Брайън Олдис
Краят на мрака (9) (Нон-стоп)

I

Носът представляваше нов тип район, какъвто Къмплейн не беше виждал никога преди това. Нито солидността на Кърмовата Стълба, нито уютната теснота на Кабините, нито зловещата враждебност на Джунглата, нито дори кошмарното море, от брега на което бе отвлечен от Гигантите — нито едно от тези помещения не можеше да сравни с Носа; толкова той бе различен от всичко онова. Наистина, ръцете му, както и ръцете на Марапер и Фармър, бяха извити и завързани зад гърба му, но опитните очи на ловеца не си почиваха и за миг, докато водеха групата им към лагера.

Основната черта, с която Носът се отличаваше от многочислените селища, изгубени сред гниещия континент на Джунглата, бързо стана очевидна. Племето Грийн и подобните му непрекъснато се движеха, докато Носът имаше заседнал характер, а границите бяха стабилни и неизменни. Това следваше да се отнесе повече на случая, отколкото на целенасочена дейност. Къмплейн никога не бе имал определени представи за Носа. И затова страшни бяха картините, които рисуваше въображението му.

Той забеляза, че територията на Носа превишава обикновените размери на отделните селища и на практика представлява отделен район. Дори барикадите по границите рязко се отличаваха от примитивните конструкции на Кабините. Патрулът, който ги бе хванал, си пробиваше път през храстите, после стигна до някаква масивна преграда. Множество звънчета бяха накачени по нея и ако някой я докоснеше, те започваха да звънят. След преградата се намираше коридор — сив и мръсен, но без водорасли и запълнен с барикада от маси и други мебели. Гарнизонът се състоеше от часови с лъкове и стрели.

Започна се разпит парола-отговор, след което отрядът от четирима мъже и две жени бе допуснат да мине през този заслон. Зад него се криеше още една преграда, но този път от тънка лоза и мрежа, така те се защитаваха от комарите, бича на Джунглата. Всъщност оттук започваше Носът. Къмплейн най-много се порази от пълното отсъствие на водорасли. Корените в Кабините биваха дърпани, късани и отъпквани, но без особен ентусиазъм, тъй като знаеха, че почистеният район скоро ще се покрие с растителност. При това дълбоките корени често оставаха неповредени. Впрочем близостта на Джунглата се усещаше навсякъде, като се започне от въздуха, изпълнен със сладко-киселия аромат на млечния сок и се свърши с изсъхналите стебла, използувани като тояги от мъжете, и семената, с които си играеха децата.

На Носа водораслите бяха така грижливо унищожени, сякаш никога не ги е имало тука. Дори почвата, която ги хранеше, бяха изхвърлили. Лампите светеха ярко — не ги закриваха листата. Наоколо всичко изглеждаше странно: твърдо, оголено, и затова мина доста време, преди Къмплейн да съобрази, че тези врати, коридори и етажи се намират не в някакво отделно царство, а се явяват аналози на точно такива места от другите части на кораба. Външният им вид бе така своеобразен, че беше трудно да се намери нещо да прилича на картините от Кабините.

Тримата бяха напъхани в тясно помещение, там им развързаха ръцете, прибраха имуществото им и ги затвориха.

— О, Съзнание! — възкликна Марапер. — Нима в такива условия трябва да се намира един твой безгрешен свещеник, да им изгният душите на тези мръсни близачи на метал!

— Но те позволиха да произнесеш молитва над тялото на Уентъдж, отче — отбеляза Фармър, докато се опитваше да си почисти от калта косите.

Те го изгледаха изумени.

— А ти какво си очаквал? — поинтересува се Марапер. — Нали тези парцаливковци също са хора. Но това не означава, че на следващия си обяд те няма да се накичат с червата ни.

— Ако не бяха ми взели парализатора… — въздъхна Къмплейн.

Но те им бяха взели не само парализаторите, но и торбите, и всичко, което носеха със себе си.

Къмплейн кръстосваше безсмислено тясното помещение. Както и в многото каюти на Кабините, така и в него нямаше никакви отличителни белези. До вратата в стената бяха вградени два циферблата, сега повредени, до другата стена се допираха койките, а решетката на тавана пропускаше слаба струйка въздух. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат с нарастваща тревога пристигането на стражите. Понякога тишината се прекъсваше от куркането в стомаха на Марапер, при което всички се размърдваха.

Свещеникът се захвана да чисти калта, полепнала по плаща му. Не влагаше особено усърдие в заниманието си и когато вратата се отвори и на нея се появиха двама юначаги, той се изправи и тръгна към тях, като се провря край Фармър.

— Пространство за вашите „аз“ — каза той. — Веднага ме заведете при вашия лейтенант. Много е важно и трябва колкото се може по-бързо да се видя с него. Аз не принадлежа към тези, на които може да се заповядва и да чакат.

— Всички идвате с нас — отсече късо един от мъжете, — така ни наредиха.

Като се подчини на разума си, Марапер веднага тръгна, но не престана с потока обиди и протести, дори когато ги изблъскаха в коридора. Потеглиха към вътрешността на Носа, а по пътя няколко групи минувачи се заинтересуваха от външния им вид. Къмплейн забеляза, че тези хора ги зяпат с ярост, а някаква жена на средна възраст се развика:

— Проклети кучета, вие убихте моя Франк, сега и вас ще ви убият!

Усещането на приближаващата се опасност изостри органите на всички чувства на Къмплейн и затова с най-големи подробности запомни детайлите на пътя. Също както в Джунглата, това, което свещеникът бе нарекъл Главен коридор, бе блокиран на нивото на всеки етаж. Така разстоянието, което трябваше да изминат, ставаше доста по-дълго, пътят им се виеше по коридорите и съединителните проходи. Колкото повече се отдалечаваха, толкова повече маршрутът им приличаше на права линия, а бе по-скоро като винт, по който куршумът върви вътре в цевта.

Така преминаха две секции. Къмплейн с известна изненада забеляза на една от разделящите врати надписа: „Секция 22“. Това някак си не се връзваше с безбройните секции, които преминаха, преди да ги хванат, освен ако от другата страна на Носа не започваха Джунгли. В този случай Носът заемаше двадесет и четири секции.

В това бе трудно да се повярва. Ловецът трябваше да си напомни, че и преди не беше вярвал в разни неща, в чието съществуване после се убеди. Но какво всъщност се намираше зад секциите?

Той можеше да си въобрази само някакви свръхводорасли, растящи в мястото, което майка му наричаше огромното пространство на тъмнината, където светели различни странни лампи. Дори теорията на кораба, разработена от свещеника, не беше в състояние да изтрие от паметта му привичните от детство картини. Той с определено удоволствие сравняваше тези две теории. Преди не беше изпитвал нищо друго освен раздразнение, когато му се налагаше да обяснява нещо, неподдаващо се на обяснение. Но бързо се бе избавил от старите навици, които в племето Грийн ограничаваха мисленето. Вътрешният монолог бе прекъснат неочаквано от стражите, които го наблъскаха заедно с Марапер и Фармър в просторна стая, влязоха сами вътре и затвориха след себе си вратата. Двама други мъже ги чакаха.

Тази стая не се отличаваше особено много от останалите, в които Къмплейн бе успявал да влезе. Първото нещо, което видя, бяха ярки цветя, поставени във ваза. Без да се съмнява, ловецът предположи, че са тук с някаква цел, но каква — не можеше да си представи. Второто нещо бе, че в стаята се намираше една девойка. Тя седеше на стола със спокойно отпуснати ръце и ги гледаше зад масата, облечена в чист сив мундир. Косите й бяха черни и грижливо вчесани се спускаха по рамената. Сивите й очи подчертаваха бледото и изразително лице. Като се залюбува на плавната линия, която съединяваше бузите с устните, Къмплейн неочаквано усети, че от нея се излъчва някакъв сигнал, но за съжаление той не успяваше да го разбере. Изглеждаше така млада и с мила муцунка, от която се излъчваше ако не красота, то ласкаво внимание, но достатъчно бе погледът да се премести на брадичката й и това изражение рязко се променяше. В него се криеше внимателно, но безпогрешно предупреждение, че прекалено близкото запознанство с нея може да бъде опасно. Тя изгледа внимателно пленниците. Когато очите й се спряха на Къмплейн, по него премина странна тръпка.

Нещо в позата на Фармър подсказваше, че и на него момичето бе направило силно впечатление. Но директният й поглед, така непривичен за Кабините, объркваше още повече.

— Значи, ето такива сте вие, бандитите на Грег — каза тя накрая.

Сега, след като тя ги бе разгледала така внимателно, се видя, че вече е изгубила интерес към тях. Обърна главата си настрана и се зае да изучава нещо на стената.

— Добре стана, че хванахме поне някои от вас. Вие ни бяхте причинили достатъчно неприятности, сега ще ви подложим на изтезание, за да получим по-конкретни сведения. А може би вие искате да ни разкажете всичко веднага и доброволно, а?

Гласът й през цялото време оставаше студен и равнодушен, с такъв тон високомерните хора говорят с престъпниците. Стана им ясно, че изтезанията тук са обичайно средство на общуване, когато предполагат, че имат работа с хора от даден тип.

Фармър заговори пръв.

— Ти си добра жена, моля те, спести си изтезанията за нас!

— Не искам и не мога да бъда добра — възрази девойката. — Що се отнася до пола ми, това, както ми се струва, не влиза в интересите на вашите личности. Аз съм инспектор Уейън и разпитвам всички пленници, които доставят на Носа. Някои, преди да са си признали, се налага да бъдат пропускани през специална обработка. Като негодяи от особен вид, вие нищо не заслужавате. Ние трябва да знаем как да се доберем до леговището ви.

Марапер разтвори широко ръце.

— Повярвай ни, ние не знаем нищо — произнесе той. — Нито за някакво леговище, нито за някакви негодници. Нямаме нищо общо с тях. Нашето племе се намира на разстояние много секции далеч оттук. Аз съм един беден свещеник и при никакви обстоятелства не мога да лъжа.

— Беден ли? — повтори тя и войнствено насочи напред брадичката си. — А какво търсите толкова близо до Носа? Или не знаете, че нашият район е опасен?

— Ние и понятие си нямахме, че се намираме така близо до Носа — забеляза свещеникът. — Водораслите тук са така гъсти, а ние идваме отдалече.

— Конкретно откъде?

Това бе първият въпрос на инспектор Уейън. Марапер отговори послушно, макар и не много охотно. Но по никакъв начин не успя да се отклони от темата. Независимо дали девойката се обръщаше към тях, или ги изслушваше, погледът й не ги удостои с внимание. За нея те бяха едно нищо, дори още по-лошо — просто една глутница събрани заедно кучета. Като хора не съществуваха — нито стоящите зад нея мълчаливи фигури на стражите, нито излезлият напред Марапер, който пристъпваше от крак на крак, размахваше ръце и не преставаше да се жалва.

В течение на разпита девойката започна да губи увереността си, че са членове на някаква банда. Тази банда, както разбраха от разговора, извършвала нападения над Носа от някаква близка база и това ставало по време, когато съществували други, макар и неказани сега, значително по-важни проблеми.

Разочарованието на Уейън бе предизвикано от това, че те се оказаха къде по-неинтересни, отколкото бе очаквала, и като следствие започна да става още по-студена. И колкото повече хлад показваше, толкова повече се разпалваше Марапер. Буйното и леко възбуждащо се въображение му подсказваше многобройни варианти, от които неизбежно произтичаше, че тази сурова млада жена с едно мръдване на пръстта си може да ги изпрати на Дългото Пътуване. Накрая пристъпи напред и се облегна с длани на масата.

— Но вие досега така и не разбрахте — натърти той — това, че именно ние не сме обикновени пленници. Когато вашият патрул ни нападна, ние идвахме към Носа с много важни сведения.

— Така ли? — повдигналите се рязко нагоре вежди подсказваха за триумфа му. — Преди минута ти казваше, че си само беден свещеник на малко племе. Почна да ми става скучно от тези постоянни противоречия в показанията ти.

— Знание! — произнесе Марапер. — Нима така е важно откъде идва? Предупреждавам ви напълно сериозно, аз съм ценен човек.

Уейън си позволи една студена усмивка.

— Значи, следва да те пощадим, защото вие притежавате някаква важна информация, така ли? А, свещенико?

— Казах, че АЗ разполагам с определена информация — подчерта Марапер, като бузите му дори се издуха от усилието. — Ако заедно с това ти проявиш милосърдие и пощадиш моите бедни и в нищо невиновни спътници, аз ще се радвам много.

— О, така ли?

Тя се върна при масата, седна на стола и на устните й се появи сянка на усмивка, което смекчи суровия израз на лицето й. Тя погледна Къмплейн и запита:

— А ти, ако нищо не знаеш, какво можеш да ми предложиш?

— Аз съм ловец — отвърна Къмплейн, — а приятелят ми Фармър е земеделец. Ние наистина нищо не знаем, но сме готови да предложим силата си.

Уейън, без дори да го погледне, спокойно постави и двете си ръце на повърхността на масата. После вдигна очи и с тях подкани Фармър:

— А ти, глупако — каза девойката, — досега не произнесе нито дума. Какво ще ми предложиш?

Фармър спокойно я изгледа и също така спокойно наведе очи.

— С мълчанието си само скривам тревогата си, госпожо — каза той ласкаво. — В нашето дребно племе няма такива дами, които поне в нещичко да се сравняват с тебе.

— Такова изказване едва ли може да се смята за подкуп — произнесе с безразличие Уейън. — Е, добре, свещенико, надявам се, че информацията ти ще се окаже наистина интересна. Може би ще ми кажеш най-после каква е всъщност работата?

Сега Марапер изживя кратък миг на триумф. Той пъхна двете си ръце под плаща си и енергично поклати глава:

— Ще запазя информацията си за върховната власт — съобщи той. — Много съжалявам, но не мога да я споделя с тебе.

Девойката дори не показа, че е обидена. Изглежда, бе така уверена в себе си, че ръцете й, които лежаха на масата, дори не трепнаха.

— Веднага ще повикам началника си — отвърна тя.

Един от стражите получи нужната заповед и изчезна единствено за да се върне много бързо с енергичен мъж на средна възраст.

Появилото се ново лице им направи силно впечатление. Дълбоките бръчки така го нарязваха, сякаш водата, течаща от планините, си бе прокарала русло в телесната плът. Това усещане на древна мощ само се усилваше от белотата на красивите му коси. Очите бяха широко разтворени, а устните свидетелстваха за упоритост и силна воля. Агресивното изражение на лицето бе смекчено от усмивката, с която награди Уейън, след което двамата започнаха тих разговор ъгъла на стаята. От време на време той хвърляше по някой изучаващ поглед на Марапер.

— Дали ще успеем, ако се хвърлим към вратата? — прошепна на Къмплейн със сподавен глас Фармър.

— Не се прави на идиот — отвърна ловецът. — Ние от стаята няма да излезем, да не говорим за барикадите.

Фармър изръмжа нещо неясно и изглеждаше така, сякаш се кани да избяга на собствен риск. Но именно в този миг към тях се приближи шефът на девойката.

— Ние ще ви подложим и тримата на една проверчица — каза той доброжелателно. — Така че скоро, свети отче, отново ще си поприказваме. Стража, заведете засега затворниците в трета килия.

Заповедта бе изпълнена незабавно. Независимо от протестите на Фармър, него заедно с Къмплейн и Марапер ги изблъскаха от стаята и след няколко крачки ги набутаха в друга. Стражите затвориха вратата.

Марапер бе смутен. Ясно съзнаваше, че опитът му да се избави от неприятностите за сметка на спътниците си може да завърши със загубата на тяхното уважение и затова се опита да повдигне настроението им.

— Е, деца мои — провъзгласи той, като вдигна високо ръце, — Дългото Пътуване винаги има начало, така казва Науката. Носарите са много по-цивилизовани от нас и затова можем да очакваме най-лошото. Позволете ми да произнеса последните си молитви.

Къмплейн се обърна и седна в далечния ъгъл на килията. Така постъпи и Фармър. Свещеникът ги последва и отпусна до тях обемистото си седалище, като опря ръце в колената си.

— Стой по-далеч от мен, свети отче — предупреди го Къмплейн. — Остави ме на мира.

— Какво ти става, умът ли ти изчезна? — поинтересува се свещеникът със сладкия си като сироп глас. — Или предполагаш, че Науката допуска спокойствие в последните минути на живота? За последен път трябва да бъдеш въведен в Съзнанието. Така че следва ли да се отдаваш на печал? Нима животът ти, жалък и вонящ, заслужава нещо повече от храчка? Какво е ценното в душата ти, което не заслужава пълно унищожение? Рой Къмплейн, ти си болен и ти трябва моето наставление.

— Приеми за сведение, че аз вече не съм от твоята партия, ясно ли е? — уморено каза Къмплейн. — Сам ще се погрижа за себе си.

Свещеникът направи някаква гримаса и се обърна към Фармър.

— А ти, друже мой, какво искаш да ти кажа? — запита той.

Фармър се усмихна, като напълно се владееше.

— Бих желал да прекарам поне един час с тази очарователна инспекторка, а после и Пътуването ще поема с радост — отвърна той. — Можеш ли да го направиш за мен, Марапер?

Преди свещеникът да измисли съответното наставление, вратата се отвори, появи се някакво безобразно лице, последвано от ръка, която започна енергично да мами Марапер. Той се изправи и с жест, който показваше самообладанието му, оправи дрехите си.

— Ще помоля за вас, деца мои — изрече той.

Марапер достойно излезе в коридора заедно с часовоя. Миг по-късно се оказа лице в лице в инспектора и началника му, който, като приседна на края на масата, заговори пръв:

— Пространство за твоето „аз“. Както разбрах, свещенико, наричат те Хенри Марапер. Името ми е Скойтс, магистър Скойтс, и в задълженията ми влиза да разпитвам всички външни хора. Всеки, който попадне на Носа, застава или пред мен, или пред инспектор Уейън. Ако си този, за когото се представяш, не те очаква нищо лошо. От Джунглата до нас достигат различни създания, от които трябва да се защитаваме. Мисля, че правилно съм те разбрал, ти си дошъл тук, за да съобщиш някакви сведения?

— Преодолях дълъг път през множество секции — заяви Марапер — и не мога да одобря начина, по който ме посрещате.

Магистър Скойтс кимна.

— Каква е твоята информация? — запита той.

— Мога да я съобщя само на капитана.

— Капитана ли? Тук няма друг.

Марапер се оказа в безизходно положение, тъй като не искаше да използва думата „кораб“ до мига, когато ситуацията не го принуди.

— Кои са вашите началници? — запита той.

— Инспектор Уейън и аз отговаряме само пред Съвета на Петимата — с раздразнение съобщи Скойтс. — Но на среща със Съвета, преди да сме се уверили в ценността на информацията ти, не можеш да разчиташ. И по-бързо, отче, че имам и много други спешни работи. Търпението е старомодно качество, което не притежавам и не се каня никога да придобивам. Та, какви са тези сведения, за които толкова говориш?

Марапер се поколеба — моментът беше съвсем неподходящ. Скойтс се изправи, сякаш се канеше да си тръгва. Уейън явно прояви нетърпение. Повече не биваше да отлага.

— Светът — важно каза той. — Това значи: и Носът, и Джунглата, и всичко, дори и най-далечните райони, та чак до Кърмовата Стълба, са едно-единствено творение — кораб! Той е дело на човешки ръце и се движи в среда, която се нарича космическо пространство. Доказателствата ми за това са неопровержими.

Той замълча и се опита да прецени направеното впечатление. Изглеждаше, че Скойтс изпитва още съмнения.

Марапер красноречиво се зае да развива хипотезата си в подробности. Накрая заяви:

— Ако ми повярвате и ми дадете власт, то аз ще управлявам кораба и можете да бъдете сигурен, че ще стигнем там, в местоназначението му, и тогава веднъж завинаги ще се избавим от него и свързаните с начина ни на живот грижи.

Той млъкна. По лицата им беше изписано тъжно разочарование. Те се спогледаха и се разсмяха, но в изблика имаше много отчаяние. Марапер се обърка и започна да разтрива долната си челюст.

— Не ми вярвате, защото съм от малко племе — измърмори той.

— Не, свети отче — приближи се до него момичето. — Виждаш ли, ние на Носа отдавна знаем за кораба и пътешествието му през космоса.

Марапер отвори устата си:

— Това значи… капитанът на кораба… намерили сте го? — възкликна той.

— Капитанът не съществува. Изглежда, още преди много поколения е потеглил на Дългото си Пътуване.

— А кормилната зала? Намерихте ли я?

— Няма я тази зала — каза девойката. — Ние знаем само легендите за нея и нищо повече.

— О! — възкликна свещеникът и отново си възвърна жизнеността и енергичността. — В нашето племе дори легендите са угаснали, сигурно защото ние живеем далеч встрани от предполагаемата ни родина. Но тя съществува, вие търсили ли сте я?

Скойтс и Уейън се спогледаха, после мъжът кимна с глава, сякаш отговаряше на незададен въпрос.

— Понеже, както чувам, си открил част от тайната — каза Уейън, — ние можем да ти доверим и останалото. Но трябва да знаеш, че по тези въпроси далеч не всички са наясно, дори и на Носа. Ние, избраните, държим тези сведения за себе си, предвиждайки, че могат да предизвикат безпорядък и дори масови безумия. Както казва една поговорка, истината още никого не е направила свободен. Както правилно спомена, ние наистина сме на кораб, но няма вече никакъв капитан. Летим безкрай в космическото пространство и никой не ни управлява. Предполагаме, че корабът се е отклонил от курса. И ще лети вечно, докато всички на борда му не потеглят на Дългото Пътуване. Да се спре, е невъзможно, ние претърсихме целия Нос, но не намерихме Кормилното.

Тя замълча и със съчувствие започна да наблюдава как Марапер възприема тъжната истина. Прекалено страшна беше тя, че да я приеме без вътрешна съпротива.

— Какъв ли е ужасният грях на нашите деди? — измърмори Марапер и по навик прекара дланта си през гърлото, но навреме се овладя. — Но Кормилното съществува — каза той. — Вижте, аз имам доказателство.

Измъкна от мръсната си дреха книгата с плановете на електрическата мрежа и започна енергично да я размахва.

— Нима не са те обискирали на барикадата? — удиви се Скойтс. — Как си успял да я пренесеш?

— Предполагам, за сметка на излишната вълна под мишниците — ухили се свещеникът и намигна на Уейън.

Той явно тържествуваше. Разположи тържествено книгата на масата и с театрален жест показа схемата, с която бе запознал преди време и Къмплейн. Малък кръг с надпис „Кормилно“ ясно се виждаше в предната част на кораба. И докато следователите наведени разглеждаха книгата, той им обясни как този скъпоценен документ е попаднал в ръцете му.

— Книгата е направена от Гигантите — каза той, — на които, относно това няма никакво съмнение, е принадлежал корабът.

— Това го знаем — забеляза Скойтс. — Но тази книга наистина е ценна. Сега имаме посочено конкретно място за Кормилното и трябва да го проверим. Уейън, мила, да вървим веднага.

Девойката издърпа дълбоко чекмедже от масата, извади един парализатор и ремък, който затегна на тънката си талия. Това бе първият парализатор, който Марапер видя тук, и най-вероятно те бяха рядкост на Носа. Спомни си, че за добрата въоръженост племето Грийн трябваше да благодари на бащата на Бергъс, който случайно бе намерил склад с това оръжие в Джунглата, на много секции далеч от Носа.

Те вече се канеха да тръгват, когато вратата се отвори и вътре влезе висок мъж. Дрехите му бяха изискани, а косите — дълги и внимателно вчесани. Изглежда, бе някой от Съвета на Петимата, тъй като Скойтс и Уейън се изправиха с уважение.

— До ушите ми стигна, че си получил нови пленници, магистре Скойтс — бавно произнесе влезлият. — Хванал ли си най-после някой от хората на Грег?

— Боя се, че не, съветник Дейт — отвърна Скойтс. — Това са само трима пътешественици от Джунглата. Ето един от тях.

— А къде са другите двама? — поиска да знае съветникът.

— Те са в трета килия, съветнико — отвърна магистърът. — Ще ги разпитаме по-късно. В дадения момент ние с инспектор Уейън сме заети с този пленник.

Съветникът, изглежда, се поколеба известно време, но кимна и излезе. Свещеникът с уважение погледна след него, а подобно нещо крайно рядко се случваше с него.

— Това е съветник Зак Дейт — обясни Скойтс на Марапер, — един от членовете на Съвета на Петимата. В бъдеще, ако ти се наложи да разговаряш с някои от тях, и особено с Дейт, следи за маниерите си.

Уейън пъхна в джоба си книжката на свещеника. Излязоха в коридора и видяха как старият съветник завива зад ъгъла. Очакваше ги дълъг път, в най-отдалечената част на Носа, където съгласно със схемата се намираше Кормилното.

Няколко сън-видимости биха им били необходими да преминат това разстояние, ако нямаха плана и ако пътят не беше свободен от водорасли. Марапер вървеше дълбоко замислен над собственото си бъдеще — без съмнение намирането на Кормилното щеше да укрепи положението му, — но и с интерес наблюдаваше обкръжаващото го.

Скоро откри, че Носарите силно се отличават от този идеален образ, който им приписваха в Кабините, и дори от този, който той самият предполагаше. Имаше много хора, но това бяха преди всичко деца. Бяха облечени къде по-скромно от хората в Кабините. Малкото предмети на тоалета им — чисти и акуратни, подсказваха високо ниво на хигиена, но самите хора бяха слаби, буквално кожа и кости.

Това говореше за липса на храни. Като поразмисли над тези въпроси, Марапер стигна до хитроумния извод, че имайки малко взимане-даване с храсталаците, Носът не само разполага със скромен отряд ловци, но и те са с къде-къде по-лоша квалификация.

А скоро се убеди, че макар и целият Нос от барикадата в „Секция 24“ до края на „Секция 1“ да се намираха във властта на Носарите, заети всъщност бяха главно номерата от двадесет и две до единадесет, и то не напълно. Причината за това, може би само частична, свещеникът разбра, когато минаха „Секция 11“. Трите следващи секции не се осветяваха. Магистър Скойтс запали фенерчето си и тримата продължиха пътя си в полумрак.

Колкото и неприятна да беше тъмнината в Джунглата, толкова по-силно беше впечатлението от нея тук. Глухо и отчетливо се чуваха стъпките им. Неподвижност цареше наоколо. Но когато накрая стигнаха „Секция 7“, където несигурно примигваха лампите, околността не стана по-весела. Ехото на крачките ги съпровождаше, а навсякъде се виждаха следи на унищожението.

— Погледни тук — произнесе Скойтс и показа едно място, където цял участък от пода бе изтръгнат и обърнат към тавана. — На този кораб някога е имало оръжие, способно и на такова нещо. Как бих искал да имам такова нещо за разрушаването на стени. Тогава бихме се добрали до космическото пространство.

— Само да имаше някъде на Носа прозорци — каза Уейън, — тогава, може би, истинското предназначение на кораба не би било забравено.

— Според плана — намеси се Марапер, — в Кормилното има достатъчно големи прозорци.

Те замълчаха. Прекалено безрадостна беше гледката, че да изпитват особено желание да разговарят. Повечето врати бяха отворени така, че се виждаха свободно помещенията и намиращите се в тях изпочупени и загиващи мълчаливо под дебелите вековни слоеве прах различни машини.

— На този кораб стават такива неща, за които и понятие си нямаме — мрачно каза Скойтс. — Сред нас се намират враждебно настроени призраци.

— Призраци ли? — удиви се Марапер. — Ти вярваш ли в призраци, магистър Скойтс?

— Роджър смята — поясни Уейън, — че пред нас стоят два проблема. Първият е корабът. Къде отива и как да се спре? Това е фундаменталният проблем и никога няма да го решим. Другият се появи неотдавна. Нашите деди не се бяха сблъсквали с него. На кораба се появи някаква странна и тайнствена раса, която преди не е съществувала.

Свещеникът погледна девойката. А тя предпазливо поглеждаше зад всяка отворена врата. Скойтс правеше същото. Марапер усети как на тила косите му неприятно се размърдаха.

— Имаш предвид Чуждите ли?

Тя кимна.

— Свръхестествената раса се представя за хора — каза тя. — Ти по-добре от нас знаеш, че три четвърти от кораба се заема от Джунглата. Някъде в горещите блата, в кипналата гниеща маса листа се е зародила съвършено нова раса, която се маскира като хора. Но те не са хора, те са врагове. Промъкват се от скривалищата си, шпионират ни и ни избиват.

— Затова ние трябва постоянно да сме готови — добави Скойтс.

След тези думи Марапер също започна да поглежда зад вратите.

Обстановката бързо започна да се променя. Трите концентрични коридора на всяка секция неочаквано се смениха от два, а завоите станаха по-остри. В секция под номер 2 имаше само един коридор с разположени по него помещения. В центъра се виждаше вратата, която водеше в Главния коридор. Но тя бе затворена завинаги. Скойтс леко почука по нея.

— Ако ни се удаде да я отворим, по този пряк коридор — каза той — бихме стигнали до Кърмовата Стълба на противоположния край на кораба, за не повече от един сън-видимост.

Сега те вървяха по спирална стълба с перила. Напред беше Марапер и сърцето му биеше силно. Ако планът е верен, то тези стъпала водеха право в Кормилната зала.

В края на стълбата в полумрака пред очите им се представи малка кръгла стая без мебели, с голи стени и под. Марапер се хвърли да търси врата. Напразно…

Той се разрида, като със сълзи заоблекчава отчаянието си.

— Те ни излъгаха! — извика той. — Ние всички сме жертви на нещо ужасно…

Но не можа да намери вярната дума.