Бари Хюгарт
Легенда за камъка (27)

Глава 26

Дъното на пропастта все още се мержелееше пред очите ми, така че се отпуснах на тревата и скрих глава между коленете си, докато стомахът ми престане да се бунтува. Лунното момче бе седнало до Утринната скръб и стискаше хладната й ръка. Господарят Ли направи недоволна гримаса. Оказа се, че не князът е причината за нея.

— Когато някой ден ми направят аутопсия и отворят черепа ми, ще открият изпъздяла ряпа, представяла се за мозък — каза той кисело. — Все още не мога да проумея този странен случай.

Погледнах го удивено. Дори Лунното момче откъсна за малко поглед от Утринната скръб.

— Би трябвало да сме безмозъчни като стоножки, за да не сме разбрали досега, че човешкото участие в тези събития бе почти чиста случайност. Цялото обяснение трябва да се търси в камъка.

Започна да се разхожда напред-назад с ръце, стиснати на гърба. Спря се и отправи поглед към Небесата.

— Как, по дяволите, очаквате тъпите човешки същества да успеят да ви разберат? — попита той без всякаква почтителност и благочестие и отново започна да се разхожда.

— Древните отдавна се отказаха да разбират — промърмори Господарят Ли. — След като наблюдавали две хиляди години как огънят превръща материалното дърво в нематериална пепел и в светлина, обявили Първия закон на таоистката наука — материални вещи не съществуват. Пет века по-късно обявили и Втория закон — материята се състои от преплитанияна чиста енергия, наречена чи, и на силата на движението, на име ши. След още пет века обявили и Третия, закон и сетне се отказали от измислянето на повече закони. Спря се за миг и ни погледна.

— Може и да не ми повярвате, но тези закони не са напълно лишени от смисъл. Волът и нашият покоен приятел илюстрираха блестящо Първия и Втория закон, като настроиха своите чи и ши към тези на предполагаемо нематериалния въздух. Сънят на Вола пък за изпълнената с енергия оранжева глинена топка неизбежно ни кара да се сетим за Третия закон — енергията може да се контролира, ако се съблюдават класическите правила.

След тези думи Господарят Ли възобнови разходката си.

— Волът бе сънувал, че глинената топка се движи по определен начин. Третият закон гласи, че и най-нищожното парче глина е длъжно да настрои своите чи и ши в съзвучие с тези на съвършеното парче глина. Енергията на звездите трябва да хармонира на енергията на съвършената звезда. Всяко растение, животно, насекомо, капка вода, прашинка, дори и най-нищожното творение има класически еталон, който трябва да следва. Именно тези еталони са тухлите, от които е изградена бариерата за сдържане на хаоса, наречена Небесната стена. Е, именно след като са стигнали до това познание, древните са се отказали да търсят по-нататъшните тайни на вселената. Следващата стъпка, която би трябвало да се извърви, е осмислянето на самата природа на вселенската енергия като цяло, а това нещо въобще е извън възможностите на човешкия разум.

Господарят Ли се спря и размаха пръст за по-голяма убедителност.

— Едно нещо е ясно — в света няма нищо по-важно от поддържането на целостта на Небесната стена. Нищо! Вселенските стихии са толкова страшни, че ако стената се срине и престане да изпълнява функцията си на сдържаща преграда пред хаоса, самата вселена няма да просъществува и миг. Грижата за поддържането на стената е на богинята Ну Куа и щом тя пожелае нещо, неизбежно го получава. Поради някакви неведоми на нас причини е поискала камък с някакъв недостатък. След като не могла да отстрани недостатъка, решила да пусне камъка в скута ни.

Господарят Ли седна между мен и Лунното момче и взе от него двете късчета от камъка. Напасна ги към парчето, отнето от княза, и надигна камъка срещу слънцето.

— Видяхте ли недостатъка? Ето го — тънка златна жилка. Златото само по себе си е прекрасно нещо, но за един камък е страшен недостатък. Особено когато ти предстои да градиш стена.

Чак сега успях да забележа едва видими жълти жилки точно на местата, където камъкът се бе счупил.

— Според една от хрониките на Небесата и Земята богинята в края на краищата се отървала от камъка, но от допира с нея той се сдобил с душа — промърмори Господарят Ли. — Двама велики философи по-късно го използвали за мастилница, като благодарение на небесния допир изпод ръката им излезли божествени неща. Княз Лю Пао пък използва камъка на боговете, за да сътвори хубави рисунки. Мисля си дали…

Господарят Ли спря в средата на изречението и внезапно, сякаш осенен от някаква мисъл, се зае да съединява трите парчета от камъка с ремъка, смъкнат от шията на княза. Отвори меха си с вино и потопи камъка вътре. Минута след това го извади оттам, свали ремъка и постави камъка върху тревата. След това надигна меха и успях да видя как цялото му тяло потрепери от върховно удоволствие. Очите му бяха изпълнени с почтителност, когато отново ни погледна.

— Велики господарю на нефрита, ако в Небесата се пие точно това, имай добрината да ме оставиш достатъчно дълго време тук, за да успея да стана светец! — прошепна той.

Двамата с Лунното момче също отпихме по малко. Простото вино от Хайнин се бе превърнало в нектар на боговете. За да успея да опиша усещанията си, би трябвало да постигна някакво божествено откровение.

— Нека после някой само ми каже, че не знам какво нещо е изкушението! — възкликна Господарят Ли. — Започна ли да произвеждам езера от това питие, ще ме обожествят на място.

Промяната във вкуса на виното оказа най-силно въздействие върху Лунното момче. Побледня като смъртник и бе обхванат от силна възбуда. За миг предположих, че ще се разплаче обаче изведнъж се сетих, че той никога не бе плакал. Лунното момче не бе плакало и при смъртта на Утринната скръб. Господарят Ли го огледа замислено.

— Знаете ли, не е изключено да допускам една и съща грешка за втори път — каза. — У княза не прозрях очебийното, може би защото се оказа твърде просто. Сега пък може би се напъвам да разбера нещо, което просто не се нуждае от разбиране. Може би ни е достатъчно да знаем, че в момента богинята Ну Куа духа отчаяно за късмет върху заровете си преди последното хвърляне. Дано да й се паднат царици. Камъкът наистина ще да е един от най-важните предмети в цялата вселена. Защо й е иначе на богинята да отделя чак толкова голямо внимание на Лунното момче?

Лунното момче го погледна удивено. Също и аз. Старецът отметна глава назад и се смя, докато му потекоха сълзи.

— Странно създание е Лунното момче, нали? — възкликна той. — Мило мое момче, от една страна, ти си въплъщение на красотата, безотговорността и несдържаната похотливост. От друга, в тялото ти няма да се открие дори и костица, която да не е изпълнена с доброта. Невъзможно е да не си плод на нечие изкуство, защото такова съчетание от излишества и невинност в природата не се среща. Едва ли си могъл да усъвършенстваш така умението да съгрешаваш, без в същото време да си слагаш грях на душата, ако не си го практикувал и преди. Когато заедно с Вола те видяхме застанал пред Огледалото на миналите превъплъщения, не можахме да не се удивим. Наистина бе трудно човек да си представи такова странно редуване. Премина последователно през всички възможни превъплъщения на злото, низостта и извратеността, преди да се превърнеш в най-безцеремонната и изкусителна уличница, въртяла някога задника си из страниците на историята.

Господарят Ли си избърса очите и ми смигна.

— Хайде, Воле, не ми казвай, че не си се сетил за кого ми е думата. Аз си мисля, че няма момче в Китай, което да не е запаметило наизуст най-деликатните пасажи от нейната биография.

Сетих се, че бях видял Лунното момче облечено като момиче. И че той всъщност някога е бил момиче. Поруменях от неудобство. Невероятната му красота изведнъж намери обяснение. Сетих се, разбира се, и коя бе невероятно прелъстителната дама от огледалото.

— Златният лотос — потвърди удовлетворено Господарят Ли.

— Лунното момче някога се е разхождало по земята в облика на най-прелъстителната човекоядка в историята. Заради своята безнравственост била призована на Небесата, където се наложила като най-забележителната покровителка на проститутките. Предполагам, че богинята Ну Куа е започнала да размишлява за възможните съчетание на чи и ши още когато е видяла какъв ефект произвеждат сред младите богове разходките на Златния лотос по бисерната пътека. Затова именно Златният лотос била отстранена от длъжността си и добила нова форма. Сещаш ли се?

Сетих се, че бях видял как образът на Лунното момче в огледалото едновременно се изменя и въпреки това си остава същият. Сетих се как красотата му се появи втъкана в ярки цветове. Сетих се как протяга ръце към слънцето, също като…

— Също като цвете — каза тихо Господарят Ли. — Като прекрасното цвете на име Пурпурната перла, положено на пътя на един нащърбен камък. Сетне камъкът донесъл роса и дъждовни капки, с които да отмие злото от прекрасното цвете. То пък се влюбило в камъка и се заклело да му върне дълга си, като изплаче всички сълзи от тялото си. На едно цвете може да му се наложи да изчака столетия или дори хилядолетия, за да се прероди, но пък нали най-сетне основната добродетел на камъка е търпението?

Лунното момче все още продължаваше да го гледа с очи, изпълнени с почуда. Господарят Ли взе в ръце камъка, все още притискайки трите му части, и го постави в ръцете на Лунното момче. Сетне извади наново меха си с вино и се изправи.

— Това, което ще ти река, може да ти се стори глупаво, но все пак ме послушай — каза. — Стисни с все сили камъка, Лунно момче. Затвори очи. Опитай си да си представиш, че се намираш на безводно място в близост до Реката на духовете, измъчван от обгарящата горещина, и очакваш един предан камък да ти донесе капки утринна роса от Небесата.

Лунното момче затвори очи и стисна камъка. Господарят Ли изчака малко, след което поръси главата на Лунното момче с няколко капки от божествения нектар. Това, което сетне се случи, съвсем не бе смешно. Лунното момче започна цялото да трепери, притиснало камъка върху гърдите си. Устните му започнаха да издават звук с неописуема красота, който после се превърна в слова.

— Любов… любов моя… искам да плача, но нямам сълзи… дори и като дете не можех да плача… как можеш да лееш сълзи за един камък? Любов, любов моя… искам да плача, но не мога…

Господарят Ли ми даде знак да го последвам.

— Ще те оставим за известно време сам — каза той тихо. — Обещанието на едно цвете да лее сълзи е прекалено сериозна работа, за да се намесват в нея богове или хора и да се опитват да повлияят върху неговото решение.

Отдалечихме се. Отидохме до оттатъшната страна на левия рог на Дракона, Господарят Ли намери плоска скала, седна върху нея и впери поглед в долината. Из нея бяха започнали да шетат селяни с боязлив вид. Доколкото обаче успях да видя, щетите от земетресението бяха съвсем незначителни, бяха пострадали само няколко покрива и хамбара. Меки сенки бяха започнали да закриват долината, а птичките довършваха последните си песни.

— Воле, ако питаш мен, княз Лю Пао би трябвало да бъде обявен за герой — каза Господарят замислено. — По-добра ще е тази версия, макар че може да създаде някои проблеми на наследниците му. На абата ще кажем, че князът е намерил гибелта си в последната си и победоносна битка със силите на злото и че неговият отвратителен прародител никога повече няма да представлява заплаха за Долината на скръбта.

— Да, учителю — съгласих се.

— Селяните ще поискат да издигнат храм в негова чест, но ние ще им кажем, че и един параклис ще свърши работа.

Господарят Ли бе позволил на своя ентусиазъм да започне да набира скорост.

— Хайде, нека да са два параклиса! — рече въодушевено. — Ще кажем, че е изразил желание тялото му да бъде разрязано по дължина и всяка една от двете половинки да бъде погребана в една от двете унищожени части от Княжеската пътека, за да служи за тор на растенията.

— Да, учителю — казах.

— След време ще стане известен като Свещените две княжески половинки на Долината на скръбта. Ще започнат да говорят, че едната половинка наблюдава добрите дела на хората, а другата — лошите. Много би ми било любопитно да узная какво поверие би се появило, ако някой подхвърли, че при настъпването на опасност двете половинки повторно ще се съединят. Както и да е, дано да е оцеляла пещерата на Вълка, защото селските момчета ще има с какво да запълват там времето си.

— Да, учителю — отговорих.

— Ще кажем, че последното му желание е било да лежи в гробовете си и да се радва на невинния смях на дечицата, на нежното блеене на малките агънца, на…

— Не съм съгласен с това, учителю — казах.

— Всъщност си прав — каза Господарят Ли. — Селяните се интересуват повече от по-други работи. Там ти имаш думата.

— Добре, учителю. Ще съобщим, че последните му думи са били указания до неговите наследници да възстановят щетите от земетресението и да дадат пари на манастира за един нов покрив.

— Умно момче — каза Господарят Ли.

— И да стегнат насипа там, където се пресичат пътеките за манастира, селото и имението. Достатъчен е само един по-пороен дъжд и всичките пъпеши ще отплават към Суджоу.

— И какво още?

— Нищо повече — отсякох. — Ако я караме така, селяните ще поискат от наследниците на княза да им закърпят сандалите и да изпразнят нощните им гърнета.

Известно време помълчахме. Бръчките по лицето на Господаря Ли изглеждаха по-древни от пукнатините по склоновете на хълмовете. Като че ли бе започнала да го обхваща меланхолия.

— Знаеш ли, че князът май бе прав поне в едно? — продума той. — Аз май съм последният привърженик на старомодните подходи към проблемите. Възможно е да не съм съвсем прав. Ако оставим настрана неоконфуцианството, в съвременните подходи има доста разумни неща. Надявам се все пак да си водил бележки за нашите премеждия, за да остане и някакъв запис за старовремския подход към света. Този подход може да бъде не само забавен, но и много красив. Знай освен това, че хората с житейски път като моя много рядко са умирали от скука.

— Да, учителю.

Господарят Ли ме погледна сериозно и кимна. Изправихме се и тръгнахме обратно. Това, което след миг видяхме, не ме свари съвсем неподготвен, но все пак го почувствах като удар в стомаха и очите ми се просълзиха.

Лунното момче във всичко бе проявявало старание. Бе го проявило и този път. Бе почистило внимателно ножа на Господаря Ли и бе направило нещо като малка язовирна стена от пръст, за да може кръвта от прерязаната му китка да запълни пространството около камъка и над него без да замърсява излишно околната трева. Лунното момче бе положило ръката на Утринната скръб върху своята, поставена върху камъка. Господарят Ли внимателно отмести ръцете им и го взе. Изми го с вино, избърса го с дрехата си и го изложи на светлината.

— Погледни каква красота, Воле — прошепна.

Някога един камък бе отмил злото от едно цвете. Сетне пък то бе сдържало сълзите си, за да има с какво да отмие недостатъка на камъка. Върху него вече не бяха останали следи нито от пукнатините, нито от златото. Камъкът сега бе здрав и цял и радваше окото.

Господарят Ли извърна лице към Небесата и пое с все сили въздух. Закрих си очите с ръце, но въпреки това орловият грач, който изригна от устата на стария човек, насмалко не пукна тъпанчетата ми. Звуците, отправени към розовите облаци, дълго време кънтяха между хълмовете.

След това коленичи, а аз последвах примера му.

— Ли Као е — рече простичко. — Моля да ми бъде разрешено да се обърна към богинята Ну Куа.

Продължихме мълчаливо да стоим в това положение, докато небето се изпълни с облаци. Може и да си въобразявам, но след миг почувствах майчина ласка, покриваща сякаш целия свят.

— Богиньо — започна учтиво Ли Као, — прости ми, че те занимавам с такива дреболии, но съм дал обет. Как да ти кажа, днешната покровителка на проститутките хич не си тежи на мястото, та курвите от цял Китай ме помолиха да поискам от теб да назначиш на тази служба някой, дето си отбира от работата. Тъй като великата Златен лотос не беше налице, спряха се на императрица By.

Въздухът започна да се изпълва със серни изпарения и се чу гръм.

— Е добре де, добре де — побърза да се поправи Господарят Ли. — Права си, може би не трябва да се позволява точно на такава жена да си развява байрака. Упълномощиха ме обаче да предложа и друг човек. Най-смирено те моля да разгледаш кандидатурата на Ту Ван, съпруга на покойния Смеещ се княз. Вярно е, че тя направи опит да убие прислужницата си, но не съм познавал истински благородна дама, която от време на време да не е изпитвала подобно желание. Доколкото ми е известно, нямала е отношение към убийствата и изтезанията, извършвани от мъжа й. А що се отнася до професионалната й пригодност, мога твърдо да ти заявя, че е била безнравствена, похотлива, развратна, прелъстителна, алчна и със сърце от най-чист гранит. Била е умна и не е понасяла празните приказки, така че няма как да не се изяви като първокласна администраторка. Трудно бих могъл да си представя по-компетентна представителка на проституките от нея. Освен това, рече ли да знае много, достатъчно ще бъде да й изпратиш студена напитка с много лед, за да започне да кротува. Ще бъде ли нагло от моя страна да помоля да дадеш знак, че си съгласна да удовлетвориш молбата ми?

Миризмата на сяра веднага се разсея и гръмотевиците секнаха. Господарят Ли отново се поклони.

— Богиньо, светът на хората е свят, пълен с неразбиране — каза тихо. — Сетивата ни са плачевно слаби. Умовете ни наподобяват малки светлинки, мъждукащи в безкраен океан от мрак. Единственото мъдро у нас е способността ни да признаем, че не можем да постигнем познанието. И че щом това не ни е по силите, трябва да се обърнем към вярата, която е единствената ни добродетел. Тази вяра можем да докажем най-добре, като заобичаме другиго повече, отколкото обичаме самите себе си. Понякога постигаме това.

Взе камъка и го положи на тревата.

— Благодарим ти за твоето предположение, че нищожният талант на човека би могъл да постигне нещо, което не се е оказало по възможностите на други сили — продължи Господарят Ли. — Благодарим ти, задето ни изпрати несъвършен камък, стремящ се цели векове към допира с несъвършено цвете. Благодарим ти, задето ни изпрати и цветето, готово да отвърне с взаимност на зова на камъка и да го възнагради с най-ценния си дар — любовта. Благодарим ти, задето съедини късовете на камъка в едно. Отправяме молитва камъкът и цветето най-сетне да получат благоволението на Небесата.

Направи дълбок поклон и почти се прилепи до земята. Поклоних се и аз, но скришом наблюдавах какво става. Видях, че и Господарят Ли прави същото.

През облаците се промъкна кос слънчев лъч и освети камъка. Стори ми се, че опипва пространството около него. Сетне изведнъж застина. Последователно секнаха птичите песни, бръмченето на насекомите и мученето на добитъка. Дори и вятърът спря да духа, докато камъкът бавно се повдигна от земята и застина във въздуха на четири стъпки над повърхността.

Дочух тихо жужене. Във вътрешността на камъка бе започнала да сияе светлина, а из пространството се понесоха трептения, от които ми се зави свят. Светлината стана все по-ярка и по-ярка и камъкът внезапно започна да трепери. Жуженето постепенно премина в приглушен рев, издаван сякаш от страховита сила, и пространството около камъка засия. Светлинните пулсации зачестиха, сетне яркостта им стана нетърпима и се сляха в непрекъснато силно светене. Стана ми ясно, че силите, съсредоточили се в този камък, бяха достатъчни, за да превърнат цялата Долина на скръбта в купчинка пепел.

Трептенията и ревът се засилиха. Камъкът започна да вибрира така силно, сякаш всеки миг щеше да се разпадне.

Видях, че тялото на Лунното момче бе започнало сякаш да се стапя и да се разтваря в нищото. Върху треперещата повърхност на камъка се появи изображение. Започна да се насища с ярки цветове и след като се оформи, се превърна в прекрасно цвете. Ревът и вибрациите спряха само за миг, но след това енергийното равнище отново се повиши и те се възобновиха с повишена сила.

Настъпил бе редът и за Утринната скръб да се слее с нищото. Тялото й придоби прозрачност и след това изчезна от погледа ми. Единствено полегналата трева продължаваше да свидетелства, че то допреди миг бе лежало там. Върху повърхността на камъка се бе появило още нещо — изящен бръшлян, обвил камъка и цветето във вечна прегръдка. Ревът и вибрациите секнаха. Камъкът престана да трепти.

Сетне могъщата сила, съсредоточила се в камъка, отново разкри своето присъствие. Сиянието стана нетърпимо, ревът съвсем ме проглуши и равнището на енергията явно се приближи към безкрайността. Въпреки това камъкът си остана на мястото и страхът ми, че ще се взриви, изчезна. В един миг сиянието започна да отслабва, ревът да притихва, и камъкът започна да се възнася към облаците. Постепенно набра скорост и полетя като малка комета в посока на Великата звездна река, богинята Ну Куа и Небесната стена. Примигна веднъж-дваж в далечината и сетне изчезна от погледите ни. Господарят Ли се изправи и се поразкърши.

— Откъде бих могъл да знам? — отвърна на въпроса, явно изписан на лицето ми. — Що се отнася до разбирането на тайните на вселената, не ме бива повече от древните. Знам с положителност само това, че някои неща сработват, а други — не.

След това хвърли поглед отвъд бездната.

— Е, княже, твърдението, че в света господстват лъжата и измамата може и да е вярно. Не виждам обаче основания да се отрича класиката, ако се прочисти от представката „нео“ — каза той в посока към пепелищата на някогашното ателие. — Класическите истини все още са валидни, класическите ценности все още определят рамките на нашето поведение, а класическите стандарти все още предпазват света от разпадане.

След това се обърна към мен.

— Хайде, Воле, отдавна беше време да идем на едно място, където хората все още са способни да оценят истинско класическо пиянство.

Наведох се и той уморено се покатери на гърба ми. Започнах уверено да се спускам по пътеката, която щеше да ни отведе до манастира, а после до Пекин. Там в близост до Небесния мост се намира Улицата на мухите, на която бе разположена питиепродавницата на Едноокия Вон.