Брайън Олдис
Краят на мрака (14) (Нон-стоп)

II

— Ние трябва по някакъв начин да се измъкнем от кораба — прошепна Уейън.

Очите й бяха затворени, а тъмнокосата й глава спокойно лежеше на възглавницата. Къмплейн тихо излезе от стаята. Беше сигурен, че въпреки големия шум отвън момичето ще заспи, преди още той да е затворил вратата зад себе си. В коридора се спря и известно време стоя в нерешителност. Чудеше се не е ли време вече Скойт и Съветът да си поблъскат главите над новината, че командната кабина е намерена, но е съвсем разбита. Малко пообъркан, той поглаждаше с пръсти затъкнатия в колана топлинен излъчвател, а мислите му се понесоха към по-лични проблеми. Къмплейн не можеше да не си даде вече сметка какво е мястото му в обкръжаващия го свят. Той просто плуваше по вълните на случайността, без да знае какво да очаква от живота. Най-близките му хора имаха пред себе си конкретни цели. Марапер не се интересуваше от нищо друго, освен от властта. За Скойт бяха достатъчни проблемите, възникващи пред него сами по себе си през цялото време. Неговата любима Лаур се стремеше на всяка цена да се освободи от съществуващите тук ужасни условия. А той? Той искаше нея, наистина, но имаше и още нещо. Нещо, което си беше обещал още като дете, но което досега не можеше да открие, нито даже да изрази с думи. Нещо твърде огромно, за да може да си го представи.

— Кой е там? — трепна той, чувайки нечии стъпки.

Слабата светлина на контролните лампи осветяваше фигурата на висок мъж с бели дрехи. Това беше предизвикващ уважение човек, говорещ с уверен, бавен глас.

— Не се страхувай. Аз съм съветникът Зак Дейт — произнесе мъжът. — А ти си Рой Къмплейн, ловецът от Джунглите, нали?

Къмплейн се вгледа в опечаленото лице и побелелите коси и инстинктивно усети, че този човек му харесва. Инстинктът не винаги е противоположност на разсъдъка.

— Да, това съм аз.

— Твоят свещеник Марапер се изказа много ласкаво за тебе.

— И какво от това?

Марапер понякога правеше съвсем случайно нещо хубаво, но като правило — само когато има полза от това.

Зак Дейт се смути малко и реши да смени темата.

— Струва ми се, че знаеш нещо за тази дупка, която виждам в стената на коридора.

Той показа отвора, който Къмплейн и Уейън бяха направили в стаята на момичето.

— Разбира се, зная. Тази дупка беше направена с помощта на ето това оръжие — каза Къмплейн.

Той показа излъчвателя на съветника, опитвайки се да прецени какво ще последва от това.

— Казвал ли си на някого, че притежаваш това нещо?

— Не, за него знае само Лаур, инспектор Уейън, но тя сега спи.

— Длъжен беше да го предадеш на Съвета и той да реши какво да прави с него — ласкаво отбеляза Зак Дейт. — Би трябвало това да ти е ясно. А не искаш ли да се разходим заедно до моята стая и там да ми разкажеш всичко? Ти сигурно разбираш колко опасно може да бъде това оръжие в неподходящи ръце.

Гласът на стария съветник прозвуча така заповедно, че когато той се обърна и тръгна по коридора, Къмплейн го последва без желание, но и без протест.

Двамата се спуснаха по стълбата на следващия етаж и преминаха пет отсека, докато стигнат до стаята на съветника. Тук беше тихо, спокойно и тъмно.

Зак Дейт извади обикновен магнитен ключ, отвори някаква врата и застана до нея, като пропусна Къмплейн напред. Той едва беше преминал, когато вратата се затвори след него. Това беше капан!

Къмплейн се хвърли към вратата с яростта на див звяр, но твърде късно! Опитът му да я твори остана абсолютно безрезултатен.

А топлинният излъчвател, с помощта на който можеше да се освободи, в момента се намираше в ръцете на Зак Дейт. Кипейки от ярост, той включи прожектора си и огледа помещението. Съдейки по дебелия слой прах, това беше отдавна неизползвана спалня. Както и всички останали подобни стаи на кораба, тя беше съвсем лишена от индивидуалност. Мебелировката беше спартанска.

Къмплейн грабна един стол и го разби в заключената врата. Това върна яснотата на мисълта му. Пред очите му се върна сцената, в която наблюдаваше заедно с Уейън как Скойт оставя Фармър сам в съседната стая. Тогава Фармър се беше качил на масата и се опитваше да достигне вентилационната решетка на тавана. Най-вероятно той търсеше там път за бягство. Ако и той самият опита като него… Той придвижи леглото в средата на стаята, постави върху него едно шкафче и бързо се покачи отгоре, за да провери решетката. Тя беше точно такава, както и всички останали на кораба — квадрат със стена три фута и тънки пръчки, между които едва би могъл да провре пръстите си. На светлината на прожектора се виждаше, че решетката е покрита с дебел слой мръсотия. През нея почти не проникваше въздух в стаята.

Къмплейн дръпна силно решетката към себе си, но тя не помръдна. А трябваше да се отдели! Фармър не се беше катерил по масата и протягал ръце само от някакъв внезапен порив за физически упражнения. Ако можеха да се отварят решетките, би станало ясно и защо изчезваха заловените от Скойт Чужди от добре охраняваните помещения. Къмплейн пъхна пръстите си в отворите на решетката и започна да опипва вътрешната й повърхност. Трепереше от страх и надежда.

Не след дълго единият му пръст напипа някаква кукичка. Къмплейн я отмести. Същите ключалки имаше и на останалите три страни на решетката. Той с нетърпение ги освободи една след друга. Сега вече успя спокойно да отмести решетката и като я обърна настрани, я постави внимателно на леглото. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Къмплейн се хвана за краищата на отвора и се надигна. Там горе беше много тясно. Той се надяваше, че ще се окаже в инспекционния тунел, но това беше някаква вентилационна камера. След като се огледа, разбра, че вентилационната тръба сигурно преминава през странното междуетажно пространство, което бе пълно с проводници и тръби. Къмплейн загаси прожектора и се вгледа напрегнато пред себе си, без да обръща внимание на духащия срещу него вятър. Слаба светлина проникваше в тръбата от някаква подобна решетка. Придвижвайки се трудно, като тапа в гърлото на бутилка, той запълзя напред към светлината.

Гледаше отгоре стаята на Зак Дейт. Съветникът беше сам и говореше в някакъв апарат. Високият шкаф, който сега беше поставен в средата на стаята, имаше някакво прикрито пространство, в което стоеше тайнственият апарат. Къмплейн беше толкова поразен от необикновената гледка, че отначало дори не чуваше какво говори Зак Дейт. Неочаквано до слуха му достигнаха думите на съветника:

— Ловецът на име Къмплейн ни създава много проблеми — говореше в апарата Зак Дейт. — Спомняте ли си, че Ендрюс, един от вашите хора, преди две седмици беше загубил поялника си? По някакъв начин той беше попаднал в ръцете на Къмплейн. Разбрах това, когато видях отвора, направен с него на стената на едно помещение в „Отсек 22“ — стаята на инспектор Уейън. Хей, Къртис, чувате ли ме? Днес връзката е по-лоша от друг път.

Дейт млъкна, а на другия край на линията се чу нечий глас. Къртис!

Къмплейн с усилие се удържа да не извика.

Това беше името на Гиганта, ръководещ бандата, която го похити. Наблюдавайки отгоре, Къмплейн изведнъж забеляза на ръката на съветника компрометиращия пръстен с осмоъгълен камък. Трескаво се опитваше да съобрази в каква верига от интриги се е оказал въвлечен ненадейно.

Дейт отново заговори.

— Имах възможност да се промъкна в стаята на инспектор Уейън, докато продължаваше неразборията в силовия сектор, замислена от вас. Там намерих още нещо, което беше попаднало в техните ръце. Това е един дневник, за съществуването на който не знаехме. Той е написан от първия ръководител на кораба в обратния му път от Процион. В този дневник е написано много повече, отколкото трябва да знаят сегашните жители на кораба. Това може да породи много въпроси от тяхна страна. Случайно ми се отдаде възможност да взема и дневника, и поялника… Благодаря. За наше щастие никой друг, освен Къмплейн и онова момиче Уейън, не си дава сметка колко ценни са тези предмети. Разбира се, известно ми е категоричното становище на Малкото Куче по въпроса за неприкосновеността на корабните жители. Но те не са тук и не се налага да се занимават с всички наши проблеми. Ако искат и занапред да запазят скъпоценната си тайна, има само едно просто решение. Аз затворих Къмплейн в съседното помещение. Не със сила, разбира се. Той сам влезе в капана като невинно дете. В момента Уейън спи в стаята си. И така, Къртис, моля за вашето съгласие за умъртвяването на Къмплейн и Уейън. Естествено, за мене това е също крайно неприятно, но това е единственият начин за запазване на статуквото. Аз лично съм готов да направя това още сега, докато не е станало много късно.

Зак Дейт замълча и на изпънатото му лице се появи израз на нетърпение.

— Нямаме време за разговор с Малкото Куче.

Той явно прекъсна събеседника си.

— Те твърде много обмислят, Къртис. Тук вие сте ръководител и на мене ми е необходимо само вашето съгласие… Да, това е вече по-добре. Да, струва ми се, че така трябва да постъпим… Надявам се, вие не смятате, че това ми доставя удоволствие. Ще пусна газ във вентилационните отвори в стаите им, както вече сме правили в подобни случаи. В края на краищата ние знаем, че това е абсолютно безболезнено.

Съветникът изключи апарата и върна шкафа на мястото му. Известно време той стоя замислен, гризейки ноктите си, а лицето му изразяваше недоволство. Дейт отвори шкафа, извади оттам някакъв дълъг цилиндър и внимателно погледна към решетката на тавана.

Изстрелът от парализатора на Къмплейн попадна право в гърдите му и той се строполи на земята без звук.

Известно време Къмплейн лежеше неподвижно, като се опитваше да се ориентира в ситуацията.

Към реалността го върна отвратителното усещане, като че ли някакво чуждо мислене се опитва да се слее с неговите собствени мисли. Това му се струваше така, сякаш покрит с гъсти косми език облизваше мозъка му. Той бързо включи прожектора. Пред самото му лице висеше голям молец. Размахът на крилата му достигаше почти пет дюйма, а изпъкналите му очи отразяваха светлината като две нажежени глави на гвоздеи. С отвращение замахна с ръка, но не уцели. Молецът бързо отлетя в дълбочината на вентилационния канал. Къмплейн си спомни и за другия молец в Джунглите, от който бяха останали същите неприятни отпечатъци в мозъка му. Способностите, които притежават зайците, сигурно бяха характерни и за молците, но в значително по-малка степен. Изглежда плъховете ги разбираха. А може би ята молци изпълняваха задълженията на въздушен патрул за ордите на плъховете?

Тази мисъл го порази повече, отколкото дори смъртната му присъда, произнесена от Дейт.

Изпотен от страх, Къмплейн бързо откачи четирите кукички, удържащи решетката, постави я настрани и се спусна в стаята на съветника. След това издърпа масата и върна решетката на мястото й. Едва сега се почувства в безопасност.

Парализаторът на Къмплейн беше установен на половин мощност и Зак Дейт беше жив. Беше получил обаче достатъчно силен шок, за да се намира известно време в безсъзнание. Изглеждаше безопасен и даже мил така, както лежеше на пода с паднала на безкръвното му лице коса. Без да изпитва никакви угризения на съвестта, Къмплейн взе ключовете на съветника, пъхна топлинния излъчвател в пояса си, отвори вратата и тръгна към коридора, който тънеше в тъмнина. В последния момент той се поспря и насочи лъча на прожектора към вентилационната решетка.

Малки розови лапи се бяха вкопчили в пръчките на решетката, а дузина дребни муцунки го гледаха с ненавист надолу. Къмплейн усети как косата му се изправя. Отправи нататък един изстрел с парализатора. Блясъкът на малките очички веднага изчезна и розовите лапи пуснаха решетката.

Писъкът, който още дълго време се чуваше в коридора, подсказа на Къмплейн, че ще му се наложи да се справя с още много подобни засади.

Вървейки внимателно по коридора, той обмисляше създалата се ситуация. В едно той беше съвсем сигурен: ролята, която съветник Дейт играеше в цялата тази работа. Беше сигурен и в това, че никой не трябва да знае какво беше говорил съветникът чрез странния апарат на Къртис (къде всъщност можеше да се намира този Къртис), докато не обсъди всичко подробно с Уейън. В този момент Къмплейн не беше в състояние да различи кой е на тяхна страна и кой не.

— А ако и Уейън… — започна той на глас.

Веднага отхвърли тази страшна мисъл. В определени моменти подозрителността се превръщаше в безумие. Някаква подробност тревожеше Къмплейн, макар и той да не можеше точно да формулира в какво се състои тя. Нещо, свързано с освобождаването на Фармър. Не, това можеше да почака. Сега той искаше да бъде хладнокръвен и трезвомислещ. С всичко останало можеше да се занимава после. Но най-напред трябваше да предаде топлинния излъчвател, или поялника, както го нарече Дейт, на някого, на когото ще бъде най-полезен. Магистър Скойт. Да, Скойт е точно човекът, който му е необходим. Сега той се намираше в центъра на най-бурните действия.

Преградите между Носа и Джунглите бяха разрушени. Изпотени мъже разглобяваха барикадите, вдъхновени от процеса на разрушаване.

— Махнете ги! — викаше Скойт. — Ние мислехме, че те ни защитават от враговете. Оказа се обаче, че границата може да бъде навсякъде и тези барикади нямат никаква стойност.

През отворените и разчистени входове преминаваше армията на Грег. Окъсани и мръсни мъже, жени и хермафродити, здрави и ранени, ходещи и пренасяни на носилки, всички те развълнувано се присъединяваха към Носарите, които ги наблюдаваха любопитно. Досегашните жители на Джунглите носеха със себе си вързопи, бохчи, загърнати одеяла, кошници и какво ли не още. Някои от тях дърпаха неугледни шейни, които само им пречеха да се провират през храсталаците. Една жена превозваше цялата си покъщнина на гърба на изтощена овца. Заедно с хората се появиха и черните комари на Джунглите. Приятната възбуда на Носарите беше толкова голяма, че те непрекъснато сърдечно аплодираха и се усмихваха на вливащата се към тях река от нечистотии. Легионите дрипльовци отговаряха с дружелюбно помахване с ръка. Бяха оставили Рафъри в Джунглите. Той беше толкова близо до смъртта, че нямаше никакъв смисъл да се затрудняват допълнително с пренасянето му на Носа.

Едно нещо за новодошлите можеше да се каже със сигурност. Изгнаниците от Джунглите, голяма част от които бяха пострадали от плъховете, бяха решително готови да се сражават. Мъжете държаха винаги под ръка парализаторите, ножовете и самоделните си копия.

Самият Грег и неговите не особено симпатични помощници се съвещаваха със Скойт и съветниците му при закрити врати.

Къмплейн безцеремонно нахълта в стаята. Той беше изключително уверен в себе си и тази увереност изобщо не намаля от сърдитите възгласи при появяването му.

— Аз дойдох, за да ви помогна — каза той, обърнат към Скойт като към явен ръководител. — Донесох ви две неща. Първото е една информация. Ние открихме, че на всеки етаж и във всеки отсек има люкове. Но това е само единият от пътищата, които могат да ползват Чуждите и Гигантите. Освен това те разполагат и с удобни изходи във всяко помещение.

Той скочи на масата и продемонстрира как се отделя решетката от вентилационния отвор на тавана.

— Ще ви се наложи да охранявате и тях, магистре.

Неочаквано измъчващата го загадка, свързана с бягството на Фармър, се проясни.

— Горе също може би има помещения, до които засега нямаме достъп. Трябва да си изясним, разбира се, какво има в тях.

— Но нали аз ти казах, такива места има със стотици — промърмори Грег.

— Мисля, че все пак си струва да проверим това твърдение — каза съветник Раскин.

— Да допуснем, че си прав, Къмплейн — прекъсна ги Скойт. — Но ако решетката е затрупана, как можем да я преодолеем и да продължим нататък?

— Ето така — отвърна Къмплейн.

Той насочи топлинния излъчвател към близката стена и го придвижи хоризонтално. Стената започна да се поддава на силата на топлината. Когато се появи неравномерен полукръгъл отвор, Къмплейн изключи излъчвателя. Погледна очакващо към останалите. Няколко минути всички мълчаха.

— Господи! — изхриптя накрая Грег. — Значи това, което аз ти подарих…

— Да. Точно така би трябвало да се използва. Това не е оръжие, както мислеше ти, а само излъчвател на топлина.

Скойт се надигна. Мускулите на скулите му бяха ясно очертани.

— Отиваме в „Отсек 21“ — разпореди се той. — Пенгуъм, нека твоите хора да отварят люковете толкова бързо, колкото успяват да си предават пръстена един на друг. Браво, Къмплейн, отлична работа. Веднага ще използваме това нещо.

Всички, начело със Скойт излязоха. При това магистърът стисна ръката на Къмплейн с благодарност.

— Ако ни стигне времето, ние можем да разглобим на парчета с помощта на тази играчка целия проклет кораб — заяви той.

Смисълът на казаното от Скойт стигна до Къмплейн доста по-късно.

На седмия етаж в „Отсек 21“, откъдето беше избягал Фармър, цареше неописуем хаос. Всички люкове бяха отворени и до всеки от тях стоеше часовой. Капаците на люковете бяха отстранени и нахвърляни безразборно на купове по коридора.

На този етаж живееха малко хора. Това бяха предимно пазачи на барикадите със своите семейства. Веднага след инцидента те спешно се бяха евакуирали, притеснени от евентуални бъдещи неприятности. Сега по коридора между пазачите на люковете се лутаха много хора, допълнително затруднявайки придвижването тук. Скойт си пробиваше път през тълпата, нерядко използвайки лактите си и разбутвайки настрани хленчещите деца.

Когато отвориха вратата на камерата на Фармър, Къмплейн почувства на рамото си нечия ръка. Той се обърна и видя Уейън.

— А аз си мислех, че спиш! — въздъхна той, усмихвайки се радостно на момичето.

— Не забеляза ли, че вече е време за събуждане? — отвърна тя. — Освен това интуицията ми подсказа, че тук нещо става. Дойдох да проверя да не изпаднеш в някакво неприятно положение.

Къмплейн стисна ръката й.

— Вече бях в някои неприятни ситуации, но успях да се измъкна, докато ти спеше.

Грег вече беше в стаята и се беше покачил на някаква нестабилна конструкция от набързо натрупани в центъра неща. Вглеждаше се в решетката над главата си.

— Рой е прав! — съобщи той. — От онази страна има някаква преграда. Виждам нещо метално и изкривено. Дайте ми това топлинно оръжие и ще си проверим щастието.

— Не стой под решетката — предупреди го Къмплейн. — Предполагам, че не искаш да попаднеш под струя разтопен метал.

Грег се съгласи с кимване на главата и насочи оръжието, което му подаде Рой. Натисна спусъка и прозрачният поток топлина се впи в тавана, образувайки червено петно. Петното се разшири, таванът започна да се пробива и от мястото потече разтопен метал. В тъмната дупка се появи нов метал, който също започна да се разтопява. В стаята цареше невероятна суматоха. Кълба отровен дим се стелеха и излизаха чак на коридора. Независимо от шума, всички ясно чуха ненадеен рязък пукот. Светлината за момент стана по-ярка, а след това изчезна съвсем.

— Мисля, че това е достатъчно! — произнесе Грег с огромно нескривано удоволствие.

Той се спусна от възвишението си и заразглежда образувалата се над главата му дупка. Брадата му потрепваше от радост и нетърпение.

— Аз мисля, че трябва най-напред да съберем Съвета и тогава да пристъпваме към такива разрушителни действия — жално произнесе Раскин, оглеждайки пострадалата стая.

— Много години ние не правехме нищо друго, освен заседания на Съвета — отвърна му Скойт. — Сега вече дойде време за действия!

Той изскочи в коридора, давайки гневни и категорични разпореждания, и след малко се върна заедно с дузина въоръжени хора и стълба. Къмплейн, който смяташе, че има най-голям опит в подобни ситуации, отиде до единия от пазачите навън, взе кофа с вода и я изля върху парчетата все още нажежен метал на пода. В облака пара, който се вдигна при това, Скойт постави стълбата и се покачи по нея. Парализаторът му беше готов за действие. Останалите един след друг се заизкачваха след него. Уейън стоеше близо до Къмплейн. Не след дълго цялата група се оказа в помещението над тавана на камерата на Фармър.

Тук беше непоносимо задушно. Хората едва дишаха. Светлината на прожекторите бързо откри причината, поради която решетката на тавана беше затрупана, а инспекционният канал преграден. Подът на помещението отгоре се беше провалил от силата на някогашен взрив. Къмплейн предположи, че причината за взрива е забравянето на някакво устройство по време на епидемията от деветдневната зараза, което е избухнало и е разрушило стените на стаята и всички други близки предмети. Мястото, където стояха, беше засипано с натрошени стъкла и дървени късове, а стените бяха извити от ударите на частите на взривното устройство. Тук нямаше и следа от Гигантите.

— Да вървим нататък! — каза Скойт.

Той тръгна към едната от двете врати на разрушената стая, стъпвайки до глезени в боклуците.

— Няма какво да си губим повече времето тук.

Взривът беше извил малко вратата. Разтопиха я с топлинния излъчвател и продължиха нататък. Пред тях се изправи непрогледна тъмнина — зона за действие на прожекторите. Зловещата тишина свиреше в ушите им като летящ във въздуха нож.

— Никаква следа от живот — произнесе Скойт.

В гласа му се усещаше несигурност. Те стояха в страничния коридор и нервно насочваха светлината на прожекторите си в различни посоки. Бяха съвсем откъснати от останалите части на кораба, като живи погребани. Горещината беше толкова голяма, че едва можеха да я понесат. В края на късия коридор имаше двойна врата с някакъв надпис. Всички се струпаха пред нея, като се опитваха да разберат значението на написаното.

САМО ЗА ЕКИПАЖА

ТОВАРНО ОТДЕЛЕНИЕ — ШЛЮЗОВА КАМЕРА

ВНИМАНИЕ, ОПАСНОСТ!

Всяка от вратите беше снабдена с по една голяма кръгла ръчка, до която имаше написана инструкция.

ДА НЕ СЕ ОТВАРЯ ПРЕДИ ПОЛУЧАВАНЕ НА СИГНАЛ!

Те се спряха, безсмислено препрочитайки написаното.

— Какво правите, чакате сигнал ли? — с насмешка запита Хаул. — Трябва просто да разтопим тези врати, капитане.

— Почакайте! — викна Скойт. — Трябва все пак да внимаваме. Бих искал да разбера какво е това шлюзова камера. Вече сме се справили с много неща: с магнитни брави, с люкове, отварящи се с осмоъгълни пръстени, но какво представлява шлюзовата камера?

— Няма значение, да разтопим вратите! — повтори Хаул. — Това е твоят кораб, капитане! Чувствай се в него като у дома си!

Грег включи поялника. Металът леко порозовя, но не се разтопи. Не помогна и голямата доза ругатни. Накрая Грег, смутен от неуспеха, изключи оръжието.

— Това сигурно е някакъв особен метал — произнесе той.

Един от въоръжените спътници на Грег се приближи до вратата и завъртя ръчката. Вратите веднага се прибраха в стената, леко и безшумно. Някой тихичко се разсмя, а напрежението изчезна. Грег дори си позволи да почервенее от срам. Сега те можеха да влязат в товарната шлюзова камера.

Но вместо това, те застинаха по местата си, приковани от неочаквано връхлетелия ги поток светлина. Шлюзовата камера се оказа помещение със средни размери. Срещу вратата в камерата имаше нещо, което никой от тях не бе виждал в живота си. За удивените им очи то удължаваше помещението до безкрайност. Това беше прозорец, през който нахлуваше светлината на космоса.

Този път това не беше малък участък от космическото пространство, който Къмплейн и Уейън бяха видели в командната зала, а огромна панорама. Подготвени от предишния си опит, те двамата бяха първите, които се придвижиха по покрития с дебел слой прах под, за да се приближат до прекрасното зрелище. Останалите все още стояха на входа като вкаменени.

Зад големия прозорец, изпълнен с проблясващи звезди, като кралска съкровищница, се простираше безграничният космос. В него имаше нещо неразгадаемо, някакъв невъобразим парадокс, в който те просто не можеха да повярват. Макар космосът да създаваше впечатление за идеална тъмнина, то всяка негова част се преливаше в разноцветни огньове.

Хората мълчаливо попиваха с поглед разгърналото се пред тях зрелище. И макар огромното пространство да трогваше до сълзи със спокойствието си, най-силно впечатление там им направи нещо, което се движеше. Това беше малък по размери полудиск на планета, син като очите на новородено котенце. Точно пред погледа им тази планета блестеше с ослепителна светлина. Плувайки в пространството, с великолепието на поразителния си ореол, тя затъмняваше всичко останало.

Все още всички стояха в пълно мълчание, когато полудискът на планетата се увеличи и погледна слънцето. Това прекрасно зрелище спря дъха им, величието на картината дълбоко ги потресе. Първа се съвзе Уейън.

— О, Рой, скъпи! — прошепна тя. — Значи все пак донякъде сме се добрали. Има някаква надежда…

Къмплейн се обърна, стараейки се да възвърне гласа си, но установи, че думите са заседнали в гърлото му. И изведнъж той разбра кое е било великото събитие, което е търсил през целия си живот.

Не беше нищо особено, истинска дреболия — лицето на Лаур, озарено от слънцето.