща се от левия до десния и от горния до долния край на тунела.

— Навярно зад тази тухлена стена има и друга, а пространството между тях е било запълнено с разтопено желязо — каза замислено Господарят Ли. — Как мислиш, Воле, ще успееш ли да се справиш?

— Желязото може и да е твърдо, но е трошливо — присвих рамене, — а пък лостът ми е стоманен. Ако успея да пробия четири дупки в стената, според мен, след това бих могъл и да изкъртя отвор, през който да се промуши човек.

От случилото се след това си спомням най-вече шума. Ехото от ударите със стоманения лост кънтеше из тунела, изпълваше тясното пространство, заглушаваше ме и предизвикваше у мен гадене. От време на време ми се налагаше да си почивам, като сядах с глава, отпусната между коленете, за да спре да ми се гади. Започнах да изпитвам ужасно главоболие, но най-сетне, подобно на копач или дървосекач, успях да уловя оптималния ритъм на движение. Под върха на лоста се появиха паяжини, а после от стената започнаха да се откъртват малки парченца чугун. Най-сетне лостът премина свободно през желязната стена. Както бе предположил Господарят Ли, зад нея имаше друга, тухлена, но тя не ми създаде никакви трудности. Останалите дупки пробих по-бързо от първата и след около три часа успях да пропукам стената между две от тях. След още час приключих. Промъкнахме се през тесния отвор с факли в ръце и се огледахме. Таванът в новооткритото помещение бе от масивно злато. Подът бе от мрамор, а стените бяха богато украсени със сребро и бронз. Оказахме се в дълъг коридор, от двете му страни имаше много врати, водещи към отделни стаи. Като стискахме нервно оръжията си, влязохме в първата от тях.

Нямаше нищо чудно в това, че престъпниците биха отишли на всякакъв риск, за да се доберат до това, което видяхме. Безброй сандъци бяха така препълнени със злато и скъпоценности, че не можеха да се затворят. Слитъци от злато и сребро бяха подредени покрай стените като цепеници. Княз Лю Пао бе така вбесен, че факелът му затрепери като фенер, изложен на силен вятър.

— Четири години преди смъртта на моя предшественик в тази част на империята имало страхотен глад — каза той с треперещ глас. — От него умрели двеста хиляди души, но Смеещият се княз казал, че не можел да им помогне, тъй като всичките му пари били отишли за покупката на минно оборудване и за погасяването на дългове.

Князът влезе в съседната стая. Там открихме огромни делви, които някога, по всяка вероятност, са съдържали скъпи мехлеми и благовония. В други стаи видяхме скъпо оръжие, така натруфено със скъпоценни камъни, че не ставаше за нищо. В едно огромно помещение открихме скелетите на четиридесет коня. Смеещият се княз очевидно бе имал намерението на оня свят да се занимава с езда и то не само на коне. Княз Лю Пао почти успя да достигне качеството на псувните на Господаря Ли, когато влязохме в стаята на наложниците и видяхме четиридесет малки скелета, положени върху четиридесет легла.

— Няма никаква следа от паника и безредие — каза Господарят Ли. — Отровили са ги. При това с такава дозировка, че да умрат едновременно с господаря си.

Другите ни открития не ни изненадаха. Открихме скелетите на готвачи, придворни, танцьори, актьори, акробати, евнуси, чиновници и счетоводители. Лудият княз бе напуснал този свят в компанията на целия си двор. Поне аз реших така. Господарят Ли не се съгласи с мен.

— Липсва нещо много съществено. Къде са танцуващите монаси в шутовски дрехи?

Не можахме да си отговорим на този въпрос. Сетне огледахме и банкетните зали, и залите за игра, и няколко изящно подредени спални. Открихме дрешници, изпълнени с остатъците от скъпи одежди, и килери, препълнени догоре с вкаменени скъпи ястия. Помещението всъщност бе не толкова гробница, колкото огромен подземен дворец. В центъра му имаше гигантска тронна зала, в която не липсваше дори ешафод. Зад трона имаше малка врата, откъдето проникнахме в малко кръгло помещение с под от син полускъпоценен камък, със стени и таван от масивно злато. Два саркофага бяха поставени един до друг. Върху десния бяха изобразени драконовите императорски символи, а върху левия — фениксите, полагащи се на императорска съпруга.

Господарят Ли прекоси пространството между ковчезите и отиде до отсрещната стена. И там открихме вдлъбнатина с олтар. Върху двете странични стени на вдлъбнатината бяха изобразени картите и знаците, които бяхме видяли в горната пещера. На централната плоча беше изписан същият текст.

„В мрак чезне скъпоценният камък.

Кога ли неговото великолепие ще зарадва света?

Когато гледката се приема за действителност, действителността се превръща в гледка.

Когато нищото се приема за нещо, нещото се превръща в нищо.

Камъкът разсейва гледката на нищото.

И се възнася до Портата на Великата пустота…“

В олтара нямаше нищо. Господарят Ли сърдито изруга, извърна се и ми даде знак да отворя саркофазите. Пристъпих напред и започнах с левия. Капакът му бе тежък и се поддаде трудно, но най-сетне започна да се приплъзва по жлебовете. Колкото повече се приплъзваше, толкова повече се разширяваха очите ни. Отстъпих крачка, дишайки тежко, и заедно с другите се втренчих мълчаливо в погребалната дреха на Ту Ван, съпругата на Смеещия се княз.

С тази дреха можеха да се изхранят един милион души за една година. Бе направена от безценни квадратни нефритови плочки, плътно съшити една за друга с тънка златна нишка. Плочките, обвиващи мумията, бяха поне две хиляди. Господарят Ли обаче не се интересуваше от нефрит. Интересуваше се от камъни и от устата му изригна нова поредица от проклятия, когато не откри никакъв камък.

На лицевата част на саркофага имаше надпис с древни йероглифи, които княз Лю Пао има добрината да ми прочете. Бяха стихове, очевидно написани от скърбящия съпруг.

 

„Вече не чувам шумоленето на копринената й роба.

На мраморния под се трупа прах.

Пустата й стая е хладна и безмълвна.

Праговете са посипани с изсъхнали листа.

Как да открия мир за страдащото си сърце?“

 

Стиховете ми се видяха искрени. Князът замислено поклати глава.

— Моят предшественик е бил странен човек — рече той. — Съчинил е това, а сетне е излязъл заедно със своите танцуващи монаси, за да лови деца от селото и да ги изтезава.

Господарят Ли ми даде знак да се заема с другия саркофаг и подхванах капака му. Очите ни щяха да изскочат от удивление. Отместих капака докрай и се отпуснах тежко на пода. Чуваше се само съсъкът на факлите.

Ковчегът бе празен. Княз Лю Пао седна до мен и реших, че и двамата си представяме едновременно как една мумия, облечена в нефритени плочки, се измъква от ковчега, за да се присъедини към танцуващите монаси. Усетихме, че господарят Ли ни гледа.

— Дявол да го вземе! — изръмжа той. — Престанете да ловите мухи със зиналите си усти и се опитайте да използвате главите си!

Беше седнал на ръба на ковчега и оглеждаше златната стая. Изглеждаше вбесен.

— Воле, какво се случи с факела ти, след като проби отвор през желязото и тухлите? — обърна се той към мен.

— Ами… нищо не му се случи.

— Точно така. Нищо не му се случи. Пламъкът не скочи към отвора, защото в гробницата имаше свеж въздух. Това означава, че тя има поне още един вход и че някой скоро го е използвал. Закъсняхме. Гробницата вече е навестявана от крадци и май ще трябва да поразмислим дали наистина са били крадци.

Не можах да схвана веднага насоката на мислите му, но князът изведнъж го погледна с любопитство.

— Не са взели златото и скъпоценностите — каза той. — Не са взели дори и погребалната дреха на Ту Ван — добави с почуда.

— И какво смяташ, че са взели в такъв случай? — попита Господарят Ли.

Ние мълчахме, така че той си отговори сам.

— Взели са един камък. От всички надписи личи, че Смеещият се княз е боготворял някакъв камък. По всяка вероятност е наредил след смъртта си да бъде погребан заедно с него, така че камъкът е бил взет от олтара и може би поставен в ръцете му. Едва след това са съшили нефритовата дреха около трупа му. Нефритът е един от най-твърдите материали. Ако някой е искал да вземе камъка, можел е и да го повреди, ако се опита да разбие първо нефритените плочки. Така или иначе за този, който ни е изпреварил, най-удобно е било просто да вземе цялата проклета мумия и да я отнесе. Я ми кажете кои хора биха пренебрегнали златото и скъпоценностите заради един свещен камък?

— Може би членовете на някакъв религиозен орден? — изказа предположение князът.

Господарят Ли сви рамене. — И на мен засега не ми идва наум друго обяснение. Да не забравяме, че князът основал някакъв полурелигиозен орден, наречен Веселите монаси. Да не забравяме, че именно те единствени от придворните не са умрели заедно с княза. Поне не открихме скелетите им. Ами ако допуснем, че Смеещият се княз е взел мерки орденът да оцелее и след смъртта му?

— Защо му е трябвало да го прави? — най-сетне се обадих аз. Господарят Ли отчаяно разпери ръце.

— Откъде бих могъл да знам? Можем да излезем от предположението, че той е боготворял някакъв камък, макар и да не знаем по каква причина. Смехът и танците в местата за молитва не са чужди на някои от дошаманските религии. Чудя се освен това защо в неговите формули така често се среща числото пет. Петицата е свещено число за множество странни култове не само древни, но и нови. Такъв е например примитивният култ Ю Чао. За неговите привърженици се говори, че живеят в петостенни дървени къщи и поднасят приношения на петоглави демони в петстенни храмове.

Господарят Ли отпи от меха си с вино, предложи и на нас, но ние отказахме. Изпи още пинта или две и след това забърса устни с брадата си.

— Княже, в момента съм в безпътица — призна си искрено. — Мисълта, че може би не сме изправени пред обикновени прес-тъпници, ме хвърля в недоумение. Засега съм сигурен единствено в това, че трябва да си изясним естеството на странния звук и на причинителите на разрушенията по Княжеската пътека. Това означава, че заедно с Вола ще трябва да отидем в Чанян с образците на почвата и растенията, а пък сетне да открием най-големия специалист по звуци в империята. Междувременно, ти имаш един проблем.

Махна с меха си с вино в посока към помещенията със съкровищата.

— По закон всичко това е твое. Желаеш ли го? Князът потрепери.

— Взема ли дори и една монета, след месец ще умра от кошмари — рече той.

— Така или иначе, ако за това откритие се разчуе, не след дълго ще бъдеш посетен от всички престъпници и министри в империята — отбеляза Господарят Ли.

— А какво ще кажеш, ако даря всички тези богатства на престола? — попита обнадеждено князът.

— Хората са склонни да приписват собствените си пороци на другите — отвърна Господарят Ли. — Един алчен човек никога няма да повярва, че не си запазил най-красивите скъпоценности за себе си, а и липсващата нефритова роба на твоя предшественик ще бъде най-сигурното доказателство за това. Питаеш ли особена любов към изтезания?

Князът побеля така, че заприлича на скелетите.

— Какво обаче мога да направя с тази гробница? — прошепна той.

Господарят Ли се обърна към мен.

— Воле, ще се справиш ли? Горделиво се изпъчих.

— Господине, вие разговаряте с един бивш ученик на Големия Хон ковача.

Ли Као се обърна към княза.

— За каква гробница става дума?

— Наистина, за каква? — подкрепих го аз.

Князът вече се бе посъвзел.

— Вярно, за каква гробница говорим?

Работата всъщност не се оказа трудна. Камъните и тухлите бяха върнати по местата им. Освен това, имението бе пълно с парчета старо желязо. Огледах горделиво импровизираната доменна пещ и меховете. Когато приключих, едва ли някой би могъл да забележи кърпежа на желязната стена, освен ако не бе уведомен предварително за съществуването му.

Най-трудно ми бе да положа скелетите в тунела отново по предишните им места. През цялото време чувах как една полудяла мумия в нефритова дреха се опитва да се промъкне откъм гърба ми. Накрая като съвестен майстор покрих всичко с прах и паяжини, така че и най-алчният чиновник на империята нямаше да повярва, че княз Лю Пао или който и да е друг е успял да проникне в гробницата на Смеещия се княз. Сетне се отправихме за Чанян.