Брайън Олдис
Краят на мрака (5) (Нон-стоп)

I

В Кабините често използваха следната пословица: „Прави и не мисли.“ Поривистостта се считаше за признак на мъдростта, а щастливците винаги бяха действали в съответствие с първите си подбуди. Това бе единствено възможният принцип, тъй като при постоянния недостиг на възможности за някаква работа винаги имаше вероятност апатичното бездействие, така лишаващо от сили, да обхване цялото племе. Марапер бе специалист по използуване на всевъзможните традиции и сега, за да постигне целта си, прибягна до този неопровержим аргумент за мигновена мобилизация на останалите трима участници в експедицията. Те взеха разни пакети, навлякоха дрехите си и навъсено се повлякоха след него по коридорите, като в движение пъхаха в поясите си парализаторите. Малко бяха тези, които ги срещнаха по пътя, а от срещнатите никой не им обърна особено внимание — собствената навяваща скука умора след миналия празник ги занимаваше много повече. Марапер се спря пред вратата на своето жилище и се бръкна за ключа.

— Защо се спряхме? Започнем ли да се въртим наоколо, то ще ни хванат и разкъсат на парчета. Щом сме решили да вървим в Джунглата, да тръгваме веднага…

Марапер обърна подпухналото си лице към говорещия, но веднага го върна обратно, като не се унижи да стигне до обяснения. Вместо това разтвори вратата и повика:

— Рой, излез и се запознай със своите другари!

Както се полага на опитен и готов винаги за всичко ловец, Рой се появи на прага с парализатор в ръка и внимателно огледа тримата души, които се намираха до Марапер. Познаваше ги добре.

Първият беше Боб Фармър, който лениво подпираше ръцете си на двете секири, закрепени на пояса му. Вторият — Уентъдж, непрекъснато въртеше заострен стоманен прът. Третият — Рафъри, оценителят, имаше обичайния си неприятен поглед.

— Няма да напусна Кабините в подобна компания, Марапер — каза той уверено. — Ако тези са от най-добрите, които си намерил, то не разчитай на мен. Аз предполагах, че това ще бъде сериозна експедиция, а не просто една комедия.

Свещеникът издаде някакъв звук, напомнящ кукуригане, и тръгна напред, но Рафъри го блъсна и пръв се оказа срещу Къмплейн, а ръката му стоеше на дръжката на парализатора. Мустаците му помръдваха в опасна близост до лицето на ловеца.

— А, ето го и нашият прославен специалист по месото — съобщи той. — И защо ти така се държиш…

— Както искам, така се държа — отвърна Къмплейн. — Ти по-добре остави на мира тази играчка, иначе ще ти подпаля пръстите. Светият отец ми каза, че ще бъде експедиция, а не очистване на мръсотията на бардака.

— Това си е експедиция — прекъсна го свещеникът. Задъхваше се от злоба и обръщаше тресящото си лице ту към единия, ту към другия. — Всички вие, в името Господне, тръгвате с мен в Джунглата, дори да ми се наложи и труповете да ви мъкна. Дърдорковци празни, сами си плюете в муцуните, кретени безмозъчни, не си ли давате сметка, че не заслужавате дори собствения си поглед, а какво да кажем за моя. Взимайте парцалите си и тръгвайте, иначе ще извикам стражите.

Като заплаха това бе така идиотски, че Рафъри не сдържа истеричния си смях.

— Присъединих се към тебе, само и само да се избавя от такива говеда като Къмплейн — съобщи му той. — Е, какво пък, ти си ни предводител! Води ни, вожде наш!

— Щом така смяташ, то защо си губиш времето в разни глупави сцени? — ехидно се заинтересува Уентъдж.

— Защото съм заместник на шефа — късо отвърна Рафъри, — и мога да устройвам, каквито си сцени искам.

— Ти не си никакъв мой заместник, Ери — сряза го Марапер. — Аз ви водя сам и пред мен всички сте равни.

При тези думи Уентъдж злорадо се ухили, а Фармър каза:

— Ако сте престанали да се дъвчете, то може да тръгваме наистина, преди да са ни открили и пребили, а?

— Не бързай толкова — намеси се Къмплейн. — Аз все още не разбирам, какво търси тук оценителят? Защо не се занимава със своите задължения? Има си толкова приятно местенце. Защо трябва да го изоставя? Това не мога да го разбера. На негово място никога не бих се и мръднал.

— Защото мозъкът ти е по-малко, отколкото на жаба — изръмжа Рафъри и с цялото си тяло налетя на обтегнатите ръце на свещеника. — Всички ние си имаме причини да напуснем това загубило ума си племе, но моите причини са си моя лична работа.

— Защо ти, Къмплейн, толкова усложняваш нещата? — възкликна Уентъдж. — А ти самият защо идваш с нас? Аз съм напълно уверен, че нямам никакво желание да се намирам в едно общество с тебе!

Неочаквано между тях се вмъкна мечът на свещеника. Те видяха как побеляха пръстите му, които яростно стискаха дръжката.

— Аз съм свят човек — викна той, — но се кълна във всяка капка невинно пролята кръв в Кабините, че ще изпратя на Дълго Пътуване първия, който каже още една дума!

Те замряха в пълно мълчание, а ненавистта ги бе вкаменила.

— О, сладко, носещо мир острие — нежно прошепна свещеникът, но веднага каза с абсолютно нормален глас: — Рой, вземи това нещо — подаде му връхната си дреха — и се приведи в ред. Ърн, остави на мира парализатора; държиш се като момиченце, на което са подарили нова кукла. Успокойте се и да вървим, но само като сговорна дружина. Ние трябва да преминем и още една барикада, преди да навлезем в Джунглата, така че дръжте се за мен. Това няма да е така лесно.

Той затвори вратата към стаята, замислено погледна ключа, после го пъхна в джоба си и без да обръща внимание на останалите, закрачи по коридора. Те се поколебаха миг-два, но после го последваха. Марапер с каменно спокойствие напълно пренебрегваше присъствието им. Като стигнаха следващото кръстовище, завиха наляво и след още малко — отново наляво. Последният коридор водеше в къса задънена уличка, заградена накрая с мрежа. Там имаше дежурен страж и това съоръжение се наричаше странична барикада. Пазачът беше спокоен, но изглежда с усърдие се отнасяше към задълженията си. Седеше на един сандък, опрял брада на ръцете си, но щом петимата бегълци се появиха иззад ъгъла, мигновено скочи и насочи парализатора към тях.

— Аз ще съм щастлив, ако имах възможността да стрелям! — произнесе той ритуалната фраза за предупреждение.

— А аз да умра — доброжелателно отвърна Марапер. — Прибери оръжието си, Туемърс, ние не сме от Чуждите. Ти ми изглеждаш нещо изплашен.

— Стой на място, или ще стрелям! — това, че го нарекоха по име, не притъпи подозрителността на стража. — Какво търсите тук? Стойте и петимата!

Марапер дори не забави крачка, останалите волю-неволю вървяха напред, като се стараеха да не изостават. Къмплейн се заинтересува от сцената, макар и да не можеше да каже защо именно.

— Прекалено слабо ти е зрението за такава работа, приятелю — забеляза свещеникът. — Ще трябва да кажем на Цилак да те обследват. Това съм аз, Марапер, хранителят на твоята предизвикваща опасения психика, свещеникът, заедно с няколко добропорядъчни граждани. Ние нямаме днес кръв за тебе, момко.

— Аз мога да гръмна всекиго — войнствено заплаши Туемърс.

Той размахваше парализатора и същевременно отстъпваше с гръб към мрежестата решетка.

— Запази оръжието си за по-добри цели, макар и да не знам ще ти попадне ли нещо по-хубаво — продължи свещеникът. — Идваме с важна работа при тебе.

Докато си разменяха тези думи, Марапер нито за миг не прекъсна движението си и неусетно се оказа почти плътно до изправения страж. Нещастникът се колебаеше — другарите му бяха далече и нямаше да го чуят, ако вика, освен това една лъжлива тревога означаваше бой с камшици, а на него така му се искаше да си запази скромното положение. Тези няколко мига колебание се оказаха съдбоносни. Свещеникът беше съвсем близо. Мигновено измъкна изпод плаща късия си меч и с енергично изсумтяване го заби в корема на пазача. После ловко подхвана прегънатото тяло. Когато ръцете на Туемърс започнаха безсилно да удрят гърба му, той отново го прободе, но този път с явно удоволствие.

— Отлична работа, свети отче — оцени Уентъдж — И аз не бих го направил така добре.

— Маестро! — съгласи се с уважение в гласа Рафъри. — Приятно е да видиш свещеник, който така успешно претворява същността на учението си в реалния живот.

— Също ми е приятно да слушам похвалите, но не говорете така високо — изръмжа Марапер, — иначе тези кучета ще вдигнат тревога. Фармър, вземи го.

Тялото бе прехвърлено на гърба на Фармър, който беше с една глава по-висок от останалите и най-подхождаше за тази цел. Марапер небрежно изтри острието в куртката на Къмплейн, скри меча и започна с интерес да разглежда решетката. От един бездънен джоб извади секачки и преряза проводника, който държеше портата затворена. Дръпна дръжката, вратичката поддаде, но само два-три сантиметра и повече не мръдна. Свещеникът започна да се сражава с нея, като я дърпаше насам-натам, но безрезултатно.

— Дай на мен — каза Къмплейн.

Задърпа с всички сили и портата като заскърца с отдавна ръждясалите си панти, неочаквано се отвори. Точно след нея в пода се намираше някакъв люк.

— Това скърцане май ще изплаши всички стражи в Кабините — каза Фармър и с интерес заизучава надписа: „Викане на асансьора“, поставен непосредствено до шахтата. — И какво ще последва, свети отче?

— Най-напред хвърли тук тялото — разпореди се Марапер, — но по-бързо де.

Тялото незабавно бе хвърлено в слепия отвор и след минута те с удоволствие чуха тъп удар.

— Кошмар! — радостно произнесе Уентъдж.

— Още е топличък — прошепна Марапер. — Надявам се, че можем да пропуснем погребалния ритуал, ако сами искаме да останем живи. А сега, деца мои, не се бойте, този мрачен и тъмен отвор е дело на човешка ръка. Някога, както ми се струва, в него се е движило нещо като машина. Ние ще последваме тялото на Туемърс, но, разбира се, не с такава скорост.

В центъра на шахтата висяха различни кабели. Свещеникът се хвана за тях и внимателно се спусна на по-ниското ниво. Под краката му зееше бездна. Застана на един тесен праг, хвана се с една ръка за мрежата, а с другата извади резачката. Необходимо му бе известно време да направи в преградата достатъчно голям отвор, през който да се провре. Останалите, един след друг, минаха същия път. Къмплейн тръгна последен. Спусна се по кабелите и се прости с Кабините с лишено от сантименталност пожелание.

Събраха се и петимата — мълчаливо се сбиха в плътна купчина. Сега се намираха на чужда територия, но навсякъде водораслите бяха едни и същи. Като се надигна на пръсти, Марапер внимателно и грижливо затвори вратата зад тях и се заоглежда, като едновременно обтягаше и поправяше плаща си.

— Струва ми се събитията засега са достатъчно — съобщи той. — Освен ако вие не се каните да възобновите дискусията по въпросите на ръководството.

— Тази работа никога не е изисквала пояснения — заяви Къмплейн и погледна Рафъри.

— Не се опитвай да ме провокираш — каза оценителят. — Ще следвам вожда ни и ще насека на парчета всеки, който се опита да ми попречи.

— Ние ще си имаме достатъчно грижи в тази местност, и това ще успокои ненаситните стремежи — съобщи Уентъдж с тон на проповедник, после протегна ръка към очакващата ги стена от водорасли. — Казано ни бе да престанем с караниците и да си пазим мечовете за враговете.

Макар и неохотно, но трябваше да признаят правотата му.

Марапер обтегна плаща си и внимателно го разгледа. На страните му имаше засъхнали капки кръв.

— А сега ще отидем да поспим — заяви той. — Ние ще разбием вратата на първото попаднало ни помещение и ще се разположим там. Така ще прекараме нощта. В коридора прекалено ще се забелязваме, а в стаята може да оставим часови и да спим спокойно.

— Не е ли най-добре още преди съня да се отдалечим от Кабините колкото се може повече? — запита Къмплейн.

— Ако нещо съветвам, то е най-доброто — каза Марапер. — Мислите ли, че някой от онези лениви лешояди ще рискува мръсната си шия, като тръгне по непознатата територия, където така лесно може да се попадне на засада? Аз няма да изморявам езика си, като отговарям на идиотските ви въпроси, ще кажа ясно и кратко: длъжни сте да правите това, което ви заповядам. Именно на това е основано единството, а без единство ние сме нищо. Нека твърдо се придържаме към този принцип и тогава всичко ще преодолеем. Рой? Ърн? Уентъдж? Фармър?

Свещеникът по ред се вглеждаше във всеки един, сякаш проверяваше дали всички са на мястото си. Под погледа му те присвиваха очите си като четири сънени сови.

— Ние вече приехме тези условия — нетърпеливо забеляза Фармър. — Какво повече искаш от нас? Да ти целуваме и подметките ли?

Независимо, че по този начин изказа общото мнение, останалите трима започнаха да мърморят против него. По-леко им беше да стоварват раздразнението си на него, отколкото на свещеника.

— Подметките ми ще целуваш само когато заслужиш правото си на тази награда — заяви Марапер. — Надявам се, че не само ще започнете да ме слушате без дискусии, но ще прекратите и взаимните си спречквания. Не разчитайте, че ще ви дразня самолюбието или други подобни глупости. Не искам промени в догмите на Науката. Ако ни се наложи да се отправим в Дългото Пътуване, то ще го направим по най-правилния начин. Но не може да си позволим постоянни разпри и кавги — хубавите времена в Кабините свършиха безвъзвратно. Някои от опасностите, които ще срещнем, са ни известни: мутанти, Чуждите, други племена и, накрая, странните хора от Носа. Но не се съмнявам никак, че ни очакват и опасности, за които нямаме никакво понятие. Ако изпитвате неприязън към някого от спътниците си, запазете това чувство за неизвестното, което ще срещнем. Ще ни се наложи! — Марапер ги изгледа изучаващо. — Закълнете се! — заповяда той.

— Всичко това е така мило — избърбори Уентъдж. — Съгласен съм, разбира се, но това означава, че напълно се отказваме от собствената си личност. Ако ти го очакваш от нас, то и ние очакваме нещо от тебе, Марапер. Да прекратиш най-после това дърдорене. Чисто и просто ни кажи в какво се заключава работата и ние ще знаем какво се иска от нас, но ни избави да слушаме тези твои нравоучения.

— Напълно правилно — бързо добави Фармър, преди да се разгори нова дискусия. — Господи, да се закълнем и да свърнем в страничния коридор.

Те се съгласиха да пренебрегнат правото си на ругатни и след свещеника започнаха да се промъкват през преплетените растения. Марапер в движение извади от бездънните си джобове огромна връзка магнитни ключове. Само след няколко метра се натъкнаха на първата врата.

Спряха се и духовникът се зае да изпробва ключовете един след друг. Къмплейн премина напред и миг по-късно те чуха гласа му:

— Тук вратата е изкъртена! — викна той. — Сигурно е минало друго племе. Ние ще си спестим грижите, ако се приберем тука.

Останалите дойдоха при него, като се промушваха през шумящите водорасли. Вратата бе отворена около половин пръст. Те с тревога се вгледаха в нея. Всяка врата бе неизвестен път в неизвестното. Още помнеха разкази за затаена смърт зад такива сякаш затворени врати и този страх бе заложен от ранното им детство.

Като вдигна парализатора, Рафъри ритна вратата с крак. Тя се разтвори и настъпи пълна тишина. Стаята бе съвсем тъмна. Изглежда източникът на светлина бе унищожен още в незапомнените времена. Ако стаята беше осветена, водораслите в гонитбата си за светлина биха пробили вратата, но в тъмните кътчета не обичаха да се вмъкват повече от хората.

— Тук има само плъхове — каза Къмплейн и задиша свободно. — Влизай, Рафъри, какво още чакаш?

Без да каже нито дума, Рафъри извади джобното си фенерче и го запали. Тръгна пръв, останалите се тълпяха след него. Помещението се оказа много голямо — осем на шест крачки — и напълно празно. Неравното светло петно захващаше части от тавана, горните стени и пода, покрит с разбита мебел. Кресла, столове, маси, измъкнати чекмеджета носеха още следите на мощни удари със секира. Леките на вид метални стелажи бяха нагънати и се въргаляха в праха. Петимата мъже се спряха на прага и внимателно се вглеждаха, като се опитваха да преценят преди колко време е станал този варварски акт, който сякаш се усещаше и във въздуха, тъй като разрушението за разлика от съзиданието преживява тези, които са го извършили.

— Тук може да се спи — отбеляза късо Марапер. — Рой, погледни в онази врата, ей там.

Посочената врата бе отворена наполовина. Като заобиколи останките на масата, Къмплейн я блъсна. Показа се малка баня, където също цареше духът на разрушението. Порцелановата раковина бе разцепена на две, а тръбите на водопровода — изтръгнати от стената, по която още се виждаха потоците стара ръжда. Тук вода не бе текла отдавна. Къмплейн разглеждаше помещението, когато мръснобяла мишка неочаквано изскочи от тръбата, профуча по пода, избяга от ритника на Фармър и се скри в гъсталака водорасли.

— Достатъчно — реши Марапер. — Сега ще похапнем, а после ще хвърлим чоп кой да ни пази през нощта.

Те ядяха, като грижовно използуваха взетите запаси и обсъждаха на висок глас темата за рационалността на дежурството. Понеже Къмплейн и Фармър го смятаха за естествено, а Рафъри и Уентъдж — за излишно, мненията се разделиха поравно, защото свещеникът не си даде труд да разреши спора. Той мълчаливо дъвчеше, после изтри грижливо с кърпа яките си ръце и все още преглъщайки, каза:

— Рафъри, ти ще бъдеш дежурен пръв, Уентъдж — втори, така че ще получите възможност да докажете правотата си. По време на следващия сън ще дежурят Фармър и Къмплейн.

— Ти каза, че ще хвърляме чоп — подозрително произнесе Уентъдж.

— Размислих.

Каза го така небрежно, че Рафъри недоволно се приготви за атака.

— Предполагам, че ти, свети отче, никога няма да бъдеш часови — подхвърли той.

Марапер разпери широко ръцете си и на едрото му лице се изписа детска наивност.

— Деца мои, вашият духовник и така ви пази през цялото време, както на сън, така и наяве. — После неочаквано промени темата, като извади изпод плаща си някакъв кръгъл предмет. — С помощта на това приспособление — съобщи той, — от което така предвидливо избавих Цилак, ние можем научно да установим времето на дежурствата, така че нито един от вас да не се преумори повече от другите. Виждате ли, на едната си страна това нещо има кръг с цифри и три стрелки. Нарича се часовник, измерва времето, а също и времето на дежурствата. Направили са ги Гигантите, а това означава, че и те са имали работа с безумците и Чуждите.

Къмплейн, Фармър и Уентъдж ги заразглеждаха с интерес. Рафъри, който вече се бе сблъсквал с такива предмети в качеството си на оценител, седеше с безразличен вид. Свещеникът отново докопа своята собственост и започна да върти един винт, поставен в страната на предмета.

— Правя го с цел да работят — обясни той. — От трите стрелки, тази, тънката, се движи прекалено бързо и ние няма да й обръщаме внимание. Двете дебели се местят с различна скорост, но нас ще ни интересува тази най-малката. Виждате ли, тя сега показва цифрата осем. Ърн, ти ще дежуриш, докато стрелката не стигне цифрата девет и тогава ще събудиш Уентъдж. А ти, Уентъдж, когато стрелката посочи десет, ще ни събудиш и ние ще продължим пътя си. Ясно ли е?

— Накъде ще вървим? — замърмори Уентъдж.

— За това ще говорим, когато се наспим — важно произнесе Марапер. — Сега сънят е най-важното. Събудете ме, ако забележите нещо пред вратата, но без излишна паника. Аз лесно се ядосвам, когато ми развалят съня.

Той се разположи в ъгъла, като блъсна настрани едно счупено кресло, което му пречеше, и започна да се готви за сън. Без да се колебаят, всички последваха примера му, само Рафъри го гледаше с неприязън. Всички вече лежаха на пода, когато Уентъдж нерешително каза:

— Отче, Марапер… — в гласа му прозвуча молба. — Не би ли могъл да се помолиш за целостта на кожата ни?

— Прекалено съм изморен, че да се грижа за целостта на нечия кожа — отвърна Марапер.

— Поне една кратичка молитва, свети отче.

— Е, както ти е угодно. Деца мои, пространство за нашето „аз“, да се помолим.

Така лежейки на пода, той започна молитвата. Отначало в думите му нямаше особена сила, но с идването на вдъхновението го обхвана повече страстност.

— О, Съзнание, ето ни нас, недостойните, да бъдем семена Твои, ибо греховете ни са много и не се опитваме да ги отритнем от себе си, макар това да е нашият дълг. Ние сме бедни и животът ни е оскъден, но докато те притежаваме Тебе, не сме лишени от надежда. О, Съзнание, стани бдителен страж на петте плоски съдчета наши, понеже сега надеждата ни е по-нужна на нас, гребците, отколкото на онези, останали в спокойствието, и затова в нас има повече място за Тебе. И понеже ние знаем, че щом Ти изчезнеш, появява се Твоят враг, подсъзнанието, то позволи ни да вярваме, че мислите наши ще се обръщат само към Тебе. Направи краката ни бързи, ръцете силни, погледът остър и гневът ни — яростен, така че да победим и унищожим тези, които се осмелят да ни пречат. Позволи ни да ги надвием и да ги поразим! Позволи ни да разпръснем червата им по целия кораб! Позволи ни да стигнем крайната цел, пълни с Тебе и верни само на Тебе. Позволи ни Твоята искра да гори в нас, докато не ни надвият нашите врагове и не дойде времето да потегляме на Дългото Пътуване…

Подсилвайки молитвата, свещеникът се изправи, седна и възнесе ръцете си нагоре — това движение всички повториха, — а малко преди края разтърси рамене и в съответствие с ритуала, прекара пръст през гърлото си.

— А сега, млъквайте — завърши той и се намести в ъгъла си.

Къмплейн лежеше притиснал гръб до стената, а под главата си бе сложил чантата. Обикновено лесно заспиваше, като звяр, прескачайки състоянието на дрямка между съня и бодърстването, но в това непривично обкръжение само бе затворил очи и се опитваше да разсъждава. Мислите му естествено бяха само обобщени фрази: празният матрак на Гуина, Марапер, който победно се извисява над трупа на Цилак, Мелър и мишката, изскочила между пръстите му, решетката на Барикадата, стражът Туемърс, падащ безсилно в ръцете на свещеника… Тези картини ги свързваше само това, че се отнасяха до това, което вече беше, а бъдещето не поражда никакви образи.

Сега той се стремеше към някаква неизвестна цел, навлизаше в мрака, за който му бе разказвала и от който така се страхуваше майка му. Той не направи никакви изводи, не загуби време за предположения, напротив, нещо като надежда се събуди в него, в съответствие с известната теза, гласяща: „Дяволът, който ти не познаваш още, може да победи този, който ти е познат.“

Преди да заспи, той още можеше да вижда осветяваната слабо от коридора стая и вековните гъсталаци в цепнатината на полуотворената врата. В постоянната и безветрена задуха се чуваше непрекъснатият шум на водораслите, а понякога долиташе тих трясък, когато някое семе падаше на пода. Растенията така бързо растяха, че когато Къмплейн се събуди, младите стръкове бяха с десетина сантиметра по-високи, а старите се бяха натрупали като преграда пред вратата. Скоро и те, и другите ще бъдат унищожени от тъмнината. И все пак, наблюдавайки постоянно тази вълна, той не разбираше колко много тя напомня човешкия живот.