Брайън Олдис
Краят на мрака (4) (Нон-стоп)

IV

Видимостта бавно завършваше. Скоро щеше да започне периода на съня и Къмплейн чувстваше как с приближаването на следващата порция от наказанието стомахът му става нещо неспокоен. През три сън-видимости на четвъртата както в Кабините, така и в околната територия настъпваше мрак. Наистина той не беше пълен — тук и там по коридорите тлееха квадратчетата на контролните лампички и напомняха луната, а само в помещенията бе безлунно и цареше тъмнина.

Такъв всъщност бе привичният закон на природата. Наистина старците казваха, че по времето на техните родители тъмното не продължавало така дълго, но като правило старците имат такава лоша памет и така обичат да разказват странни истории за детството си, че…

В тъмнината водораслите се опрашваха и листата им падаха като на празни люспи. Гъвкавите им стебла ставаха сухи, лесно се чупеха и всички с изключение на най-младите почерняваха. Такава бе кратката зима. Когато се появяваше слънцето, младите кълнове и стръкове енергично поемаха нагоре, като покриваха мъртвите растения с нова вълна зеленина. След четири сън-видимости и те умираха. Този цикъл преживяваха най-силните и приспособените.

Сегашната видимост по-голяма част от неколкостотинте души, живеещи в Кабините, прекарваха бездейно, предимно в хоризонтално положение. След подобно варварско веселие винаги идваше период на апатия и спокойствие. Всички чувстваха облекчение и в същото време бяха неспособни да се включат във всекидневната рутина. Умората и вялостта като безброй пипала бяха омотали племето. Водораслите зад барикадата отново започнаха да си възвръщат изчистените поляни — но дори и това не бе в състояние да изправи на крака хората.

— Бих могъл да ги изколя до крак и нито една ръка не би се стегнала за защита — каза Уентъдж.

По дясната част на лицето му се плъзна нещо, което напомняше вдъхновение.

— Че защо не го направиш? — иронично се поинтересува Къмплейн. — Ти знаеш какво се казва в Литаниите: сдържаните лоши желания нарастват и разрушават съзнанието. Хващай се на работа, Пробита Бърно.

Той мигновено бе хванат за ръка и острието на ножа застина на милиметър от гърлото му. Право пред него се оказа удивително лице — дясната половина изкривена от гняв, лявата — застинала в мъртва чужда усмивка, а голямото сиво око в нея гледаше само за себе си, заето с личните си видения.

— Ти не ще посмееш повече никога да ме наричаш така, гниеща развратнице — злобно засъска Уентъдж.

После се обърна и отпусна ръката с ножа. Яростта му се смири, угасна и се появи нещо като разкаяние. Той си спомни за уродливостта си.

— Прости ми.

Къмплейн също искаше да изкаже съжалението си за изречените думи, но Уентъдж вече не го слушаше.

Развълнуван от тази случка, Къмплейн бавно продължи напред. Бе срещнал Уентъдж, когато се връщаше от гъсталаците, където бе следил за приближаващото племе. Ако нещата доведат до сблъскване, то това нямаше да стане скоро. Отначало ще започнат схватки между следящи се един друг ловци, а това, независимо че означаваше смърт за много от тях, би ги избавило от еднообразието на всекидневието. Но сега Къмплейн реши да остави тези мисли за себе си. Нека някой друг, по-почитащ от него властта, да донесе това на лейтенанта.

Той тръгна към жилищата на стражите, където го чакаше поредната порция камшици, и не срещна по пътя си никого освен Уентъдж. Навсякъде още цареше апатията и даже палачът се оказа неспособен за действие.

— Имаш още много сън-действителности пред себе си — каза той. — Къде си се разбързал? Изчезвай и ме остави да си полежа спокойно. Върви и си търси нова жена.

Къмплейн се върна в своята кутийка. Режещата болка в стомаха затихна. Някъде в едно от страничните коридорчета някой свиреше на китара. До него достигна част от песента, изпълнявана от приятен тенор.

… в живота твой…

… така дълго…

… Грория…

Това бе стара и забравена песен и той я прекъсна, като затвори вратата здраво. Вътре го очакваше Марапер.

Неочаквано Къмплейн усети странно напрежение. Стори му се, че знае какво ще каже свещеникът. Беше така, сякаш някога вече бе взел участие в тази сцена. Неволно се опита да се справи с тези емоции, но чувствата го обхванаха като паяжина.

— Пространство за твоето „аз“, сине мой — лениво го приветства свещеникът. — Имаш загрижен вид.

— Понеже съм озадачен, отче, едно убийство би ми помогнало.

Независимо от неочакваните думи, смътното усещане, че всичко това е било, продължаваше да се усилва.

— Има работи къде по-важни от убийствата. Работи, които ти дори не си сънувал.

— Не ми повтаряй тези глупости, отче. След миг ще кажеш, че животът е една загадка, и ще започнеш да дърдориш като майка ми. А аз знам, че трябва някого да убия.

— Ще го направиш — успокои го свещеникът. — Това е добре, че го искаш. Никога не се поддавай на смирението, сине мой, то е способно да унищожи всекиго. Всички ние сме заклеймени. Осъдени сме за греховете на нашите прадеди. И сме като слепци, които цял живот без цел се скитат по света…

Къмплейн бе така изморен и останал без сили, че се строполи в леглото. Чувството, че това нещо вече се бе случвало с него, изчезна безследно. В този миг желаеше само сън. Утре сутринта ще го изгонят от тази стая, ще го нашибат, но днес му се искаше само да спи. Отмерената реч на Марапер внезапно секна и Къмплейн, като вдигна глава, видя свещеника, опрял се на постелята, внимателно да го гледа.

Ловецът не успя да се извърне и очите им се срещнаха. Най-твърдият закон, на който се подчиняваше племето, забраняваше на мъжете да се гледат един друг в очите. И най-искрено вежливите хора се даряваха само с коси погледи. Къмплейн прехапа устни, а лицето му изрази крайно отвращение.

— Дявол да те вземе, какво искаш от мен, Марапер? — извика той.

В него закипя желанието да каже, че съвсем наскоро е разбрал за незаконния му произход.

— Та ти днес още не си получил шестте си удара с камшик, момчето ми, нали така?

— Ти си свещеник и това не те засяга.

— Духовният пастир не може да бъде егоист. Аз те питам за твоя полза, а освен това отговорът ти има за мен голямо значение.

— Не, не съм ги получил. Както сигурно ти е известно, те за нищо не са годни. Дори и палачът.

Очите на свещеника отново настойчиво търсеха неговите очи. Къмплейн се извърна и макар позата да беше съвсем неудобна, се захвана да разглежда стената, но следващият въпрос на свещеника го накара да трепне.

— Ти никога ли не си имал желанието да се предадеш на безумието, Рой?

Пред мисления взор на Къмплейн въпреки желанието му се появи картинка: той бяга по Кабините с нажежен парализатор в ръка и всички със страх и почит се отдръпват пред него и го оставят господар на положението. Много от най-уважаваните мъже, в това число и брат му Грег, бяха обхванати от безумие, което се бе изразило в дива ярост и след като си пробиваха път през тълпата, изчезваха в ненаселените райони, живееха там в самота или се присъединяваха към други племена от страх пред завръщането и очакващото ги наказание. Той знаеше, че заслужава не по-малко уважение, но подобна идея не би трябвало да излиза от един духовник.

Нещо подобно би препоръчал и доктор на безнадеждно болен, но не и свещеник, длъжен да съхранява духа на племето и още в зародиш да гаси подобни изблици.

За пръв път в главата на ловеца се мярна мисълта, че Марапер също е достигнал някаква преломна точка в живота си и също се стреми към нещо неизвестно и неразбираемо и се опитва да разгадае нещо непознато.

— Погледни ме, Рой. И ми отговори.

— Защо ми приказваш така?

Той се изправи и седна. Тонът на свещеника го обезпокои.

— Аз трябва да знам какво всъщност става с тебе.

— Ти знаеш какво се казва в Литанията: „Ние произлизаме от скотовете и дните наши преминават в непрестанен страх.“

— Ти вярваш ли в това? — поинтересува се Марапер.

— Разбира се. Така е предначертано в Науката.

— Нужна ми е твоята помощ, Рой. Ти ще дойдеш ли с мен, ако тръгна извън границите на Кабините през Джунглата?

Това бе казано тихо и бързо, така тихо и бързо, както биеше изпълненото със съмнения сърце на Къмплейн. Той дори не се опита да стигне до някакъв извод, дори не се опита да вземе смислено решение, веднага трябваше да се вслуша в инстинктите, защото разумът знаеше прекалено много.

— Това изисква мъжество — каза той след дълго мълчание.

Свещеникът се потупа по дебелите бедра и нервно се прозя, като издаде един звук, доста наподобяващ писукане.

— Не, Рой, ти лъжеше точно така, както са го правили поколения лъжци преди тебе. Тръгнем ли си оттук, това означава само бягство, опит да се измъкнем от отговорност, която обществото ни налага като възрастни. Ние ще се измъкнем скришом, а това, мое момче, означава, да се отдадем на вечния стремеж за връщане към природата, неволното желание да се отдадем на начина на живот на прадедите ни. Така че в крайна сметка това си е чиста проба страхливост. И така, ще тръгнеш ли с мен?

Някакво скрито значение на тези думи подкрепи Къмплейн във взетото решение. Той ще тръгне! Той ще избяга от тази преграда, която все не успява да преодолее. Изправи се от кревата и се постара да скрие решението от внимателния поглед на Марапер, докато не му разкаже по-подробно за пътешествието.

— И какво, свети отче, ще правим с теб в тези гъсталаци?

Свещеникът заби пръст в ноздрата на големия си нос, а после внимателно загледа ръката си.

— Няма да бъдем сами. С нас ще дойдат още достойни хора. Те вече са готови. Теб те обезчестиха, оставиха те без жена. Какво имаш да губиш? Искрено искам да се съгласиш, за твое благо наистина, макар и да предпочитам да ме съпровожда някой по-сговорчив, макар и не така зорък с очите като тебе, ловеца.

— Кои са те, Марапер?

— Ще ти кажа само ако се съгласиш да тръгнеш с нас. Ако ме предадете, то стражите ще ни прережат с удоволствие гърлата, на всички ни и особено на мен.

— А накъде ще се насочим? Какво ще правим?

Марапер бавно стана и се протегна. Почеса се с показалеца по косите и едновременно с това се постара да придаде на лицето си най-тайнственото изражение, на което бе способен, вдигна едната си пухкава устна нагоре, а другата спусна така, че устата между тях започна да напомня завързано на възли въженце.

— Върви, сам знаеш къде, Рой, щом нямаш доверие на ръководството си. Ти си като жена, само гримасничиш и питаш. Ето какво мога да ти кажа: моите планове са така велики, че надхвърлят възможностите на твоя разум. Власт над кораба! Ето какво ми трябва, а не просто някоя глупост. Пълна власт над целия кораб. Ти даже не можеш да разбереш какво всъщност означава това!

— Не смятам да се отказвам — измърмори Къмплейн.

Той се беше объркал от войнствения вид на свещеника.

— Значи идваш с нас?

— Да.

Без да каже нито дума, свещеникът му стисна ръката, а лицето му просия.

— Е, сега кажи ми кои са те — напомни Къмплейн и сам се изплаши от избора си.

Марапер пусна ръката му.

— Спомни си старата поговорка, Рой: „Истината още никого не е направила щастлив.“ Скоро ще узнаеш. Но за твое добро, бих предпочел засега да не казвам това. Тръгването смятам да осъществим през следващия сън. Сега те напускам, защото ме чакат още много работи. На никого нито дума, разбра ли?

На вратата се спря, пъхна ръка в пазвата си, извади нещо и триумфално го размаха във въздуха. Къмплейн разпозна, че това е книга, принадлежала някога на Гигантите.

— Ето нашия ключ към победата! — театрално провъзгласи Марапер.

После той отново скри книгата в дрехите си и затвори вратата след себе си, като остави Къмплейн да стои изправен сред стаята си. В главата му безумстваха буйни мисли, които се въртяха в кръг и не водеха доникъде. Марапер беше свещеник, притежаваше знания, от които другите бяха лишени, и този същият Марапер би трябвало да бъде вожд, ако…

Той бавно се приближи до вратата и я отвори. Свещеникът беше изчезнал от полезрението и наоколо нямаше никого, освен брадатия художник Мелър, който, погълнат напълно от работа, с огромно търпение рисуваше на стената на коридора, а четката му често спохождаше разноцветните бои, намерени през миналия сън-видимост. Под ръката му на стената се оформяше огромна котка. Мелър бе така съсредоточен, че не забеляза Къмплейн, който тихичко се върна в помещението си.

Ставаше късно и Къмплейн си направи вечеря, но когато се наведе над чинията, тя беше почти празна. Нахрани се набързо, без да съобразява напълно какво върши, а когато отново надникна навън, Мелър продължаваше да рисува като обзет от транс. Затвори вратата и започна да си оправя постелята. Дръпна рязко сивото палто на Гуина, което продължаваше да си виси на закачалката, и го напъха в шкафа. Побърза да легне и се опита да заспи.

Неочаквано в стаята влетя сумтящият и задъхан Марапер. Хлопна вратата и се захвана с проклятия да дърпа плаща си, който се бе прищипнал.

— Скрий ме, Рой, бързо ме скрий! Престани да се пулиш, кретен такъв! Стани и вземи ножа си. Сега ще се домъкнат стражите и Цилак с тях! Гонят ме. Те насичат бедните стари духовници веднага щом ги настигнат…

Като викаше така, изтича до леглото на Къмплейн, дръпна го до стената и се опита да се намърда под него.

— Какво си направил? Защо те гонят? — запита Къмплейн. — Защо дойде именно тук да се криеш? Защо и мен ме забъркваш в това?

— Тук няма никакви подлости, просто те чувствам най-близък, а краката ми не са приспособени за бягане. Животът ми е в опасност.

Докато казваше това, Марапер нервно се озърташе, сякаш търсеше по-добро скривалище, но, изглежда, се увери, че няма да намери, и се закри със спуснатия край на одеялото.

— Те сигурно са забелязали как съм влязъл тук — простена той. — Работата не е в моя живот, а във великия план, който се канех да осъществя. Аз споделих това с един страж, а този скот побягна право при Цилак!

— Но защо аз… — раздразнено започна Къмплейн, но веднага замълча, като дочу внезапния шум в коридора.

Вратата се разтвори с такава сила, че едва не излетя от пантите и не смачка ловеца, който се намираше до нея. Той закри лице с ръце, залюля се и се загърчи на пода, като направи вид, че е пострадал жестоко.

А през пръстите си гледаше Цилак, дясната ръка на Грийн и първи кандидат за поста на сегашния им ръководител. Цилак влетя в стаята, с ритник затвори вратата и презрително се взря в ловеца.

— Престани да се гърчиш! — изрева той. — Къде е свещеникът? Видях как той влезе тук…

Той се обърна, като държеше в ръката си готов парализатора, но в същия миг Къмплейн сграбчи дървената масичка на Гуина и замахна с всички сили към черепа на Цилак. Раздаде се така милият за ушите трясък на трошени дърва и череп и бъдещият шеф рухна на пода. Още не бе успял да падне, когато Марапер се оказа на крака. Наежи се и от напрежение се озъби, след което нанесе и втори удар, но този път с тежкия нар.

— Попадна ми в ръчичките, слава Богу! — въздъхна той.

Със скорост, така достойна за удивление у такъв пълен човек, той сграбчи парализатора и се обърна към вратата.

— Рой, отвори! Там сигурно чакат и други, а това е единственият ни шанс да си запазим живота.

В същия миг вратата се отвори без помощта на Къмплейн и на прага се появи художникът Мелър. Лицето му беше бяло като тебешир. Той пъхаше остър нож в пояса си.

— Ето моята жертва, свещенико — каза той. — Най-добре ще направиш веднага да я вземеш и да не чакаш да дойдат и други.

Художникът хвана за яката лежащия неподвижно в коридора страж, вмъкна го в стаята с помощта на Къмплейн и затвори вратата.

— Не знам каква е тази работа, монахо, но когато този момък чу шума вътре, побягна да вика приятелчетата си — отбеляза Мелър и изтри от челото си бликналата пот. — Стори ми се най-добре да го успокоя, преди да викне още гости.

— И да тръгне той в Дългото Пътуване в мир — със слаб глас произнесе Марапер. — Това е чиста работа, Мелър. Следва да призная, че за любители ние добре се справихме.

— Умея да си служа с ножа — съобщи художникът, — но предпочитам да го хвърлям, тъй като не понасям ръкопашните схватки. Мога ли да седна?

Къмплейн така бе поразен от стремителното развитие на събитията, че седна между двете тела и се заслуша в биенето на сърцето си. Привичният, съществуващ досега Къмплейн, бе заменен от мъж, действащ като автомат, с твърди движения и мигновени реакции. Същият, който по време на общия лов винаги взимаше инициативата. Той се опита да открие поне някакви следи от живот у Цилак и поваления като от гръм страж, но на нито един не намери пулса. Какво толкова пък, в малките племена смъртта е такова обикновено явление като например мухите.

„Смъртта е най-древният спътник на човека“ — казваше се в Литанията. Науката също посвещаваше на този неизбежен завършек на проточилия се спектакъл немалко място. Съществуваха определени канони при срещата със смъртта. Тя предизвикваше страх, а страхът не биваше да съпровожда човека. Като се убеди в настъпилата смърт, Къмплейн автоматически изпълни стереотипния жест на отчаянието, както го бяха научили в детството му.

Мелър и Марапер се присъединиха към него. Свещеникът тихо хлипаше. Скоро церемонията и всички ритуални заклинания за Дългото Пътуване завършиха и те се върнаха, ако така може да се каже, в нормалното си състояние.

Сега стояха изплашени до труповете и напрегнато се гледаха един друг, но същевременно бяха страшно доволни от себе си. Вън както преди стоеше пълна тишина и само на всеобщата отпуснатост, настъпила след веселбата, бяха задължени, че досега не се появи никакъв любопитен човек. Постепенно у Къмплейн се върна способността да разсъждава.

— А какво стана със стража, който е издал плановете ти на Цилак? — запита той. — Скоро ще си имаме неприятности, свети отче, ако не побързаме да изчезнем оттук.

— Той вече не може да ни навреди никак, дори и да останем завинаги тук — каза свещеникът. — Освен да ни развали настроението. Изглежда плановете ми не са предадени нагоре и имаме доста време, преди да започнат да търсят Цилак — допълни той, като показа стража, довлечен от Мелър. — Подозирам, че е имал някаква своя цел, иначе не би се явил сам. Така май е най-добре за нас, Рой. Но, изглежда, ще ни се наложи да тръгваме веднага. Сега Кабините не са здравословно място за нас.

Свещеникът бързо се изправи, но не можа да овладее треперенето на краката си и отново седна. След минута отново се опита да стане, но този път много по-бавно.

— За човек с толкова хилаво телосложение добре се справи с ножа, нали? — изхили се той, като се обърна към художника.

После на лицето му се изписа известна загриженост.

— Ти още не си ми обяснил, свети отче, защо те гониха — напомни Мелър.

— За това още повече ценя своевременната ти помощ — вежливо отвърна свещеникът и тръгна към вратата.

Мелър с ръка загради изхода.

— Аз искам да знам в какво сте ме въвлекли — заяви той.

Марапер се изправи, но продължи да мълчи.

— Защо да не дойде с нас? — не издържа Къмплейн и нервно запита.

— А, това ли е — бавно произнесе художникът. — Вие напускате Кабините? Е, какво пък, желая ви успех, приятели. Надявам се да намерите това, което търсите. Аз предпочитам да си остана в безопасност и да продължа да рисувам картините си, но искрено ви благодаря за поканата.

— Ако забравим този дребен факт, че покана нямаше, аз напълно съм съгласен с тебе — забеляза Марапер. — Наистина, приятелю мой, ти току-що показа на какво си способен, а на мен са ми нужни хора на действието, но, уви, не цяла армия, а само няколко души.

Мелър се дръпна назад и Марапер, като хвана дръжката на вратата, в известна степен стана по-добър:

— Нашият живот и без това е достатъчно кратък, но този път ние сме ти задължени за него, приятелю. Връщай се при боите си и никому нито дума!

Той бързо закрачи по коридора и Къмплейн тръгна след него. Племето още бе потънало в сън. Минаха край един закъснял патрул, който бързаше към една от задните барикади, и край компания накичени с разноцветни парцали младежи и девойки, опитващи се да възкресят миналото веселие. С тези две изключения Кабините изглеждаха безлюдни.

Марапер рязко сви в един страничен коридор и се насочи към жилището си. Огледа се на прага, извади магнитен ключ, отвори вратата и просто наблъска вътре Къмплейн. Това бе обширно помещение, напълнено с различни вещи, трупани в продължение на целия му живот, хиляди измолени или дадени като подарък предмети, които след изчезването на Гигантите бяха останали безстопанствени. Интерес предизвикваха като талисмани, като остатъци на цивилизация, много по-богата и могъща, отколкото тяхната собствена. Ловецът заразглежда объркано странните предмети: фотоапарати, електрически вентилатори, книги, контакти, батерийки, нощни лампи, клетки за птици, вази, връзка ключове, две картини, нарисувани с масло, хартиена тръба, на която бе написано „Карта на Луната“, телефон-играчка, и накрая кошничка, пълна с бутилки, на етикета на които пишеше: „Шампанско“. Всички тези неща, не винаги придобити по честен път и нищо неструващи, бяха годни да задоволяват само любопитството.

— Стой тук, аз ще извикам и останалите трима заговорници — разпореди се Марапер и забърза към изхода. — После веднага тръгваме.

— А ако те те предадат като онзи страж?

— Няма да го направят. Сам ще се убедиш, когато ги видиш — рязко подхвърли Марапер. — Доверих се на стража само защото той забеляза, че от архива нещо беше изчезнало.

И той почука по книжката, скрита на гърдите му.

Свещеникът хлопна вратата и Къмплейн чу щракането на магнитната ключалка. Ако от тези грандиозни планове нищо не излезе, ще трябва да употреби доста усилия да обясни присъствието си тука, а най-вероятно го чака смърт на място за убийството на Цилак. Той чакаше напрегнато и нервно потъркваше изтръпналата подутина на ръката си. После се сети да я погледне. В дланта му се бе забила малка треска. Крачетата на масичката на Гуина никога не бяха достатъчно гладки…