Бари Хюгарт
Легенда за камъка (10)

Глава 9

Дотогава не бях ходил в столицата, но си мислех, че няма с какво да ме изненада, след като бях посещавал голям град като Пекин. Илюзията ми се разсея още в момента, когато прекосихме Портата на сияйната добродетел. Нямаше как да не зина от удивление, след като се оказах в гъмжащ кошер, където над два милиона души бръмчаха върху тридесет квадратни мили, оградени от крепостни стени. Само булевардите, пресичащи града от север на юг, бяха двадесет и пет. Всеки един от тях бе широк четиристотин и осемдесет стъпки и от двете му страни бяха засадени кипариси, плодни и декоративни дръвчета. Булевардите завършваха на един висок хълм, наречен Драконовата глава, където се свързваха с път, павиран със синкави камъни и виещ се като драконова опашка. Пътят водеше към дворците на елита, който управляваше империята.

Бях подтиснат и умълчан, когато тръгнахме по Улицата на лилавия врабец в посока към Драконовата глава. Прекосихме Портата на червената птица тъкмо в момента, когато хиляда барабани започнаха да възвестяват с триста удара настъпването на часа на отварянето на пазарите. Почувствах се опиянен от атмосферата на хилядолетно величие, излъчвано от легендарната Горска академия, древно средище на китайската мисъл. Господарят Ли бе един от хората, отличили се най-много в тази академия, но отношението, което прояви към нея, бе далеч от почтително.

— Лъжа и измама, момчето ми, лъжа и измама! — рече той и махна с ръка в посока към светилището. — Покриват гнилотата с боя и после я украсяват с лъжи. Някои от тях впрочем са доста приятни. Най-много ми харесва тази за бедното селско момче, което копаело ров зад селското училище.

Господарят Ли извади меха си с вино и отпи дълга глътка, минувачи с вида на порядъчни хора го изгледаха неодобрително. Въобще не им обърна внимание.

— Бедното селско момченце дочуло откъси от уроците, разнасящи се от прозореца на училището — започна Господарят Ли между две оригвания. — Веднъж учителят, който от разсеяност попаднал в рова, за своя почуда установил, че момчето било изписало стените му с прекрасни рисунки, безупречни математически формули и цитати на древни мъдреци.

— Момче, ти не си ли краставото, неграмотно и въшлясало скитниче на име Хон Вон? — попитал учителят.

— Незначителното име на нищожната ми личност не би трябвало да омърсява почитаемите устни на ваше великолепие — отвърнало смирено момчето.

— А баща ти не е ли келявият, миризлив човек на име Безнадеждния Хон, който навсякъде се хвали, че цели шестнадесет години се е провалял на изпита за селски идиот? Тогава момчето паднало на колене и започнало да бие чело в земята.

— Седемнадесет години! — проплакало то.

Е, сетне учителят хванал момчето за ухото, завел го в класната стая, изпитал го за всичко, което му дошло наум, и скоро се разнесла приказка, че последният китайски гений бил открит в един ров, в едно незначително селце на осем мили от джендема. Останалото ти е известно. Победа след победа, награда след награда, пост след пост. Момчето станало съветник на императори и спасител на селяни и след време било обожествено и обявено за Небесен покровител на краставите, неграмотни и въшлясали скитничета, които копаят ровове зад училищата.

След това Господарят Ли се изплю със забележителна точност върху една статуя на Куей Син, бог на изпитите.

— Така, а сега нека видим каква е действителността — продължи той. — Малкия Хон Вон наистина го хващат за ръчичка и го водят в учебно заведение. Там го учат насила на езици, краснопис, поезия, рисуване, танци, музика, шах, етикеция, придворни ритуали, философия, религия, история и на трудовете на класиците. След това той получава възможност да започне наистина да учи нещо — математика например. Или пък селско стопанство, инженерство, икономика, медицина, управленчески и бойни изкуства. Взима си изпитите блестящо и получава първото си официално назначение. И какво става с него след това?

Въпросът не бе риторичен и Господарят Ли наистина очакваше да му отговоря.

— След това някой негов началник, наследил своята длъжност от вуйчо си, му вижда сметката — предположих аз.

— Правилно — рече одобрително Господарят Ли. — Хон Вон се оказва в света на неоконфуцианците, за които всяко нововъведение е анатема. Блестящият му проект за нова канализационна система ще бъде отхвърлен, защото няма аналог в древните времена. Астрономическите му наблюдения ще бъдат използвани като обвинителен материал срещу него, когато дойде времето да го съдят за ерес, защото истинността им не може да се потвърди от древните книги. Неговите рисунки не са имитация на древните, поезията му не е плагиатство и есетата му не засягат нито една от триста тридесет и трите официално одобрени теми за есета, така че ще бъдат всичките изгорени. Хон Вон ще смята, че е извадил голям късмет, ако бъде просто разжалван, лишен от имущество и изритан на улицата, за да пукне от глад. Ако наистина е гений, късметът му няма да сработи. Лин Це Шу е бил изпратен в изгнание в един толкова отдалечен край на Туркестан, за който казват, че там слънцето още не било изгряло. Сун Ту По бил заточен в Хайнан, чиито основни експортни стоки са маларията, крастата и проказата. Чу Суй Лан бил видян за последен път, когато потънал в едно тресавище във Виетнам. Когато Хан Ю слязъл от затворническата лодка в Суатоу, насмалко не го изяли крокодилите.

Вен Чан, бог на литературата, отнесе следващата порция плюнка.

— Воле, един китайски гений още на млади години започва да присяга към каната с вино, след като разбере какъв е пътят, простиращ се пред него — каза Господарят Ли. — Не се чуди тогава, че най-великите ни хора са вървели крадешком, а не изправени, когато са влизали в историята?

— Учителю, по-хубава автобиография от тази не бях чувал досега! — казах възторжено.

Господарят Ли все още се радваше на голямо уважение, макар и с един по-особен привкус, така че нашите образци от почва и растения бяха приети с предимство в Божествената академия за алхимически изследвания. Оттам потеглихме в посока към императорския град и към квартала с големите дворци на чиновниците. Отново осъзнах своето нищожество, след като видях Дворцовия град, където живееше императорското семейство, и Портата на киноварния феникс, водеща към Великия сияен дворец на император Тан Тай Тун. Господарят Ли обаче очевидно нямаше работа в двореца. Зави към една постройка, от която кръвта ми изстина. Това бе Портата на прекрасната гледка, водеща към седалището на Тайната служба. От двете страни на портата имаше сламени чучела, обвити с изсъхналите кожи на висши държавни служители, осъдени за корупция — императорът се бе заел сериозно с изпълнението на задълженията си и Господарят Ли кимна одобрително. Сетне продължи към една по-малка сграда и след малко помолихме да ни приеме една легендарна дама.

Началничката на проститутките е най-могъщата жена в Китай, освен когато самият императорски престол е зает от жена. Нейната гилдия е сърцето и душата на шпионажа и отговаря почти изцяло за проучването на тайнствените мисли на варварите. От нейния дворец непрестанно тръгват куриери, носещи шифровани послания към Будоара на сияйните придружителки в Ханчжоу, Слънчевия дворец в Лоян и Замъка на нарастващото съвършенство в Пекин. Немалко могъщи велможи, споделили своето ложе и тайни с някоя млада дама, сутринта са заварвали на нейно място служебна пратка с жълт шал.

Предполагах, че ще чакаме дълго, но Господарят Ли връчи визитната си картичка и след броени минути се оказахме в присъствието на самата велика дама. Бе на средна възраст, висока и много красива. Гласът й наподобяваше звука на изящен музикален инструмент.

— Приветствам те, о, най-изтънчен и прославен сред мъдреците — каза тя и се поклони доземи.

— Приветствам те, о, най-прекрасна от земните богини — измърка Господарят Ли и се приведе също доземи.

Последваха други реплики от същия род, които продължиха няколко минути, след което ни бе поднесен чай. Докато те си разменяха изящни любезности, аз се чувствах като фъшкия сред трюфели. Така и никога няма да разбера защо напълно нормални хора си губят времето с такава словесна мъгла вместо да си кажат простичко за какво са дошли и да си свършат работата. Началничката започна церемониалната игра, като хвърли листа от цвете върху златистата повърхност на чая.

— Скъпи приятелю, тези цветя навярно ще умрат от самота, защото изглежда са се свършили пеперудите ми — каза тя жаловито.

Господарят Ли веднага влезе в тон.

— Уви! Нито едно цвете не е съвършено, ако е без пеперуди — съгласи се той. — Така, както хълмовете не са съвършени без извори, а скалите — без мъх.

— Нима един поток е истински, ако няма камъчета? Нима едно високо дърво е истинско, ако не е обвито от лиани? Нима мъжете са истински, ако не притежават ума на Ли Као? — изрече напевно домакинята ни.

След този комплимент Ли Као направи поклон и нежно докосна китката й с края на пръста си.

— Една жена не е истинска, ако не притежава нежността на цвете, гласът на птица, осанката на върба, кости като нефрит, кожа като сняг, очарованието на езеро през есента, сърцето на поетеса и душата на моята прекрасна домакиня.

— Ненадминат чаровник — рече тя с въздишка и погледна стария сбръчкан пръст, опрян върху изящната й китка. — Страстта, скъпи приятелю, разкрива само долната част на вселената.

— В такъв случай поетът е длъжен да я облече в нови одежди — извика Господарят Ли. — Да пея ли за планини в одежди от облаци? За върби, обвити от дъждовни капки? За поляни, облечени в лунни лъчи?

Началничката ни поднесе още чай и цветни листа.

— С одеждите трябва да се внимава — отбеляза тя. — Понякога се събличат твърде лесно, а друг път въобще не можеш да ги свалиш. Зелените хълмове се отразяват във водата, която поема своя цвят от тях. Доброто вино ражда поезия, която поема красотата си от виното.

— И една прекрасна жена е като стих — отвърна Господарят Ли. — Осмисляш я най-пълно, когато си леко опиянен. Ако един обикновен мъж успее да проникне до мислите на чаровна дама, той прилича на блед облак, обагрил се благодарение на слънцето. Или пък на тих поток, превръщащ се във водопад, когато се стича по стръмна скала. Всички неща са във връзка помежду си. Затова именно приятелството е такава ценност и приятелите трябва да се подбират внимателно.

Тя погали сбръчканата му ръка.

— В такъв случай ще избера за приятел древна непоклатима скала.

— А ако скалата е само сън?

— Ще се превърна в сянка на този сън — отвърна нежно тя. Господарят Ли изпи чая си, отпусна се назад и започна да изчислява нещо наум.

— По десет точки ли? — попита той. Началничката укорително се удари по бузата.

— Не, аз допуснах грешка. Чан Чу беше писал, че страстта удържа само долната част от вселената, а аз казах „разкрива“. Не повече от осем точки.

— Значи, дължа ти шестдесет и шест — заключи Ли Као.

— Шестдесет и седем — отвърна му тя твърдо. — Е, Као, с какво мога да ти помогна?

— Свържи ме с майстор на звуци. Казаха ми, че най-добрият намира подслон при теб, когато е в града.

Тя кимна утвърдително.

— Да, това е Лунното момче. Чувал ли си го?

— Не съм, но са ми казвали, че такива като него се появяват веднъж на хиляда години — отвърна Господарят Ли.

— Ако питаш мен, съмнявам се досега в Китай въобще да се е раждал майстор като него. Спешно ли ти трябва?

— Много спешно. Сблъсках се с нещо, от което недоумявам. Началничката присви очи и го погледна.

— Лунното момче отсъства от града — каза тя. — Нито един човек с всичкия си не би приел покана от краля на Чао, но Лунното момче се отзова най-охотно.

Господарят Ли подсвирна от удивление. Началничката вече бе започнала да говори съвсем делово.

— Кралят не е проблем. Ако някой е в състояние да се справи с това огромно чудо на природата, това ще си ти. Друг въпрос е да се справиш с Лунното момче.

— Чувал съм, че не обича да го контролират — промърмори Господарят Ли.

— Умножи това, което си чул, по хиляда и няма да сгрешиш. Бих могла обаче да ти услужа с единственото живо същество в света, пред което той се държи като малко агънце.

Дръпна края на един звънец и се появи слуга. Тя му каза нещо на ухото и той се отдалечи.

— С какво ще искаш да ти се отблагодаря? — попита Господарят Ли.

— Със своето влияние и с четчицата си за писане — отвърна тя. Изправи се и започна да се разхожда нетърпеливо из стаята, също като мъж, притиснала юмрук в дланта.

— Ли Као, знам чудесно, че небесата не обичат нетърпеливите, но все пак изминаха почти две хиляди години, откакто нашата гилдия получи знамение свише, че богинята, която ни покровителства, е била уволнена. Няма как да не сме нетърпеливи. Лишихме се от покровителството на Златния лотос, най-голямата курва, раждала се на света, а пък на нейно място се устроиха разни богини, които не биха могли да отмъкнат кесията на клиент, дори и да е мъртво пиян и да си е забил главата в каца с мед — продължи сърдито Началничката. — Всичко е обърнато с главата надолу! Дворецът ни е вързал да вършим единствено работата на тайните служби, от която падат само жълти стотинки. През последните пет месеца имаше осем случая на шарка. Отгоре на всичко дворцовите евнуси се опитват да отклонят вниманието на императора от деянията им, като го призовават да започне нова кампания в защита на обществения морал. Златният лотос нямаше да позволи такова нещо! — каза разгневено началничката. — Щеше да тръгне от звезда на звезда, докато прекоси цялата Велика река, и да поиска да бъде приета от самия Велик господар на нефрита. Трябва ни оправна жена като нея за покровителка, а не някаква лигава глезла.

В гнева си домакинята блъсна една крехка порцеланова чаша от масата и тя се разби на пода.

— Ли Као, ще ти заема момичето, което може да контролира Лунното момче. Нека остане при тебе толкова време, колкото е необходимо. В замяна пък ще те помоля да поискаш от императорския двор да отправи официална молба към Небесата да назначат нова Покровителка на проститутките.

— Боя се, че надценяваш моето влияние в двора — отвърна лукаво Господарят Ли.

— Боя се, че подценяваш моето умение да шантажирам — каза началничката. — Императорът не може да си позволи да пренебрегне молба, отправена, му от Господаря Ли. Аз пък ще имам грижата тя да бъде подкрепена от цялото войнство от църковници и чиновници. А и нашата кандидатка е една от прародителките на императора, така че той едва ли би искал да обиди духа на тази мила дама.

Господарят Ли се замисли.

— Да не би да имаш предвид императрица By? — попита той с известно недоверие в гласа.

— Че коя друга? — отвърна му началничката. — Тя и без това стигна до престола, като скачаше от легло на легло. Пък и защо й е да се пържи в Ада, когато би могла да свърши нещо полезно на Небесата?

— Ще излезе, скъпа приятелко, че ще се осмелиш да поискаш от Императора на небесата да назначи на министерски пост, макар и младши, една тиранична владетелка, отровила сестра си, племенницата си и един от собствените си синове — възкликна Господарят Ли. — Принудила друг свой син да се обеси, наредила да бичуват до смърт три нейни внука и една внучка, екзекутирала двама заварени синове и наредила всичките им шестнадесет мъжки рожби да бъдат обезглавени, удушила тридесет и шест старши министри и затрила цели три хиляди семейства. Отгоре на всичко се оказала една от най-умните владетелки на Китай. Така хитро се настанила на престола, че съперниците й въобще не разбрали как е станало. Боя се, че Великият господар на нефрита ще приеме акредитивните писма на императрица By тогава, когато реши да назначи и мен за Покровител на уличните разказвачи.

Началничката за миг го изгледа мълчаливо и след това с очарователен жест протегна ръце към него, сякаш искаше да го дари с нещо.

— Гилдията ме упълномощи да предприема всякакви мерки, каквито сметна за необходими, а пък аз упълномощавам теб. Ли Као, известно е, че е имало случаи, когато Небесата са се вслушвали в твоя глас. Появи ли се такава възможност действай, както намериш за добре. Знай само, че нашата покровителка трябва да бъде с корав характер, умна, съобразителна, с бърза реакция, неспособна да изпитва каквито и да е угризения и с морала на червей-дървояд. Ех, Ли Као, жалко, че не си от нашия пол!

Господарят Ли стана и се поклони.

— По-голяма похвала не бях чувал през живота си — отвърна искрено.

Видях как в погледите им се върна предишният странен блясък и насмалко не ми прилоша. Реших, че отново ще започнат някаква церемониална игра. Тъкмо тогава се появи слугата в компанията на млада дама. Бе дребна, стегната и хубава. Не дотам хубава обаче, че да се почувствам като прасе в компанията на пауни. Началничката обърна към нея поглед, изпълнен с топлота.

— Това е Утринната скръб. От нея никога няма да стане добра курва, тъй като сърцето й е твърде нежно — представи я тя. — За щастие друго нежно нещо в нея няма. Решителна е и твърде опитна за годините си. Няма да ти създава никакви трудности, докато е с теб.

След това се обърна към момичето.

— Това са знаменитият Господар Ли и неговият помощник Вол Номер Десет. Трябва им Лунното момче. Те ще имат грижата да го измъкнат от лапите на краля на Чао, а пък твое задължение ще бъде да държиш момчето под контрол, докато свърши работата, която се очаква от него.

Утринната скръб се поклони. Свали гребена, с който придържаше косата си, и го подаде на Господаря Ли.

— Лунното момче и аз сме едно цяло — рече простичко. — Когато е с мен, няма да избяга. В компанията на всякоя друга ще изчезне още при първия полъх на вятъра.

Господарят Ли огледа гребена и кимна с разбиране. Утринната скръб го показа и на мен, и видях изобразената върху него рисунка на преплетени феникс и дракон. Обърна го от другата страна, за да ми покаже изписаните там също преплетени имена, нейното и на Лунното момче, при което неволно докосна ръката ми. Не знам дали реакцията ми щеше да бъде забележима в Ханчжоу, но тук тя направи впечатление на началничката.

— Винаги ли е толкова чувствителен? — попита тя, присвивайки вежди.

— Засега все още не съм виждал да излиза пушек от ушите му — отвърна разсъдливо Господарят Ли.

— Донеси кофа с вода — нареди началничката на слугата.

— Няма нужда — отвърнах с приглушен глас. — Просто се задавих с едно цветно листенце в чая.

В погледа на Утринната скръб, дотогава изпълнен с предпазливост и почуда, се появи и сянката на една малка усмивка. Момичето дискретно се премести в другата половина на стаята. Обяснението ми за цветните листенца, естествено, не бе прието сериозно от никого. Струва ми се, че тук му е мястото да вметна една тирада, която бях чувал многократно от Господаря Ли. Това е единственият начин да обясня реакцията си на допира ми с Утринната скръб.

Великата мечта на всички бюрократи и на повечето от аристократите е да се завърнат към най-добрия от всички възможни светове, към скования феодализъм, така великолепно възхвален от Конфуций. Постигането му предполага пълното подчиняване на селяните, като някои от методите, използвани за тази цел, свидетелстват за голяма изобретателност. Един от най-добрите от тях е установяването на система за даване на зестра, при която младоженката трябва да влезе в новия си дом заедно със значително количество земя или пари.

В практически план това означава, че селяните, които са имали нещастието да бъдат прокълнати с много женски рожби, трябва да се решат на избор между гладната смърт и убийството на децата си. Момичетата не се рентират със собствения си труд на полето. Родителите не могат да ги изхранят, — а и не са в състояние да ги омъжат. Единствената възможност, която им остава, е да ги удавят още след раждането им. На това аристократите реагират с думите: „Каква чудовищна безчовечност! Е, възможно ли е при това положение да позволяваме на свинете да бъдат стопани на кочините си?“ Селските момичета, които успяват да оцелеят, твърде скоро научават, че със самото си съществуване обричат родителите си на глад, и че освен това нямат шансове да се омъжат. Дори и да са просто хубавки, те често напускат семейството си и стават проститутки, за да могат от време на време да изпращат малко пари на близките си. На това аристократите реагират с думите: „Я ги вижте тези безсрамни улучници! Може ли на такива свине въобще да се предоставят каквито и да е права?“ Системата работи безупречно и ако някой все пак се осмели да каже на аристократите, че биха могли да понаучат едно-друго за нравствеността от уличниците, много бързо се сдобива с въдица, нож, фенер и неограничено време, през което може да разсъждава за морала, ловейки риба в някое блато в Сиам.

Когато докоснах ръката на Утринната скръб усетих, че тя има мазоли. Мазоли, които щяха да изчезнат напълно едва след години. Винаги съм смятал мазолите за по-ценни от бисерите. Разбира се, с това не обяснявам всичко, но поне едно нещо беше сигурно. Бях влюбен.

Господарят Ли се бе ухилил насреща ми.

— Ех, Воле, Воле! Де да можеше отново да съм само на деветдесет години — рече замечтано. — Воле, по време на нашето пътешествие си дръж лапите далеч от младата дама. Ти пък, Утринна скръб, от време на време го удряй с цепеница по главата. Той ще ти бъде благодарен за вниманието.

— Договорихме ли се? — попита началничката.

— Договорихме се — отвърна Господарят Ли. — Не ти обещавам нищо, но ще направя всичко възможно за новото назначение на императрица By. Ако не успея, ще сторя всичко по силите ми, за да намеря на гилдията оправна Покрови-телка. Можеш ли да изнудиш някого в пощенската служба? Времето не ни стига.

— Ще направя необходимото — отвърна началничката на проститутките.

Слънцето току-що бе изгряло над Парка с виещите се пътеки, когато с Господаря Ли пристигнахме в конюшнята на пощенската служба. Утринната скръб вече ни чакаше там. Бе избрала дрехи, които показваха, че е свикнала да пътува — здрави мъжки панталони, високи кожени ботуши, наметало, което щеше да я пази както от дъжд, така и от трънаци и намаслена шапка. Останалите си дрехи и вещи бе прибрала в раницата която вече бе сложил на гърба си. Господарят Ли одобри облеклото й с поглед. Одобрението му се засили още повече, когато тя отиде до коня си, измъкна лъка от седлото и го огледа критично. Огледа поне още шест или седем различни лъка, преди да си избере най-подходящия. Още когато се метна на седлото си разбрах, че е по-добър ездач от мен. Чувствам се удобно единствено, когато съм яхнал бивол. Междувременно се разхождах насам-натам и си придавах важен вид.

Авторитетът на Началничката на проститутките си бе казал своето. От пощенската служба ми бяха осигурили офицерско кепе и наметало, украсени с императорски дракони, както и кожена чанта, на която се мъдреше държавният печат. Господарят Ли ми обясни как да закрепя пръта на пощенското знаме на юздите. Портите се разтвориха и аз съвсем прилично успях да изсвиря със сребърната си тръба. Изчезнахме сред облак прах, разпръсквайки минувачите. Успях да взема завоя без да падна от седлото.

Господарят Ли реши, че е най-добре аз да определя скоростта на придвижване. Показах престараването присъщо може би единствено на тези, които яздят под знамето на сокола. На всеки няколко мили имаше конюшни на пощенската служба При наближаването им изсвирвах първо сигнала „внимание“и после сигнала „три коня“, така че сменяхме непрестанно конете и изминавахме разстоянието от един хълм до друг практически без да докосваме земята, сякаш съдбата на цялата империя зависеше от нашата езда Това продължи само ден. След това намалихме скоростта, тъй като задникът ми и вътрешната страна на бедрата ми се натъртиха и ожулиха Господарят Ли яздеше без затруднения, а колкото до Утринната скръб имах чувството, че е родена върху кон. Така или иначе, бях им благодарен за това, че не ми се присмиваха докато нощем се разхождах с разкрачени и треперещи нозе около бивака.

Понякога стигахме до големи реки, качвахме конете на ладии на пощенската служба и оставахме да ни придвижва течението. Това бяха най-приятните мигове от пътуването ни, защото получавах възможност да си поговоря с Утринната скръб. Както и бях предполагал, тя си бе чиста селянка и си спомняше живота си едва след осемнадесетгодишна възраст. Била окървавена и в безсъзнание, когато я открила една възрастна дама, на която тя викаше Тай-тай /Велика Велика/. Дамата я прибрала и започнала да се грижи за нея като за своя дъщеря. Тъй като я открила рано сутринта, дала и името „Утринната скръб“. Господарят Ли внимателно опипа една кръгла вдлъбнатина на черепа й и констатира, че някой се е опитал да я убие. Изрази учудване, че й се е разминало единствено със загуба на паметта.

Той нямаше нищо против да й разкажа каква е целта на нашата мисия, стига да спестя епизода с гробницата. Утринната скръб с удоволствие изслуша разказа ми за госпожа Ху, наркотизираната княгиня в кръчмата на Едноокия Вон, защото знаеше и харесваше някои от стиховете й. Лодкарите винаги разполагат с музикални инструменти, така че през нощта често свирехме на тях, докато Утринната скръб пееше селски песни. Някои от тях бяха толкова древни, че дори и Господарят Ли не ги знаеше. Една вечер тя адаптира една от поемите на госпожа Ху към нашите премеждия и я изпя. Ще я цитирам тук, защото би могла да представлява интерес за тези от читателите, които не са запознати с простите наглед стихове на госпожа Ху.

„Днес няма вятър над реката,

Водата е спокойна и тъмна

Няма вълни и трептения

Около ладията.

Грее лунна светлина,

върху повърхност като гладък полиран нефрит.

 

Господарят Ли нарушава тишината.

Вече подпийнал, взима флейтата и свири в мъглата.

До звездите достига странна музика;

Маймуните в планината крещят срещу месечината.

Чува се ромоленето на ручей.

Волът бие върху барабан от овча кожа,

Извисил глава като планински връх.

Ударите на пръстите му напомнят кънтенето на дъждовни капки.

 

Една риба нарушава спокойствието на водната повърхност и скача на десет стъпки във въздуха.“^[1]

Веднъж оказали се на сушата, отново препускахме през села, в които деца с големи мечтателни очи ни следяха с поглед /кое селско момче не е мечтало да стане някога легендарен герой от пощенската служба?/, и прекосявахме тесни планински проходи, където разбойници с лица ца хиени ръмжаха недоволно при вида на знамето със сокола и страхливо се криеха. Читателят би могъл да остане с впечатлението, че контролът на императорската власт се простираше в цялата държава, но това не беше така.

— Деца мои, има краища на страната, където императорът е само символ и ние се доближаваме до едно от тях — каза Господарят Ли. — В кралството Чао има един единствен владетел и неговото име е Ши Ху.

Господарят Ли пожела да подсили възхищението си от Ши Ху с жест и насмалко не падна от коня.

— Велик човек е, настина! Царува от двадесет и осем години, без да е направил поне една съществена грешка, което вече граничи със свръхестественото. Висок е седем стъпки и седем педи и тежи над четиристотин фунта. Враговете му, които остават с погрешното впечатление, че телесната му маса е образувана само от тлъстини, не след дълго украсяват стените на неговата крепост с главите си, набучени на пики. Поданиците му го обичат, враговете му се боят от него, а жените му го боготворят. Утринната скръб ще има над какво да се замисли, когато види неговите телохранители. — Ли Као й смигна. — Те са красиви жени с униформи от самурени кожи и златни лъкове — обясни той. — По-скоро бих се сблъскал с глутница пантери, отколкото със Златните момичета. Боготворят своя крал, а и той може би го заслужава. Чао е най-добре управляваното кралство в цивилизования свят, но никога не трябва да забравяте, че самият крал не е цивилизован. Роден е варварин и душата му продължава да е варварска. Пристъпите му на насилие са внезапни и крайни. В двореца му не е лесно да се влезе, а е още по-трудно да се излезе оттам.

Ли Као продължи да язди известно време, без да каже нищо.

— Доколкото знам, кралят има една единствена слабост — продължи замислено след малко. — Има страстта да колекционира хора с необичайни таланти и предполагам, че би разтворил портите си пред една жива легенда. Като например пред най-великия изпълнител на лютнята Вен By.

Спогледахме се с Утринната скръб. Лютнята Вен By е най-трудният инструмент в света. Свихме озадачено рамене.

— Почитаеми учителю, ти умееш ли да свириш на тази лютия? — полюбопитствах.

— Какво общо има свиренето с това да си най-големият изпълнител? — погледна ме изненадано Господарят Ли.