Бари Хюгарт
Легенда за камъка (13)

Глава 12

Следващите няколко дни бяха интересни, макар и изтощителни. Водех си бележки и може би няма да е неуместно да възпроизведа тук някои от тях.

Събуждам се, разтривам очи и разглеждам буболечката, опитала се да се промъкне в лявата ми ноздра. Утринната скръб спи. Господарят Ли хърка. Лунното момче го няма. Ставам, за да събера съчки за огъня. В далечината се чуват кучешки лай и нечии гневни викове. Приготвям чая и отивам да донеса още вода, за да сваря ориз. Гневните викове се разнасят по-отблизо и се смесват с прекрасен глас, пеещ неприлична песен.

„Отвъд реката има момче

с дупе като праскова.“

Останалата част от текста съвсем не е за печатане. Чувам шумоленето на шест ястребови молци, опитващи се да изпият чая ми. Оглеждам се, за да ги видя, и забелязвам как Лунното момче издава странни гърлени звуци. Гневните викове се разнасят вече съвсем близо до нас и откъм хълма се явява тълпа, настроена за линчуване. Водачът й държи в едната ръка вила, а с другата влачи към нас плачещо момче. Лунното момче си налива чай. Водачът на тълпата отправя обвинения. Лунното момче отпива от чая. Водачът на тълпата налита с вилата. Лунното момче се усмихва и напрежението започва да се разсейва. Усмивката му става по-широка и топъл повей изпълва пространството между хълмовете. Лунното момче гъделичка водача под брадичката, мърка като котка и казва нещо от рода на „Ела тук, хубавецо“. След това заедно с водача се скриват зад голяма скала. Момчето престава да плаче и започва да се смее.

Предлагам чай на тълпата. Иззад скалата се разнасят неприлични звуци и момчето не престава да се смее. Предлагам ориз на тълпата. Иззад скалата се появява водачът и започва да си оправя дрехите. Отказва чая и ориза, улавя момчето за ухото и го отвежда. Лунното момче се подава иззад скалата и започва да си подсвирква. Господарят Ли се събужда, поглежда първо Лунното момче, после тълпата, промърморва „Ех, де да бях отново само на деветдесет години“и повторно заспива.

При обратния ни път към Чан Ан минахме покрай родното село на Лунното момче. Започвах да подозирам, че и моралната му развала е нещо като изкуството му — почти свръхестествена.

Пътят минава покрай малък храм, от който излиза монах. Съзира Лунното момче, след което се хваща за расото, побягва към селото и започва да крещи: „Заключете момчетата! Заключете мъжете! Заключете козите и магаретата!“ През това време Лунното момче гордо се усмихва. Влизаме в селото и от една къща излиза жена. Изкрещява: „Синът ми!“и припада. След това се появява бащата с камшик в ръка: „Срам! Безчестие! Омерзение! Позор!“ Бащата очевидно изглежда образован човек. Идва монахът, първо поръсва Лунното момче със светена вода, а сетне започва да го налага с тояга. Лунното момче го гъделичка под брадичката и вика: „Кукуригу!“ Монахът припада. Майката се съвзема и гледа към небето. „Свидетели сте ми, Небеса, че не съм виновна!“ След това припада отново. Лунното момче продължава гордо да се усмихва. Събират се съседи и Лунното момче им изпраща въздушни целувки. Бащата върви подир нас до края на селото и продължава да размахва камшика си: „Срам! Позор! Развала! Разврат!“ — вика той. Лунното момче продължава да изпраща въздушни целувки. „Доста бурно детство ще да е имал“ — промърморва под нос Господарят Ли. Конете цвилят, биковете и магаретата реват, козите блеят. Купуваме лодка и навлизаме в реката. Чуваме странен стържещ звук. Лунното момче отново прави нещо с гърлото си. Появяват се лебеди, множество лебеди. Крилати облаци и лъщящи пера надвисват над лодката. Красива гледка. Приказна.

Ако някога ме поканят да се повозя на някоя от тези огнени тръби, изпълнени с горящ прах, които се въздигат към небесата, там избухват и ги изпълват с дъжд от комети, ще се поклоня учтиво и ще отговоря: „Хиляди благодарности, но вашият скромен слуга вече е пътувал с такова нещо.“

Едно от най-забележителните качества на Лунното момче бе, че въобще не страдаше от ревност. Когато Утринната скръб бе в настроение да се вмъкне в ложето ми, което правеше от време на време, Лунното момче реагираше единствено, като обръщаше лице към луната. Почваше да пее, отправяйки молба към заяка, живеещ на месечината, да осигури сребърна постеля от лунни лъчи за Утринната скръб и Вол Номер Десет. В такива случаи Господарят Ли отново подхвърляше с престорено страдалчески глас: „Ех, де да можех отново да съм само на деветдесет години“, макар че според мен бе щастлив, че вече се е освободил от тиранията на половия нагон. Личеше си също, че поради някакви известни само на него причини бе очарован от девойката, лишена от памет.

Утринната скръб бе набор от ходещи противоречия. Бе просто селско момиче, което използваше народния говор „пай хуа“, на който се изразявам и аз. От време на време обаче вмяташе несъзнателно изрази, присъщи на говора „вен ли“, който бе достояние на придворните. Боядисваше челото си в жълт цвят, но отказваше да скубе и боядисва веждите си. Такава си беше наполовина селянка, наполовина аристократка. Бе достатъчно безсрамна, за да ходи с непокрита глава, но в същото време избухваше от възмущение, видеше ли човек, оплакващ майка си, да държи дъбова тояга, а не от черничево дърво, както е прието. Макар и да бе проститутка, възмутено отказа да приеме едно ветрило, което Лунното момче пожела да й подари, защото бе сгъваемо. Знаеше, че порядъчните дами използват единствено несгъваеми ветрила.

Очите на Господаря Ли се изпълниха с удивление от този отказ.

— Бях на шест или седем години, когато чух за последен път това поверие! — възкликна той.

— Тя е нашето малко момиченце с чисти сандали — подразних я аз.

— Всеки трябва да си почиства сандалите от време на време — рече дяволито тя, след което бързо се промъкна зад гърба ми и почисти своите сандали с два ритника в задника ми. — Костенурково яйце! — изпищя.

Господарят Ли се запревива от смях. След като се съвзе ни обясни, че едно време съществувало поверие, според което костенурките могат да заченат само когато пожелаят, при което било невъзможно да се определи бащинството. Поради това и извънбрачните деца били наричани „костенуркови яйца“. Господарят Ли се закле, че тази обида е започнала да излиза от обръщение още по време на узурпацията на Ван Ман. Изрази предположение, че по време на странстванията си Утринната скръб е посетила някой от тези древни манастири, където още по-древни стари моми ползват древни изрази, научени от техните прапрапрабаби. Имаше и случай, когато Утринната скръб се разсърди за нещо на Лунното момче и го нарече „Човек, забравил осемте правила“. На Господаря Ли му отне доста време да се сети, че Мен Цзи нарекъл така древните корумпирани царедворци, забравили синовната почтителност, учтивостта, изяществото, порядъчността, верността, братската любов и срама — Осемте правила на цивилизацията.

Утринната скръб разбра, че интересът на Господаря Ли към нея нараства и започна да го гледа дяволито. Лунното момче може би бе в състояние да чете мислите й, защото започна да гледа Ли Као по същия начин. В един горещ следобед стигнахме до един поток и Лунното момче само за миг се съблече и започна да плува в хладката вода с изяществото на лебед. По брега имаше безброй места, където Утринната скръб можеше да се усамоти, ако пожелаеше, така че Господарят Ли и аз се съблякохме и последвахме Лунното момче. Чу се още един плясък. Утринната скръб плуваше като тюлен и не прояви кой знае каква свенливост в излагането на гъвкавото си атлетическо тяло. Застана на една плитчина, очевидно, за да даде на Господаря Ли възможност да разгледа добре стегнатите й красиви гърди.

— Почитаеми Господине, колко съпруги сте имал досега? — попита го тя с невинен глас.

— Велики Буда, та аз престанах да ги броя някъде още в началото на династията Суй.

— А колко съпруги имате сега?

— Нито една — отвърна самодоволно старецът. — Непрестанно остаряваха и умираха преди мен, така че когато достигнах възрастта, на която вече не бях в състояние да се радвам на играта на облаците и дъжда, реших да се затворя в себичността си и да заживея спокойно. Оттогава не съм се женил.

— Дали това е наистина мъдро? — попита Утринната скръб и примига, уж раздразнена от слънчевите лъчи. Имаше прекрасни мигли и това беше начин да се забележат. — Една съпруга може да бъде полезна за много неща, а пък що се отнася до играта на облаците и дъжда, днес има такива заклинания и билки, които могат да правят чудеса…

Престанах да слушам и се опитах да разбера мислите на Утринната скръб с тромавия си мозък. Колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах в практичността на момичето. Проститутките се наричат „димни цветя“, а публичните домове, „къщи на цветята на дима“, защото земните удоволствия са преходни, а нищо не е по-преходно от красотата. Надеждите на една проститутка могат да се измерят с разстоянието между две бръчки. Какво бъдеще можеше да очаква Утринната скръб? Омъжеше ли се за мен, това щеше да означава единствено деца, работа на полето и вечния копнеж да избяга при Лунното момче и да продължи скитанията си. Какво щеше да стане обаче, омъжеше ли се за един стар мъдрец? Избягаше ли от него, Господарят Ли щеше само да се засмее и да използва бягството й като повод да се поразвесели в някоя кръчма, щеше да се засмее още веднъж, когато тя се върнеше, и толкоз. А след смъртта му тя щеше да остане в положението на почтена вдовица с покрив над главата. — …а сетне измиваш драконовите кости, стриваш ги на ситен прах, слагаш го в малки копринени торбички, а пък тях ги поставяш в телата на добре изкормени лястовици и ги оставяш да изкарат там една нощ…

Господарят Ли леко се усмихваше, докато изслушваше описанието на наивното народно поверие. След това започна съвсем лекичко да си тананика някаква мелодия. Веднага поруме — нях, Лунното момче едва удържа смеха си, а Утринната скръб очевидно се почувства неловко и започна да заплита думите си. Господарят Ли тананикаше мелодията „Гореща пепел“, посветена на кръвосмешението например между млада жена и доведения й син. Дали Господарят Ли смяташе, че може да ме приеме и като син? Така или иначе, изпълнението на предполагаемите помисли на Утринната скръб щеше да стане много сложно, още повече, че Господарят Ли я прекъсна с решителен жест.

— Не ме занимавай повече с ерекции — рече сухо. — Последното нещо, което му трябва на човек на моята възраст, е още една част от тялото му да се вкамени. На твое място по-скоро бих се занимавал с някое младо момче, умеещо да ползва природната си даденост като копие.

Утринната скръб се гмурна под водата като делфин и се появи при мен. Махна с ръка в посока на Господаря Ли, на Лунното момче, на водата, цветята, слънчевата светлина и тревата, в посока на всичко, което в момента споделяхме.

— Ех, Воле, ако знаеше колко весело и щастливо бихме могли да си живеем! — каза.

Копнежът в гласа й ми се стори искрен и се разчувствах. Родителите ми бяха починали, когато бях на девет години. По всяка вероятност и Лунното момче е било изгонено от дома си на същата възраст. Господарят Ли отдавна беше забравил семейния живот, а Утринната скръб въобще не си спомняше дали някога бе имала семейство. За миг си представих малка селска колибка през зимата, затоплена, въпреки снега, с уханието на вкусна храна и на свежест, и весела и усмихната млада съпруга, която те посреща. Представих си и как Лунното момче, подобно на екзотична тропическа птица, внезапно се появява в дома. След като Господарят Ли не се вълнуваше относно това кой къде спи, защо ли би трябвало да се вълнувам и аз?

Утринната скръб започна да ме пръска с вода. Не я заговорих за надеждите и. Господарят Ли сам щеше да вземе решение по въпроса, след което щеше своевременно да я уведоми.

Не ни се искаше да забавяме изпълнението на задачата си с няколкогодишно пребиваване в затвора и затова Утринната скръб накара Лунното момче да й обещае, че ще се държи прилично, когато пристигнем в Чан Ан. Господарят Ли влезе с повишено настроение в сградата на академията, където трябваше да му съобщят резултатите от химическите изследвания на образците от почвата и растенията. Излезе оттам като буреносен облак.

— Ако вярваме на заключенията на най-големите умове на Китай, не са били открити никакви следи от киселина, отрова или каквото и да е друго вредно вещество — изръмжа той. — Излиза, че на Княжеската пътека всичко й е наред. Отгоре на всичко и някакъв глупак е дал и писмено заключение — „разложението се дължи на естествени причини“.

Господарят Ли руга и псува през цялото време, без нито веднъж да се повтори, докато се спускахме от хълма по виещата се пътека.

— Дотам ме докараха, че да се залавям за сламки — рече сърдито. — Една от тях е последният обяд на покойния библиотекар, Разногледият брат. Излизам от предположението, че той го е заплатил с аванса, получен за ръкописа на Су Ма Чиен, и че неговото копие е било откраднато при второто идване на разбойниците в манастира. Не е изключено обаче и друго обяснение. Хайде да се залавяме за работа.

Около нас имаше отегчени учители, развеждащи учениците си. Господарят Ли се насочи към един от тях, човек с безхарактерен воднист поглед и нос, покрит с морави венички. Даде му пари, след което щастливият възпитател се шмугна бързо в най-близката кръчма. Господарят Ли пое класа и след като си шушука нещо с хлапетата, ги поведе към павилиона на Глигана. За мое учудване момчетата започнаха да маршируват след стареца със стъпката на войници от императорската гвардия. Гледката бе наистина внушителна — един древен господин, очевидно от старата школа, следван от превъзходно възпитаните си питомци. Веднага започна да се събира тълпа, впечатлена от Конфуций и неговите синове.

— Надеждата на империята! — възкликна една въодушевена матрона.

Господарят Ли строи децата и се поклони. След това те възпяха древната слава на родината с най-хубавото декламиране на „Сцени от езерото при залез“, което съм чувал. Ръкоплясканията бяха оглушителни. Присъстващите поръчаха цели камари от сладкиши за хлапетата. Сетне Господарят Ли ги строи отново и ги поведе към Залата на добродетелта. Там децата зарадваха присъстващите с безупречно изпълнение на „Сенките на източния прозорец“, включително и на надлежните поклони.

— Надеждата на империята! — възкликна повторно матроната. Един възрастен господин със свиреп вид и настръхнал мустак заяви, че допреди малко бил възнамерявал да върне всичките си медали на генералния щаб в знак на протест срещу упадъка на нравите, но че вече не бил сигурен дали упадъкът наистина е чак толкова голям.

Храмът на пречистото просветление бе следващата спирка от маршрута. Момчетата така хубаво изпълниха „Пагодите до потока на орхидеите“, че всички улични продавачи наоколо бяха мобилизирани от публиката. Цели тонове бонбони, захаросани плодове и медени питки потънаха в зиналите детски устица.

— Надеждата на империята! — изкрещяха Лунното момче и Утринната скръб. Матроната се присъедини към тях, а свирепият стар господин с медалите се закле да преобърне небето и земята, но да запише праправнуците си в класа на Господаря Ли.

Най-свещеният от всички експонати в храма бяха камъните на Конфуций — множество камъни, върху които бяха изписани всичките двеста хиляди йероглифа, съставляващи трудовете на учителя. Отделени са от посетителите от парапет и е позволено да се гледат, но не и да се пипат. Господарят Ли отново строи малките ангелчета, за да отдадат достойна почит на Съвършения. Декламирането на „Плаващата синьозелена кула“ просълзи всички присъстващи, включително и мен.

— Надеждата на империята! — изревах заедно с Лунното момче, Утринната скръб, матроната и господинът с медалите.

Продавачите на лакомства веднага се появиха. Забелязах, че момчетата бяха започнали да позеленяват от преяждане. Сякаш по заповед потърсиха едновременно опора, подпряха се на парапета, надвесиха се над него и започнаха да повръщат направо върху свещените камъни на Конфуций.

Един господин от старата школа е готов да реагира при всякакви изключителни обстоятелства и Господарят Ли със съдействието на свирепия стар господин с медалите веднага се зае с организирането на бригада с кофи с вода за измиването на камъните. Старанието е също една от чертите на старата школа, така че Господарят Ли не се успокои, докато не извади от наметалото си няколко листа хартия, които притисна плътно върху камъните, за да ги подсуши. За щастие, по случайност, носеше със себе си и огромна синя гъба, с която разтри повърхността на хартията така енергично, че външната й част посиня. Когато повдигна листовете, камъните от тях се оказаха по-чисти и лъскави отпреди.

Присъстващите междувременно успяха да обяснят на побеснелите пазачи, че са готови да поемат вината, тъй като именно те са претъпкали нещастните ангелчета с вкусотии. Матроната и господинът с медалите се заеха със събирането на пожертвования за заплащане на глобата. Очите на всички присъстващи бяха навлажнени, когато Господарят Ли отведе питомците си, изпратени от хоровия лозунг „Надеждата на империята!“

Сетне Господарят Ли отведе децата в едно закътано място.

— Готово, юнаци, всичко приключи — каза им. Момчетата изпонасядаха върху тревата, умирайки си от смях.

— Ще позволите ли и ние да погледнем, господине? — попита едно от тях, след като успя да си поеме дъх.

Господарят Ли извади листовете хартия. Мастилото от гъбата се бе втрило добре в тях, така че отпечатъците бяха съвършени. Истински копия на камъните на Конфуций не се намират лесно. Момчетата започнаха да молят Господаря Ли да им позволи да останат при него и да водят разбойнически живот. Той обаче ги посъветва да останат в училище и да наблегнат върху науките така, че когато някой ден стигнат до крайна деградация, да са в състояние поне да манипулират тълпите. Сетне ги предаде на техния учител и зае неговото място в кръчмата.

Поръча да донесат от питието, на което бе кръстен — „као лян“, отвратително вино, което обаче служеше превъзходно за почистването на боя. Изтри внимателно части от някои йероглифи и ги подмени с други. После излезе от кръчмата и тръгнахме по Улицата на моравия врабец в посока към равнината на Драконовата глава.

— Разногледият брат е фалшифицирал Су Ма чрез грубо копиране на зашифрован ръкопис, в който историкът изписал името на собствения си баща. Всеки колекционер е щял да възприеме копието на монаха единствено като неука и груба фалшификация — обясни той. — Ако този глупак се е опитал да го продаде в Чан Ан, просто е чудо, че никой не му е отрязал веднага главата. Има обаче едно място, където са могли и да го купят. Нищо чудно някоя милозлива душа да го е упътила натам.

Павильонът на небесната благословия е най-голямата библиотека в света. В нея се съхраняват не само истински ръкописи, но и фалшификати. И едните, и другите могат да бъдат полезни за книжовниците. Некадърно направените фалшификати пък се използват за развлекателни цели. Господарят Ли се отправи към кабинета на главния библиотекар Лю Цзян.

— Здрасти, Цзян! — приветства го с бодър глас.

— Заключете веднага ръкописите! Заключете веднага сребърните кандила! Заключете веднага жените си и проверете дали пръстените и кесиите ви са си на мястото! — изкрещя с все сила библиотекарят. — Здравей, Као. Какво те води обратно в цивилизования свят? — попита с вече нормален глас.

— Дошъл съм да понапазарувам едно-друго. Реших, че ми трябва един фалшификат, с който да украся стената на кабинета си.

— Знаеш много добре, че нашите сбирки не са за продан — рече сепнато билиотекарят.

— Че кой ти говори за продажба? Имам предвид замяна — успокои го Господарят Ли, извади листовете с отпечатъците и небрежно ги хвърли на масата. — Я си представи само колко труд е хвърлен в това нещо.

— Че кой ще си прави труда да фалшифицира отпечатъци? — попита недоверчиво библиотекарят. Хвърли бегъл поглед върху листовете, после ги разгледа по-внимателно, а след миг започна да издава странни тихи звуци. Разбрах, че се смее. Библиотекарят се изправи и прегърна Господаря Ли. След това двамата старци започнаха да се смеят с все сила. Заедно с Лунното момче и Утринната скръб започнахме да ги тупаме по гърбовете, докато се успокоят.

— Забавно, нали? — рече Ли Као, като разтри очите си с юмруци. — Помисли си само колко месеца са били необходими на този глупак, за да свърши тази работа.

— Месеци ли? Да кажем, че е успявал да изпише по десет йероглифа на ден… Това прави седем години — засмя се библиотекарят.

Господарят Ли ни даде знак да се приближим до масата.

— Разбрахте ли кое е смешното, деца мои? — попита. Почесахме се по главите.

— На мен ми изглеждат истински отпечатъци от камъните на Конфуций — казах.

— Я виж този йероглиф. И този. И този. Знаеш ли какво означават?

— Да, учителю — отвърна Лунното момче. Намеси се библиотекарят.

— Работата е там, че по времето на Конфуций са се изписвали съвсем иначе — възкликна доволно. — Виждате ли двете водоравни черти там горе? Едно време вместо тях се е използвал начупен знак. С формата на покрив на къща. Ето такъв — библиотекарят бързо начерта един йероглиф. — От начина, по който го е изписал фалшификаторът-идиот, излиза, че Конфуций не е знаел как се пише…

Лунното момче засия.

— Че не е знаел дори… Утринната скръб засия.

— Че не е знаел дори как се пише…

— Че не е знаел дори как се пише „прародител“! — завърших шумно.

И тримата се прегърнахме, заливайки се от смях. Беше ред на Господаря Ли да ни тупа по гърбовете, докато се успокоим.

— Као, това е наистина блестящ образец на некадърност, така че бихме могли и да се спогодим — рече библиотекарят.

Господарят Ли замислено се почеса по върха на носа.

— Знаеш, че открай време имам вкус към историята. Разполагаш ли с нещо ново?

— В момента — не. Не е възможно всеки ден… Чакай! Какво ще кажеш за един фалшификат на самия Су Ма Чиен?

— Звучи любопитно — отвърна небрежно Господарят Ли. Библиотекарят разклати едно звънче.

— Съвсем неотдавна един глупав монах ми донесе най-нессопосания фалшификат на Су Ма Чиен, който бях виждал през живота си. Отгоре на всичко беше и копие. — Нека да го видим — отвърна Господарят Ли. Работата се оказа съвсем проста. Няколко минути по-късно излязохме от Павильона на небесната благословия, като Господарят Ли стискаше в ръката си копието, направено от Разногледия брат.