Брайън Олдис
Краят на мрака (12) (Нон-стоп)

IV

На Носа беше проникнал Гигант. Той не беше преминал през нито една бариера, които, разбира се, се охраняваха внимателно. И все пак неочаквано се появи в „Отсек 14“ пред едно момиче, което се връщаше от работа. Преди да успее тя да извика, Гигантът я хвана, запуши й устата и я завърза. Повече нищо не направи на момичето, а веднага изчезна. Без да губи време, тя освободи устата си и започна да вика за помощ. Веднага след това полицията и пазачите започнаха издирване на изчезналия. Тревожното съобщение за появяването на Гиганти изглеждаше опасно, макар и станалото да беше абсолютно безсмислено. Но все пак това като че ли предвещаваше нещо много по-страшно.

Възцари се всеобщо объркване. Носарите, не без основания, решиха, че Гигантите са прекъснали продължителния си сън, за да възвърнат властта си над кораба.

В издирването вземаха участие магистър Скойт и болшинството от неговите хора. Те патрулираха по всички етажи районите, близки до произшествието.

Уейън и Къмплейн разбраха за всичко това от развълнувания пазач на барикадата.

Докато вървяха към стаите си, до тях непрекъснато долитаха отделни викове, подсвиркване и неясен шум. Коридорите бяха почти празни. По-голямата част от жителите на Носа се бяха включили в издирването. Тук, както и в Кабините, всяко разнообразие в ежедневието се възприемаше с голям ентусиазъм.

Уейън въздъхна с облекчение.

— По този начин ние печелим време — каза тя. — Не искам да застана пред Съвета, преди да поговоря по-подробно с теб. Не зная какво мислиш ти по този повод, но в едно аз съм съвсем сигурна — не можем да пуснем тук бандата на брат ти. Ние просто не можем да се справим с тях.

Къмплейн инстинктивно се досети какво има предвид момичето. Независимо от това, че беше склонен да се съгласи с нея, той все пак попита:

— Голямо удоволствие ли ще ти достави да ги оставиш на плъховете да ги разкъсат?

— Грег умишлено преувеличава възможностите на плъховете, за да се добере по този начин до нас. Ако се страхува толкова от тях, колкото показва, то нека се премести по-навътре в Джунглите. На практика ние не можем да ги приемем при нас. С това би изчезнала цялата наша организираност.

Уейън гневно стисна устни. Тя беше толкова уверена в себе си, че неочаквано у Къмплейн избухна вълна на несъгласие.

Виждайки ярост в очите му, тя леко се усмихна.

— Да влезем в моята стая, Рой, да поговорим.

Това беше помещение, напомнящо жилището на Къмплейн — скучновато и почти празно. С тази разлика, че на пода тук беше постлан пъстър килим. Уейън затвори вратата след себе си.

— Ще бъда принуден да уговарям Роджър и Съвета в това, че по никакъв начин не трябва да пускаме племето на Грег тук. Ти може би забеляза, че половината от хората му имат различни недъзи и уродства? Предполагам, че те просто са принудени да приемат при себе си всички, даже и недоразвитите. Всеки желаещ, когото срещнат в Джунглите. Но ние в никакъв случай не можем да си позволим нещо подобно.

— Грег знае за Джунглите много повече, отколкото всеки друг — възрази Къмплейн, раздразнен от упорството й. — В случай на някакво нападение в храсталаците той би бил незаменим.

Тя махна с ръка, а след това нежно я отпусна върху рамото му.

— Нека не се караме. Този въпрос ще бъде разгледан от Съвета. А освен това, аз имам нещо по-важно, за което трябва да ти разкажа.

— Преди да сменим темата… — прекъсна я Къмплейн. — Грег каза нещо, което ме накара да се замисля. Той смята, че ти си тръгнала с мене само за това, за да не ме изпускаш от очи. Вярно ли е това?

Тя го погледна изпитателно, след това се усмихна.

— А ако на мене ми харесва да те гледам?

Къмплейн се оказа в една от онези ситуации, от които няма изход. Кръвта пулсираше в слепоочията му. По някакъв тайнствен начин той знаеше какво ще се случи сега. Захвърли на леглото тежкото оръжие, което Грег му бе дал. Нищо не беше в състояние да го спре да прегърне и притисне до себе си това недостъпно чернооко момиче и да го целуне. Впрочем той не срещна никаква съпротива от нейна страна, по-скоро обратното. А когато тя отвори очи, те бяха изпълнени с такъв вид възторг, какъвто изпитваше и той.

— Ловецът се върна от хълмовете, завърна се вкъщи… — прошепна Уейън част от стихотворение, което беше учила още като дете. — Ти сега ще останеш на Носа, нали, Рой?

— И още питаш — въздъхна той.

Къмплейн внимателно вдигна ръка, за да докосне още веднъж нейните прекрасни коси.

Дълго време те прекараха така, прегърнати, вгледани един в друг.

Мигът продължи цяла вечност.

— Не, почакай — произнесе накрая Уейън. — Нека да ти покажа нещо сензационно. Ако ни провърви, ние ще узнаем много неща за кораба.

Уейън отново стоеше твърдо на земята, макар за това на Къмплейн да му беше необходимо повече време. Тя седна на леглото, а Рой се приближи до нея. Момичето разкопча роклята си и извади оттам тънка черна книжка, сгрята от топлината на тялото, й. Подаде я на Къмплейн. Той разсеяно пусна книгата и постави ръката си върху нейната стегната гръд.

— Лаур, скъпа…

Той за първи път произнасяше високо на глас името й.

— Трябва ли точно сега да прелистваме тази проклета книга?

Уейън, трогната от всичко, което се случи, все пак настойчиво постави книгата в ръката му.

— Трябва — каза момичето. — Тя е била написана от твоя прадядо. Откраднах я от шкафа на Грег, когато изпратих това чудовище Хаул да ми донесе нещо за пиене. Това е дневникът на Грегъри Къмплейн, някогашен капитан на този кораб.

Инстинктивният порив, който накара Уейън да открадне дневника, се оказа правилен. Наистина дневникът съдържаше само няколко страници. Но смисълът, скрит в тях, беше изключителен. Уейън умееше да чете по-бързо, затова Къмплейн предаде книжката на нея. Самият той, положил глава на коленете й, слушаше нейния глас. Трудно му беше да си представи нещо толкова неочаквано приятно, като това.

Отначало им беше трудно да разберат написаното в дневника. Никой от тях не познаваше фактите, на които се е опирал авторът. Скоро обаче проумяха конкретната ситуация, в която са се били оказали както пишещият, така и всички негови съвременници. Катастрофата от далечните времена неочаквано се приближи. Капитан Грегъри, както бързо се ориентира Уейън, е бил първият капитан на кораба по обратния му път към Земята. Твърде многозначителните записки разкриха доста неясни моменти от миналото на кораба.

„28.XI.2521

Безпокойството в Селскостопанския отдел нараства. Уоткинс, биолог I клас, дойде при мене след сутрешната проверка. Доложи, че повяхването, което се беше появило при много видове растения, не може да се прекрати дори и с постоянното използване на торове, съдържащи желязо. При това и срокът за предварително развитие беше увеличен с 2 процента.

Веднага след него се появи лейтенант Стовар, когото екипажът обикновено нарича Ной. Животновъд I клас. Той беше също така разтревожен от състоянието на низшите животни, както Уоткинс от състоянието на висшите видове растения. Твърди, че мишките са започнали да се размножават по-бързо и че потомството им обикновено е недоразвито. Същите тенденции се проявявали и при морските свинчета. В това няма нищо нередно, тъй като по-голямата част от тези животни според плана беше оставена на Новата Земя. Това, че известен брой от тях останаха на кораба, беше следствие от моментна сантименталност на самия Ной. Макар че и аргументите му за това, че те могат да се използват за някои изследвания, също заслужават внимание.

30.XI.2521

През изминалата нощ се състоя нашият ежемесечен бал. Моята скъпа съпруга Ивона, която обикновено организира изпълнението на всички подобни неща, положи немалко усилия. Тя изглеждаше чудесно, но, разбира се, времето е оставило и върху двама ни забележими следи… Не мога да повярвам, че Френк е вече на 18 години! Уви, празненството съвсем не успя.

Това беше първият ни бал от времето, когато напуснахме Орбитата «X». Явно се чувстваше отсъствието на колонистите. Впечатлението е такова, като че ли на борда са останали съвсем малко хора. Ние сме вече на девет дни път от Процион и пред нас е бездната на монотонните години, отделящи ни от целта.

Но всичко това са несъществени детайли… Всъщност аз трябваше да се заема с по-важния проблем — животните. Но неочаквано ме отвлякоха от това занимание. Ще напиша подробно за всичко по-късно.

5.XII.2521

Просто нямам време да водя дневника. Сполетя ни истинско нещастие. Почти нито едно животно на борда няма сили да стои на краката си. Много от тях вече измряха. Конвулсиите, които разтърсват телата им от време на време, са единствените признаци на живот. Ръководителят на отдела по животновъдство Дистаф, с когото някога заедно ходихме на училище, е болен. Но подчинените му и Ной правят всичко, което е по силите им. Изглежда на страдащите животни не помагат никакви лекарства. Само да можеха да говорят!

Биолозите се опитват да определят причината за епидемията. В това направление те сътрудничат тясно с Изследователския Корпус.

Всичко това, разбира се, е добре дошло за Басит.

10.XII.2521

Сред купа обикновени доклади намерих списък на болните. На осми те бяха девет, вчера — деветнадесет, е сега — четиридесет и един. Имаше също така и молба, според мене съвсем излишна, за среща с мене от главния лекар Тойнби.

Отидох в болницата, за да разговарям с Тойнби. Той твърди, че причината за заболяването е хранително отравяне с неустановен произход.

Тойнби, както винаги, показа висока степен на знания и красноречие, но не каза нищо конкретно. Както ми обясни, на неговите пациенти е въздействало същото, което и на растенията и животните. Състоянието на болните е потискащо. Много от тях са деца. Както и животните, те лежат отпуснати и само от време на време по телата им пробягва тръпка. Освен това, те имат висока температура. Явно е поразен и центърът на речта.

В болницата не пускат никого по разпореждане на Тойнби.

14.XII.2521

Всички деца и всички младежи лежат в болницата и страдат.

Боледуват и възрастните. Общият брой на болните днес е сто и девет. Това е почти четвърт от цялото население на кораба. За щастие най-възрастните засега са добре. Вчера умря Дистаф, но той боледуваше дълго време.

Макар, че… досега този страшен паралич не е водил до смърт. Лицата навсякъде са пълни с тревога и аз с големи усилия заставям себе си да погледна хората в очите.

17.XII.2521

О, Господи, ако не обърна лицето си от нас в момента на старта, то не го обръщай и сега! Девет дни отминаха от деня, в който се разболяха първите девет души. Осем от тях днес умряха.

Ние всички смятахме, а Тойнби ни уверяваше, че на тях им е по-добре. Състоянието на отпуснатост и безчувственост продължаваше една седмица. През следващите два дни болните бяха спокойни, макар и високата температура да продължаваше. Трима от тях можеха да говорят. Те твърдяха, че се чувстват добре. Останалите бяха все още в безсъзнание. Смъртта дойде неочаквано и спокойно. Шейла Симпсън е единственият човек от първата група, който все още е жив. Това е тринадесетгодишно момиченце. Треската й малко спадна. Може би тя няма да умре. За следващите болни на сутринта приключва деветдневния цикъл. Обхващат ме лоши предчувствия. През днешния ден болните са сто осемдесет и осем. Много от тях лежат в каютите си, тъй като болницата е вече претъпкана.

Работниците от силовия сектор изпълняват ролята на санитари. Басит работи за трима. След тази трагедия при мене се яви делегация от двадесет офицери под ръководството на Уоткинс. Сериозни, уважавани хора. Те настояват да се върнем на Новата Земя, докато все още не е станало твърде късно. Разбира се, трябваше да ги накарам да се откажат от тази идея. Между тях беше и бедният Круикшенк от Корабната Преса. Неговият син беше един от осемте, които умряха тази сутрин.

18.XII.2521

Не мога да спя. Днес сутринта се разболя и Френк. Горкото момче. Той лежи съвсем безжизнен като труп и гледа. Накъде? Оказа се само един от двадесетте нови случая. Вече започнаха да се разболяват и най-възрастните. Бях принуден да изменя съществуващия дневен режим на кораба. Може би след няколко дни ще се наложи съвсем да се откажем от него. Благодаря на Господа, че повечето от устройствата на кораба работят автоматично и на самоконтрол.

От десетте души, за които приключи деветдневният цикъл, умряха седем. Останалите трима са на ръба на смъртта. Няма никакви промени при малката Шейла. Никой за нищо друго не говори, освен за «деветдневната зараза».

Заповядах да затворят Басит в единична килия за разпространяване на паника. Твърде изморен съм от дългата проверка на Отдела по Растенията, която направихме със сътрудниците на Отдела и с Уоткинс. След вчерашната неудачна авантюра той се държи сухо.

Ной ми каза, че епидемията е обхванала деветдесет процента от животните, от които около четиридесет и пет процента са оздравели. Много ми се иска показателите и при хората да се окажат такива обнадеждаващи. За нещастие най-зле понасят болестта най-развитите животни. Не понесоха заболяването конете и, което е още по-лошо, кравите. Овцете боледуваха тежко, а прасетата и кучетата сравнително по-леко. Мишките и плъховете преживяваха всичко и дори способността им за размножаване не е изобщо нарушена.

Обикновените растения, които се развиват и на Земята, показват в известна степен същата съпротивляемост на болестта. В този сектор през цялото време кипеше адска работа. Десетократно намаленият персонал все пак се справи много добре с почистването на цели акри лехи с болни и умрели растения. В съседните помещения Монтгомери замислено им продемонстрира своите водорасли. Отделени изцяло от хлорозата, ако това изобщо беше хлороза, те бяха станали по-активни от когато и да било. Като че ли техният вариант на деветдневната зараза беше в тяхна полза. Ние отглеждаме активно пет сорта кислородоотделящи водорасли: два «влажни», един «полувлажен» и два «сухи». Това бяха ядливи варианти на един от първите сортове, извлечен преди неколкостотин години от някакъв диворастящ примитивен вид.

В Отдела за производство на растения се поддържа винаги висока температура. Монтгомери смята, че точно това е оказало толкова благотворно влияние. Позвънихме в Корпуса. Учените обещават (не за първи път), че ще приготвят лекарството до сутринта. За нещастие повечето от научните сътрудници са болни и с тази работа се занимава някаква жена, която се казва Пейн.

21.XII.2521

Напуснах командната кабина и това най-вероятно е завинаги. Капаците на илюминаторите са спуснати. Тези омразни звезди вече не се виждат. Унила безнадеждност обхваща кораба. Повече от половината от екипажа боледува от деветдневната зараза. От шестдесет и шестте души, проболедували пълния цикъл, умряха четиридесет и шест. Процентът на смъртността намалява всеки ден, но тези, които остават живи, все още се намират в състояние на пълен унес. Шейла Симпсън например почти не се движи. Да се направлява някаква дейност в кораба, става все по-трудно. Връзка с отделните части почти няма, тъй като всички свързочници са болни.

Навсякъде се срещат групи мъже и жени, които стоят заедно в някакво напрегнато очакване. Цари обща апатия, или пък обратно — пълна необузданост. Пред очите ми изникна страшна картина: никой от нас не остава жив, но нашата запустяла гробница продължава да лети напред, за да се окаже след хиляди години в полето на привличане на някоя звезда. Този песимизъм е проява на слабост. Даже Ивона не успява да ме ободри.

Учените най-после установиха причината за болестта. Но като че ли това вече няма значение, след като много късно достигнаха до него. Във всеки случай резултатите от изследванията с няколко думи изглеждат така: преди да напуснем новата планета, беше направена пълна замяна на водата. Всички предишни запаси от вода бяха изхвърлени в орбита, а тяхното място заеха нови. Автоматичният процес, основан на поглъщането на влагата от въздуха и вкарването й отново във водопроводната мрежа, през цялото време действаше безупречно. Но, разбира се, многократно използваната вода е вече, меко казано, застояла. Новата вода, взета от изворите на Процион, имаше отличен вкус. Разбира се, тя беше подложена на анализ на примеси. Но очевидно този анализ не е бил толкова внимателен, както е трябвало да бъде. Методите за изследване в продължение на много поколения са се изменили, макар и сега вече всякакви претенции и търсене на виновни да няма никакъв смисъл. Казано просто, водата е съдържала белтъчно вещество, което се е промъкнало през нашите филтри.

Джун Пейн от Научния Отдел беше бързо и съобразително младо създание, на което някаква развила се фобия не позволи да остане на Процион заедно със съпруга си. Тя ни обясни по съвсем прост начин целия този процес. Белтъчините се състоят от съединения на различни аминокиселини. Аминокиселините в качеството си на основен строителен материал се съединяват в клетките на белтъчините, образувайки пептидни връзки. Независимо от това, че известният ни брой аминокиселини е двадесет и пет, те могат да образуват безбройни комбинации от белтъчни молекули. За наше нещастие във водата на Процион се оказва наличие на двадесет и шеста аминокиселина.

В цистерната се е извършила хидролиза на белтъчините, на техните съставни елементи, по същия начин, както става на планетата. В същото време всички живи организми на борда — хора, животни и растения, са приемали ежедневно известни количества вода. В техните организми аминокиселината отново е създавала белтъчни молекули. Попадайки в клетките, те се използвали като гориво, изгаряли в сложния процес на метаболизма и отново се разграждали на аминокиселини.

Двадесет и шестата аминокиселина предизвиквала нарушения в този процес. Присъствието й било причина за възникване на твърде сложни белтъчни молекули, за да бъдат използвани нормално от животните и растенията. Точно това било причината за всеобщата отпуснатост. Както разясни Пейн, по-сложната пептидна връзка, появяваща се при наличието на новата киселина, била свързана с малко по-високата сила на привличане на Новата Земя. Трябва да признаем, че ни е известно много малко за това, как именно привличането влияе на свободни молекули. Преселниците в новия свят би трябвало в даден момент да се намират в същата трагична ситуация, както и ние.

Но техните жители имат пред нас предимството, че умират под открито небе.

22.XII.2521

Вчера нямах време да довърша, а днес — обратно, имам повече, отколкото ми е необходимо.

Изтерзаният Тойнби ми съобщи за следващите четиринадесет смъртни случая.

Деветдневната зараза е обхванала кораба изцяло. Моята мила Ивона се оказа последната й жертва. Аз я поставих на леглото, но не мога да погледна нататък. Това е твърде страшно. Престанах съвсем да се моля.

Завършвам описанието на това, което ми разказа малката Пейн. Тя прояви внимателен оптимизъм в оценката си за шансовете на екипажа да оцелее. Организмите на заболелите като че ли са лишени от всякаква активност, но вътрешната им защитна структура непрекъснато се бори с твърде сложните белтъчни молекули. Достатъчно гъвкавият организъм ще излезе от това сражение като победител, приспособявайки се към изменената ситуация. «Една голяма белтъчна молекула не може толкова сериозно да ни попречи» — смело твърдеше мадам Пейн. Белтъчините се намират във всички живи клетки. След преминаване на опасния за живота период новите, малко отличаващи се белтъчини, най-вероятно ще дадат отражение на организма. Съобразителното младо създание между другото небрежно ме информира, че новата аминокиселина е наречена «пейнин». Както и известния лейцин или лизин и тази аминокиселина ще оказва голямо влияние на растежа на организмите. Какво точно ще бъде това влияние, ще може да се установи само след продължителни наблюдения, за които ми се струва, че просто няма да имаме време. Затова пък някои моментни последствия вече бяха пред очите ни. По-голяма част от растенията се приспособиха към пейнина, след което започнаха много бързо да се развиват. Животните също се приспособяваха в зависимост от вида си. Основното последствие беше, че възпроизводството при прасетата рязко се увеличи.

По мнението на Пейн тези, които останаха живи след болестта, трябва да се смятат за мутанти. Тя определи това като мутация в незначителна степен. Изглежда високата температура, поддържана в Селскостопанския Отсек, се оказа доста благоприятна за намаляване на последствията от болестта.

Дадох разпореждане топлоцентралата да вдигне температурата с девет градуса. Всъщност това беше единственото нещо, което можехме да направим за всички.

Оказа се, че колкото по-сложен е организмът, толкова по-болезнено протичаше в него процесът на приспособяване към новата белтъчина. Това беше много лошо за човека. И по-точно казано, за нас.

24.XII.2521

Тойнби, а след него и Монтгомери, се разболяха. Това са два от петте нови случая. Необикновената белтъчина като че ли вече изпълни по-голяма част от своето предназначение.

Анализирайки сведенията за състоянието на болните, които получавах от болницата, стигнах до извод, че колкото по-възрастен е човекът, толкова по-дълго време се съпротивлява на заболяването. Но затова пък възрастните, които са поразени от болестта, имат много по-малки шансове да оживеят. Попитах за това Пейн, която намина просто така, да ме навести. Тя самата се беше нарекла ръководител на Отдела за Изследвания I клас и аз можех да й бъде само благодарен за съобразителността. Пейн смяташе, че възрастта в дадения случай няма голямо значение. Младите винаги понасят нещата по-добре, отколкото старите.

Малката Шейла Симпсън оздравя!

Преди дълги шестнадесет дни тя беше една от първите. Аз отидох да видя как е. Изглеждаше здрава, само че доста нервна и някак си бърза в движенията. Все още имаше повишена температура. При всички случаи това беше първият случай на оздравяване. Това е абсурдно, но аз съм оптимист. Дори и само стотина от мъжете и жените да останат живи, то техните потомци ще доведат кораба до целта. Нямаше ли някакъв друг начин за спасяване на човешкия род от измиране? Отговорът със сигурност се криеше някъде в библиотеката, сред забравените томове, написани и напечатани от предишните обитатели на кораба. Случи се една глупава история. Днес избухна бунт, начело на който бяха «татенцето» Морфи — единственият останал жив от оръжейниците, и сержант Тангстен от Бордовата Полиция. Те изпаднаха в състояние на лудост и използвайки ръчното ядрено оръжие, което не бяхме оставили на Процион, убиха шестима от своите спътници и причиниха немалко разрушения в средната част на кораба. Мене не ме търсиха, колкото и странно да изглежда това.

Заповядах да ги обезоръжат и да ги затворят. Всички оръжия, с изключение на тези, които наричаме парализатори, разпоредих да бъдат събрани и унищожени, за да се избегне евентуално друга заплаха за кораба. Парализаторите действат изключително върху нервната система. На неорганичната материя те не оказват никакво влияние.

25.XII.2521

Още един опит за бунт. Това стана, когато се намерих в Селскостопанския Отдел. Той беше един от най-важните на кораба и трябваше да работи на всяка цена. Кислородоотделящите водорасли са оставени на спокойствие, тъй като и сами се грижат прекрасно за себе си. Споменатите вече «сухи» водорасли са се разраснали, преминавайки от леха в леха, та дари и по пода. Изглежда, че те стават самостоятелни. Тъкмо наблюдавах тези водорасли, когато влезе Ной Стовар с парализатор в ръка, следван от група освирепели жени. Той стреля в мен. Когато дойдох на себе си, те вече ме бяха пренесли в командната кабина и започнаха да ме заплашват със смърт, ако незабавно не обърна кораба към Новата Земя.

Изгубих много време, за да им обясня, че за обръщане на сто и осемдесет градуса при относителна скорост 1328.5 ще са необходими около пет години.

В крайна сметка, демонстрирайки им цифровите данни от таблиците, успях да ги убедя. Но те се оказаха толкова потресени от тази новина, че решиха да ме убият на всяка цена.

Кой ме спаси? Не моите офицери, за което съобщавам със съжаление, а само една Джун Пейн, и то сама! Моята малка героиня от Научния Отдел! Тя се нахвърли върху тях с такава сила и ярост, че тази компания, начело с Ной, беше принудена да бяга. В момента ги чувам как безчинстват на съседните етажи. Явно са се добрали до запасите от алкохол.

26.XII.2521

Вече има шестима съвсем оздравели, включително и малката Шейла. Всички те все още имат температура, движат се нервно и бързо, но казват, че се чувстват добре. За щастие те изобщо не си спомнят за мъките, които са преживели. През това време заразата събира следващите си жертви.

Докладите от болницата спряха, но на мен ми се струва, че работоспособни са останали още петдесет души. Петдесет! Пределът на техните съпротивителни сили, както и на моите, неумолимо приближава. Не беше възможно да се избегне натрупването на чуждите белтъчини, но тъй като причудливите съчетания на аминокиселините възникват случайно, някои от нас избягват съдбоносното въздействие по-дълго време от другите. Така в крайна сметка твърди Джун Пейн.

Тя пак беше при мене и аз съм й искрено благодарен за оказваната помощ. Струва ми се, че се чувствам самотен, тъй като неочаквано усетих, че я държа в обятията си и я целувам.

Външността й е много привлекателна, а тя е петнадесет години по-млада от мен. Разбира се, това беше глупаво от моя страна. Но и тя заяви (Има ли някакъв смисъл в безкрайното повтаряне на едни и същи аргументи?), че се чувства самотно и страшно, че й остава малко време и защо тогава ние да не се обичаме?

Изгоних я, но внезапният ми гняв говори за това, колко много тя ме привлича. Сега съжалявам, че бях толкова невъздържан. И все пак не мога да престана да мисля за Ивона, която страда съвсем наблизо, в съседното помещение. Трябва да се въоръжа и на следващия ден да направя нещо като проверка на кораба.

27.XII.2521

Намерих двама младши офицери — Джан Хол и Маргарет Престелан. Те ме съпровождаха при обхода на кораба. Мъжете все още работят, влагайки всичките си останали сили в това. Ной е организирал нещо като група за милосърдна помощ и храни тези, които са преживели деветдневната зараза. В известна степен това е и извинението му за онзи случай. Интересно, какви ли ще бъдат по-далечните последствия от тази катастрофа? Някой беше освободил Басит. Той броди навсякъде като ненормален и непрекъснато търси да привлече слушатели. На път съм почти да повярвам в неговата Наука. В тази истинска гробница, в която живеем, може би е по-лесно да се повярва на психоанализата, отколкото в Господ.

Бяхме в Селскостопанския Отдел. Изглежда поразително. Животните живеят свободно между растенията.

А водораслите! «Сухият» вид под въздействието на пейнина явно се подлагаше на мутации.

Той е излязъл вече навън в коридора до секцията с водорасли, а корените му избутват почвата пред себе си. Картината е такава, като че ли този вид е действал със собствен разум! Не можах да се избавя от представата как водораслите се разрастват и запълват целия кораб. Отидох в командната кабина и включих устройството, което затваря всички преходни врати край Главния коридор. Това трябваше да затрудни по-нататъшното нашествие на растенията. Френк се събуди. Отпуснатостта му беше преминала, но той не ме позна. Ще отида при него пак на следващата сутрин.

Днес се разболя очарователната, изпълнена с живот Джун! Тя беше неподвижна и страдаше — точно както го предвиждаше. По съвсем предателски начин нейният вид ме потресе и притесни повече от вида на Ивона. Би ми се искало…

Но какво значение има какво ми се иска?

СЕГА Е МОЙ РЕД!

28.XII.2521

Престелан ми напомни, че е минало Рождество Христово.

Аз съвсем бях забравил за тази подробност. Може би затова така се бяха раздвижили тези пияни бунтари. Нещастните глупаци!

Френк днес ме позна. Разбрах това по очите му, макар той все още да не може да говори. Ако някога той стане капитан, то корабът ще бъде съвсем различен от този, който започна нашия съдбоносен полет.

Двадесет оздравели. Това е явен прогрес и надежда. Бедствието ни превърна в мислители. Едва сега, когато дългото пътуване вече не означава нищо друго, освен път към мрака, аз започвам да се съмнявам в известна степен в междузвездните пътешествия. Колко много мъже и жени сигурно са мислили същото, затворени между тези многовековни стени по пътя си към Процион!

В служба на тази велика идея животът им е протичал през пръсти. И колко много хора още ще умрат, преди нашите потомци да достигнат Земята!… Земята! Аз се моля сърцата на хората да се смекчат, за да престанат да бъдат такива жестоки като тези метали, които те толкова обичат и на които само служат. Само изключително високото развитие на техниката, което е отбелязал XXIV век, е могло да доведе до създаването на този изумителен кораб. И все пак това чудо е отвратително и съвсем безсмислено. Само в ерата на сляпата технология са могли да се решат да обрекат на пожизнено заточение в кораба все още неродените поколения, завинаги лишавайки ги от чувства и стремления. Като начало на технологичната ера могат да се приемат първите спомени за Вавилонската кула. Това са твърде забележителни факти в моите представи за човечеството. Но какво друго ни остава, освен да се надяваме, че тази безкрайна агония някога ще бъде прекратена веднъж завинаги, както на Земята, така и в Новия Свят на Процион…“

С това дневникът свършваше.

Уейън няколко пъти трябваше да прекъсва четенето, за да успокоява вълнението в гласа си. Нейният войнствен маниер на държание беше изчезнал съвсем. В тези минути тя беше само едно объркано седящо на леглото момиче, което всеки момент беше готово да се разплаче. Когато приключи четенето, тя с усилия повтори първите редове на дневника, които бяха убегнали от вниманието на Къмплейн. С енергичен поривист почерк Грегъри Къмплейн пишеше: „Поемам по посока на Земята, знаейки, че хората, които ще видят нейното небе, ще се родят не по-рано от смяната на шест пълни поколения след нас.“

Уейън прочете това с трептящ глас и се разплака.

— Не разбираш ли? — извика момичето. — О, Рой… Пътешествието е трябвало да продължи само седем поколения, а ние сме вече двадесет и третото. Отдавна сме отминали Земята и сега нищо не може да ни спаси!

Без думи, но и без всякаква надежда Рой се опита да я успокои. Но любовта на хората не можеше да бъде силата, която ще ги измъкне от този нечовешки капан. Когато накрая Уейън престана да хлипа, Къмплейн заговори. Той усещаше, че и неговият глас трепти неудържимо, но продължаваше да говори, най-вече, за да я успокои и отвлече вниманието й от тази трагедия. По-точно да отвлече вниманието на двамата.

— Този дневник обяснява много неща. Ние трябва да се стегнем и да сме доволни от това, че сега знаем толкова много. Преди всичко написаното обяснява причините за катастрофата. Това вече не е никаква страховита легенда, а е нещо реално, което може да се използва. Сигурно никога няма да разберем дали е останал жив капитан Грегъри, но е оживял поне синът му, тъй като фамилията не е изчезнала. Може би е успяла да преживее ужаса и Джун Пейн, защото в голяма степен тя прилича на тебе. Но едно е съвсем ясно: не са загинали всички. Малките групи, които са останали живи, са започнали да образуват племена. А през това време водораслите са запълнили почти целия кораб.

— Но кой би могъл да предположи — прошепна момичето, — че тук изобщо не би трябвало да има водорасли. Та те за нас са елементи от живата природа. Такива във всеки случай ни се струват…

— Лаур! — неочаквано възкликна Къмплейн, прекъсвайки я.

Той седна и грабна странното оръжие, получено от брат му.

— Това наистина ли е оръжие? Дневникът казва, че всичкото оръжие, освен парализаторите, е било унищожено. Значи, това нещо не може да бъде оръжие!

— Може би него са го забравили.

— Може да са го забравили, а може и да не са. Това устройство, отделящо топлина, трябва да служи за нещо, което ние не знаем. Аз ще го изпробвам.

— Рой, внимателно! — извика Уейън. — Може да направиш пожар!

— Ще го изпробвам на нещо такова, което не гори. Казвам ти, Лаур, ще направим откритие. Кълна ти се.

Той внимателно взе оръжието, като обърна цевта му към стената. В горната част на гладката повърхност на стената имаше някакъв израстък. Къмплейн насочи оръжието към него и натисна малкото копче така, както това беше направил брат му.

Тънката, почти незабележима струя топлина, се докосна до стената. Веднага на матовата й повърхност се появи светла линия, която постепенно се удължаваше и разширяваше. Къмплейн бързо натисна копчето повторно.

Потокът от топлина се свлече надолу. Остана само отвор, през който се виждаше коридорът.

Те стояха като вцепенени, поглеждайки един към друг.

— Трябва да съобщим за това на Съвета — произнесе накрая Къмплейн с уважение в гласа си.

— Почакай, Рой! — помоли го Уейън. — Мили, има едно място, където бих искала да изпробвам това оръжие. Ще дойдеш ли с мен там, преди да разкажем на когото и да било за нашето откритие?

Когато излязоха в коридора, те с известно учудване установиха, че гонитбата на Гигантите все още продължава. Междувременно приближаваше настъпването на тъмнината, която щеше да продължи през целия следващ цикъл сън-реалност.

Всички, които не вземаха участие в хайката, вече се приготвяха за сън зад заключените врати на своите жилища.

Корабът изглеждаше като изоставен. Сигурно е изглеждал по същия начин и когато половината от екипажа му е умирала от деветдневната зараза. Уейън и Къмплейн вървяха бързо, незабелязани от никого. Когато изведнъж настъпи тъмнината, момичето безмълвно включи прожектора, прикрепен към колана й.

Къмплейн бе поразен от упорството, с което тя не се поддаваше на отчаянието. Не му беше необходимо дълго да рови в себе си, за да установи, че и той притежава подобни качества. Неясното предчувствие, че по пътя си непременно ще срещнат плъхове, Чужди, Гиганти или всички тях заедно, го беше обхванало толкова силно, че през целия път той не изпускаше парализатора от едната си ръка, а топлинния излъчвател от другата. Обаче нищо не им попречи. Те благополучно се добраха до „Отсек 1“ и металната стълба.

— Според плана на твоя приятел Марапер — каза Уейън, — командната зала трябва да се намира тук, зад тези стъпала. На плана тя създава впечатление за просторно помещение, но на практика там има само малка стаичка с полукръгли стени. Нима не възниква предположението, че стените са били поставени там, за да спрат достъпа до командната кабина?!

— Мислиш, че капитан Грегъри е поставил тези стени?

— Не съм сигурна, че е той. Най-вероятно това е направено по-късно. Иди и изпробвай върху тях своето оръжие.

Те се покачиха на стълбата и спряха, разглеждайки обграждащите ги метални стени. При това те имаха силното усещане, че са съвсем близо до разкриването на някаква тайна. Уейън бе стиснала ръката му до болка.

— Пробвай ето там — прошепна тя, показвайки някъде неопределено пред себе си.

В момента, в който Къмплейн включи излъчвателя, тя загаси светлината.

В тъмнината пред насоченото към стената дуло се появи червеникаво петно. То бързо увеличаваше яркостта си, преминавайки в светещ квадрат. Неочаквано страните на квадрата се размърдаха и намиращият се между тях метал се сви като сух лист. Откри се отвор, през който можеше да се мине.

Чувствайки някаква непозната задушлива миризма, те търпеливо изчакваха краищата на отвора да изстинат. Вътре, в огромното слабо осветено помещение, те видяха малка част от нещо неопределено. Нещо, което беше съвсем различно от всичко, виждано досега.

Когато краищата на квадрата изстинаха дотолкова, че да може спокойно да се мине край тях, Уейън и Къмплейн тръгнаха бавно към това странно видение.

Огромните жалюзи, закриващи целия гигантски обсервационен купол, се намираха в същото положение, в което преди много години ги беше оставил капитан Грегъри Къмплейн.

На мястото си стоеше дори и забравеният от небрежност на балюстрадата ключ, който не беше позволил на жалюзите да се спуснат докрай. Вследствие на това беше останал малък процеп. Именно той привличаше в момента Къмплейн и момичето така, както светлината привлича водораслите.

Процепът започваше почти от нивото на пода и завършваше високо над главите им, откривайки тясна ивица от космоса. Колко много напразно загубени години бяха минали от момента, в който някой друг участник в експедицията е гледал оттук към безкрайната пустош!…

Опрели главите си една в друга, двамата гледаха дълго през отвора. Искаха да осъзнаят това, което се беше разпростряло пред тях. Но това представляваше само едно малко кътче от запълненото със звезди мироздание — твърде малко, за да ги изпълни с мъжество и надежда.

— Вече няма значение, че корабът е прелетял край Земята — Уейън въздъхна с облекчение. — Ние намерихме командната зала. Когато се научим да се оправяме в нея, ще насочим кораба към най-близката планета. Нали Трегонин говореше, че повечето слънца имат планети. Ще го направим! Зная, че ще се справим! Сега вече всичко ще стане по-просто.

В този момент в слабо осветената командна зала тя забеляза някакъв слаб блясък в очите на Къмплейн. Като че ли те излъчваха безкрайното му изумление.

Тя го прегърна. Неочаквано изпита желание да го помилва така, както винаги правеше със Скойт. Независимостта, която така усилено му беше втълпявана в Кабините, изведнъж беше напуснала Къмплейн.

— За първи път — въздъхна той — аз си представям… аз окончателно разбирам, че ние наистина сме на кораба…

Краката му сякаш омекнаха в този момент. Уейън възприе думите му като своеобразен упрек и недоволство от самия себе си.

— Твоят прадядо е тръгнал от Новата Земя — заяви тя. — А ти ще завършиш този полет на Най-новата Земя.

Тя включи прожектора си. Бързо прокара светлината по дългите редове на командните пултове, които досега оставаха невидими в тъмнината. Безкрайните редици от индикатори, които навремето са правели това помещение център на нервната система на кораба, стотиците превключватели, цели панели с датчици, ръчки, лостове, копчета и екрани — всичко това, което олицетворява външния вид на силите, управляващи кораба, беше споено в еднородна маса, напомняща лава. Безбройните прибори по стените приличаха на гроздове метални отпадъци. Нищо не беше пощадено. Лъчът светлина, който пробягваше бързо по залата и стените, не успя да открие нито един запазен детайл. Командната кабина беше напълно унищожена.