Брайън Олдис
Краят на мрака (13) (Нон-стоп)

I

Слабата светлина на контролните лампи осветяваше километрите преплитащи се коридори. В единия край на кораба водораслите вече започваха да увяхват. Всяка периодична смяна на светлината с тъмнина за тях означаваше неизбежна смърт. Магистър Скойт и неговите хора продължаваха на светлината на прожекторите издирването на Гиганта. В момента групата на Носарите претърсваше най-долните етажи на силовия сектор. На практика Скойт беше изчистил от всякаква форма на живот вече двадесет сектора от Носа.

Настъпилата тъмнина изплаши отец Марапер. Той се връщаше в стаята си след среща със съветника Трегонин. От известно време Марапер се опитваше внимателно да се вмъкне под кожата на библиотекаря с идеята си за възраждане на Съвет на Петимата като Съвет на Шестимата. Разбира се, като шести член на Съвета свещеникът виждаше самия себе си. Сега той се прокрадваше в тъмнината със страх да не се сблъска случайно по коридорите с някой Гигант.

И едва не се случи точно така.

На няколко крачки от него внезапно се разтвори врата и коридорът се заля в ярка светлина. Изплашеният Марапер се дръпна встрани и застина до стената. Светлината мигаше и се движеше, превръщайки сенките в ято от скачащи призраци. Явно собственикът на източника на светлина се движеше бързо из стаята. След минута на вратата се появиха две огромни фигури, подкрепящи трета. Тя беше с по-малки размери и се олюляваше, като че ли човекът беше болен. Нямаше съмнение, че двамата са Гиганти. Ръстът им достигаше шест фута.

Източникът на ослепително ярката светлина беше прикрепен към главата на един от тях. Той създаваше причудливите сенки, когато Гигантът се накланяше, за да поддържа по-ниския си спътник. Тримата се отдалечиха на няколко крачки към дъното на коридора и спряха. Стояха с гръб към Марапер.

В този момент светлината падна върху лицето на по-ниския човек. Това беше Фармър!

Той беше облегнат на ръцете на Гигантите и разговаряше нещо с тях. Изведнъж Фармър се наведе и прилепи разтворената си длан до стената. Заедно с това направи някакъв неразбираем жест. Ръката му, осветена от прожектора, стоеше известно време прилепена с пръстите нагоре до стената. След малко под нейния натиск част от плоскостта се плъзна нагоре. Гигантите я издърпаха още, като освободиха отвор, през който можеше да се провре човек.

Най-напред двамата помогнаха на Фармър да се спусне надолу, а след това влязоха и самите те, като затвориха люка след себе си. Слабата светлина на контролната лампа отново остана единствена в дългия коридор.

Чак сега се възвърна способността на свещеника да говори.

— Спасете ме! — закрещя той. — Помощ! Те ме преследват!

Той заблъска по вратата на съседната стая и без да дочака отговор, я отвори. Това беше стая на работници, които в момента съпровождаха Скойт и пазачите при преследването на Гиганта.

В полумрака на една от следващите стаи Марапер завари майка, хранеща детето си. Жената и детето се разкрещяха от страх. Суматохата бързо привлече вниманието на хората с прожекторите. Това бяха предимно мъже, участващи в хайката. Те бяха невероятно възбудени от разнообразието на преживявания при гонитбата на враговете. При новината, че Гигантите са се появили точно тук, в центъра на техния район, те започнаха да крещят по-силно и от Марапер. Хората непрекъснато прииждаха и виковете ставаха все по-силни. Марапер беше притиснат до стената и непрекъснато повтаряше своя разказ на един след друг появяващите се офицери. Пристигна и един от капитаните от Комитета за Спасение на име Пенгуъм. Той си проби енергично път през тълпата и разчисти мястото около Марапер.

— Това със сигурност можеше да изплаши някого, който не е толкова смел като мене — заяви все още треперещият свещеник.

— Покажи ми мястото, на което според твоя разказ, са изчезнали Гигантите — заповяда Пенгуъм. — Покажи къде е.

Марапер неохотно показа с ръка правоъгълника в стената, през който бяха минали тримата.

Линията, очертаваща мястото, беше не по-дебела от косъм и почти не се забелязваше. Край една от стените от вътрешната страна на правоъгълника имаше странна осмоъгълна вдлъбнатина. Нищо друго не отличаваше тази част на коридора от която и да е друга наоколо. По разпореждане на Пенгуъм двама мъже се опитаха да отворят люка. Но процепът между стената и подвижната плоскост се оказа толкова малък, че в него можеше да се пъхне само нокът. Опитът беше неуспешен.

— Не иска да се отвори, нали сами виждате — заяви единият от мъжете.

— Благодарете на Бога за това! — възкликна Марапер, след като си представи как от отворената пролука срещу него изскачат тълпи от Гиганти.

Някой най-после информира Скойт за случилото се. Лицето на магистъра стана още по-сурово от обикновено. Слушайки Пенгуъм и Марапер, той машинално изглаждаше бръчките по страните на лицето си. Независимо от умората обаче мозъкът му работеше съвсем ясно.

— Такива люкове — каза той — има на всеки сто метра по целия кораб. Никога не сме знаели за какво служат те, тъй като не сме успявали да ги отворим. Но, както разбирам, Гигантите правят това без усилия. Сега вече не може да има и най-малко съмнение, че Гигантите съществуват, каквото и да мислехме преди за това. По причини, известни може би само на тях, по-рано те не се показваха, но сега вече са се раздвижили. Каква ли друга цел могат да имат, освен да завземат кораба!…

— Този люк… — започна Марапер.

— Този люк — прекъсна го Скойт — е ключът към цялата работа. Спомняш ли си, че твоят приятел Къмплейн разказваше как са го заловили Гигантите. Те го въвлекли през някакъв отвор в нисък затворен тунел, неприличащ на никаква част от кораба, която познаваме. Без съмнение, това е било пространството между етажите и са го вмъкнали там през точно такъв люк. Всички люкове имат връзка и ако Гигантите могат да отворят един, със сигурност ще могат да го правят с всички!

Събралата се в коридора тълпа развълнувано зашумя. Очите на всички блестяха. Светлината беше оскъдна и за по-голяма сигурност хората се притиснаха един до друг.

Марапер се изкашля и пъхна малкия си пръст в ухото. Като че ли това беше единственото действие, на което е способен в този момент.

— Господи, нима това означава, че нашият свят е обграден от друг свят, до който Гигантите имат достъп, а ние — не?

Скойт поклати утвърдително глава:

— Не е особено приятна мисъл, нали, свети отче?

Пенгуъм докосна Скойт по рамото и той се обърна недоволно. Зад него стояха трима от Съвета на Петимата: Билой, Дюпон и Раскин. Те бяха обезпокоени и явно сърдити.

— Нито дума повече, магистър Скойт — произнесе Билой. — Чухме по-голямата част от това, което се говори тук, и смятаме, че това не е тема за публични дискусии. Ще бъде по-добре да отведете този свещеник в помещението на Съвета и там да поговорим.

Скойт не се колеба за отговора си.

— Точно обратното, съветник Билой — заяви важно той. — Това засяга всеки живеещ на кораба. Всички трябва да разберат за това, и то колкото се възможно по-бързо. Страхувам се, че след тази случка за нас ще настъпят нови времена. И те може би не предвещават нищо хубаво!…

Въпреки че в момента Скойт явно се противопоставяше на Съвета, на лицето му беше изписана толкова болка, че Билой не обърна внимание на всичко останало. Съветникът само попита:

— Защо смятате така?

Скойт разтвори ръце.

— Помислете сами. Гигантът се появява неочаквано в „Отсек 14“ и хваща първото попаднало му момиче. При това прави всичко така, че момичето да може след това бързо да избяга. Защо? За да вдигне тревога. По-късно той отново се появява в района на силовия отсек. Искам да отбележа, че той прави всичко това без никакъв риск за себе си. Винаги може да се укрие в един от тези люкове. По-нататък: понякога и преди сме получавали съобщения за срещи с Гиганти, но по-скоро всички те бяха случайни. Последната среща съвсем не прилича на случайност. За първи път Гигантът е искал да бъде забелязан. По никакъв друг начин не може да се обясни безсмисленото му нападение над момичето.

— Но защо ще иска да бъде забелязан? — объркано запита съветникът Раскин.

— Според мене това е съвсем ясно, съветник — намеси се Марапер. — За да отвлече вниманието, докато другите освободят Фармър.

— Правилно — унило се съгласи Скойт. — Това стана в момента, когато се подготвяхме да разпитваме Фармър. Едва бяхме започнали да го обработваме… Това беше примамка, за да отстранят всички от пътя си, докато освобождават Фармър. Сега, когато Гигантите вече знаят, че ние сме сигурни в тяхното съществуване, ще бъдат принудени да пристъпят към действие. Ако ние не направим това преди тях! Свещенико, застани на колене и ни покажи какво според тебе е правил Фармър, за да отвори тази врата.

Марапер, сумтейки, изпълни разпореждането.

Светлината от всички прожектори се насочи към него. Той се приближи до стената, неуверено поглеждайки нагоре.

— Струва ми се, че Фармър се намираше тук — каза той. — После се надигна ето така, постави ръката си така, направи с пръстите нещо такова, а след това… О, Господи, вече зная какво е направил! Скойт, гледай!

Марапер мръдна леко с ръка. Чу се тихо изщракване и люкът се вдигна. Пътят им към Гигантите беше открит.

Лаур Уейън и Рой Къмплейн бавно се връщаха към населената част на Носа. Шокът, предизвикан от откриването на напълно унищожената командна кабина, беше твърде голям.

Отново, но този път още по-силно, Къмплейн беше обхванат от силно желание да умре. Мисълта за пълния крах действаше като отрова. Краткото въодушевление от живота на Носа, щастието, което му беше донесла Уейън, — всичко това се оказа по-слабо от безумието, което го дебнеше още от детството.

Потънал в дълбока черна меланхолия, Къмплейн несъзнателно започна да си подсвирква някаква проста мелодийка. Този навик той дължеше на старата Наука на Кабините, която неотдавна бе отхвърлил с презрение.

Като далечно ехо се върна гласът на свещеника: „Всички ние сме деца на греха, а дните ни преминават в страх. Дългото Пътешествие винаги има свое начало. Ние дишаме гневно, докато можем, за да се спасим от вътрешните конфликти, като се освободим от своите природни наклонности…“ Къмплейн инстинктивно изпълни ритуален жест на гняв. Той беше позволил омразата да расте в него, подхранвана от всичките му нещастия и да го води в обхваналия го мрак.

Уейън плачеше, склонила глава на рамото му. Това, че и тя страдаше, само усилваше яростта на Къмплейн. Гневът му кипеше и нарастваше непрекъснато. Лицето му се бе изкривило в злобна гримаса. Накрая започна на висок глас да изрежда всички неприятности, станали с него и с другите, да ги събира в едно и ги подсилва със собственото си озлобление. Неудържимата бясна злоба накара сърцето му да бие по-бързо. След малко той се почувства по-добре. Дори се оказа в състояние, след като утеши Уейън, да я отведе до населените отсеци на кораба.

С приближаването си към жилищните помещения те започнаха да дочуват странен шум. Този звук приличаше на безразборно удряне с нещо тежко по метална повърхност. Беше твърде загадъчен и непознат. Те ускориха хода си, като се споглеждаха развълнувано. Първият човек, когото срещнаха — някакъв фермер, — веднага тръгна към тях.

— Инспектор Уейън — каза той, — магистър Скойт ви търси навсякъде. Необходима сте му за нещо.

— Като че ли за тази цел е решил да разглоби целия кораб — отбеляза Уейън. — Благодаря. Ние отиваме…

Те ускориха крачка и в „Отсек 20“, т.е. този, от който беше освободен Фармър, се срещнаха със Скойт. Магистърът, съпровождан от група възбудени доброволци, вървеше по коридора и отваряше всички люкове един след друг. Именно тези тежки плоскости издаваха странния дрънчащ звук. Когато люкът се отваряше, един от мъжете оставаше край него на пост, а останалите продължаваха нататък. Ръководещият операцията Скойт се спря, когато забеляза Уейън и Къмплейн. Този път на лицето му не се появи приветливата усмивка.

— Елате тук — заповяда той.

Магистърът отвори най-близката врата. Стаята беше празна. Скойт затръшна след тях вратата и ядосано се обърна.

— Струва ми се трябва да ви поставя и двамата зад решетките. Преди колко време се завърнахте от крепостта на Грег? Защо веднага не дойдохте при мене или в Съвета, както ви беше заповядано? Бих искал да зная къде бяхте през цялото това време?

— Но, Роджър, — възрази Уейън, — тук сме отскоро! И при това ти беше зает с преследването! Не знаехме, че работата е толкова спешна. Иначе…

— Почакай, Лаур — прекъсна я Скойт. — По-добре спести оправданията си. Ситуацията е много критична. Тези дреболии не ме интересуват. Да пристъпим към работата. Разкажи ми по-добре за Грег.

Забелязвайки, че Уейън е обидена и сърдита, Къмплейн реши да се намеси и сам накратко изложи разговора с брат си. Когато приключи, Скойт малко по-бодро поклати глава.

— По-добре е, отколкото предполагах — каза той. — Ще изпратим патрул, за да могат по-бързо да приведат хората си тук. Много е важно да дойдат колкото може по-скоро.

— Не, Роджър — бързо каза Уейън. — Те не могат да живеят сред нас. Не искам да обиждам Рой, но неговият брат е най-обикновен бандит. Хората му са типични главорези. И те, и жените им са мутанти! Ако ги приемем тук, това ще ни доведе само неприятности. Те не умеят нищо друго, освен да се бият.

— Точно затова са ни и нужни — повелително произнесе Скойт. — По-добре да ви въведа в последните новини.

Той разказа бързо за това, на което бе станал свидетел Марапер, и следващите го събития.

— Много ли беше осакатен Фармър? — попита Къмплейн.

— Не. Беше получил само първата порция удари с камшик, за да стане по-разговорчив.

— На това беше привикнал и в Кабините, горкият младеж.

Припомнянето на тази неприятна процедура накара Къмплейн да почувства студени тръпки по кожата си. Той със съчувствие си помисли за Фармър.

— Толкова ли е необходимо тук присъствието на бандата на Грег? — запита Уейън.

— Да — твърдо заяви Скойт, — защото разполагаме със сигурни данни, че Гигантите и Чуждите са се обединили срещу нас.

Той внимателно наблюдаваше Уейън и Къмплейн в очакване тази мисъл да достигне до съзнанието им.

— В хубавичка ситуация се оказахме, нали? — иронично подхвърли той. — Затова аз смятам да отворя всички люкове на кораба и да поставя до тях всичките си хора. Мога да се закълна, че няма да оставя никого на мира, докато не постигна това.

Къмплейн подсвирна.

— Да, наистина, тук са необходими момчетата на Грег. Най-важното в този момент е обединението на нашите сили. Но как Марапер успя да отвори люка?

— Този дебел монах успя, защото просто и тук остана верен на себе си — започна да обяснява Скойт и се засмя. — Там, във вашето племе, той сигурно се е държал като сврака. Не е ли така?

— Наистина, той замъкваше при себе си всичко, което му попаднеше под ръка — потвърди Къмплейн.

Той си спомни за вехториите, които запълваха стаята на Марапер.

— Едно от съкровищата му беше пръстен с осмостенен камък, свален най-вероятно от някой труп. А всъщност това не е камък, а някакво малко механично устройство, което идеално съвпада с подобието на ключалка на всеки един от тези люкове. При поставянето на пръстена в отвора на подвижната плоскост се задейства механизмът и люкът се отваря. Някога, преди катастрофата, такова приспособление е имал всеки, в чиито задължения се е включвало влизането в тунелите. Съветник Трегонин твърди, че пространството между етажите се нарича контролен проход. Намерихме и указания по този въпрос. Сега мислим да се заемем точно с това — с контрол и проверка. Ще прегледаме всеки сантиметър от тези пътища. Моите хора вече разполагат с пръстена на Марапер и отварят всички люкове в отсеците.

— Боб Фармър имаше същия пръстен — извика Къмплейн. — Често съм го виждал на ръката му.

— Аз мисля, че такива пръстени имат всички Чужди — каза Скойт. — Ако това е така, то тогава е ясно защо и по какъв начин изчезваха те от нас преди. Това обяснява много неща, но не и всичко. Например: по какъв начин те успяваха да се измъкнат от камерите, които старателно се охраняваха отвън? Предполагайки, че всеки, който притежава такъв пръстен, е наш враг, аз изпратих хората си да направят обиск на всички. Всеки, у когото намерим такъв пръстен, ще се отправи към Пътешествието! Е, аз трябва да тръгвам. Пространства!

Той ги остави в шумния коридор и тръгна, обкръжен от очакващите разпорежданията му подчинени. Чуха само как той изпрати един от младшите офицери с послание до Грег, но след това изчезна зад завоя на коридора.

— Ще се примиря с Грег — каза Уейън, като въздъхна. — Но какво ще правим сега? Струва ми се, че Роджър не смята да ми възлага някаква работа.

— Ти сега ще си легнеш — уверено заяви Къмплейн. — Много си изморена.

— И мислиш, че ще мога да заспя при този шум? — попита момичето с лека усмивка.

— Трябва да опиташ.

Той беше поразен от това, колко доверчиво Уейън беше позволила той да се разпорежда с нея. Но когато се срещнаха с Марапер, изскочил от един страничен коридор, тя веднага се превърна отново в предишната непристъпна инспекторка.

— Изглежда ти, свети отче, днес си героят на деня — подигравателно отбеляза тя.

Марапер беше дълбоко засегнат, но лицето му изразяваше само печална гордост.

— Инспекторе — с горчивина произнесе той, — вие ме обиждате. Половината си живот съм прекарал с тази велика тайна на пръстена, без да подозирам дори… И представяте ли си, под въздействието на толкова несвойственото за мене объркване предадох пръстена на вашия приятел Скойт. И то безплатно!