Бари Хюгарт
Легенда за камъка (17)

Глава 16

Едва ли има смисъл да ви разказвам какви чувства изпитвах към Утринната скръб. Така или иначе, докато бодърствах през нощта, умувах цели часове какво ще правя, когато тя оздравее и Господарят Ли я вземе за жена. Семейство Мин разполагаше с голяма барака в дъното на двора си. Дали щеше да им трябва повече сега, когато техният прапрадядо бе починал? Можех да я закупя и освен това знаех много добре как да я стегна така, че да стане годна за обитаване и дори да има стаи за гости. Беше ми приятно всяка нощ да правя това във въображението си, като изпипвам и най-малките подробности.

По пътя се отбихме само на едно място. Става дума за залата на Единорога, която ни напомни тъжната преходност на земната слава. Горделивите сановници от династията Хан бяха позирали за портрети, предназначени уж за вечността. Залата на Единорога обаче днес е порутена. Отвсякъде е обрасла с диви храсталаци. Цял век никой не си е сторил труда да поправи покрива. Селяните отдавна са отмъкнали вратите и дървения под. Ако портретите все още са там, то е, защото никой не е сметнал, че могат да му свършат някаква работа.

Портретът на император Ву Ти все още си стоеше непокътнат. Дори и четката на придворния ласкател, който го бе изобразил, не бе успяла да прикрие факта, че въпросната царствена особа приличаше повече на бивол, отколкото на човек. Портретът на Смеещия се княз беше досущ като този, който вече бяхме видели в имението — със странен разсредоточен поглед. Господарят Ли обаче не прояви интерес към княза. Искаше само да огледа отблизо лицето на неговата съпруга, Ту Ван.

— Един мой приятел, който почина поне преди шестдесет години, веднъж ми разказа нещо много любопитно за Ту Ван — рече Господарят Ли. — По негови думи, била единствената известна му аристократка, която затъкнала в косата си игла с обикновен камък, досущ като простите селянки. Във всичко останало обаче била невероятна разсипница.

Младата дама, която ни гледаше от портрета, действително се отличаваше с голяма красота, макар и да не можеше да се разбере в каква степен е била истинска, и в каква — плод на угодничеството на художника. Косата й бе украсена с една-единствена голяма игла, крайчецът на която едва се виждаше. Господарят Ли я изучи внимателно, като носът му почти допря до картината.

— Значи, бил е прав. Настина е камък. Не вярвам художникът да е бил толкова смел, че да си позволи да фантазира в тази подробност.

Сетне се извърна към нас.

— Помните ли думите на Су Ма Чиен? След втория удар с брадвата от камъка на Смеещия се княз се отчупило малко парченце. Изглежда, че именно то е украсило иглата за коса на съпругата на Смеещия се княз. Не трябва да забравя да я попитам дали е така.

Погледнахме го удивено, но той не каза нищо повече.

Щом нещо се отнасяше до Утринната скръб, Лунното момче показваше голяма деловитост. Нито веднъж не се отдели от нас, за да търси млади момчета. Не губихме време и след няколко дни стигнахме до местоназначението си. От върха на един хълм видяхме покрива на малък храм и Господарят Ли съобщи, че сме пристигнали.

— Това е храмът на Лю Лин — рече. — Чували ли сте за него? Отговорихме, че не сме чували.

— Предполагам, че всичките си ни биваше, но Лин беше къде-къде по-напред от нас — рече Господарят Ли и се усмихна при разравянето на старите спомени. — Сякаш и сега го виждам в каручката му, в която бе впрегнал два елена. Подире му се мъкнеха двама слуги. Единият от тях носеше вино в количество, достатъчно да умъртви Лин, а другият бе въоръжен с лопата, за да може да го погребе веднага, ако умре. Толкоз за конфуцианските церемонии. Когато му отидех на гости, винаги го заварвах чисто гол, както майка му го бе родила, а той пък започваше да крещи: „Моят дом е Вселената, а моята къща е единствената ми дреха! Защо се вмъкваш в панталоните ми?“ Господарят Ли посочи с ръка храма.

— Лин бе решил, че хората обичат да слушат единствено лъжи, така че основа Храм на илюзиите и уреди един орден да се грижи за него и след смъртта му. Как мислиш, Лунно момче, в състояние ли е една илюзия да убие човек?

Лунното момче сви рамене.

— Моят учител, Лин Цзе Нин, преди време оглуши един разбойник, като му внуши, че слуша два огромни дракона, затворени в съседната стая. Нямаше никакви дракони, разбира се. Същинският звук бе толкова слаб, че едва ли щеше да уплаши и врабец, но разбойникът временно се лиши от слух.

— А ти, Воле, какво мислиш?

— Веднъж баба Хо се разсърди за нещо на зет си и му внуши, че е паднал по стълбите и си е счупил левия крак. Той й се присмя, обаче на следващия ден кракът му започна да се подува и да се покрива с черни и сини петна, и цяла седмица след това не можа да работи.

— Превъзходно — рече Господарят Ли. — Скъпи мои млади приятели, трябва да си припомня нещо. Преди много-много години по време на едно от своите пътувания видях бодлива ябълка от Бомбай, но не мога да си спомня къде точно стана това. Сега ми е необходимо да погледна по новому някои неща, които съм виждал или предполагал, но които така и не успях да разбера докрай. С две думи, трябва да направя едно кратко пътешествие в глъбините на собствения си разум и реших, че ще е добре да ми правите компания. Няма нищо по-опасно от едно пътуване в самия себе си. Ако вашият разум и вашите усещания ви казват, че в сърцето ви се е забило копие, има ли значение дали то е истинско или въображаемо?

Замислих се над думите му.

— Според мен, и в двата случая човек ще загине — казах аз, а Лунното момче кимна в знак на съгласие.

— Не забравяйте това нито за миг — рече мрачно Господарят Ли. — Храмът на илюзиите е шедьовърът на Лю Лин и немалко хора са идвали тук с каляски, а са си тръгвали в ковчези.

След като ни ободри с тези думи, Господарят Ли започна да се спуска по хълма. Храмът бе малък и скромен. Като прекосихме малък двор стигнахме до немебелирана стая, където един монах седеше зад писалище и четеше някакъв свитък. Въобще не си стори труда да ни погледне, когато влязохме. Господарят Ли положи купчинка монети върху писалището.

— Едно — рече. След това добави втора купчинка. — Две — продължи. Сетне добави и трета. — Три — каза. Монахът така и не откъсна поглед от свитъка, но размаха звънче. Появи се друг монах, който ни отведе в малка стая. В нея имаше единствено няколко сламеника и плоча на стената.

Бях доста изненадан. Бях предполагал, че в помещението ще се разнасят звуците на тайнствена музика и гъстото ухание на благовония, въобще, че ще наблюдаваме цялата бутафория, присъща на подобни места. Илюзиите на Лю Лин обаче очевидно не се нуждаеха от декори. Върху плочата бе изписан кратък текст. Прочетох го с любопитство.

 

„Сънят на пеперудата“

 

Чуан Цзу ни разказа следното: „Веднъж сънувах, че съм пеперуда, която се носи като лист от цвете във въздуха и се радва на живота. Събудих се обаче и осъзнах, че съм Чуан Цзу. Замислих се дали съм Чуан Цзу, сънувал, че е пеперуда, или пък съм пеперуда, която сънува, че е Чуан Цзу. Разбира се, ако поставите Чуан Цзу и пеперудата редом един до друг ще се установи, че между тях има разлика. Нима обаче тази разлика не ни разкрива единствено илюзорността на материалните форми?“

 

Мълчаливият монах се появи отново с три чаши вино и с три купички и безмълвно ни даде знак, че трябва да започнем да ядем и пием. Господарят Ли се зае с храната си с жестовете на познавач.

— Нямам представа какво слагат във виното, но това тук са Дяволски уши, най-силно действащата халюциногенна гъба — рече безгрижно. Сетне ни погледна и посочи с пръст плочата на стената.

— Чуан Цзу веднъж яде доста Дяволски уши. От тях получи видение, в което откри обяснение и на най-сложните проблеми на човешкия род. Написа го и ни го прочете, и ето какво чухме: „Съпругът на овцата се чифтосва с непокълнал бамбук, който ражда растението на Зеления мир. От растението на Зеления мир се раждат леопарди, от леопардите — коне, а от конете — човеци. Човеците след време се завръщат при Съпруга на овцата.“ Съвършено ясно, нали?

Насмалко не се задавих от гъбите. Лунното момче все пак изяде своите и последвах примера му. След това поставих едната ръка под темето си, а с другата хванах пръстите на краката си. Започнах да чакам ръцете ми да се отпуснат или стегнат. Нищо подобно не се случи. Отпуснах се и започнах да дишам с по-голяма лекота. Мълчаливият монах се върна при нас и даде знак да го последваме. Тръгнахме подире му и се оказахме в една градина. Погледнах сенките с нескривано удивление.

От разположението на слънцето разбрах, че вече е настъпил най-малко вторият час на коня. Бяхме, влезли в храма рано сутринта. Значи, близо четири часа бяха изчезнали в нищото. Какво ли се бе случило с тях? Господарят Ли не изглеждаше да се смущава от това. Бе се запътил към малко кръгло езерце в центъра на градината с щастлива усмивка на лицето. Последвах го и видях, че на дъното на езерцето нещо се белее. Насреща ни се бе ухилил човешки череп.

— Лин, драги ми стари приятелю, и днес изглеждаш чудесно! — рече му приветливо Господарят Ли.

С Лунното момче бяхме вцепенени от почуда. Макар и да нямаше и следа от вятър, храсталаците зад езерцето изведнъж се раздвижиха. Потрябва ни известно време, за да разберем, че изписват знаци във въздуха.

— Ли Као, съдбата ти е отредила обесване!

— Да, да, много жени ми се обесиха на врата — потвърди със задоволство Господарят Ли.

— За бесилка ми е думата!

Храсталаците се раздвижиха толкова бързо, че едва успявах да прочета посланието им. Все пак успях да схвана, че според покойния Лю Лин недостатъкът в характера на Господаря Ли не може да се обясни единствено със статистическа вероятност, и че в някое от предишните си превъплъщения нашият стар спътник непременно ще да е бил хиена, скорпион или може би дори идиотът, заемал длъжността управител на Южен Цзи. Храсталаците насмалко не се прекършиха, докато припомняха кариерата на въпросния господин.

— …и нареждал да им отсекат ръцете и краката!

— Невъзможно е това да съм бил аз — отвърна замислено Господарят Ли. — Нямаше да пропусна да наредя да им отрежат и носовете.

— …изгарял всичко до основи!

— Всяка работа трябва да се върши съвестно — отвърна Господарят Ли.

— …до последния мъж, жена и дете!

— Това би било разточително. Поне някои от момичетата трябва да са били хубавки. Лин, стари приятелю, не ми се сърди, но дали е било наистина мъдро да се обграждаш само с вода? — попита Господарят Ли.

Извади меха си с вино и изля част от него в езерцето. С Лунното момче се заловихме един за друг, за да не паднем. Около тъмното винено петно се образува водовъртеж и скъпоценната течност се насочи към устата на ухиления череп. През това време храсталаците мируваха. Сетне един от тях раздвижи клонки.

— „Наздраве“ — прочетохме.

— Това питие е още от твое време — поясни Господарят Ли. — Нарича се планинска роса от Хайнин. Какво ще кажеш за него?

Клонките отново се раздвижиха.

— Хайнин ли? Че възможно ли е такива загубени хора да произвеждат такова превъзходно вино? Впрочем, дори и торните бръмбари могат да притежават някакъв талант. И след като стана дума за торни бръмбари, Големият търбух успя ли да се напие до смърт?

— Все още не е, но не е престанал да постоянства — отвърна Господарят Ли. — Обясних на хазяите му, че неговият черен дроб е направен от някакъв особен вид кристализиран въглерод, но те независимо от това се опитват да го изгонят, защото се опасяват от пожар.

Наля още вино в езерцето, без да забравя и себе си. Клонките отново се раздвижиха.

— Какви са тези хора с теб? Красавецът и панаирджийският пехливанин?

— Пехливанинът е моят уважаван бивш клиент и настоящ помощник Вол Номер Десет, а пък Лунното момче е най-вещият човек в света, що се отнася до звуци и дупета като праскови — поясни Господарят Ли.

Направихме крачка напред и се поклонихме на черепа. Клонките се размърдаха.

— Като гледам Лунното момче, съжалявам, че самият аз вече нямам дупе. Кое обаче те е накарало да доведеш двама млади юнаци при един изкуфял глупак, лежащ на дъното на едно езеро?

Господарят Ли отпи още вино.

— Една от причините е, че искам Лунното момче да надникне в огледалото — отвърна небрежно.

Внушавах ли си нещо, или клонките бяха започнали да се движат някак си разтревожено?

— За какво огледало ти е думата?

— Има едно-единствено свястно огледало — каза Господарят Ли.

— Пази се, Ли Као!

— Други хора вече са минавали по този път — каза Господарят Ли. — Чувал съм, че дори и самият император веднъж е получил пропуск от теб, а и до ден днешен му няма нищо.

Клонките напълно се разтрепериха.

— Тан успя да се измъкне единствено благодарение на съчетанието от божествена намеса и огромен откуп! Можеш ли да се похвалиш, че разполагаш със същата възможност? Мога да открехна вратата, не ще и дума, но веднъж оказал се отвъд нея, ще трябва да разчиташ само на себе си. Момчетата дали ли са съгласие да те придружат в подобно пътешествие?

Господарят Ли ни погледна. Поклоних се на черепа.

— Светлейши господине, там, където отиде Господарят Ли, ще отида и аз — казах.

— Високоуважаеми мъдрецо, животът на една девойка на име Утринната скръб е в опасност, така че съм готов да отида всякъде, където това е необходимо — рече Лунното момче.

Клонките известно време останаха съвсем неподвижни.

След това се размърдаха, сякаш неохотно.

— Така да бъде. Ли Као, не забравяй да поздравиш от мен кралица Фей Йен, ако я видиш. И до днес не съм забравил, че дъхът й имаше уханието на орхидеи. А, и предай моята благодарност на Ли По, задето ми завеща фалшивите си зарове.

Водата в езерцето се раздвижи. Скоростта й постепенно нарасна, докато образува водовъртеж. Не откъснах поглед от черепа. Празните му очни кухини започнаха да излъчват странно сияние, което напълно ме завладя. Стори ми се, че черепът става все по-голям и все по-голям. Белотата на костта изпълни цялото небе, сиянието ме притегли към себе си и изведнъж усетих как влизам в една огромна очна кухина. Господарят Ли и Лунното момче преминаха през другата и миг след това се оказахме върху високия скалист връх на една планина. Около ушите ми свиреше студен вятър, а някъде в далечината изграчи орел.

— Превъзходни ефекти — отбеляза Господарят Ли.

Пред нас, сякаш вградена в скалата, имаше бронзова врата. Господарят Ли я отвори, стъпихме на една площадка и след това направихме първата стъпка по едно дълго вито стълбище, което щеше да ни отведе надолу, до самия Ад.