Брайън Олдис
Краят на мрака (7) (Нон-стоп)

III

В самия център на механизма, наричан с името човек, се намира мощна воля към живот. Този механизъм е така тънък и чувствителен, че някакви неприятни последици в детството могат да породят стремеж, право противоположен на жаждата за живот — тягата на смъртта. И двете тенденции водят спокойно съвместно съществуване, и човек си живее, и съвсем не си дава сметка за това. Само внезапна криза проявява наличието им и самата двойнствена природа на човека; по такъв начин човек, преди да се окаже в състояние да води борба с външната опасност, трябва да издържи продължителна война със самия себе си.

Така беше и с Къмплейн. След като съзнанието му се върна, първо се появи само страшното желание да избяга отново в себе си, в безсъзнанието. Но и тя му бе така противна, че миг по-късно го обхвана жаждата за действие — необходимо му бе да бяга, необходимо му бе да се измъкне от това положение, в което се озова… А стремежът към бягство изчезна по същия начин и остана мисълта да се покори на съдбата и отново да потъне в спасителното нищо, но животът упорито се възвръщаше.

Изминаха само няколко секунди, преди да отвори очи. Лежеше в полумрак по гръб и нещо като сив таван плаваше над него едва ли не на сантиметри над главата му. Или се местеше назад, или той самият се движеше напред. Не беше в състояние да определи това и предпочете да затвори очи. Усили се чувството на неудобство и това му подсказа, че крайниците му са вързани.

Главата му се пръскаше от болки, а отвратителната миризма така изпълваше гърдите му, че дишането се превръщаше в сериозен проблем. Той разбра, че Гигантите са го нагостили с някаква газова ампула с мигновено действие, но най-вероятно без неприятни последствия.

Отново отвори очи. Таванът все така си отиваше назад, но постоянно действащото тръскане показваше, че се намира на нещо движещо се. Неочаквано това нещо спря и Къмплейн видя изправения над него Гигант, най-вероятно същия, който го бе уцелил, а после отвлякъл. Иззад полуспуснатите клепачи забеляза, че исполинът, поради ниското помещение, може да върви само на четири крака. Миг по-късно той натисна нещо на стената и част от тавана се вдигна нагоре. Нахлу светлина и се донесе шум на ниски гласове. След известно време Къмплейн вече без труд различаваше тези ниски гласове, така типични за начина на разговаряне на Гигантите. Преди да успее нещо да направи, похитителят му го свали от количката и без особени усилия го вдигна нагоре в отвора. Огромни ръце го поеха и доста внимателно го поставиха до стената.

— Идва на себе си — каза един глас със странен акцент.

Къмплейн почти веднага разбра казаното. Тези думи го обезпокоиха, тъй като, от една страна, той с нищо не бе показал, че е дошъл в съзнание, а, от друга, същото би могло отново да предизвика употребата на упойващия газ.

През отвора вдигнаха още някакво тяло, а после се изкачи и Гигантът. Започна някакъв тих разговор и това, което Къмплейн успя да подслуша, бе, че второто тяло е на убития от Рафъри Гигант. Оцелелият спътник описваше развоя на събитията и скоро стана ясно, че се обръща към други двама, но от мястото, където лежеше ловецът, се виждаше само стената. Той едва не се задуши, опитвайки се да очисти гърдите си от отвратителната миризма.

Някакъв друг Гигант се появи от едно странично помещение и започна да издава с привичен глас разни разпореждания. Похитителят на Къмплейн отново започна да разказва за случилото се, но го прекъснаха по средата на една дума.

— Спря ли изтичането? — запита новопоявилият се.

— Да, мистър Къртис. Ние поставихме нов вентил на мястото на стария, който беше ръждясал и спряхме водата. Освен това разблокирахме потока и сменихме няколко тръби с нови и когато вече бяхме свършили, се появиха тези птички. Сега басейнът трябва да е вече празен.

— Добре, Рендъл — произнесе началническият глас, който принадлежеше на Гиганта с име Къртис. — Но защо си домъкнал тука този врътльо?

Известно време цареше тишина, а после другият глас виновно отвърна:

— Ние и понятие си нямахме колко са те, и се страхувахме, че ще ни нападнат в контролната шахта. Ние трябваше да излезем и да видим какво става. Ако знаехме, че са само двама, бихме ги оставили на мира.

Гигантите разговаряха така бавно, че независимо от странния акцент, Къмплейн нямаше никакви трудности в разбирането на отделните думи. Но така и не улови общия смисъл на разговора и бе започнал да губи интерес към него, когато неочаквано съобрази, че говорят за него.

— Ти сигурно разбираш, Рендъл, че ще си имаш неприятности — произнесе суровият глас. — Ти знаеш добре инструкциите, а това ми мирише на трибунал. Струва ми се, че трудно ще докажеш, че си действал в интерес на самоотбрана, когато вторият врътльо е потъвал.

— Той не потъна — каза с ядна гримаса Рендъл. — Извадих го от водата и го оставих на затворения люк на контролната шахта. Не му остава нищо друго, освен да се съвземе.

— Да оставим настрана тези подробности. Какво всъщност смяташ да правиш с този екземпляр?

— Ако го бях оставил там, щеше със сигурност да потъне.

— Защо го домъкна тук?

— Може да го треснем по лицето и така да решим проблема, а мистър Къртис? — намеси се в разговора още един Гигант.

— Изключено е. Това ще бъде престъпно нарушаване на предписанията. А би ли могъл хладнокръвно да убиеш човек?

— Та това е само един врътльо, мистър Къртис — защитаваше се запитаният.

— Да го изпратим на превъзпитание? — предложи Рендъл и в гласа му се усещаше възторг от собствената му идея.

— Да, но той е прекалено стар. Те приемат само деца. И как ти мина през главата тази идиотска мисъл да го донесеш тука!

— Е, казах ти вече, че не можех да го оставя там, а когато извадих и приятеля му, то… там е толкова страшно. Стори ми се, че чух нещо. Та, хванах го и бързо се скрих на безопасно място.

— С други думи, поддал си се на паниката, Рендъл — завърши Къртис. — Във всеки случай, тук врътльовци не са ни нужни. Трябва да го върнеш обратно. С това да завършим.

Той говореше късо и повелително и настроението на Къмплейн забележимо се подобри, тъй като нищо повече не го устройваше от завръщането на същото място, откъдето бе дошъл. Не се страхуваше от Гигантите. Те бяха толкова бавни и добри, че едва ли ще бъдат кръвожадни. В това успя да се ориентира. Положението на самия Къртис никак не можеше да разбере, но предложението му бе така привлекателно за ловеца.

Започна спор относно способа на връщане на Къмплейн. Приятелите на Рендъл застанаха на негова страна и започнаха да възразяват на началника си, докато търпението му се изчерпа.

— Е, добре де — не изтърпя той, — отивай в бюрото и позвъни на Малкото Куче. Мисля, че той ще ни даде авторитетен съвет.

— Огъваш ли се, Къртис? — подхвърли един от останалите, когато те с все така бавни но характерни за Гигантите крачки, без дори да погледнат Къмплейн, се отправиха заедно с Къртис в съседното помещение, като хлопнаха вратата след себе си.

Първата мисъл, която мина през главата на Къмплейн, беше, че Гигантите са поразително глупави, щом го оставят без охрана, та нали той може да избяга през същия този отвор в пода, откъдето го вкараха. Но тази надежда веднага изчезна, когато се опита да се обърне настрани. Движението предизвика остра болка в мускулите му, а вонята в белите дробове се усили. Той не се сдържа и извика. После се видя принуден да се върне в предишното положение. Но след излизането на Гигантите самотата му продължи не повече от няколко секунди.

В близост до краката му се чу някакво скърцане, той леко извърна глава и видя как един малък участък от стената бавно се измести настрана. После от отвора с неравни краища се появиха фигури, като че ли взети от нечий кошмар. Бяха петима. Влетяха вътре с огромна скорост, обиколиха Къмплейн, преминаха през тялото му и отново се скриха в дупката. Най-вероятно бяха нещо като разузнавачи, защото веднага след тях се появиха други плъхове и по начина на движението им можеше да се разбере, че не са последни.

Петимата разузнавачи, слаби, но стегнати, на шиите им се виждаха кръгли якички. Един от тях бе наполовина сляп: в празната очна яма, едновременно със здравото око се мърдаше хрущял. От трите плъха, последвали първия, един беше черен като нощта и правеше впечатление на предводител. Той стана, изправи се и заразмахва из въздуха розовите си лапи. Яка не се виждаше, затова пък горната част на тялото му бе покрита с най-различни метални парчета — имаше и пръстен, и копчета, и напръстник, и гвоздеи, — всичко това образуваше нещо като ризница. На пояса висеше някакъв предмет, който приличаше на къс меч.

Плъхът гневно се разпищя и веднага върналите се разузнавачи наобиколиха Къмплейн, скочиха на краката му, изкачиха се на гърдите му и започнаха да се зъбят на милиметри от очите му. Личната охрана на началника, състояща се от още два плъха, нервно се озърташе наоколо и увисналите им мустаци напрегнато потреперваха.

Пазачите стояха на четири крака, а дрехите им се състояха от малки, небрежно ушити наметала.

Къмплейн трепереше. Той бе свикнал да вижда плъхове, но непонятната им организираност и разумността на действията им събудиха в него страх. Прекрасно си даваше сметка, че ако плъховете решат да му изгризят очите, с нищо не може да им попречи. Беше напълно в тяхна власт. Но те явно имаха по-важна задача от това да търсят деликатеси.

Появи се ариергардът и от дупката се показаха четири едри и охранени самки. Сумтейки, те мъкнеха малка клетка, която по нареждане на пискливия им шеф бързо поставиха до лицето на Къмплейн и така му осигуриха прекрасната възможност да разгледа съдържанието й, а също да вдъхне излъчващия се аромат. Зверчето, което се намираше вътре, бе доста по-едро от плъховете. Над пухкавата козина на главата му стърчаха две дълги уши, а опашката му представляваше нещо като бяло мъхесто топче. Къмплейн нито веднъж през живота си не беше виждал такова създание, но веднага го позна. Според разказите на старите ловци това беше заек, крайно рядко зверче, тъй като се явяваше любимо ядене на плъховете.

С интерес го наблюдаваше. Когато клетката бе поставена на желаното място, разузнавачите отидоха до вратата, като наблюдаваха дали Гигантите няма да се появят, а началникът скочи към заека. Зверчето отчаяно се задърпа, но усилията му бяха напразни, тъй като бе завързан към прътите на клетката за четирите си лапи. Шефът наведе напред глава и след миг в зъбите му блесна малкия меч, приличащ повече на сърп, който той започна да размахва пред гърлото на пленника. Демонстрацията продължи около минута и началникът скри меча, но продължи да жестикулира с лапи, като започна да бяга между клетката и лицето на Къмплейн.

Заекът явно разбра какво искат от него. Къмплейн се изуми, когато видя как очите му изскочиха от орбитите си, а той самият затрепера, като почувства как нещо чуждо се опитва да докосне мозъка му, да влезе вътре, да го запълни… Бе така отвратително, че независимо от старанията си, не можеше да се отърве от него. Нещото навлизаше в мозъка му, без да бърза, но настойчиво. Опита се да тръсне глава, но отвратителното усещане не мина, а дори се усили. То му напомняше на мъчително търсене на нещо пипнешком, със здраво затворени очи. Сякаш умиращ човек броди в отчаяние по тъмните помещения и се опитва напразно да намери ключа за светлината.

Пот изби по челото на Къмплейн. Като затрака със зъби, се опита с последни сили да прекъсне неприятния контакт, който неочаквано успя да открие верния път към съзнанието му.

Внезапно в мозъка на Къмплейн се втурнаха въпроси:

Защо…

Какво…

Кой…

Как може…

Ти можеш ли…

Ти искаш ли…

Тогава Къмплейн завика. Странното шепнещо бърборене вътре веднага изчезна, а безсмислените въпроси престанаха. Часовите изоставиха светкавично постовете си и заедно с носачите скочиха към пленения заек, заобиколиха го и отново изчезнаха с клетката през дупката в стената. Началникът начело на личната си охрана ги следваше по петите и шумно навикваше изоставащите. Подвижният участък на стената се върна на мястото си точно навреме, защото в стаята, привлечен от виковете на Къмплейн, влезе един Гигант. Той с крак обърна ловеца. Къмплейн безпомощно го гледаше и напразно се опитваше да каже нещо.

Като се успокои, гигантът се върна обратно, но остави вратата отворена.

— На врътльото го заболяла главата — съобщи той.

Сега Къмплейн чуваше гласовете им. Стори му се, че общуват с някаква машина, но беше прекалено развълнуван от произшествието с плъховете, че да обръща внимание на нещо друго. Известно време вътре в черепа му се намираше някакъв безумец. Науката го предупреждаваше — мозъкът е нечист орган. Светата троица — Фройд, Юнг и Босит — са преодолели и тримата страшната преграда на съня, брат на смъртта, и са открили зад нея не нещо цяло, както са вярвали преди, а подземни галерии и лабиринти, пълни с вампири, закопани съкровища, пиявици и стремежи, които изгаряха като концентрирана сярна киселина. Човекът се видял разголен, пълен със страх и комплекси. Основната цел на Науката била да извлече колкото се може повече такива болезнени подбуди на бял свят, но може би още не е успяла да проникне така дълбоко?

В Науката винаги са се използували термините „съзнание“ и „подсъзнание“, но само в алегоричен смисъл. А може би подсъзнанието наистина съществува и е способно да подчини на себе си разума на човека? Всички ли възможни коридори и лабиринти е изследвала Светата троица? Не беше ли подсъзнанието това, което викаше в него безумеца? Неочаквано се появи отговорът. Беше така прост, макар и сложен за разбиране: между неговото съзнание и това на зверчето бе осъществен контакт. И странните въпроси излизаха именно от заека, а не от някакво чудовищно същество, затаило се в неговия мозък. Обяснението го успокои — та заекът можеше винаги да бъде убит. Следвайки истинската философия на Кабините, Къмплейн измете всички следващи разсъждения и престана да мисли повече за това.

Лежеше спокойно и почиваше, като се стараеше да очисти гърдите си от натрупаните в тях остатъци от зловонията. Мина минута и отново се върна Гигантът — похитителят на Къмплейн, Рендъл. Без да каже нито дума, той го вдигна и отвори люка в пода. Най вероятно спорът е завършил в полза на Къртис.

Рендъл с товара си отново се спусна в тесния тунел, постави Къмплейн на количката и ако се съдеше по звуците, се настани някъде зад главата му. Каза тихо нещо на другарите си, включи двигателя и сивия таван пак заплува над главите им. Тук-таме по равната му повърхност се срещаха пресичания на разни тръби и кабели. По едно време спряха.

Гигантът запипа нещо по тавана, натисна на едно място с пръст и квадратите над главата му се раздалечиха. Къмплейн бе пренесен през отвора, после през вратата и поставен на пода.

Отново беше се оказал в Джунглата. Миризмата не предизвика в ловеца никакво съмнение.

Известно време Гигантът стоя мълчаливо над него — като сянка сред сенките, а после изчезна. Полумракът на съня-видимост го прегърна като майчина ръка. Отново беше у дома си, сред опасностите, които не му бяха чужди. Той заспа.

Легиони плъхове тичаха по него, натискаха го към пода, появи се заекът и се намъкна вътре в черепа му, като забуйства из лабиринтите на мозъка…

Събуди се изплашен и поразен от ужасния си сън. Наоколо беше все така тъмно. Неподвижността на крайниците, предизвикана от газовия удар, бе преминала. Гърдите бяха напълно чисти. Той внимателно се надигна.

Нагласи фенерчето така, че да дава възможно най-тесния сноп лъчи. Изправи се и тръгна към вратата, като предпазливо оглеждаше тъмния коридор. Пред него, докъдето му стигаше погледът, имаше само дълбока пропаст.

Внимателно тръгна напред и заопипва с ръка по дясната редица врати. Като от време на време запалваше фенерчето, установи, че стои на влажния и гол под. Сега знаеше къде се намира. Гигантът го бе върнал там, където по думите на Рафъри се простираше морето. Щом разбра местонахождението си, Къмплейн внимателно включи светлината. Морето беше изчезнало. Приближи се до края на кладенеца, в който се провали Рафъри, но и той беше празен и почти сух. От оценителя не беше останала и следа. Стените на кладенеца, макар и покрити с кървавите дрипи на ръждата, леко проблясваха. А на дъното топлият въздух бързо изсушаваше последните локви.

Къмплейн се обърна и бързо напусна залата, като се стараеше да не предизвика ехо с някое невнимателно движение. Влажната почва леко поддаваше под краката му. Той внимателно заобиколи гниещите остатъци на водораслите от миналия сезон и накрая се приближи до каютата, където се бяха спрели.

Рязко свирна, като се опитваше да прецени кой сега стои на пост: Марапер? Уентъдж? Фармър? Мислеше за тях почти с любов, като си повтаряше на ум популярната в Кабините пословица: „Познатият дявол е по-добър от непознатия.“ Сигналът му остана без отговор. Обтегнат като струна, той се пъхна в стаята — там беше празно. Всички бяха изчезнали и Къмплейн се оказа сам самичък в Джунглата.

Веднага изгуби ума и дума. Прекалено много беше преживял: и Гигантите, и плъховете, и заекът — това можеше да понесе. Но не и ужасяващата самота в Джунглата. Той се замята по стаята, риташе разхвърляните предмети и сипеше проклятия, после изскочи в коридора и с вой се хвърли в гъсталаците.

Нечие тяло падна отзад върху него и Къмплейн рухна на купчината водорасли, съпротивлявайки се отчаяно на нападателя. Нечия ръка със сила запуши устата му.

— Престани да крещиш, кретен такъв! — изръмжа в ухото му познат глас.

Той спря да се съпротивлява. Започна да различава в слабата светлина надвесената над него фигура.

— Аз мислех, че съм ви загубил — каза той и неочаквано заплака.

Нервното напрежение отново го превърна в дете: плещите му затрепераха, по бузите му потекоха сълзи…

Марапер го удари силно по лицето.