Брайън Олдис
Краят на мрака (11) (Нон-стоп)

III

— Няма място за твоето „аз“ тук, Рой — разгневи се Марапер. — Престани да се месиш в работите на Носарите. Зная, това е работа на момичето. Помни ми думата, тя те използва! Ти си така увлечен в разгадаване на пикантните тайни, скрити под полата й, че вече не различаваш дървото от водораслите. Но не забравяй, че сме дошли тук, водени от свои собствени цели.

Къмплейн замислено поклати глава. На сутринта след събуждането той закусваше в компанията само на свещеника. Столовата беше пълна с офицери, но Уейън и Скойт още ги нямаше. Марапер отново подхвана любимата си тема за необходимостта да вземат властта в свои ръце.

— Не си актуален, Марапер — кратко го прекъсна Къмплейн. — И освен това те моля да не намесваш в тези неща инспектор Уейън. Носарите имат много по-сериозни цели от идиотското ти завземане на властта. А и каква ще бъде ползата, ако унищожиш една група от тях? С какво ще помогне това на теб и на кораба?

— По дяволите корабът! Случай, Рой, повярвай на своя стар изповедник, който никога не те е подвеждал. Тези хора те използват за своите цели. Следователно здравият разум ни подсказва и ние да постъпим с тях по същия начин. Не забравяй, че Науката ни учи да мислим само за себе си. И това е най-доброто средство да се избавим от вътрешни конфликти и противоречия.

— Забравяш нещо — каза Къмплейн. — Науката казва и така: „… и отведи кораба до пристанището!“ Така завършва едно от основните й учения. Ти винаги си бил учудващо лош свещеник, Марапер!

Появяването на Уейън прекъсна разговора. Както никога досега тя изглеждаше свежа и привлекателна. Съобщи, че вече е успяла да похапне. Марапер измърмори пренебрежително нещо като извинение и гордо се отдалечи. Нещо в позата на момичето подсказа на Къмплейн, че тя е доволна от оттеглянето на свещеника. Той също беше доволен от това.

— Разпитаха ли вече Фармър? — заинтересува се Къмплейн.

— Не. Само един от членовете на Съвета на Петимата — Зак Дейт, мина да го види и това е всичко. Роджър, т.е. магистър Скойт ще го разпита по-късно. Сега той е зает с други, по-неотложни задачи.

Къмплейн не попита какви са тези задачи. Близостта на момичето така го зашеметяваше, че му беше трудно да разговаря. Най-много от всичко му се искаше да й каже, че има чудесна прическа. Но вместо това с големи усилия на волята се застави да я попита какво трябва да прави той сега.

— Като начало си почини — оживено заговори тя. — За това съм и дошла — да ти покажа Носа.

Разходката се оказа интересна. Както и в Кабините, голяма част от помещенията бяха празни и стояха отворени. Уейън поясни, че всичко, което е било тук, е оставено на планетата от Процион, наречена Нова Земя. Някои от помещенията бяха превърнати във ферми със значително по-широк размах, отколкото в Кабините. Повечето от животните Къмплейн никога досега не беше виждал. За първи път видя например плуващите в аквариумите риби. От Уейън той разбра, че именно от тези риби се взема бялото месо, което толкова му хареса. Навсякъде се виждаха поразително разнообразни растения. Голяма част от тях се отглеждаха при специално осветление. Имаше и много култивирани водорасли и плодни храсти. Една много дълга стая беше превърната в градина. Дърветата растяха край стените, а храстите и по-дребните растения — в центъра, в специално оформени лехи. Тук за първи път Къмплейн видя грейпфрути. Беше много горещо. Работниците бяха голи до кръста. По лицето на Къмплейн също се стичаше пот. Той забеляза, че блузата беше прилепнала по гърдите на Уейън. За него това бяха най-сладките плодове, които можеха да съществуват на кораба.

В отседите на фермата работеха много мъже и жени. Те изпълняваха различни по сложност операции. Като племе, водещо заседнал живот, Носарите считаха селското стопанство за своя основна дейност. Но въпреки това, според думите на Уейън, добивите бяха незначителни, независимо от огромните усилия на работниците. А животните по необясними причини и без всякакъв повод често умираха. Гладът и тук представляваше постоянна заплаха.

Те преминаха в другите отсеци. В някои от тях беше съвсем тъмно, а по стените се виждаха белези от неизвестни забравени оръжия. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-осезаеми ставаха следите от катастрофата. Погълнати от тишината на руините, те стигнаха до силовия сектор. Той, както каза момичето, беше забранена зона за всички, с изключение на няколко офицери. Тук не живееше никой, всичко беше оставено на времето. Цареше абсолютно мълчание и всичко тънеше във вековен прах.

— Понякога се опитвам да си представя как е изглеждало всичко това преди — прошепна Уейън. Тя премина с лъча на прожектора по стените на коридорите. — Изглежда, тук е било шумно. В този отсек се е произвеждала двигателната сила и сигурно са били нужни много хора.

Широко отворените врати от двете страни на коридора бяха съвсем различни от обичайните за кораба. Освен това те бяха снабдени и с допълнителни масивни ключалки.

Преминавайки последния тесен проход, те се оказаха в огромна, висока няколко етажа зала. Лъчът на прожектора се губеше в тъмнината, попадайки на разни причудливи масивни конструкции с колела, кофи, куки, щипки и какво ли не още.

— Всичко това някога е било пълно с живот — прошепна Уейън, — а сега е мъртво.

Независимо от размерите на залата на техните гласове не отговаряше дори слабо ехо. Купищата метал, събрани тук, поглъщаха всеки звук.

— Сигурно всичко тук се управлява от командната зала. Само да можехме да я намерим.

Тръгнаха обратно и Уейън го заведе в една друга зала, напомняща предишната. Макар и малко по-малка по размери, все пак за нормалния стандарт и тя беше гигантска. Както другите части на отсека, така и тази зала беше покрита с дебел слой прах. Но тук имаше нещо различно — дълбокият протяжен звук, изпълващ цялото пространство.

— Слушай, тук силата още не е умряла — каза момичето. — Тя все още живее зад тези метални стени. Ела. Ще ти покажа още нещо.

Тя го заведе до едно странично помещение, в което почти всичко бе заето от частите на една огромна машина. Тя беше облицована с плочи и напомняше три огромни пръстена, притиснати с трупчета един към друг. Малко по-нататък те се скриваха в стените. Следвайки съвета на Уейън, Къмплейн долепи ръката си до една от тръбите и почувства как тя съвсем ясно вибрира. Отстрани на единия пръстен се намираше ремонтен люк. Уейън завъртя ключалката и го отвори. Дълбокият звук веднага се усили, като че ли неизвестен музикант дръпна главната струна. Момичето насочи светлината на прожектора в отвора. Къмплейн гледаше втренчено. В тъмнината нещо непрекъснато се въртеше, като леко проблясваше и издаваше този непонятен чужд звук. От намиращата се в самия център тънка тръбичка върху движещите се повърхности на малки капки падаше някаква течност.

— Това космическото пространство ли е? — запита Къмплейн с глух глас.

— Не, разбира се — отвърна Уейън и затвори люка. — Това е един от трите огромни вентилатора. Малката тръбичка в центъра смазва оста му. Тези вентилатори никога не спират и предизвикват движението на въздуха в целия кораб.

— Ти откъде знаеш това?

— Знам го, защото Роджър веднъж ме доведе тук и ми обясни всичко.

При тези думи Къмплейн изведнъж загуби интерес към всичко наоколо. Той не успя да се сдържи и попита:

— Какво представлява за тебе Роджър Скойт, Уейън?

— Аз много го обичам! — с чувство отвърна момичето. — Аз съм сираче. Майка ми и баща ми са се отправили на Дългото Пътешествие, когато съм била още съвсем малка. Роджър Скойт и жена му нямат деца и са ме осиновили. Жена му загинала преди много периоди за сън, по време на едно от нападенията над Носа. Оттогава Роджър се грижи за мене и ме учи на всичко.

Огромната вълна на облекчението вдъхна достатъчно смелост на Къмплейн и той със страстно движение хвана ръката на момичето. Тя веднага угаси прожектора и отскочи настрани. В тъмнината прозвуча подигравателният й смях:

— Аз дойдох тук с тебе, драги мой, не за да разменяме любезности. А и ти трябва най-напред да се проявиш някак, за да получиш правото да бъдеш по-близо до мене.

Той се опита да я хване, но само удари главата си в нещо. Неуспехът го раздразни и обиди. Обърна й гръб и потърка удареното си място.

— Защо ме доведе тук? — попита Къмплейн. — Защо си толкова лоша с мене?

— Твърде сериозно се отнасяш към Науката, както и можеше да се очаква от човек, израснал в някакво полудиво племе — ехидно забеляза Уейън, но веднага добави доста по-нежно: — Успокой се, не бъди толкова сърдит. Недей да мислиш, че всеки, който ти откаже нещо, трябва да бъде вече твой враг. Такива остарели възгледи повече подхождат на твоя приятел Марапер.

Обаче не беше толкова лесно да се успокои разстроеният Къмплейн. Особено след напомнянето за Марапер, което извика в паметта му намеците на свещеника. Рой се потопи в мрачно мълчание. Уейън не поиска да го извади от него и обратния път те минаха мълчешком, всеки вглъбен в себе си. Два-три пъти Къмплейн отправяше към момичето умоляващи погледи, надявайки се, че тя ще заговори, но Уейън направи това чак към края, и то без да гледа към него:

— Има още нещо, за което трябва да те попитам — неуверено произнесе тя. — Ние трябва да открием скривалището на Чуждите и да унищожим тази шайка бандити, която не ни оставя на спокойствие. Но тъй като нашите хора са основно фермери, ние нямаме ловци. Даже обучените ни пазачи не се решават да се отдалечат много навътре в храсталаците. Те сигурно няма да бъдат в състояние да преодолеят пътя, който сте изминали вие. Ти си ни нужен, Рой, за да ни преведеш до нашите врагове. А можем да ти покажем и много неща, които ще те убедят, че те са и твои врагове.

Сега тя гледаше Къмплейн с мила и малко виновна усмивка на лицето си.

— Когато ме гледаш така — въздъхна той, — съм готов дори и да тръгна към Земята!

— Това сигурно няма да поискаме от тебе — каза тя.

Момичето се усмихна още веднъж. За пръв път тя излизаше от рамките на своята предпазливост.

— А сега трябва да отидем да разберем как вървят нещата при Роджър. Сигурна съм, че той пак е поел върху себе си всички грижи за кораба. Аз говорих с тебе за Чуждите, а той ще ти разкаже всичко, което знае за бандата главорези на Грег.

В бързината тя не забеляза учудването, появило се на лицето на Къмплейн.

Освен много работа, в момента магистър Скойт имаше и определени сполуки. За пръв път той усещаше, че е постигнал нещо конкретно. Скойт беше радушен и добронамерен в поздрава си към Къмплейн като към стар познат. Отново се беше наложило да отложат разпита на Фармър, който се намираше под строг контрол в съседната стая. Това стана заради поредната суматоха в Джунглите. Патрулът на Носарите беше чул някакъв шум в храсталаците и рискува да се отдалечи до „Отсек 29“.

Това беше точно този район, в който заловиха Къмплейн и Марапер. Този участък, отстоящ само на две секции от границите на Носа, навремето беше подложен на сериозни разрушения и патрулът не се осмели да се отдалечи много. Разузнавачите се върнаха в празни ръце. Съобщиха, че в „Отсек 30“ се води някаква битка и се чуват пронизителни мъжки и женски викове.

С това можеше всичко да приключи. Но скоро след това един от бандата на Грег се приближи до барикадата и помоли да го пуснат и да му дадат възможност да поговори с някой от началниците.

— Той е тук, при мене, в съседната стая — каза Скойт. — Това е странна личност. Казва се Хаул. С изключение на това, че нарича своя главатар „господин капитан“, във всичко останало прави впечатление на съвсем нормален.

— Какво иска, или е дезертьор? — попита Уейън.

— Много по-лошо от дезертьор, Лаур — отговори й Скойт. — Битката, за която съобщиха патрулите, се е водила в Джунглите между хората на Грег и някаква друга банда. Хаул не иска да каже нищо повече. Накратко казано, с посредничеството на Хаул Грег предлага мир и иска да предаде племето си под покровителството на Носа.

— Това е уловка — викна Уейън. — Те просто искат да проникнат сред нас.

— Не мисля, че е така. Хаул сигурно говори искрено — възрази Скойт. — Затруднението е в това, че Грег, знаейки с каква репутация се ползва на Носа, иска някой от Носарите да отиде при него за обсъждане на условията. Това трябва да бъде жест на добра воля от наша страна. Който бъде избран за тази мисия, ще тръгне за Джунглите заедно с Хаул.

— Струва ми се подозрително — заяви отново Уейън.

— Изглежда, ще бъде най-добре ти самата да отидеш и да го видиш. Само че се подготви за гледката. Това не е най-красивият екземпляр на човешкия род.

В помещението с Хаул се намираха и двама офицери, които трябваше да го пазят. Но вместо това те усилено налагаха здраво завързания с лиани посланик на Грег.

Скойт ги отпрати доста рязко. Дълго време обаче Хаул лежеше неподвижен, само простенвайки, по корем на пода. Едва обещанието за нова порция удари с камшика го накара да се надигне и седне.

Това наистина се оказа изключително странна личност, малко отличаваща се от мутант. Проказата го беше лишила от коса, нямаше нито брада, нито вежди. Зъбите му също почти липсваха. Някаква вродена деформация бе направила горната част на лицето му значително по-голяма от долната. То беше така изменено, че на човек му се струваше, че горната челюст висеше във въздуха. Челото му беше толкова изпъкнало, че почти изцяло скриваше очите. Обаче най-странното в него беше размерът на главата му — не по-голяма от два мъжки юмрука, поставена върху съвсем нормалното му тяло.

Доколкото можеше да се разбере, той беше на средна възраст. Виждайки сериозната заплаха в лицата на Уейън и Къмплейн, той започна да мърмори несвързано фрази от (Литанията), ученията на Науката:

— За да не ме лишат от нерви…

— Добре, Грозна Муцуно — рязко го прекъсна Скойт, — какви гаранции може да даде твоят началник на нашия представител, ако изобщо изпратим такъв?

— Ако аз се върна без проблеми при капитана — промърмори Хаул, — вашият човек безпрепятствено ще се върне при вас. Мога да се закълна в това.

— На какво разстояние оттук се намира бандитът, когото наричаш капитан?

— Това ще разбере човекът, който дойде с мене — отвърна спокойно Хаул.

— Правилно, но ние ще изтръгнем от теб тази информация сега.

— Няма да успеете!

В гласа на този странен човек прозвуча нещо повече от обикновена увереност.

Скойт беше принуден да го признае и затова му заповяда да стане, да пооправи външния си вид, да пийне вода и след това попита:

— Колко души има в бандата на Грег?

Хаул отмести чашата и се изправи с предизвикателно опрени на хълбоците ръце.

— Това ще разбере вашият човек, който тръгне с мене да договаря условията. Аз казах всичко, което трябваше да кажа. Сега решавайте сами ще се съгласите ли, или не. Обаче знайте предварително, че ако дойдем тук, ние няма да ви създаваме никакви грижи. По-охотно ще се бием за вас, отколкото против вас. В това също мога да се закълна.

Скойт и Уейън се спогледаха.

— Струва си да опитаме, стига да намерим някой лекомислен желаещ — заяви след малко Скойт.

— Трябва да тръгвам към Съвета — каза Уейън.

Къмплейн, който досега не бе казал нито дума в очакване на подходящ момент, сега се обърна към Хаул:

— Кажи, човекът, когото наричаш капитан, има ли някакво друго име, освен Грег?

— Ти можеш сам да го попиташ, когато бъде сключено съглашението — отвърна Хаул.

— Човече, погледни ме внимателно. Не ти ли напомням с нещо за капитана?

— Капитанът е с брада — ехидно отвърна парламентьорът.

— Ще се наложи да накарам главата ти малко да поработи — промърмори Къмплейн. — Какво ще кажеш за това — аз имах брат, който много отдавна обезумя и избяга в Джунглите. Наричаше се Грег Къмплейн. Това е твоят капитан, човече!

— О, господи! — простена Хаул. — Като помислиш само, че капитанът има жив брат, който живее тук, в това гнездо на скунсове…

Къмплейн развълнувано се обърна към магистър Скойт, на чието лице беше изписано изумление.

— Аз съм съгласен. Аз ще отида с този човек при Грег.

Това предложение явно устройваше Скойт.

С присъщия си ентусиазъм той веднага вложи всичката си енергия, за да изпрати Къмплейн колкото може по-бързо. Скойт използва цялата си учтива и непоколебима настойчивост, за да предизвика незабавното събиране на Съвета на Петимата. Трегонин с голямо неудоволствие беше измъкнат от библиотеката. Зак Дейт беше откъснат от Теологически диспут с Марапер. Дюпон, Билой и Раскин също бяха принудени да се откъснат от нещата, с които се занимаваха. След секретното съвещание беше извикан Къмплейн. Инструктираха го за условията, които трябваше да постави пред Грег, и го изпратиха с пожелания за пространства. Той трябваше да действа бързо, за да успее да се върне преди началото на следващия цикъл за сън.

Макар и присъствието на хората на Грег на Носа да криеше определени трудности и неприятности, Съветът се съгласи с това предложение. Това означаваше за тях прекратяване на непрестанните сблъсъци, а освен това по този начин се печелеше ценен съюзник за предстояща война с Чуждите.

Дежурният пазач върна на Къмплейн прожектора и парализатора му. Той тъкмо беше зает с проверката им, когато в помещението се втурна Уейън, плътно затваряйки вратата след себе си. На лицето й беше изписано забавно упорство.

— Аз идвам с тебе — съобщи тя без всякакъв коментар.

Къмплейн се опита да възрази. Тя никога не се беше разхождала из храсталаците, а в тях можеха да се крият различни опасности. Освен това Грег можеше да се окаже измамник, а тя беше жена.

Уейън прекъсна възраженията му.

— Няма смисъл да дискутираме — произнесе решително тя. — Това е заповед на Съвета.

— Ти си ги заставила, принудила си ги! — викна той.

При това Рой забеляза, че е напълно прав, и неочаквано се почувства изключително щастлив.

— Защо си поискала да тръгнеш с мене? — попита тихо Къмплейн.

Отговорът му се стори не толкова утешителен, колкото очакваше. Оказа се, че на Уейън винаги й се е искало да половува в Джунглите и според нея сега се откриваше много добра възможност. Това напомни на Къмплейн за Гуина и нейната страст към лова. А това не беше най-приятният спомен за него.

— Ще трябва да внимаваш за себе си — важно произнесе той.

Заедно с това Къмплейн се надяваше, че причината за присъединяването на Уейън към него беше все пак по-лична.

Малко преди да тръгнат, при тях се появи Марапер, за да разменят няколко думи. Сега той бе намерил за себе си нова цел — приобщаването на Носарите към Науката. С появяването на Съвета и неговите ласкави напътствия Науката започна да губи влиянието си. Нейният основен противник беше Зак Дейт, затова и се разгоряха споровете между него и Марапер.

— Не мога да понасям този човек — мърмореше свещеникът. — В него има нещо отвратително искрено.

— Моля те да не предизвикваш тук дискусии — посъветва го Къмплейн. — Поне не сега, когато тези хора решиха да ни приемат, Марапер. За Бога, успокой се! Постарай се поне за малко да се освободиш от привичките си.

Марапер с такава ярост тръсна глава, че чак бузите му се разтресоха.

— Ти си преминал на страната на невярващите, Рой — съкрушено произнесе той. — Аз не мога да не споря. Тревогата се крие в дълбините на човешките същества и аз съм длъжен да я изкарвам на повърхността. В това се крие разковничето на избавлението. И ако по такъв начин намеря съмишленици, толкова по-добре. Рой, приятелю мой, двамата с тебе преминахме такъв дълъг път и всичко това — да намериш девойката, която те развращава!

— Ако имаш предвид Уейън, свети отче — каза Къмплейн, — по-добре я остави на мира. Веднъж вече те предупредих, че тя изобщо не те интересува.

Той каза това толкова предизвикателно, че Марапер побърза да покаже съгласието си:

— Не си мисли, че имам нещо против нея, Рой. И макар да не мога да одобря това като свещеник, то като мъж, повярвай ми, искрено ти завиждам.

Марапер имаше съвсем отпуснат и угрижен вид, когато Къмплейн и Уейън се отправиха към барикадата, до която вече ги чакаше Хаул. Предишното многословие на свещеника се замести от объркването му в напълно новата обстановка на Носа. Тук той съвсем не можеше да намери своето място.

Хаул ги очакваше, наклонил настрани невероятно малката си глава. Той беше повече от доволен от предстоящото си завръщане в Джунглите, тъй като приемът, който му беше оказан на Носа, не беше много радушен. Веднага след като ги пропуснаха зад барикадата, той тръгна напред, раздвижвайки водораслите с привични движения. След него вървеше Уейън, а Къмплейн беше в края на групата. Хаул се придвижваше толкова ловко, че Къмплейн, независимо че беше ловец, можеше само да му завижда. При доста бързото си движение този човек не докосна дори и едно листо. В дълбините на душата си Къмплейн се опитваше да разбере какво би могло до такава степен да го порази, че да бъде готов да смени естествената си среда на живот със суровата дисциплина на Носа.

Трябваше да преминат само два отсека. Затова, за щастие на Уейън, прекараха кратко време между храсталаците. Съвсем скоро след тръгването момичето вече знаеше от опит, че Джунглите съвсем не са романтично кътче от кораба. Те представляваха унило еднообразно място, пълно с дребни черни комари. Уейън беше благодарна на съдбата, когато Хаул най-накрая спря и заразглежда нещо между буйната растителност.

— Аз познавам този район — каза Къмплейн. — Недалеч оттук е мястото, в което ни заловиха с Марапер.

Пред тях се намираше черен разрушен коридор с надупчени стени и таван, пробит от някакъв древен взрив. Именно на това място експедицията от Кабините за пръв път се сблъска с неприятното състояние на безтегловност. Хаул включи прожектора си и изсвири пронизително.

Веднага от отвора в тавана се спусна въже.

— Ако се приближите и се хванете за въжето — поясни той, — ще ви издърпат нагоре. Приближете се внимателно и се дръжте по-здраво. Много е просто.

Би могло да бъде и по-просто, отколкото казваше Хаул. Уейън, попадайки за пръв път в състояние на безтегловност, извика от страх.

Къмплейн беше изпитвал вече веднъж това състояние и успя да хване момичето и да го задържи. Без да обръщат внимание на загубата на чувството за собствено достойнство в момента, те се хванаха за въжето и заплуваха нагоре. Издърпаха ги през отворите на пода и тавана на следващия етаж. Сигурно взривът бе засегнал доста голям участък. Хаул презрително пренебрегна въжето. Той скочи нагоре и се оказа там още преди тях.

Посрещнаха ги четирима дрипльовци, които като че ли си играеха на „подскачане“. Скоковете им бяха толкова небрежни, сякаш резултатът от тях не ги интересуваше.

Уейън и Къмплейн се намираха в една доста повредена стая. В нея също имаше частична безтегловност. До отвора, през който те влязоха, бяха поставени различни решетки. Явно те служеха за защита при нападение.

Къмплейн очакваше, че сега ще му отнемат парализатора. Но Хаул само размени няколко думи със своите дрипави приятели и ги преведе в следващата стая. Тук изведнъж се върна пълната тежест на телата им. Коридорът беше изпълнен с лежащи в безредие върху постелки от сухи водорасли ранени мъже и жени с превързани глави и крайници. Изглежда, това бяха жертвите на скоро отминалите битки. Хаул премина бързо край тях, съчувствено примлясквайки с уста, и влезе в другото помещение. То беше пълно с въоръжени мъже, повечето от които също бяха окичени с лепенки и превръзки.

Сред тях беше и Грег Къмплейн.

Нямаше никакво съмнение, че това бе Грег. Вечното недоволство, застинало в изражението на очите му, и плътно стиснатите тънки устни не можеха да се скрият нито от буйната брада, нито от побелелите слепоочия.

Когато Къмплейн и Уейън се приближиха, той стана.

— Това е капитанът — обяви Хаул. — Капитане, доведох вашия брат и тази очарователна дама. Те ще водят с вас преговорите.

Грег направи няколко крачки към тях. Той гледаше толкова втренчено, сякаш от това зависеше животът му. Пренебрегна старите обичаи на Кабините и продължи да ги гледа право в очите. По време на целия оглед лицето му изобщо не трепна. Като че ли двамата бяха от дърво или пък той беше абсолютно безчувствен. За него кръвните връзки нямаха никакво значение.

— Ти официално ли пристигаш от Носарите? — обърна се той най-после към по-малкия си брат.

— Да — отговори Рой.

— Бързо си спечелил тяхното доверие, така ли е? Много малко време ти е било необходимо за това.

— Какво изобщо знаеш за тези неща ти? — предизвикателно изговори Къмплейн.

Упорството и чувството за собствено достойнство и независимост бяха много силни у Рой от момента на бягството му от Кабините.

— Зная някои неща за Джунглите — отвърна Грег. — Най-малкото аз съм техният капитан. Зная също така, че сте отивали към Носа. Няма значение откъде имам тази информация. По-добре сега да пристъпим към работа. Защо си довел със себе си жена? Да ти бърше носа ли?

— Съвсем точно го каза — най-добре е да пристъпим към работа — прекъсна го рязко Рой.

— Струва ми се, че е дошла с тебе, за да не те изпуска от очи и да наблюдава как ще се държиш — продължи да мърмори Грег. — По-добре елате с мене. Тук има прекалено много хора. Хаул, ела и ти с нас. Ти, Дейвис, засега остани тук.

Къмплейн и Уейън преминаха след попрегърбения Грег в съседното помещение. Там цареше неописуем хаос. По мебелите бяха окачени окървавени парцали и дрехи. Пропити с кръв бинтове се търкаляха по пода като разхвърляни карнавални ленти. Грег може би беше запазил в себе си някакви остатъци от добри маниери, тъй като побърза да се извини за безпорядъка, когато забеляза израза на отвращение по лицето на Уейън.

— Жена ми загина по време на сражение — съобщи той. — Беше разкъсана на парчета. Никога не сте чували такъв писък. А аз не успях да стигна до нея, просто не успях. Тя отдавна би разчистила цялата тази мръсотия. Може би вие ще ми помогнете да го направя?

— Ние ще изслушаме вашите предложения и незабавно ще си тръгнем — студено заяви Уейън.

— Какво беше това сражение, Грег? Защо сте толкова уплашени? — намеси се Къмплейн.

— И за теб аз съм капитан — отвърна брат му. — Никой не ме нарича Грег. Разбери едно — аз не се страхувам. Все още нищо не е успяло да ме изплаши достатъчно. Аз мисля само за своето племе. Ако останем тук, всички ние ще загинем, в това няма съмнение. Трябва да се преместим някъде, а Носът е достатъчно безопасно място за това.

Той уморено приседна на леглото и повика с жест брат си.

— Виж, сега вече тук стана опасно. Хората можем да победим, но не и плъховете.

— Плъховете? — като ехо повтори Уейън.

— Да, плъховете, мило ми девойче — озъби се насреща й Грег. — Огромни, силни, отвратителни плъхове, които са способни да мислят и действат като хора. Знаеш ли за какво говоря, Рой?

Къмплейн пребледня.

— Да — потвърди той. — Те вече ме преследваха. Общуват със сигнали, обличат се в дрипи и вземат в плен други животни.

— О, значи ти знаеш? Поразително. Знаеш повече, отколкото очаквах. Но все пак това е страшна опасност. Тези глутници от плъхове са най-голямата опасност на кораба. Те са се приучили да действат заедно. Точно така направиха по време на последния сън, когато ни нападнаха. Затова ни се налага да се махнем оттук. Ние просто няма да бъдем в състояние да се справим, ако отново се появят толкова много от тях.

— Чудно — не се сдържа Уейън. — На Носа никога не е имало такова нещо!

— Може и да не е имало, но Носът не е целият свят — с ирония отбеляза Грег.

Според неговата хипотеза плъховете се криеха на групи в Джунглите. Там можеха да се срещнат самотни хора, които лесно да нападнат и ликвидират. Последното им нападение беше, от една страна, доказателство за достатъчно добрата им организираност, а, от друга — щастлива случайност. Но плъховете не успели да оценят силите на бандата на Грег. На това място в обясненията си Грег очевидно реши, че и бездруго е казал твърде много неща, и неочаквано промени темата.

Както твърдеше той, плановете му за преселване на Носа бяха изключително прости. Трябваше да запази групата си, наброяваща около петдесет души, като самостоятелна единица, без да се смесва с останалите обитатели на Носа. Те трябваше да прекарват периодите между съня, както и досега, скитайки из Джунглите. На Носа щяха да се връщат само през времето за сън. На свой ред те биха поели върху себе си задължението да защитават Носарите от Чуждите, Гигантите, плъховете и всички останали нападатели.

— А какво искаш в замяна? — попита Къмплейн.

— В замяна искам да запазя правото си на капитан на своите хора. Освен това всички трябва така да се обръщат към мене — капитанът.

— Не ти ли се струва, че това е някак детинско?

— Така ли мислиш? Ти никога не си виждал по-далеч от носа си. Разполагам с дневник, според който аз, а, разбира се, и ти, т.е. ние сме потомци на капитана на този кораб. Той се е наричал капитан Къмплейн. Капитан Грегъри Къмплейн. Целият този кораб му е принадлежал. Само си представи това, ако можеш…

Обикновено грубото лице на Грег сега просветна. Някъде дълбоко, дълбоко в него се таеше искрица човечност, желание да живее в мир с околните. Но само след миг той отново се превърна в отвратителния дивак, седящ важно върху купчината мръсни бинтове. Когато Уейън попита за възрастта на дневника, той само сви рамене и небрежно отвърна, че не знае. Бил прочел само първата страница. Къмплейн язвително си помисли, че и за това брат му сигурно е изгубил доста време.

— Дневникът се намира в шкафа зад гърба ти — каза Грег. — Ако стигнем до някакво съгласие, може да ти го покажа. Взехте ли вече решение?

— Твърде малко ни предлагаш, братко, за да ни се стори предложението ти привлекателно — отговори Къмплейн. — Да вземем например плъховете. Ти преувеличаваш опасността от тях поради причини, известни засега само на тебе.

— Така ли мислиш? — Грег стана. — Ела тогава сам да видиш. Хаул, ти остани тук и не сваляй очи от тази дама. Това, което ще видим сега, не е за нейните нерви.

Той преведе Къмплейн по някакъв изоставен коридор. Обясни му колко съжалява, че е принуден да напусне своето топло убежище. Катастрофалният взрив и възникналата след него система от затворени врати между отсеците бяха създали за бандата му нещо, подобно на крепост. В нея можеше да се проникне само през отвора в тавана, през който бяха издърпали Къмплейн и Уейън. Грег поглеждаше порасналия си и станал по-сериозен брат с все по-очевидно удовлетворение.

Накрая той отвори една врата, която водеше в малка стая, по-скоро напомняща килер.

— Виж своя стар приятел — каза Грег.

Зрелището пред погледа на Къмплейн напълно го зашемети. На твърдия под, покрит с дебел слой мръсотия, лежеше човек. Едва успя да го познае. Със сигурност това беше Ърн Рафъри, оценителят. На ръката му липсваха три пръста. Половината от мускулите на лицето му също бяха разкъсани. Нямаше ги и двете му очи. Голяма част от някога прекрасните му мустаци беше огризана. Къмплейн веднага разбра, че всичко това са направили плъховете. Без да му се обяснява, той и сам виждаше следите от зъби по наяденото лице. Оценителят не мърдаше.

— Няма да се учудя ни най-малко, ако се окаже, че той вече се е отправил към Пътешествието — безразлично произнесе Грег. — Горкият дрипльо, през цялото време се измъчва. Изгризан е половината от гръдният му кош.

Той гнусливо надигна умиращия за рамото, после небрежно го пусна. Главата безволево се отметна назад.

— Все още е топъл — каза Грег. — Но е в безсъзнание. Предполагам ти стана ясно с какво трябва да се борим. Преди последния сън ние намерихме твоя приятел на много отсеци разстояние оттук. Той каза, че плъховете са го довършили. От него разбрах всичко за тебе. Позна ме, бедният. Не беше лошо момче…

— Един от най-добрите — съгласи се Къмплейн.

Гърлото му беше така стегнато, че той едва изговаряше думите. Във въображението му се сменяха картините, предшестващи такъв страшен финал. Гледаше като хипнотизиран обезобразеното лице на Рафъри, докато брат му разказваше цялата история.

Плъховете заловили Рафъри в басейна. След като бил доведен до състояние на безсъние с газа на Гигантите, плъховете го поставили на нещо като носилка и го замъкнали в своята дупка. Там започнали разпита му, придружен с много мъчения. Дупките им се намирали между два затрупани етажа, където не би могъл да достигне нито един човек. Там било буквално претъпкано с плъхове. По поразителен начин те били построили ямите и леговищата си от най-различни предмети и материали. Рафъри видял там много животни, пленени от плъховете, и намиращи се в кошмарни условия. Голяма част от тези животинки били физически обезобразени. Много от пленените притежавали способността да проникват в чуждите мисли. Именно тях използвали плъховете при разпита на Рафъри.

Къмплейн потръпна. Той си спомняше много отчетливо ужаса, който го бе обзел, когато буквално беше чул в мозъка си неясните въпроси на заека.

Преживяванията на Рафъри са били много по-продължителни, а следователно и много по-страшни.

Ако плъховете бяха постигнали резултат при разпита, а и без това те знаеха много за хората, то и Рафъри беше научил от тях някои неща. Преди всичко те познаваха кораба, както никой от хората не го знаеше. Храсталаците и гъстата растителност не представляваха за тях никаква преграда. След катастрофата те се придвижваха по тесните пространства между етажите и попадаха рядко пред погледите на хората. Движеха се по хилядите тръби, канали и други отвори, представляващи кръвоносната система на огромния кораб.

— Сега вече ти е ясно защо тук стана неуютно да се живее — каза Грег. — Не ми се иска и моята глава да бъде огризана до кости. Струва ми се, че с тези плъхове възможностите за живот тук приключват. Но да се върнем към твоето момиче. Направил си много добър избор, братко. Моята не беше така стройна, пък и ставите на краката й така отичаха, че тя на можеше понякога да свива колене. Но, разбира се, в леглото това не й пречеше…

Когато се върнаха, Уейън много се зарадва. Тя седеше и пиеше някаква топла напитка. Хаул с някакво притеснение и объркване обясни, че от вида на окървавените бинтове на момичето му станало лошо и той трябвало да й донесе за пиене.

— Остана малко и за вас, капитане — каза той, — моля ви да бъдете така добър да го изпиете.

Докато Грег пиеше, Къмплейн започна да се приготвя за тръгване. Той все още беше силно потресен от срещата си с Рафъри. Грег остави чашата, въздъхна и погледна с очакване брат си. Под външно глупавото му безразличие се криеше тревога. Без съмнение, той нямаше търпение колкото може по-бързо да преведе бандата си на Носа. При това, може би за първи път си даваше сметка, че неговото братче малко по малко става сила, с която трябва да се съобразява.

— Имам подарък за тебе. Можеш да го вземеш със себе си — след неловко мълчание произнесе Грег.

Той взе от леглото някакъв предмет и го пъхна в ръката на Къмплейн.

— Това е нещо като парализатор. Взех го преди време от един Гигант, на който случайно се натъкнахме. Той убива с топлина. Не е много прост за използване и ако не внимаваш, можеш да се изгориш. Но срещу плъховете е изключително ефективен.

„Парализаторът“ представляваше тежък метален предмет. Ако се натиснеше спусъкът, от него излизаше невидима струя топлина. Къмплейн я усещаше и от разстояние, макар радиусът на действие на оръжието да не беше много голям. Той прие подаръка с благодарност и по неочаквано сърдечен и за себе си начин се сбогува с брат си. По-късно помисли колко интересно все пак е това чувство — радостта от срещата с някой близък.

Уейън и Къмплейн вървяха сами обратно към Носа. Затова Къмплейн беше още по-внимателен от обикновено. Навсякъде по пътя му се привиждаха плъхове. Те се върнаха у дома си без проблеми и намериха Носа изпълнен с викове и суматоха.