Брайън Олдис
Краят на мрака (6) (Нон-стоп)

II

— А ти хъркаш, свети отче — дружелюбно отбеляза Рафъри, когато с началото на новата видимост седнаха да закусват.

Отношенията им бяха претърпели някакви незабележими изменения, сякаш по време на съня им бе подействала някаква невидима магическа сила. Чувството, че са бегълци, преситени от живота в Кабините, бе изчезнало някъде. Бегълци бяха и си оставаха, но само в смисъла, че като всички мъже и те се стремяха да избягат; но на първо място усещаха връзката, която ги обединяваше и противопоставяше на останалия свят. Дежурството се отрази благотворно на душевното състояние на Рафъри, който сега изглеждаше тих и се държеше почти послушно. От петимата изглежда само Уентъдж не бе изпитал някакви промени.

Характерът му постепенно се подлагаше на разрушителното въздействие на самотата и самоунижението. Можеше или да бъде убит, или напълно да бъде сломен.

— През тази видимост трябва да се отдалечим колкото се може повече — каза Марапер. — В следващия сън-видимост ще бъде както винаги тъмно, а да се пътешества в подобно време не се препоръчва, тъй като фенерчетата могат да ни издадат. Но преди да потеглим, бих искал да опиша нашите планове, а за това ще е нужно да кажа нещо за кораба.

И като не преставаше да се прозява, той се усмихна и ги обходи с погледа си.

— Така, да започнем с факта, че се намираме на кораб. Съгласни ли сте?

Настойчивият му поглед накара всеки да даде някакъв отговор. При Фармър това беше „разбира се“, Уентъдж просто изръмжа, сякаш не отдаваше особено значение на въпроса, Рафъри махна безразлично с ръка, докато Къмплейн каза — „не“. Марапер живо се заинтересува от това „не“.

— Най-добре ще бъде, ако ти бързо загрееш всичко, Рой — каза той. — Отначало фактите. Слушай внимателно и се отнеси към това с пълна сериозност, тъй като проявата на войнствена глупост може да предизвика моя гняв, а това да свърши зле за всички ни.

Той започна да се разхожда между изпотрошената мебел и от цялото му масивно тяло се излъчваше авторитет.

— Така значи, Рой, запомни едно нещо: да не си на кораба, е право противоположно на това, да си на него. Ние знаем какво е това — да си на кораба, и затова смятаме, че съществува само кораб. Но съществуват и други места, множество на брой, огромни и най-разнообразни, които не се явяват кораб. Това знам от записите на Гигантите. Корабът е бил построен от тях за някаква само на тях известна цел, която, поне засега, е скрита за нас.

— Това вече сме го слушали и в Кабините — отбеляза мрачно Къмплейн. — Нека допуснем, Марапер, че аз ти повярвам. И какво от това? Кораб или свят, нима за нас има някаква разлика?

— Ето това ти не разбираш. Погледни тук — като каза това свещеникът се наведе, сграбчи няколко водорасли и започна с тях да маха пред лицето на Къмплейн. — Ето нещо естествено, нещо, което расте само — каза той.

Марапер скочи, отиде в банята и ритна така порцелановия умивалник, че се чу приятен звън.

— Това е направено изкуствено — продължи свещеникът. — Разбираш ли сега? Корабът е изкуствено съоръжение, а светът — естествено. Ние сме естествени същества и истинският ни дом не е този кораб, построен от Гигантите.

— Но дори и да е така… — започна Къмплейн.

— Именно така е. Всичко е именно така — доказателствата са навсякъде около нас: коридорите, стените, стаите — изкуствени са, но ти така си свикнал с тях, че не го забелязваш.

— Това, че не го забелязва, не е важно — каза Фармър. — То няма никакво значение.

— Това го виждам — гневно възрази Къмплейн. — Само не мога да си го обясня.

— Добре де, стой тихо и мисли, а ние през това време ще продължим — каза Марапер. — Аз съм прочел много книги и знам истината. Гигантите са построили кораба с някаква конкретна цел. Из пътя тази цел е била загубена, а самите Гиганти са измрели. Останал е само корабът.

Той престана да се разхожда и се подпря на стената, като подложи челото си за опора, а когато продължи с обяснението, изглежда приказваше само на себе си.

— Останал е само корабът, а в него, като в капан, цялото племе човешко. Станала е някаква катастрофа, нещо страшно и са ни изоставили на собствената ни съдба. Това е проклятието, което ни е връхлетяло за някакъв ужасен грях, извършен от прадедите ни…

— Това дърдорене не струва и счупен грош — с раздразнение се намеси Уентъдж. — Опитай се най-после да забравиш, че си свещеник, Марапер. Всичко това няма никакво отношение към нашата бъдеща съдба.

— Има, и то огромно — възрази Марапер.

Лицето му стана печално, той пъхна ръце в джобовете си, но веднага извади едната и си забърка по зъбите.

— Що се отнася до мен, основно ме интересува теологичната страна на въпроса. Що се отнася до вас, то е важен фактът, че някога корабът е тръгнал за някъде. И това, че е тръгнал, е по-важно от самия кораб, защото именно там ние трябва да се намираме всъщност. Там е нашето истинско място. В тези неща няма нищо тайнствено, освен за малоумните. Тайната е в следното: защо крият от нас, къде се намираме сега? Какво става всъщност зад гърбовете ни?

— Май нещо някъде се е счупило — побърза да предположи Уентъдж. — Аз винаги съм казвал, че нещо не е станало както трябва.

— Не смей да приказваш такива неща в мое присъствие — процеди презрително свещеникът.

Стори му се, че известно съгласие с възгледите на Уентъдж може да отслаби авторитета и положението му.

— Заговор. Против нас се плетат разни интриги. Пилотът или капитанът на този кораб някъде са се скрили и ние се носим в далечината под ръководството му, не осъзнавайки, че въобще пътешестваме и не знаем целта на пътешествието. Този капитан е някакъв полудял човек, който се крие от всички, а върху нас е паднало наказанието за греховете на дедите ни.

На Къмплейн всичко това се струваше поразително и неправдоподобно, дори още по-неправдоподобно, отколкото мисълта, че се намират на движещ се кораб. Но приемането на една мисъл повличаше след себе си приемането и на друга. Затова запази мълчание. Зашемети го нахлулото усещане на нестабилност. Като погледна останалите, не забеляза да възприемат с ентусиазъм възгледите на свещеника. Фармър иронично се подсмиваше, лицето на Уентъдж изразяваше привичното си неудоволствие, а Рафъри нетърпеливо дърпаше мустаците си.

— Планът ми е следният — изрече Марапер. — За съжаление, осъществяването му е свързано с вашата помощ. Ние трябва да намерим този капитан, като открием мястото, където се крие. Сигурно си е оборудвал надеждно убежище, но нито едни, дори и по най-здравия начин заключени врати, не са препятствие за нас. А щом го намерим — убиваме го и захващаме властта над кораба.

— И какво ще правим с кораба, когато го завладеем? — поинтересува се Фармър с тон, който явно се опитваше да погаси прекаления ентусиазъм на Марапер.

Но свещеникът само за миг изглеждаше объркан.

— Ще намерим някаква цел — каза той. — Нюанси от този род оставете на мен.

— Къде всъщност ще търсим този капитан? — поиска да разбере Рафъри.

Вместо отговор свещеникът разтвори наметалото си, пъхна ръка под расото и небрежно размаха книгата, която Къмплейн вече беше виждал. Натика показалеца си в заглавието, но това не направи впечатление на никого, тъй като само Рафъри умееше да чете, и то на срички, без да успява да гради думи от тях.

Като прибра книгата, Марапер милостиво обясни, че се нарича „Схема на електрическите комуникации на звездния кораб“. Каза — а това бе още един повод да се похвали — по какъв начин книгата е попаднала в негово разпореждане. Тя била в онзи склад, в който стражите на Цилак намерили кутиите с бои, и била хвърлена в купчината предмети, за които е трябвало да се произнесе инспекцията на Съвета. Марапер я забелязал и като разбрал важността й, я пъхнал в джоба си. Но го хванал един от стражите. Мълчанието на този крайно лоялен човек можело да се купи само с обещанието, че ще тръгне заедно с Марапер и ще си поделят властта.

— Това ли бе стражът, който Мелър уби до вратата на моята стая? — поинтересува се Къмплейн.

— Същият — каза свещеникът и автоматически направи жест за съжаление. — Но когато размислил както следва над всичко, е решил, че повече полза ще извлече, ако съобщи за намеренията ми на Цилак.

— Кой знае, може и да е бил прав — ядно забеляза Рафъри.

Свещеникът се направи, че не е чул това изказване, отвори книгата и разгъна един чертеж, като натисна с ръка непокорната хартия.

— Ето, така изглежда ключът към нашето общо дело — заяви той с дълбока убеденост. — Това е планът на кораба.

Но за свое най-голямо съжаление му се наложи да прекъсне монолога си, тъй като на останалите това понятие беше напълно неизвестно.

Този път Къмплейн имаше преимущество пред Уентъдж, тъй като много бързо съобрази за какво е нужен планът, а преди всичко разбра как по двумерно изображение може да се съди за триизмерен предмет, при това такъв огромен като кораба. Докато на Уентъдж не бяха помогнали и направените почти в естествена големина рисунки на Мелър. В края на краищата реши, че трябва да се съгласи с факта, който не възприемаше, точно както Къмплейн се съгласи със съществуването на кораба, макар и да не виждаше за това разумни доказателства.

— Досега още никой не е разполагал с такъв точен план на кораба — поучаваше ги Марапер. — Щастие е, че ми попадна в ръцете. Озбърт Бергъс знаеше много за кораба, но в съвършенство познаваше само областта на Кърмовата Стълба и част от Джунглата.

Планът показваше ясно, че корабът има формата на изтеглено яйце, по-широко в средата и затъпено в двата си края. Вътрешността му имаше осемстотин и четири секции, приличащи на монети в напречното си сечение. Повечето от тях (с изключение на няколко, разположени по краищата) се състояха от по три концентрични етажа: горен, среден и долен. По тях минаваха коридорите, съединяващи се един друг с асансьори и стълби, а по коридорите се намираха жилищните помещения, сред които имаше и огромни — по цял етаж. Всички секции се съединяваха с общ коридор, минаващ по централната ос на кораба — Главния коридор. Но съществуваха и отделни връзки между коридорите на различните секции, а също и на различните етажи. Единият край на кораба бе отбелязан с отчетлив надпис „Машинна зала“, а другият — „Кормилна зала“. На това място Марапер тикна показалеца си.

— Ето къде ще намерим капитана — изрече той. — Който се намира там, управлява кораба. Там ще отидем!

— Благодарение на този план, това ще бъде лесно като детска забава — каза Рафъри и потри доволно ръце. — Трябва да се движим единствено по Главния коридор. Може би да те слушаме, Марапер, не е чак толкова голям идиотизъм, а?

— Това няма да е така лесно — възрази Къмплейн. — Ти всички видимости си прекарал на топличко в Кабините и съвсем не познаваш условията извън тях. Главният коридор е добре познат на ловците, но за разлика от останалите той не води никъде.

— Макар и да формулираш възгледите си по наивен начин, Рой, но тук си прав — съгласи се Марапер. — В тази книга намерих обяснение защо той не води до никъде. Ето какво е: около Главния коридор са разположени аварийните врати. Всяка секция е така направена, че в случай на опасност мигновено да се изолира от останалите.

Той се зае да прелиства страниците с чертежите.

— Дори и аз не всичко разбирам, но като че ли е достатъчно ясно — станала е някаква авария, пожар или нещо подобно, и от тогава Главният коридор е затворен завинаги.

— Заради това при движение през водораслите е така трудно да се отиде някъде — допълни Фармър. — Ние просто се въртим в кръг. Остава ни единствено да намерим допълнителните входове, които още са отворени, и да ги използуваме. А това значи дълго време да бродим из гъсталаците, а не да вървим направо.

— По този въпрос ти ще получиш подробна инструкция. Благодаря — каза кратко свещеникът. — И понеже виждам колко сте ми умни, то без повече мъдрувания можем да потеглим на път. Вдигни на гърба си онзи денк, Фармър, и върви начело.

Те послушно се изправиха. Зад вратата ги очакваше негостоприемната Джунгла.

— Но за да стигнем до кърмата, ние трябва да преминем през територията на Носарите — забеляза Къмплейн.

— Изплаши ли се? — ехидно подметна Уентъдж.

— Да, Пробита Бърно, изплаших се.

Уентъдж злобно се изплю и се обърна, но бе така увлечен, че не реагира остро на противното му прозвище.

Мълчаливо си пробиваха път през гъсталаците, като се придвижваха бавно и уморително. Самотен ловец можеше да се движи из Джунглата, като раздалечава стеблата и се държи близо до стената. Но сега не можеха да използуват този способ, защото разместените растения удряха идващите отзад. Това можеше да се избегне, ако разстоянието между тях бе по-голямо, но те инстинктивно се държаха един за друг и нито се откъсваха напред, нито изоставаха. За придвижването близо до стената им пречеше само едно: на това място слоят на покритите с хитинова обвивка семена бе по-дебел, тъй като след удара си в стената, падаха в близост до нея и всяка стъпка предизвикваше силно тряскане. Тренираното ухо на Къмплейн безгрешно отбелязваше този факт: изобилието на семената, които бяха любима храна на дивите свине и кучета, безпогрешно показваше присъствието им в този район. Но засега много повече им досаждаха облаците мухи, които непрекъснато бръмчаха край ушите им. Рафъри вървеше напред и сечеше водораслите. Всеки път, вдигайки секирата, той я прекарваше в опасна близост до главата си и така се опитваше да прогони наглите насекоми.

Първото допълнително съединение между секциите откриха сравнително лесно. Намираше се в къс страничен коридор и се състоеше от две отделни метални врати, сега леко открехнати. Би трябвало да осигуряват възможност за преминаване от един в друг коридор, но сега цялото пространство между тях бе запълнено с растителност. На първата врата висеше надпис „Секция 61“, а на втората — „Секция 60“. Марапер доволно се изхили, но бе така горещо, че избягна да се впусне в коментари. Къмплейн по време на ловуванията си не един път се бе натъквал на подобни съединения, виждал бе такива надписи, но тогава те не означаваха нищо за него. Сега се опита да коригира предишния си опит с концепцията за движещия се кораб, но това бе така умозрително, че не ставаше за логически анализ.

В „Секция 60“ срещнаха други хора. Първи вървеше Фармър и със стоическо упорство разчистваше пътя, когато неочаквано се отвори една излизаща в коридора врата.

Такива врати винаги означаваха опасност. В подобни случаи се събираха вкупом и ги отминаваха едновременно, но този път погледнаха и видяха вътре една старица. Тя лежеше гола на пода, а до нея спеше завързана с връв овца.

Жената бе така обърната, че те успяха с най-големи подробности да разгледат лявото й ухо. В резултат на някаква странна болест то така се бе разраснало, че като огромна гъба се показваше от редките й сиви коси. Цветът му бе пронизително розов и контрастираше по странен начин с бледото й лице. Тя бавно извърна глава и ги загледа с гуреливите си очи. Веднага, без да измени израза на лицето си, започна глухо да ридае. Тогава Къмплейн забеляза, че другото й ухо е напълно нормално.

Овцата се събуди, побягна до обтягане на връвта, като блееше от страх, и започна да се дърпа. Преди петимата да успеят да минат край вратата, от задната стая изскочиха двама мъже, разтревожени от виковете, и безсилно се спряха до виещата старица.

— Те няма нищо да ни направят — с облекчение забеляза Фармър.

Това беше очевидно. Тези двамата бяха старци, на които годините ги бяха накарали да се прегърбят. Единият се бе приближил плътно до Дългото Пътуване, докато другият — страшно слаб и без ръка, изгубена изглежда в някоя схватка с ножове — бе малко по-млад.

— Трябва да ги убием — заяви Уентъдж и едната половина на лицето му просия. — И да започнем с тази кошмарна вещица.

Като чу тези думи, старицата престана да вие.

— Пространство за вашите „аз“ — каза бързо тя. — Зараза да връхлети на очите ви, ако се осмелите да ни докоснете, а проклятието, което виси над вас, да падне на главите ви…

— Пространство за твоето ухо, лейди — мрачно се усмихна Марапер. — Да вървим, герои мои, няма смисъл да се задържаме. По-бързо де, преди виковете на тази идиотка да привлекат нещо по-опасно.

Отново се гмурнаха във водораслите. Тримата обитатели на стаята ги гледаха неподвижно. Може би представляваха остатък от някое племе от Джунглата, но по-правдоподобно изглеждаше да са просто бегълци, които с труд си осигуряваха препитанието в тази дупка. От този миг нататък пътешествениците все по-често намираха следи на други мутанти или отшелници. На отделни места гъсталаците бяха отъпкани, което безспорно облекчаваше пътя им, но напрежението непрекъснато да бъдат готови за бой им причиняваше значително повече неудобства. Но нито веднъж не ги нападнаха.

Следващият допълнителен преход между секциите се оказа затворен. Не успяха да помръднат стоманените идеално залепени врати, независимо от съвместните си усилия.

— Трябва да има някакъв начин да ги отворим — гневно изрече Рафъри.

— Кажи на монаха да се порови в дяволската си книга — посъветва Уентъдж. — Що се отнася до мен, аз ще започна да обядвам.

Марапер искаше веднага да продължи нататък, но останалите се присъединиха към Уентъдж и мълчаливо задъвкаха.

— А какво ще стане, ако се окажем в секция, в която всички врати са затворени като тази? — поинтересува се Къмплейн.

— Изключено е — заяви важно Марапер. — В такъв случай ние никога не бихме чули нищо за Носарите. Сигурно има път — и то не един, — водещ в онези райони. Трябва само да преминем на друг етаж и да потърсим.

В края на краищата те намериха проход в „Секция 59“, а после с поразително бързина — в „Секция 58“. Но времето минаваше. Настъпваше тъмният сън-видимост и отново ги обхвана тревога.

— Забелязахте ли нещо любопитно? — неочаквано запита Къмплейн.

В тази минута той водеше групата и тялото му бе обляно в собствената пот и сока на водораслите.

— Видът на водораслите е друг.

Това беше истина. Гъвкавите млади стебла бяха станали месести и не така здрави. Имаше по-малко листа, затова пък се срещаха по-често восъкообразните зеленикави цветове. И почвата под краката им се измени. Обикновено тя бе слегната и плътна, пронизана от гъста мрежа корени, които изсмукваха всяка капка влага, а сега бе станала мека и при всяка крачка избиваше влага, а самите растения бяха по-тъмни.

Колкото повече се придвижваха напред, толкова по-забележими ставаха различията. Скоро започнаха да вървят през блато. Минаха през храсталаците на огромни домати и край някакви други растения, обсипани с плодове, които не познаваха. Сред явно слабеещите водорасли все повече попадаха нови видове растения. Тези неочаквани промени ги накараха да се разтревожат. Но независимо от това, в страх пред настъпващата тъмнина, Марапер заповяда да спрат за почивка. Той се вмъкна в едно помещение, на което вратата отдавна е била изкъртена.

Стаята бе пълна с ролки на плътна материя с много сложни рисунки. Светлината на фенерчето на Фармър обезпокои неизброимо число молци, които с труд се раздвижиха по топовете плат. Рисунките изчезнаха веднага, но затова пък се появиха безброй проядени дупки. Насекомите кръжаха така из помещението, че хората се чувстваха като попаднали в центъра на пясъчна буря.

Някакво огромно насекомо се насочи право в лицето на Къмплейн и го накара да се дръпне настрани. За миг изпита странно усещане, което и по-късно му се наложи да изпита и да си припомни — макар и насекомото да прелетя край ухото му, в него се появи впечатлението, че то е попаднало право в главата му.

Разбира се, това беше халюцинация, но усещаше, че насекомите по странен начин изпълват мозъка му. Това усещане изчезна така внезапно, както се бе появило.

— Ако се съди по всичко това, тук няма начин да заспим — каза той с неудоволствие.

Тръгнаха нататък. Следващите отворени врати, които успяха да намерят, водеха в помещение, идеално приспособено да разположат лагера си. Преди тук е имало някаква работилница и обширната стая беше запълнена с мотори, стругове и разна друга машинария, нямаща, от тяхна гледна точка, никакъв смисъл. От един кран, който не позволяваше да бъде затворен, течеше тънка струйка вода, стичаше се в мивката, а оттам в намиращата се в дълбините на пода огромна кухина за събиране на отпадъци. Въпреки че бяха порядъчно изморени, те се умиха, напиха и хапнаха от своите запаси.

Когато завършиха с вечерята, падна мрак, дойде всъщност истинската нощ, която настъпва на всеки четвърти сън-видимост. Никой не поиска молитва, а и свещеникът също не я предложи.

Той бе също така изморен като останалите и зает със същите мисли. Те бяха преодолели три секции, а от кормилното ги разделяше още порядъчно разстояние. За първи път Марапер осъзна, че независимо от указанията по чертежите, той дори приблизително не е в състояние да прецени истинските мащаби на кораба.

Скъпоценният часовник бе връчен на Къмплейн, който на свой ред трябваше да го предаде на Фармър, когато стрелката опише пълен кръг. Ловецът със завист наблюдаваше как останалите се разположиха по масите и почти мигновено потънаха в дълбок сън. Известно време се разхожда из стаята, после умората го накара да седне. Инстинктивно потърси отговори на хилядите безпокоящи го въпроси, но и това бързо го умори. Седеше облегнат на стената и гледаше затворените врати.

През матовото прозорче мъждукаше слабата светлина на контролните лампи в коридора. Кръглите му форми започнаха да нарастват, да се поклащат и постепенно да се размиват, докато накрая Къмплейн затвори очи.

Събуди се от внезапното чувство на тревога. Вратата беше отворена. В коридора, почти напълно тъмен, гинеха бързо водораслите. Върховете им се чупеха и се притискаха един в друг, сякаш бяха измръзнали старци под едно одеяло. Ърн Рафъри го нямаше в стаята.

Къмплейн стана, измъкна парализатора и като се вслушваше в различните шумове, се приближи до вратата. Неправдоподобно изглеждаше някой да беше отвлякъл Рафъри. Не би се минало без боричкане и вдигане на олелия, която би събудила всички. Следователно Ърн бе излязъл от стаята по собствена воля.

Но защо? Може би е чул нещо в коридора?

Всъщност, в далечината се разнасяше някакъв звук, така приличащ на бълбукане на вода. Колкото повече Къмплейн се вслушваше, толкова повече звукът му се струваше по-силен. Бързо огледа спящите и тръгна да търси този източник. Тази рискована стъпка му се стори по-вярна, отколкото да събуди свещеника и да си признае, че е задрямал по време на пост.

В коридора внимателно включи фенерчето си и веднага откри стъпките на Рафъри, които се виждаха ясно в калта. Те водеха към неизследваната част на етажа. Сега бе лесно да се върви — водораслите се бяха струпали в центъра на коридора, а край стените беше празно. Къмплейн вървеше предпазливо, като не запалваше без нужда светлината, а парализаторът бе готов за действие. На пресечката се спря за миг, но после решително тръгна към течащата вода.

Растенията изчезнаха напълно. Появи се гол, сякаш излизан от водата под. Къмплейн усети, че я гази и тя му мие краката. Тръгна още по-внимателно, като се стараеше да не плиска при стъпване. Това беше нещо съвсем ново. Отпред по коридора се видяха отблясъци на светлина. Когато се приближи, се оказа, че свети в огромно, отделено от коридора с двойни стъклени врати помещение. Приближи се и спря пред надпис с отчетливи контури: „Плувен басейн“. Прочете го, повтори израза, но не разбра нищо. Веднага след вратата започваше плавна стълба към редица колонки, които се разполагаха на високото. До една от тях се намираше човек.

Къмплейн мигновено отскочи от вратата.

Но човекът не шавна и ловецът като реши, че не са го забелязали, се вгледа по-внимателно. Човекът стоеше с гръб към него и напомняше на изчезналия оценител. Къмплейн предпазливо затвори вратата и веднага водата заля краката му. Потокът течеше по стъпалата и ги превръщаше в истински водопад.

— Рафъри! — повика той.

И същевременно насочи парализатора си към него. Трите срички, казани с нормален глас, но усилени многократно от резонанса, прозвучаха като гръмове и ехото ги повтори няколко пъти, докато не затихна в тъмнината на обкръжаващата ги пещера. Изчезвайки, ехото сякаш изтри всички останали звуци и остави само звънящата в ушите глуха тишина.

— Кой е там? — зашепна човекът.

Независимо от уплахата си, Къмплейн също прошепна името си, след което мъжът му махна с ръка. Отначало ловецът не помръдна и едва новата покана го накара предпазливо да се заизкачва по стълбите. Когато се доближи до фигурата, се убеди, че наистина е оценителят. Рафъри го хвана през рамо.

— Спиш, а, глупако! — просъска в ухото му той.

Къмплейн кимна виновно, като се страхуваше от нов гръмогласен отзвук. Рафъри не започна да развива темата, а само мълчаливо протегна ръка. Ловецът, поразен от израза на лицето му, послушно погледна в показаната посока.

Никой от тях преди не беше виждал такова грамадно помещение. Светлина падаше само от една лампа в лявата страна, а огромното пространство се точеше в безкрайността и изчезваше в мрака. Вместо под имаше плътна водна повърхност, по която се разхождаха концентричните кръгове на вълни. От светлината тази повърхност блестеше като огледало. На отсрещната страна се издигаха тръби, които поддържаха площадки на различна височина, а от двете страни се различаваха, макар и зле, вратите на каютите.

— Каква красота! — възкликна Рафъри. — Кажи, не е ли тук прекрасно?

Къмплейн го изгледа с недоумение. Думата „прекрасно“ имаше изключително еротично значение и се употребяваше за жени с поразителна сексуалност. Но беше принуден да признае, че разкриващата се пред него гледка изисква особено определение. Той отново погледна водата. Те не бяха виждали досега подобно нещо. За тях водата бе просто тъничката струйка на кранчето или бликащото слабо фонтанче от гумения маркуч.

„Какво може да означава такова количество вода?“ — замисли се той. Макар и зрелището да бе печално и да угнетяваше, но в него имаше някаква красота.

— Аз знам какво е това — тихо произнесе Рафъри.

Той гледаше водата като хипнотизиран, а лицето му стана толкова добро, че трудно можеше да се познае.

— Чел съм за това в книгите, които ми донасяха да оценявам, но досега смятах, че са измислици и дивотии.

Той замълча за известно време.

— Мъртвите не стават и дори най-дългата река благополучно се влива в морето — процитира той. — Това е море, Къмплейн. Ние се натъкнахме на море. Толкова пъти съм чел за него. Както ми се струва, това доказва, че не сме на кораб. Ние сме просто в подземен град.

Тези думи не направиха никакво впечатление на Къмплейн, който по принцип не придаваше особено значение на имената, които се даваха на предметите и явленията.

Но нещо друго го порази, това, че се изясняваше загадката, така тревожеща Къмплейн: защо Рафъри бе изоставил топличкото си местенце и бе тръгнал заедно със свещеника в такава рискована експедиция. Сега знаеше, че причината е сходна и със собствените му стремежи — тъга по нещо такова, което не знаеше преди, което не бе докосвал с пръст. Но вместо да изпита по-голяма общност с Рафъри, реши, че трябва да се държи с него предпазливо. Общите цели неизбежно водят към нечия гибел.

— Защо дойде тук? — запита той, като понижи така гласа си, че да не предизвика отново ехо.

— Докато ти спеше спокойно, аз се събудих и чух гласове в коридора — каза Рафъри. — През матовото прозорче видях двама души, които минаха край мене, но те бяха така големи, че можеха да бъдат само Гигантите.

— Гигантите ли? Но Гигантите ги няма вече, Рафъри!

— Нали ти казвам, че бяха Гиганти, на височина бяха поне два метра. През прозорчето видях главите им.

Той млъкна.

— И ти ги последва до това място?

— Да.

Като чу това, Къмплейн внимателно заоглежда заобикалящите ги сенки.

— Слушай, ти да не се опитваш да ме уплашиш?

— Не съм те молил да идваш с мен, а освен това защо трябва да се боим от Гигантите? Парализаторите ще се справят с човек, независимо от размерите му.

— Сигурно ще бъде по-добре, ако се върнем. Няма смисъл да стърчим тук повече, а освен това съм длъжен да бъда на поста си.

— Да беше мислил за това преди — каза Рафъри. — После ще доведем тук Марапер и ще узнаем, какво ще помисли за морето. Но преди да си тръгнем, бих искал да погледна още нещо — мястото, където изчезнаха Гигантите.

Той посочи с ръка към каютите, там, където само на няколко сантиметра над повърхността на водата се извисяваше нещо квадратно. Върху него падаше светлината на единствения източник, който изглеждаше така, сякаш Гигантите специално го бяха поставили на това място.

— Зад това възвишение се намира люк — зашепна Рафъри. — Гигантите се спуснаха вътре и го затвориха след себе си. Да отидем по-близо и подробно да го разгледаме.

Този проект се показа на Къмплейн напълно лишен от смисъл, но като не желаеше да спори, каза:

— Добре, но нека се държим в сянката, в случай че някой влезе.

— Водата тук стига до глезените — съобщи оценителят. — Не те ли е страх, че ще си намокриш краката?

Бе го обхванало странно въодушевление, съвсем като дете, но независимо от детското отсъствие на страх пред опасността, той послуша съвета на Къмплейн да се държат близо до стената. Наведоха се и тръгнаха по брега на морето, като държаха оръжието си готово. Така стигнаха до люка, който бе напълно сух зад квадратната си ограда. Рафъри заговорнически смигна на Къмплейн и бавно повдигна капака. От цепнатината нахълта мека светлина и в нея видяха желязна стълба, водеща към дъното на кладенеца, изпълнено с проводници и тръби, както и две облечени в работни комбинезони фигури, мълчаливо работещи над нещо край главния шибър.

Изглежда след повдигането на капака те чуха шума на водата, тъй като и двамата едновременно дигнаха глави и с изумление погледнаха Рафъри и Къмплейн. Без съмнение това бяха Гиганти — огромни и мощни, с тъмни лица.

Рафъри веднага загуби ума и дума. С грохот пусна капака да падне, обърна се и търти да бяга където му видят очите. Къмплейн побърза да го последва. Само миг по-късно оценителят изчезна под водата.

Къмплейн рязко спря. Точно пред себе си видя краищата на дупката. От дълбочината, на няколко крачки от него, махайки отчаяно ръце, се опитваше да изплава Рафъри.

Като се наведе толкова, колкото беше възможно, Къмплейн протегна ръка да му помогне. Независимо от старанието си, Рафъри не успя да се хване за нея и като започна да изпуска мехури, потъна отново. Когато се появи пак, удаде му се да се хване за ръба и да се изправи на крака. Сега бе до пояса във водата. Като дишаше тежко и сипеше наоколо си проклятия, той се опита да се придвижи напред и да хване ръката на Къмплейн, но в същия миг люкът се отвори.

Гигантите имаха намерение да излязат. Къмплейн рязко се извърна и успя да забележи, че и Рафъри се хвана за парализатора, който никак не беше повреден от водата. Освен това той забеляза една странна светлина, която мигаше над главите им. Без да се цели, стреля в посока на появилата се от кладенеца глава и не уцели. Гигантът скочи към тях и Къмплейн обхванат от страх изпусна оръжието си. Когато се наведе да го търси в черната вода, Рафъри стреля над главата му. Гигантът се заклати и полетя във водата с плясък, който многократно се повтори от ехото. Значително по-късно Къмплейн осъзна извънредно важното обстоятелство, че чудовището нямаше оръжие.

Но вторият Гигант беше въоръжен. Като видя съдбата на спътника си, той се спря на стълбата и прикрит зад възвишението, стреля два пъти. Първият изстрел попадна в лицето на Рафъри. Раненият без нито звук потъна във водата. Къмплейн падна по корем, като вдигна цял облак пръски. Но за умелия стрелец си остана добра цел. Зарядът попадна в сляпото му око. И обхванат от безсилие, започна да потъва във водата.