Брайън Олдис
Краят на мрака (17) (Нон-стоп)

V

Лаур Уейън стоеше мълчаливо, вглеждайки се безпомощно в трескавото движение в „Отсек 20“. Тя можеше да стои само защото се държеше за рамката на изкъртена врата. Силата на притеглянето на това място беше престанала да действа вследствие разрушенията, направени тук от щурмовия отряд на Скойт. Беше невъзможно да се определят посоките и на трите концентрични етажа. Горе и долу, таванът и подът се намираха там, където никога досега не са били. За първи път Уейън се замисли за това, какви гениални инженери са конструирали този кораб. В сегашните условия половината от сектора се оказа негодна за живот, стаите бяха обърнати с главата надолу.

Наблизо до Уейън стояха мълчаливо група жени от Носа, които здраво притискаха към себе си деца и наблюдаваха разрушаването на жилищата си. Скойт, облечен само в къси гащета и целият черен от сажди, беше дошъл вече в пълно съзнание след отравянето с газ и сега се бе заел да разглоби целия този отсек, както бе направил това в „Отсек 25“. Веднага след като Уейън му бе предала новините от Къмплейн, магистърът се захвана за работа с предизвикваща страх упоритост.

Първото нещо, което направи, беше да проследи изпълнението на смъртната присъда на две жени и четирима мъже, в които Пенгуъм и няколко членове на Съвета бяха открили осмоъгълните пръстени на Чуждите. Под твърдото му ръководство, както правилно беше предвидил Къмплейн, действията на Хаул и неговите помощници бяха умело насочени и организирани. Тъй като Грег все още беше безпомощен, Хаул го замени с удоволствие. Когато работеше с топлинния излъчвател, набръчканото му деформирано лице сияеше. Останалите от бандата на Грег му помагаха с охота, при което липсата на сила на притегляне съвсем не им пречеше. Това обаче съвсем не означаваше, че те му се подчиняват напълно. Те просто се бяха присъединили към него в демоничната му ярост. Това, което някога напомняше медена курабийка с коридори и стаи, сега на светлината на многобройните прожектори изглеждаше като изкована от бронз сцена от фантастичен сън. В опразнения район бяха загинали вече петима от работещите там, тъй като голяма част от металните участъци и предмети се намираха все още под високо напрежение. Ребрата, направени от някаква особена тежка сплав и служещи за скелет на кораба, бяха останали неповредени. По тях се бяха втвърдили вадички метал, разтопен от високата температура.

Хаосът се усилваше и от водата, бликаща от повредените водопроводи.

В цялото това диво представление най-неприятният проблем беше водата. Тя се стичаше навсякъде, което беше свойствено за природата й, а попадайки в зоната на безтегловност, се спираше и образуваше висящи във въздуха балони. Пожарът, който върлуваше в „Отсек 23“ и „Отсек 24“, се беше превърнал в истински ад и предизвикваше на свой ред силни въздушни течения. Под тяхно въздействие водните капки се разтегляха, напомняйки фантастични стъклени риби.

— Мисля, че вкарахме Гигантите в задънена улица, момчета! — викаше Хаул. — Още преди да разсъмне, вие ще имате достатъчно кръв, за да напълните манерките си.

Той започва ловко да обгаря следващата стена, а съпровождащите го мъже издаваха радостни въодушевени викове, докато извличаха металните отпадъци.

Уейън не можеше да гледа повече към Скойт. Дълбоките бръчки на лицето му, които още повече личаха светлината на пламъците и прожекторите, не бе успяла да заличи дори и безтегловността. Те изглеждаха по-дълбоки отпреди и защото за Скойт разпадането на света, извън който по-рано не би могъл да си представи себе си, беше изключително болезнено събитие. С това завършваше непрестанната му гонитба на враговете. Тя беше намерила своето въплъщение в малкия яростен Хаул.

Дълбоко потресено от това, което ставаше там, момичето се обърна. Искаше й се да поговори с Трегонин, но не успя да го открие никъде. Сигурно този дребен човечец, който познаваше истината, без да има възможност да я сподели с някого, се луташе отчаяно из стаята си. Тя трябваше да се върне при Рой Къмплейн. В настроението, в което беше, й се струваше, че само неговото лице все още е запазило нещо човешко. И сега сред оглушителния грохот, предизвикан от разрушаването на кораба, тя някак спокойно осъзна, че обича Къмплейн. Те и двамата знаеха за това, макар и никой засега да не говореше по този въпрос. Къмплейн се беше изменил и Уейън беше едновременно и свидетелят, и причината за тези изменения. Много хора се бяха изменили в последно време. Скойт също. Той отхвърли вековния ярем на угнетеност и безнадеждност също така, както и Къмплейн. Но ако при другите се изявяваха предимно негативните страни, то метаморфозата на Рой Къмплейн го издигна на много по-високо ниво.

Деветнайсети и осемнайсети отсек бяха претъпкани с хора, очакващи всеобщата катастрофа, в чиято неизбежност все повече се убеждаваха.

Назад, както се убеди Уейън, всички горни етажи бяха обезлюдени. И макар тъмният цикъл сън-реалност да беше преминал, неизбежните като изгрев на слънце лампи не светеха. Уейън включи прожектора на колана си и стисна в ръка парализатора. В „Отсек 15“ тя изведнъж спря. Слаба, колеблива светлина осветяваше коридора. Тя излизаше от един от отворените люкове. Пред очите на Уейън оттам бавно се измъкна някакъв плъх, прекрачвайки с мъка прага. Изглежда, някой бе счупил гръбнака му и сега към тялото му беше прикрепено нещо като шейна, върху която се намираха задните му лапи. Придвижваше се само с предните, тежко и бавно.

След появата на плъха светлината, идваща от отвора на люка, се усили. След това оттам се изстреля огнен стълб, намаля малко и отново порасна. Изплашена от това, Уейън ускори крачка. Догони плъха, който й хвърли бегъл поглед, като продължаваше придвижването си. Мисълта за грозящата ги обща опасност понамали отвращението, което тя обикновено изпитваше към тези същества.

Огънят досега изобщо не беше привлякъл вниманието на корабните жители. За първи път Уейън разбра, че той може напълно да ги унищожи и никой нищо няма да предприеме. Пожарът се разпространяваше между етажите като злокачествен тумор и имаше опасност, докато всички разберат колко ужасно е това за тях, вече да е твърде късно. Тя забърза още повече, прехапвайки устни и усещайки през подметките си нагряващата се повърхност на кораба.

Плъхът инвалид, който пълзеше на няколко метра пред нея, изведнъж трепна и притихна на мястото си.

— Уейън! — чу тя зад гърба си нечий глас.

Обърна се с грация на изплашена сърна. Пред нея стоеше Грег и прибираше парализатора си. Вървейки тихо след нея по коридора, той не бе успял да удържи желанието си да убие плъха. С омотаната си с бинтове глава той беше неузнаваемо изменен. Това, което беше останало от лявата му ръка, беше превързано и прикрепено на гърдите му. В червеникавата тъмнина видът му не предизвикваше доверие.

Уейън не успя да сдържи тръпката от страх по тялото си. Ако по някакви причини й се наложеше да вика за помощ в това отдалечено място, нямаше кой да я чуе.

Той се приближи и я докосна по рамото. Между бинтовете устните му се размърдаха.

— Бих искал да вървя с тебе, инспекторе — спокойно каза той. — Вървях след теб през цялото време. Там няма какво повече да правя.

— Защо си вървял след мене?

Лаур се отдръпна от него. Стори й се, че под маската от марля вижда усмивката му.

— Нещо не е наред — бавно произнесе Грег, прецеждайки думите през зъби.

Видя, че момичето не го беше разбрало, и добави:

— Имам предвид кораба. За нас това е краят. Светлината загасва. Усещам го с костите си. Разреши ми да дойда с тебе, Лаур, ако така… Да вървим, става горещо.

Тя мълчаливо тръгна напред. Уейън не знаеше съвсем точно защо, но очите й бяха пълни със сълзи. В края на краищата всички те се оказваха в еднакво неприятна ситуация.

Докато Марапер изпълняваше ритуалите си над трупа на Зак Дейт, Къмплейн обикаляше помещението, набелязвайки отбранителните му възможности. Ако от Земята дойдеха множество Гиганти, би трябвало да се отбраняват от тях именно оттук. Сега това беше най-важното. В едната от стените на камерата имаше едва забележима врата, която водеше към някакво съседно помещение. Къмплейн я отвори. Стаята беше малка и овална. Оттук можеше да се наблюдава какво става във великия космос. В тази стая на някакъв дюшек лежеше човек.

Това беше Боб Фармър.

Той беше чул през вентилационния отвор всичко, което бе станало от другата страна на вратата, и сега наблюдаваше със страх бившия си приятел. Учтивият разпит, който бяха започнали Скойт и неговите сътрудници, прекъснат от внезапното появяване на Гигантите на Носа, бе лишил Фармър от голяма част от кожата на раменете и от почти цялата му психическа устойчивост. В тази стая той трябваше да дочака аварийния кораб от Земята, а неговите спасители се завърнаха при Къртис.

Фармър беше съвсем сигурен, че само след миг ще се отправи на Дългото Пътешествие.

— Рой, не ме измъчвай! — помоли той. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Ще ти кажа неща, за които изобщо не би могъл да помислиш. Тогава няма да ти се иска да ме убиваш!

— Нямам търпение — грубовато заяви Къмплейн, — но ти ще дойдеш с мене в Съвета. Ще им разкажеш всичко лично. Мисля, че да слушам сам твоите уверения, е твърде опасно.

— Само не отново навътре в кораба, Рой, моля те! Това, което направиха с мене, ми е достатъчно. Няма да мога да понеса повече.

— Ставай! — рязко заповяда Къмплейн.

Той хвана Фармър за ръката, смъкна го от дюшека и го избута в камерата. След това потупа леко свещеника по тила.

— Трябваше отдавна да се откажеш от тези глупости, Марапер. Не можем да губим време. Трябва да доведем Скойт, Грег и другите тук, за да можем да нанесем удар на Гигантите, когато пристигнат от Земята.

Свещеникът се надигна с почервеняло лице и пооправи наметалото си, като едновременно го изтърси и от праха. През цялото време той се движеше така, че Къмплейн да се намира между него и Фармър, на когото той гледаше като на призрак.

— Мисля, че си прав — каза Марапер, като се обърна към Къмплейн. — Макар и като съвсем миролюбив човек предварително да скърбя за пролятата кръв, все пак трябва да се молим на Съзнанието това да е тяхната кръв, а не нашата!

Оставяйки старшия съветник да лежи там, където бе паднал, те избутаха Фармър от камерата в мръсния коридор и после към люка, през който бяха дошли. Приближавайки нататък, те чуваха някакъв все по-усилващ се шум. Пред отвора на люка и тримата спряха като вкаменени. В инспекционния тунел под краката им се движеше плътен шумящ поток от плъхове.

Очите им пробляскваха, отразявайки червената светлина на прожектора на Марапер, но плъховете не забавиха и за миг похода си към носовата част на кораба.

Малки и големи, сиви, пъстри и кафяви, те бяха устремени напред, подгонени от общ страх.

— Няма да можем да се спуснем там! — каза Къмплейн.

Само при мисълта какво може да се случи, нещо го преряза в стомаха. Плътната маса се движеше устремено с огромна скорост и нищо не беше в състояние да я спре. Като че ли плъховете щяха да плуват вечно под краката им.

— На кораба сигурно става нещо страшно — простена Фармър.

Всичкият му страх от доскорошните му приятели в миг потъна в тази поразителна космата река. Обстоятелствата отново ги обединяваха.

— В шкафа в шлюза има сандък с инструменти — каза той. — Там трябва да има дискотрион. С негова помощ ще успеем да си проправим път към централните части на кораба.

Те се върнаха там, откъдето бяха дошли току-що, и донесоха чанта, в която нещо дрънчеше. Фармър бързо отвори чантата и извади една ръчна атомна резачка с дисков накрайник. Пред очите им този инструмент направи с оглушително свистене една голяма безформена дупка.

Тримата с усилие се промушиха през отвора и тръгнаха инстинктивно към познатите им части на кораба. Отново се чуха удари, подобни на неритмично биене на сърце.

Това правеше такова впечатление, като че ли, докато те се намираха във въздушния шлюз, корабът бе оживял. Но явно разрушителите на Скойт продължаваха заниманията си.

С преминаването им напред въздухът ставаше все по-гъст.

Тъмнината се изпълваше с дим. Някакъв познат глас повика Къмплейн. Тримата завиха зад ъгъла и видяха момичето и Грег. Уейън се хвърли на врата на Къмплейн. Той набързо й разказа за случилите се неща, а момичето му съобщи за разрушенията в двадесетите отсеци. Тя все още не беше приключила разказа си, когато светлината избухна неочаквано ярко и угасна окончателно.

Угаснаха и контролните светлини. Силата на тежестта престана да действа и те увиснаха безпомощно във въздуха в пълен мрак.

От дълбочината на кораба, като от гърлото на огромен кит, се дочу глух рев и се понесе по металните му вътрешности. За първи път всички почувстваха как корабът трепна с целия си корпус.

— Корабът е обречен на гибел! — извика Фармър. — Тези идиоти продължават да го унищожават! Не трябва да се страхувате от Гигантите, когато пристигнат тук. Те ще дойдат само като спасителна експедиция, която напосоки ще търси овъглени тела.

— Никой не успя да убеди Роджър Скойт да се откаже от работата, която беше започнал — унило се съгласи Уейън.

— Господи! — каза Къмплейн. — Положението е безнадеждно!

— Няма нищо по-безнадеждно от човешкото съществувание — възрази Марапер. — Струва ми се, че командната кабина е най-безопасното място. Точно нататък смятам да тръгна, когато съм в състояние да стоя на краката си.

— Хубава мисъл, свети отче — произнесе Грег. — И на мене ми стигат толкова палежи. За Уейън това също ще бъде най-подходящото място.

— Командната кабина! — поде и Фармър. — Разбира се!

Къмплейн не каза нищо. Той мълчаливо се бе отказал от плана си да отведе Фармър в Съвета. За такова нещо вече беше твърде късно. В подобна ситуация нямаше надежда и за отблъскване на нападението на Гигантите.

Неуверено и невероятно бавно групата преодоля разстоянието от девет отсека, отделящо я от кръглата зала с унищожените пултове. Въпреки всичко накрая те се покачиха по стръмната стълба и се провряха през отвора, който бяха направили преди Къмплейн и Уейън.

— Интересно — произнесе Марапер. — Петима от нас напуснаха Кабините, за да достигнат точно това място, и в края на краищата трима от нас го постигнаха.

— Нямаме голяма полза от това — избоботи Къмплейн. — И досега не мога да разбера защо тръгнах с тебе, монахо…

— Не трябва да обяснява такива неща този, който е роден за ръководител — отбеляза скромно свещеникът.

— Да, точно тук ни е мястото — каза Фармър, малко поободрен.

Той прокара светлината на прожектора по цялото помещение, разглеждайки споените в една маса механизми.

— Разбити са само приборите за управление, а самото управление не е засегнато. Някъде тук има устройство, затварящо всички врати между отсеците. То е направено от същия метал като корпуса на кораба. Необходимо е много повече време, за да го повреди огънят. Само да успея да го намеря…

Той замахна във въздуха с атомната резачка, като че ли искаше да покаже какво се кани да направи, и започна да издирва необходимия му пулт.

— Можем да спасим кораба! — продължаваше той. — Има шансове това да ни се удаде, ако успеем да прекратим връзките между отсеците.

— По дяволите корабът! — развика се Марапер. — Не ни остава нищо друго, освен да се държим заедно, докато успеем да се измъкнем оттук.

— Вие няма да се измъкнете оттук! — отвърна категорично Фармър. — По-добре да разберете това навреме. Никой от нас не може да отиде на Земята. Това е едно безкрайно пътуване, полет, за който никога няма да има приземяване!…

Къмплейн се обърна към него рязко.

— Така ли мислиш? — попита с пресипнал, свит от напрежение глас.

— Не съм виновен аз — бързо отговори Фармър, почувствал някаква опасност. — Ситуацията е невероятно чудовищна. Тя е такава за всеки от вас. Корабът се намира на околоземна орбита и трябва да остане завинаги на нея. Така гласеше решението на Земното Правителство, когато беше създадено Малкото Куче за постоянен контрол на кораба.

Къмплейн гневно махна с ръка.

— Защо корабът трябва да остане тук? — умоляващо попита Уейън. — Това е толкова ужасно… Та нали ние сме хора от Земята. Страшното пътешествие до Процион и обратно е завършило, а ние по някакви непонятни причини все още го продължаваме. Не ми е ясно какво става на Земята, но нима хората не трябва да бъдат доволни от това, че ние сме се върнали? Щастливи? Възхитени?

— Когато корабът, или Голямото Куче, както на шега са го нарекли заради изпращането му до съзвездието Малко Куче, връщайки се от своето дълго пътешествие, най-после бил забелязан от телескопите, всеки жител на Земята е бил, както казахте, доволен, щастлив и възхитен.

Фармър замълча. Всичко това беше станало, преди да бъде роден, но той знаеше добре историческите факти.

— Към кораба били изпратени сигнали — продължи той, — но те останали без отговор. И все пак корабът се движел в посока към Земята. Това било съвсем необяснимо. Наистина ние вече сме били излезли от времето на технологичното развитие на цивилизацията, но земните жители много бързо реконструирали заводите и цяла флотилия от малки кораби потеглила към Голямото Куче. Те трябвало да установят какво се е случило на борда му. Скоростта на малките кораби била изравнена със скоростта на големия.

След това хората влезли в него и открили, че на кораба в резултат на далечна катастрофа цари Черен Век.

— Деветдневната зараза! — прошепна Уейън.

Учуден от това, че тя знае, Фармър кимна с глава.

— Не трябвало да се допусне корабът да продължи полета си — каза той, — защото по този начин би останал във вечно движение през галактическата нощ. Командната кабина била намерена в същото състояние, в което я виждате сега. Унищожена е, най-вероятно, от някакъв луд преди много поколения. Изключили двигателите, като прекъснали източника им на захранване, а самият кораб бил въведен на орбита около Земята. За буксир послужили малките кораби с гравитационни двигатели.

— Но защо нас са ни оставили на борда? — попита Къмплейн. — Защо не са ни взели на Земята, когато корабът е бил вече на орбита? Лаур, наистина това е отвратително, нечовешко!

Фармър поклати енергично глава.

— Нечовешко е било именно на кораба — каза той. — Разбирате ли, тези от екипажа, които са преживели епидемията, са се изменили физиологично. Новата белтъчина, прониквайки във всички клетки, е ускорила метаболизма.

Това ускорение е било незначително, но се е увеличавало с всяко поколение. Сега вие живеете четири пъти по-бързо, отколкото би трябвало.

Докато говореше това, в него се събуждаше огромно състрадание, но лицата на останалите все още бяха изпълнени с недоверие.

— Ти лъжеш, за да ни изплашиш — заяви Грег. Очите му святкаха между бинтовете.

— Аз не лъжа — каза Фармър. — Вместо нормалните за човека осемдесет години вие живеете само двадесет. Коефициентът на ускорение не се разпределя нормално във вашия живот. Вие твърде бързо се развивате като деца, а след нормалния период на зрелост старостта идва изведнъж.

— Но ние бихме открили това глупаво ускорение!… — застена Марапер.

— Не — възрази Фармър. — Не е било възможно да го откриете. Макар около вас да е пълно с признаци за това, вие не можете да ги забележите, защото нямате никаква база за сравнение. Например вие възприемате като нормално явление това, че един от четирите ваши цикъла сън-реалност е тъмен. Живеейки четири пъти по-бързо, вие не можете да забележите, че четири ваши дни, или цикли, представляват един наш ден. Когато корабът е бил все още в пълна изправност по пътя към Процион, от полунощ до шест часа сутринта светлината се е изключвала автоматично. Целта е била да се създаде впечатление, че е настъпила нощта. Това също е давало възможност на екипажа да поправя някои дребни повреди, които не могат да се избегнат. И този малък шестчасов интервал за вас представлява пълен ден.

Изведнъж те започнаха да разбират.

Странно, но на тях им се стори, че това разбиране не идва отвън, като някакъв митичен образ на досега скриваната истина. Фармър почувства огромно удоволствие от това, че може да разкаже всичко, дори най-неприятните неща. Можеше да го разкаже на тях, на тези, които го измъчваха. Желаейки да им покаже колко малко всъщност заслужават те, той продължи:

— Ето защо ние, истинските земляни, ви наричаме по между си „бързаци“. Вие просто живеете толкова бързо, че на нас ни се завива свят. Но това не е всичко! Представете си този огромен кораб, който продължава автоматично да функционира, макар и никой да не го управлява. Той ви осигурява всичко, с изключение на това, което не може, т.е. светлина, въздух, витамини, слънчеви лъчи. Затова вие от поколение на поколение сте ставали все по-дребни. Природата сама регулира подобни въпроси и в този случай просто е решила да спести човешкия материал. Други неща, като например браковете вътре в дадено затворено общество, са ви изменили дотолкова, че се наложи в края на краищата да ви признаем за съвсем различна раса. Фактически вие сте толкова приспособени към вашата среда, че аз се съмнявам, че бихте могли да оживеете на Земята.

Сега те вече знаеха всичко. Страшната истина се разкри пред тях с цялата си яснота. Фармър се обърна, за да не гледа мъртвешките им лица. Той се срамуваше от своя триумф. Зае се с издирването на командния пулт, намери го и в глухо мълчание започна да отваря почернялата му обвивка с помощта на резачката.

— Значи ние не сме хора — с огромна мъка в гласа произнесе Къмплейн. Всъщност той говореше на самия себе си. — Ти съвсем ясно ни го каза. Нашите дела, надежди, страдания, любов — тях въобще не ги е имало. Ние сме само дребни, забавни, нервно подскачащи механични играчки, кукли с химично задвижване. О, Господи!…

Той замълча и тогава всички чуха шума. Това беше същият звук, който бяха чули в инспекционния тунел. Милиони плъхове в неудържим поток се движеха по кораба.

— Те идват към нас — изпищя Фармър. — Приближават се, а ние сме в задънена улица! Те ще ни изядат, ще ни разкъсат на парчета!

Внезапно той със страшно усилие изви настрани облицовката на пулта с голи ръце. Под нея имаше осемдесет и четири оголени кабела. С помощта на инструмента Фармър бързо съедини кабелите по двойки, озарен от хиляди искри. Корабът едва забележимо трепна и страшният звук на приближаваща се армия от гризачи изведнъж изчезна. В този миг отсеците бяха изолирани един от друг. Металните прегради, които ги съединяваха, бяха плътно затворени, прекъсвайки всякаква връзка.

Дишайки тежко, Фармър се строполи на пулта. Успя, но буквално в последната секунда. При мисълта за това, колко близо беше до страшната смърт, започна да му се гади.

— Погледнете го! — иронично възкликна Грег, като посочи със здравата си ръка Фармър. — Не беше прав, като говореше за нас тези неща. Ние с нищо не сме по-лоши от него, даже напротив. Та той е съвсем зелен от страх.

Той се приближи към Фармър със свит юмрук. Марапер вървеше след него, като изваждаше ножа си.

— Някой трябва да заплати за това чудовищно зло — произнесе свещеникът през зъби. — И това ще бъдеш ти, Фармър. Като разплата за страданията на двадесет и три поколения ти ще се отправиш на Дългото Пътешествие. Това ще бъде достойна постъпка.

Фармър безсилно изпусна резачката от ръцете си, неспособен дори да се съпротивлява. Той мълчеше и стоеше, без да мърда, като че ли беше изцяло съгласен със свещеника. Марапер и Грег бързо се приближаваха към него, а Уейън и Къмплейн стояха отзад като вкаменени. В момента, в който Марапер вдигна ножа си за удар, огромният купол, под който те се намираха, се изпълни със силен скърцащ звук.

Капаците, затворени още по времето на капитан Грегъри Къмплейн, по необясними причини се разтвориха, откривайки огромните прозорци. Три четвърти от обкръжаващия ги купол сега бяха заети от панорамата на космическото пространство. Самата вселена ги гледаше през прозрачната броня.

От едната страна на кораба яростно светеше Слънцето, а от другата се забелязваше мекото сияние на Земята и Луната.

— Как стана това? — тихо попита Уейън, когато замлъкна последното ехо от шума на отварящите се капаци.

Те се спогледаха неуверено. За известно време нищо друго не се раздвижи. С глуповато изражение на лицето Марапер скри ножа си в джоба. Гледката беше твърде великолепна, за да се цапа с кръв. Дори и Грег се отмести от Фармър. Заливаха ги чистите потоци на слънчевата светлина. Накрая Фармър възвърна гласа си:

— Всичко ще бъде наред — спокойно произнесе той. — Не се страхувайте. Малкото Куче ще изпрати кораб. Огънят ще бъде потушен, плъховете ще бъдат унищожени и всичко ще се върне по местата си. Отново ще отворим вратите между отсеците и вие ще можете да живеете така, както и преди.

— Никога! — каза Уейън. — Някои от нас са посветили живота си на това, да се измъкнем от тази гробница. Ние по-скоро ще умрем, отколкото да останем тук.

— Точно от това се страхувах — каза Фармър тихо, като че ли на себе си. — Предвиждахме, че все някога ще дойде този ден. И по-рано много от вас откриваха различни тайни, но винаги успявахме навреме да ги накараме да мълчат. Какво пък, може да ви се отдаде да се адаптирате на Земята, както някои ваши деца, но ние винаги…

— „Ние“! — изкрещя Уейън. — Постоянно казваш „ние“. А всъщност ти си само един Чужд, съюзник на Гигантите. Какво те свързва с истинските хора На Земята?

Фармър се разсмя и този смях беше тъжен.

— Чуждите и Гигантите са истински хора — каза той. — Когато Голямото Куче е било въведено на орбита, ние, земляните, сме си давали сметка каква отговорност поемаме. На първо време вие сте се нуждаели от лекари и учители. Необходими са били и свещеници за противодействие на кошмарните предразсъдъци на вашата Наука, която обаче, независимо от своята мерзост, ви е помагала в някаква степен да оживеете. Имало е, разбира се, и трудности. Лекарите и всички останали хора не можели просто да дойдат през шлюзовите камери и да се смесят с вас, макар и поради гъстата растителност и инспекционните тунели това да е било възможно. Най-напред е трябвало да преминат известен стаж в института Малко Куче, за да се научат да се движат и говорят колкото може по-бързо, да спят малко, с две думи — да живеят като „бързаци“. Освен това трябвало да се приучат да понасят страшната миризма, разнасяща се из целия кораб. Разбира се, всички те трябвало да бъдат с много нисък ръст, защото никой от вас не превишава пет фута. Много от тях вие сте познавали и сте обичали. Например доктор Линдси или художникът Мелър. Те и двамата бяха земляни, живеещи в Кабините. Те бяха Чужди и в същото време ваши приятели.

— А ти? — запита Къмплейн.

Той махна с ръка край лицето си, прогонвайки някакъв нахален молец.

— Аз съм антрополог — отвърна Фармър. — Освен с изследванията си се занимавах и с разпространяване на знания на кораба. Такива като мене тук има много. Това всъщност е единствена по рода си възможност за изследване на механизмите на въздействие на затворената среда върху личността на човека. По този начин ние успяхме да научим значително повече за човека и цивилизацията, от колкото ако бяхме работили много векове на Земята. Зак Дейт беше тук ръководител на всички, както вие ни наричате, Чужди. Нормалното време, отделяно от нас за работа на територията на кораба, е две години. Моето пребиваване беше към края си. Аз не мога повече да оставам тук, време е да се връщам вкъщи, за да пиша труд за това, как бях Чужд на кораба.

Престоят тук е изключително полезен. Наистина, това е уморително, но, общо взето, не е твърде опасно, освен ако не попаднеш в ръцете на такъв човек като магистър Скойт. Зак Дейт много обичаше „бързаците“, обичаше вас. Той остана на кораба много по-дълго време, отколкото трябваше, за да се бори за подобряване на условията на вашия живот. Той искаше да помогне за това, начинът на мислене на Носарите да се приближи до нормалния. В това Зак Дейт имаше огромни постижения. Впрочем вие сами можете да се убедите, като сравните условията за живот на Носарите с тези, характерни за племената, живеещи в Джунглите. Дейт беше изключителен човек. Може би, когато завърша своята работа, ще напиша неговата биография…

Къмплейн се почувства неловко. Изведнъж си припомни сцената, в която те с Марапер хладнокръвно убиха стария съветник.

— А Гигантите какви са? Просто високи хора ли? — попита той, стараейки се да смени темата.

— Не високи, а нормални — отговори Фармър. — Това означава високи шест фута и повече. За тяхната работа не беше необходимо да се подбират ниски хора. За разлика от Чуждите, те не трябваше да се появяват пред вас. Това беше технически персонал, който се беше появил тук от времето на въвеждане на кораба на околоземна орбита. Тези хора тайно промениха кораба така, че той да стане по-удобен за вас, за вашите условия на живот. Те преградиха командното отделение, за да го предпазят от това, някой от вас да проникне там и да реши да се позабавлява, макар ние винаги да сме се старали да ви внушаваме, че вие се намирате на движещ се в пространството кораб. В задълженията на техническия персонал влизаше и унищожаването на всичко, намерено от вас, което би могло да доведе до нещастни случаи. Основната им работа обаче беше поддръжката. Те поправяха водопроводите, вентилацията и всичко останало. Нали си спомняш, Рой, как срещна Джек Рендъл и Джон Ендрюс, когато те отстраняваха течовете в плувния басейн. Разбира се, в рамките на възможното те унищожаваха и плъховете, но това не е никак просто, тъй като тези гризачи са твърде хитри същества. Много видове са се изменили коренно от времето на отлитането към Процион. Сега, когато повечето от плъховете се намират между преградените отсеци, ще ги унищожим с един замах. Пръстените, които носим, представляват аналози на ключовете, използвани от техническия персонал още когато корабът се е движел. Тези ключове и инспекционните тунели, през които можеше спокойно да се влиза и излиза, ни позволяваха да живеем заедно с вас. Ние имахме на кораба тайно скривалище, където от време на време можехме да отидем, за да си починем, да хапнем нещо и да се изкъпем. Там най-вероятно сега умира Къртис, ако не го е спасило затварянето на връзките между отсеците. Къртис за съжаление не е от тези хора, които носят сериозна полза с ръководството си. Той е твърде нервен и непоследователен за това. Под негово ръководство дисциплината отслабна, допуснаха се малки грешки. Нещастникът, когото рани Грег и му отне поялника, работеше в Джунглите сам, а не в двойка, както предписват инструкциите. Това беше една от грешките на Къртис. Независимо от това аз се надявам, че той все някак ще се измъкне от тази ситуация.

— Това означава, че всички вие просто сте ни пазили! Не сте искали да ни плашите, така ли? — лукаво попита Грег.

— Не, разбира се. Нашите инструкции изключително строго забраняват да се убиват „бързаци“. Никой от нас нямаше в себе си постоянно оръжие. Легендата, че Чуждите се появяват от само себе си от остатъците на загниващите водорасли, е само едно детско суеверие на жителите на кораба. Ние не искахме да ви притесняваме. Нашата единствена цел беше да ви помагаме.

Грег се разсмя.

— Разбрах всичко — каза той. — Вие сте били само грижливи бавачки за нас, палавите деца, така ли? А не сте ли помисляли за това, че докато вие така сте се грижели за нас и сте провеждали всичките си изследвания, ние сме вървели през ада? Погледни ме! Погледни нещастния ми приятел и онези скитници, които ми се подчиняваха! Не забравяй и за тези, които по рождение бяха така деформирани, че ги убивахме от жалост, когато ги срещнехме в Джунглите. Нека направим сметката: двадесет и три минус седем. Позволили сте на шестнадесет поколения да живеят и умират тук, толкова близо до Земята, допуснали сте да ни се струпат всички мъки, за които може да се помисли. И за всичко това смятате, че сте заслужили награда?!

— Не си ме разбрал правилно! — извика Фармър. — Кажи му, Къмплейн! Нали ви обясних, че целият ви живот е ускорен! Продължителността на живота на едно ваше поколение е толкова малка, че са се сменили двадесет, преди Голямото Куче да бъде открито и въведено на околоземна орбита. Кълна ви се, че този ваш основен проблем непрекъснато се изследва в лабораториите на Малкото Куче. Всеки момент може да бъде създадено средство, което след вкарването в кръвта вида разруши пептидната връзка на чуждата белтъчина във вашите клетки. И тогава вие ще бъдете свободни. Дори сега…

Той внезапно млъкна, загледан напрегнато и с учудване в една точка.

Всички погледнаха нататък. Дори Грег се обърна. От отвора на един от разрушените пултове към ослепителната светлина се издигаше струйка дим.

— Пожар! — простена Фармър.

— Дреболия! — отвърна Къмплейн.

Той се приближи до бързо увеличаващия се облак. Това не беше дим. Това бяха неизброими пълчища молци. На огромни кълбета те влитаха под купола, насочвайки се към Слънцето. След първата вълна от малки насекоми започнаха да се появяват и едри екземпляри, промъкващи се трудно през отвора на пулта. Безбройните рояци, които винаги летяха пред своите съюзници — плъховете, — бяха проникнали в отсека на командната кабина, преди там да се появят гризачите. Сега се измъкваха на свобода във все по-нарастващи количества.

Марапер грабна парализатора и започна да ги унищожава още с появяването им.

Хората бяха обхванати от странното усещане, че от роящите се облаци мутанти до тях достигат някакви незавършени фрагменти от мисли. Марапер спря да стреля и насекомите се появиха отново като още по-гъста мъгла. Някъде под плотовете на електронните пултове се чу трясък от късо съединение. Насекомите бяха запълнили пространството между проводниците.

— Могат ли да причинят някаква сериозна повреда? — попита Уейън.

Къмплейн недоумяващо разтърси глава. През цялото време той се бореше със странното усещане, че пространството около мозъка му е запълнено с памук.

— Помощта се приближава! — с облекчение произнесе Фармър.

Той посочи нещо с пръст. На фона на родната му планета някаква малка, почти незабележима светлинка се приближаваше към кораба.

Уейън почувства някакво ужасно замайване. Погледна навън през прозрачните стени на купола. От висотата на командната кабина нейният поглед обхващаше целия кораб. Ясно се различаваше неговият люспест гръб.

Подчинявайки се на някакъв неясен импулс, тя се оттласна с крак. В следващия момент се оказа в горния край на купола, откъдето гледката беше още по-величествена. До нея плуваше Къмплейн. След минута двамата се заловиха за един от събраните на ролка капаци.

Изведнъж те се досетиха, че най-вероятно молците случайно са включили механизма за отваряне на капаците на прозорците, докато са търсили пътя към командната зала. Сега те трептяха наоколо, изпълвайки хората с надежда.

Уейън погледна тъжно към Земята. Видът на планетата й подейства като зъбобол и тя веднага извърна глава.

— Като си помисля само, че те сега идват от Земята, за да ни откъснат завинаги от Слънцето!…

— Няма да направят това. Мисля, че няма да могат — тихо каза Къмплейн. — Фармър е глупак, нищо не разбира. Когато дойдат земляните, ще видят, че ние сме заслужили правото на свобода, правото на живот на Земята. Та те не са чудовища, иначе не биха полагали толкова много усилия за нас. Те ще разберат, че ние сме готови по-скоро да умрем, отколкото да живеем тук.

Някъде от долу до тях достигна грохотът на взрив. В залата се разлетяха парчета от металните плотове на таблата заедно с множество мъртви молци и дим. Уейън и Къмплейн погледнаха надолу и видяха как Грег и Фармър отскачат настрани, за да избегнат опасността. Свещеникът бавно ги последва, като се стараеше едновременно да запази спокойствие и да се избави от собственото си наметало, преметнато през главата му от завихрянето на въздуха.

Следващият взрив изхвърли нов фонтан насекоми, между които помръдваха и някои, останали живи. Като се съди по всичко, имаше опасност командната кабина да потъне изцяло във вълни от молци. След втория взрив някъде от недрата на кораба започна бавно да нараства тежък грохот, като че ли символизиращ многовековната агония на звездолета. Звукът приближаваше и ставаше все по-силен.

Къмплейн усети как тялото му започна да трепти в ритъма на това страшно пулсиране.

Уейън мълчаливо показа с ръка външната обвивка на кораба. По дължината на целия корпус започнаха да се появяват напречни пукнатини. След дълъг живот Голямото Куче накрая умираше и тътенът, който се чуваше, беше неговият предсмъртен вик.

— Това е предпазният блок за безопасност! — извика Фармър.

Гласът му достигна до тях някак си отдалеч.

— Молците са включили блока за безопасност. Сега корабът се разпада на отделни отсеци!…

Това беше ясно за всички. Пукнатините, появили се по изящното тяло на кораба, се превърнаха в процепи, които след малко станаха част от космическото пространство. Корабът вече не съществуваше! Останаха само осемдесет и четири огромни монети, които се смаляваха и смаляваха при движението си в различните посоки, в които ги беше изпратило устройството за разпадане. Всяка от тези монети представляваше един отсек от кораба — отделен изолиран свят, приличащ на спасителен пояс в безбрежния океан от тъмнина, движещ се плавно около Земята със случаен брой хора, животни и водорасли във вътрешността си.

— Това разпадане е окончателно и никой сега вече не би могъл да възстанови нашия свят. Те нямат друг изход. Ще бъдат принудени да ни вземат на Земята — каза Уейън със слаб глас.

Тя погледна към Къмплейн, стараейки се по женски да предвиди какво ги очаква.

Момичето опита да си представи всички трудности, които щяха да съпътстват приспособяването им към съвсем новите условия за живот на Земята.

„Ситуацията е такава, като че ли всеки от нас току-що се е родил“ — помисли си тя, като гледаше станалото внезапно сериозно лице на Къмплейн.

Те двамата си приличаха напълно. Никой от тях не знаеше какво точно иска. Но сега най-после щяха да имат възможност да го разберат.