Бари Хюгарт
Легенда за камъка (7)

Глава 6

Спомените ми за последвалите няколко часа са объркани. Абатът изпрати група ужасени монаси да разпитат не по-малко ужасените селяни, а Господарят Ли побърза да направи аутопсия. Съществуват отрови, следите от които изчезват само няколко часа след въздействието им, но Господарят Ли определи с положителност, че преди смъртта си брат Шан е бил в чудесно физическо състояние и е починал вследствие на сърдечен удар. Монасите се завърнаха с новината, че поне осем селяни преди това били забелязали тайнствени монаси в шутовски дрехи, които се смеели и танцували на лунната светлина и сетне внезапно изчезнали, сякаш земята ги погълнала.

Другата новина бе, че още една част от Княжеската пътека била унищожена.

Господарят Ли захвърли скалпелите си до тялото на брат Шан и рече, че най-добре ще е да подремнем няколко часа. Когато сетне ме разтърси, за да се събудя, ми се стори, че бях спал само няколко минути. Изпихме по чаша силен чай и излязохме навън, където ни очакваше княз Лю Пао. Бе застанал замислено на Княжеската пътека и още веднъж станахме свидетели на невъзможното. На площ с размери петдесет на сто и петдесет стъпки не бе останало нищо живо. Смъртта отново бе начертала съвсем точно границите на своите владения. Редом до повехналите цветя имаше разцъфнали, а само десетина стъпки деляха млади дървета от лишените от всякакъв жизнен сок техни мъртви събратя. Във въображението ми отново се появиха кошмарни гробища, но нещо във вида им ме накара да се намръщя и да направя странни движения с ръка. Господарят Ли и князът ме погледнаха удивено. Като забелязах това, поруменях от неудобство.

— Направи това още веднъж — нареди Господарят Ли. Възпроизведох движенията си.

— Нима губя разума си, Ли Као? — попита князът. — Бих се заклел, че Вол Номер Десет чертае с ръка стенографски знаци от древния краснопис на Великия печат, който не се използва от хиляда години насам.

— Волът е способен на всичко — промърмори Ли Као. — Би могъл например веднага да изобрази древните йероглифи за „любов“, „сила“и „небеса“. Разбира се, известно ми е, че той не познава нито един древен йероглиф. Е, момче, ще продължаваш ли да ни държиш в напрежение?

Отново се изчервих.

— Сънувах нещо непосредствено преди да ме събудите — отвърнах смирено. — Нещо в тази гледка ме накара да се сетя за съня си и да си представя някакви странни форми.

Бях сънувал, че съм седнал на тревата в едно село като моето. На колелото на воденицата някой бе закрепил бамбуков прът с черно знаме. В моето село хората правеха това, за да могат, докато са на полето, да следят дали колелото се движи. Ако знамето се движеше нагоре надолу, всичко беше наред. Ако бе неподвижно, обикновено се изпращаше някое момче да отиде при Големия Хон, ковача, за да оправи колелото. Като стигнеше най-горната точка от траекторията си, черното знаме се задържаше за миг там, а после поемаше надолу.

В близост до воденичното колело играеха деца. Едно малко момиченце скачаше на място и при всеки негов подскок дългата му черна коса се задържаше за малко във въздуха, преди да легне отново на раменете му.

Сред храсталаци в близост до децата пърхаха пеперуди. Една от тях, черна на цвят, се понесе нагоре, задържа се за миг във въздуха и сетне повторно се сниши.

Черното знаме, черната коса на детето и черната пеперуда бяха разположени на една линия, сочеща към краката ми. Погледнах към тях и видях пред себе си малка кръгла топка от оранжева глина. Приведох се и я взех, но в същото време нещо ме караше да продължавам да следя движенията. Нагоре… заставане… надолу… нагоре… застиване… надолу…

Пръстите ми се разтрепераха. Глинената топка пулсираше в ритъма на движенията — нагоре, застиване, надолу. Кун, чан, шуе. Не чувах прекрасния звук, но го усещах в пулсирането на една малка глинена топка. Сетне изведнъж се оказах в старата си класна стая в манастира, застанал пред група момчета. Бяха се ококорили така, че очите им бяха станали като бухалски, докато аз отчаяно се опитвах да им обясня нещо много важно.

— Нима не разбирате? — питах ги. — Жизнената сила на тази топка от оранжева глина наподобява знаме, пеперуда и косата на дете. Нагоре, застиване, надолу. Важното е да се запомни паузата. Нима това не ви е ясно?

Момчетата продължаваха да ме гледат мълчаливо.

— Всичко е в паузата! — изкрещях им. — Това пулсиране не е като пулсирането на човешко сърце и никога няма да можете да чуете прекрасния звук, ако не обърнете внимание на паузата.

Към нас се доближи старият абат. Когато пристигна, видях, че не е абатът, а Господарят Ли. Разтърси ме и изкрещя сърдито.

— Вол Номер Десет, не можеш да учиш един банан как да почернее!

След това се събудих.

— Това е, което мога да ти разкажа за своя сън, учителю — завърших разказа си аз. — Нещо в тази гледка ме накара да се сетя за него. Първо виждаш мъртво дърво, последвано от пространство, следват други унищожени дървета, после пак празно пространство, сетне се виждат храсталаци…

Свих рамене и отново нарисувах нещо във въздуха.

— Да… А сетне рисуваш във въздуха древните йероглифи за „любов“, „сила“и „небеса“ — каза замислено Господарят Ли. — Сигурен ли си, че тази глинена топка бе оранжева на цвят?

— Да, учителю — отговорих. Ли Као се почеса по носа и задъвка замислено края на проскубаната си брада.

— Ще трябва да се замисля и върху това, когато му дойде времето — каза. — Символиката е очевидна, обаче ни води към блато, от което бих искал сега да стоя по-далеч.

След това Господарят Ли започна да търси следи от тайнствени монаси в шутовски дрехи, а аз се заех със събирането на още образци от почвата и растенията. Тъкмо тогава закънтяха барабаните. Стотици барабани от агнешка кожа изпълниха с мекия си, но непрекъснат звук, цялата Долина на скръбта. Князът отправи въпросителен поглед към Господаря Ли, но той просто кимна в моя посока.

— Когато става дума за селски работи, обърни се по-добре към вещото лице.

Отново поруменях.

— Ваше височество, искат да ви изнудят — казах смутено.

— Какво?

— Е, може би, не точно да ви изнудят, но не ми идва на ум по-подходяща дума — отвърнах. — Сега ще запеят песен, посветена на труда. Тя е много древна и селяните винаги я пеят, когато искат господарят на долината да направи нещо.

— Какъв господар и на каква долина? — попита сърдито князът.

Господарят Ли любезно ми се притече на помощ.

— Княже, селяните смятат, че в дъното на цялата тази работа стои твоят предшественик. В техните очи ти си господарят на долината, независимо дали това ти е приятно или не. Сега старейшините ще изпеят подробно задълженията на селяните към господаря, което предполага, че той пък трябва да се сети за своите задължения към тях. Воле, колко бяха куплетите? — обърна се той към мен.

— Над четиристотин са — отговорих. — Когато стигнат до края на песента, ще започнат пак отначало. Ще я пеят цяла година, ако е необходимо.

Пропуснах да им кажа, че на мястото на селяните и аз щях да постъпя по същия начин. Конфуций цени толкова много песента на изнудването, че я е включил в „Книгата на одите“. Тя наистина звучи много убедително в съчетание с тътнежа на барабаните.

През петата луна берем диви сливи и череши,

През шестата луна варим леща и боб,

През седмата луна сушим фурмите,

През осмата луна събираме ориза

И правим от него пролетното вино,

За да има господарят ни дълъг живот.

През шестата луна берем пъпешите,

През седмата луна подрязваме кратуните,

През осмата луна приготвяме семе за посев,

Берем билки и събираме съчки,

За да има господарят какво да яде.

В песента не се влагат никакви чувства, освен в последните думи на всеки трети стих. Един господар не може да открие в песента предлог да отреже главите на наглеците. Те просто пеят за труда си.

Бум, бум, бум.

През осмата луна приготвяме купите сено,

През деветата луна носим реколтата,

Носим храна и вино,

Слама и сено, боб и жито.

Господарю, прибирането на реколтата приключи.

Ние поправяме твоя дом.

Сутринта берем здрав коноп,

Вечерта плетем въжета,

Бързо поправяме покривите,

Защото скоро трябва да сеем отново за господаря.

— Как може да искат от мен такова нещо? — попита жаловито князът. — Та те много добре знаят, че моят род от векове не е получавал от тях нито медна монета, нито зрънце ориз.

Бум, бум, бум.

В дните на първата луна сечем леда,

В дните на втората луна го събираме в ледника,

В дните на третата луна, много рано,

Носим на господаря прасета и чесън, за да има какво да яде.

В десетата луна настъпва голям студ.

Разчистваме снега,

А после правим селско празненство.

Когато дойде време, колим пролетното агне,

Отиваме в дома на господаря.

Там пием вино в биволски рога.

Да живее нашият господар! Да живее вечно!

— Значи, могат да продължат така цяла година — рече князът.

— Струва ми се, че се сещам какво искат, обаче бих желал да го чуя първо от вас.

— Княже, само ти имаш право да се разпоредиш с останките на твоя предшественик по стария начин — каза любезно Господарят Ли. — Под стария начин имат предвид доконфуцианския начин.

— Което се наказва с горене в осмия кръг на Ада! — изкрещя сърдито князът.

— Така твърдят неоконфуцианските мислители — отвърна Ли Као. — Те също налагат на своите съперници да спазват свещения дълг да се оттеглят от обществения живот за цели три години след смъртта на бащите им. Сетне отравят бащите — завърши саркастично Господарят Ли.

Княз Лю Пао не бе страхливец. Без да каже дума се обърна и се запъти към имението си. Отби се от пътеката и тръгна направо към пещерата. На фона на тътена на барабаните и хоровото пеене, приглушени от разстоянието, изследователският център по медицина ми се стори много по-зловещ. Князът отключи вратата на гробницата и се запъти към саркофага на своя далечен предшественик.

— Воле, по силите ли ти е да свалиш целия капак?

Плюх си на ръцете. Капакът бе толкова тежък, че след приплъзването му не можах да го удържа и той с трясък падна на земята. Княз Лю Пао се втренчи в останките на своя прародител, а Господарят Ли ми нареди да отворя втория саркофаг.

— Ще ми се да видя нещо — поясни той.

Вторият капак се оказа по-лек. Мумията на Ту Ван, съпругата на Смеещия се княз, бе непокътната. Господарят Ли бръкна в саркофага и извади оттам някакви украшения, които доближи до очите си.

— Не са лоши, но не са и от най-скъпите — рече замислено. — Ту Ван е имала славата на неописуема скъперница и се съмнявам, че това би й харесало. Чудя се дали техни височества не са били погребани от някой слуга с прекалено пъргави пръсти.

Почеса се по челото.

— Странна работа — промърмори. — Смеещият се княз очевидно е боготворил някакъв камък, а и жена му може би, а пък не го открихме в нито един от двата саркофага. Дали пък верният им слуга не се е престарал?

Чухме странен звук зад гърба си и се обърнахме. Князът се опитваше да измъкне трупа на своя прародител от ковчега. Това очевидно не бе лесна задача, тъй като мумията бе омотана с твърде много бинтове. Понечих да му помогна, но Господарят Ли ми даде знак да не се намесвам. Княз Лю Пао се бе изпотил от напрежение, но не прекрати усилията си. Измъкна мумията от ковчега, повлече я през пещерата и я изнесе на открито. Отклони се от пътеката и я положи върху огромна плоска скала, откъдето се виждаше цялата долина. Предполагам, че всички нейни обитатели бяха втренчили поглед в тази посока.

Барабанният тътен спря. Князът започна да търси с поглед някой по-голям камък и аз затворих очи. Държах ги затворени през цялото време, докато се разнасяше хрущенето на древните кости. Когато отново ги отворих, видях как камъкът се стоварваше върху черепа и го разбива на дребни парчета. Към долината бавно се спусна бял облак от прах и смлени кости, последвани от късчета изгнили бинтове и от камъка, използван за възмездието. Рядко съм се възхищавал от някого, но изпитах истинско възхищение от постъпката на княз Лю Пао. Той се обърна към нас и от спокойния му глас пролича, че не бе изгубил самообладанието си.

— Според Цзао Цзао, ако река да направя още една стъпка към вечното проклятие, би трябвало или да изнасиля сестра си, или да пропусна погребението на майка си — каза той. — Само дето не мога да си спомня в какъв ред идваха тези грехове.

— Погребението на майката се смята за по-важно — отвърна Господарят Ли. — На твое място обаче не бих се боял от проклятие, княже. Престъпниците сгрешиха, като замесиха в престъплението и мумията на твоя прародител. Струва ми се, че ни предстои да споделим някои интересни неща.

Някъде отдолу се раздаде заключителен барабанен тътен.

— Да живее нашият господар! Пожелаваме му вечен живот!