Брайън Олдис
Краят на мрака (10) (Нон-стоп)

II

Рой Къмплейн се прозя отегчено. Лежейки на пода на камерата, той за двадесети път промени позата си. Боб Фармър седеше, опрял гръб на стената, и не преставаше да върти тежкия пръстен на дясната си ръка.

Те не намираха за какво да си говорят. Всъщност нямаше и за какво да мислят. Почти с облекчение посрещнаха появяването на грозния часовой с лице на булдог, който пъхна глава в процепа между вратата и касата и повика Къмплейн. За това той използува старателно подбрани оскърбления.

— Ще се срещнем с пътешествието — успокояващо произнесе Фармър, когато Къмплейн се надигна.

Къмплейн му махна с ръка и тръгна след часовоя, усещайки сърцето си да бие все по-бързо и по-бързо. Отведоха го в друга стая, не там, където ги беше разпитвала инспектор Уейън. Вървяха по същия коридор, по който вече бяха минавали, до помещението, разположено до барикадата в „Отсек 24“. Часовоят страшилище затвори вратата след него, като остана от външната й страна.

Къмплейн се озова в стаята сам с магистър Скойт. Офицерът следовател изглеждаше по-възрастен от обикновено. С дългите си пръсти той подпираше глава така, като че имаше зъбобол. Тези пръсти не вдъхваха доверие. По-скоро те навеждаха на мисли за изтънчен садизъм, макар че сега, на фона на измъченото му лице, сякаш се задоволяваха с мазохизъм.

— Пространство за теб — тежко произнесе той.

— Пространство — отговори Къмплейн.

Той знаеше, че след малко ще бъде подложен на някакви изпитания, но в момента го занимаваше най-вече фактът, че момичето отсъстваше.

— Искам да ти задам няколко въпроса — продължи Скойт. — По много причини би било желателно да им дадеш правдоподобни отговори. Първо — къде си роден?

— В Кабините.

— Така наричате своето село? Имаш ли сестри или братя?

— В Кабините ние се подчиняваме на Науката — предизвикателно отговори Къмплейн. — Ние преставаме да признаваме нашите братя и сестри в момента, когато те са порасли до кръста на нашите майки.

— По дяволите Нау…

Скойт замълча, потривайки челото си. Имаше вид на човек, който с огромни усилия запазва самообладание. Без да вдига глава, той продължи с изморен глас:

— Колко свои братя и сестри би познал, ако те заставят да го направиш?

— Само три сестри.

— И нито един брат?

— Имах един, но той се побърка много отдавна.

— Какви доказателства имаш, че си се родил в Кабините?

— Доказателства? — повтори въпроса Къмплейн. — Ако искаш да имаш доказателства, то доведи и попитай майка ми. Тя е все още жива и ще ти разкаже за всичко с удоволствие.

Скойт стана.

— Разбери едно — каза той. — Нямам време да чакам, докато ти благоволиш да ми отговориш. Всички на кораба се намираме в дяволски сложна ситуация. Виждаш ли, ние живеем на кораб, който лети неизвестно накъде. Тази стара кутия, която вече започва да се разпада, е пълна с призраци, тайни, загадки и кръв. И някой злополучен кучи син трябва да приведе всичко в ред, докато не е късно. Ако вече не е късно.

Магистърът въздъхна и замълча, като че ли той беше този нещастен кучи син, носещ цялата тежест на отговорността на раменете си. След това малко поуспокоен каза:

— Трябва да разбереш най-после простата истина, че между нас няма незаменими хора. Ако ти се окажеш безполезен, ще се отправиш…

— Много съжалявам — каза Къмплейн. — Може би щях да бъда по-склонен към сътрудничество, ако знаех от коя страна…

— Ти трябва да бъдеш на собствената си страна. Или Науката не те е научила на това? „Опознай себе си и ще опознаеш човечеството.“ В твой личен интерес е да отговаряш на моите въпроси.

За миг Къмплейн бе склонен да отстъпи без колебание. Но в следващия момент, чувствайки се някак по-сигурен, запита:

— А Хенри Марапер отговори ли на всички твои въпроси?

— Свещеникът ни излъга — отвърна Скойт. — И затова се отправи на Пътешествието. Това е нормалното наказание за тези, които твърде дълго изпитват търпението ми.

Когато моментното стъписване от тази новина премина, Къмплейн се опита да прецени можеше ли изобщо това да е истина. Той не се съмняваше в безпристрастността на Скойт като човек, принуден да убива в полза на делото и постъпващ така без колебание. И все пак не можеше да си представи, че няма да види повече бъбривия свещеник. Зает с тези свои мисли, той отговаряше на въпросите на Скойт. Те се отнасяха най-вече до пътя им през Джунглите. И когато Къмплейн започна да описва обстоятелствата, при които те се оказаха в ръцете на Гигантите, запазващият досега спокойствие офицер следовател удари с длан по масата.

— Гигантите не съществуват! — извика той. — Те са измрели отдавна и ние сме наследили от тях кораба.

Но въпреки явния си скептицизъм той се зае, както навремето и Марапер, да уточнява подробностите. И тогава стана ясно, че той малко по малко започва да вярва на разказа на Къмплейн. Той се намръщи още повече, замисли се и започна да барабани с дългите си и тънки криви пръсти по масата.

— За Чуждите знаем, че са наши врагове — обясни той, — но Гигантите винаги сме считали за миролюбив народ. С тяхно съгласие ние наследихме кралството им. Но какви биха били съображенията им, ако те и досега живеят в Джунглите? Най-вероятно е да се укриват от враждебни подбуди. А нашите главоболия и без тях са прекалено много.

Къмплейн подчерта, че Гигантите не са го убили, въпреки прекрасната възможност да го сторят. Не са убили и Ърн Рафъри, макар че въпросът за това, къде беше изчезнал оценителят, все още остава неизяснен.

Но, така или иначе, ролята на Гигантите беше най-малкото двусмислена.

— Склонен съм да повярвам на твоя разказ, Къмплейн, — заяви накрая Скойт, — защото хората срещат Гиганти. Но се чуват само слухове, нищо конкретно. В края на краищата Гигантите не представляват опасност за Носа. А най-главното — те не са в съюз с Чуждите. Само да можех да се заема с всяко от тези неща поотделно…

Той замълча, а след минута запита:

— Далеч ли е мястото, където те заловиха Гигантите?

— Доста. На около четиридесет отсека.

Магистър Скойт неволно махна с ръка:

— Прекалено далече — каза той. — Мислех да се разходим дотам, но Носарите не обичат водораслите.

Вратата внезапно се отвори и се появи запъхтян пазач.

— Магистре, нападение на барикадата! — викна той без каквито и да било предисловия. — По-бързо. Там ви очакват!

Скойт веднага скочи. Лицето му се вкамени. На половината път до вратата той спря и се обърна към Къмплейн:

— Ти остани тук — заповяда той. — Аз ще се върна веднага щом мога.

Вратата се затвори. Къмплейн остана сам. Все още не вярвайки на това, той се огледа. В срещуположния край на стаята, зад креслото на Скойт, имаше врата, а от другата му страна — още една. Мебелировката на стаята се състоеше от стелажи край всички стени, отрупани със счупени инструменти. На пода в ъгъла се търкаляха четири торби. Къмплейн веднага позна в тях собствеността на Марапер, Уентъдж, Боб Фармър. Четвъртата беше неговата. Като че ли нищо не бе изчезнало от скромното им съдържание, макар и да се забелязваха следи от щателно претърсване. Къмплейн задържа погледа си там само миг, след което премина през стаята и открехна вратата. Тя водеше към страничната част на коридора. От едната посока се чуваха множество гласове, а само на няколко крачки от другата страна започваха храсталаците. Разстоянието до тях не се охраняваше. С разтуптяно сърце Къмплейн затвори вратата и се притисна с гръб към нея.

— Да се опитам ли да избягам, или не?

Марапер беше убит и нямаше причина да смята, че и с него няма да постъпят по същия начин. По-разумно беше да се махне. Но къде? Кабините са твърде далеч, за да успее човек сам да се добере до тях. Но близките племена охотно ще приемат ловеца. Къмплейн изведнъж си спомни, че Уейън беше взела тяхната група за хора от някакво племе, осъществяващо нападение над Носа. Отначало, твърде зает със собствените си проблеми, той не придаде особено значение на думите й. Но сега помисли, че това може да се окаже същото племе, което в момента нападаше барикадата. Те сигурно ще приемат радушно един ловец, познаващ малко Носарите. Той метна торбата си през рамо, отвори вратата и побягна към храсталака. Всички врати в коридора бяха затворени, освен една. Пробягвайки край нея, Къмплейн неволно погледна навътре и остана като вкаменен. Там спокойно, като в сън, на постелка лежеше тяло. Лежеше в неудобна поза, с кръстосани крака, а за възглавница му служеше окъсано мръсно наметало. Лицето, изпълнено с меланхолия, напомняше прехранено куче.

— Хенри Марапер! — извика Къмплейн.

Той нямаше сили да откъсне поглед от познатия профил на свещеника. Косата и слепоочията му бяха изцапани с кръв. Къмплейн се наведе и внимателно докосна ръката на светия отец. Тя беше студена като лед. В същия момент той се пренесе в атмосферата на Кабините. Науката действаше автоматично, като условен рефлекс. Без да се замисля, той направи печален жест, съответстващ на ритуалния ужас. „Страхът не трябва да достига Подсъзнанието — провъзгласяваше Науката. — Той трябва да бъде незабавно отхвърлен с помощта на серия от ритуални движения, означаващи смущение.“

След поклоните, риданията и останалите изрази на печал Къмплейн съвсем забрави за намерението си да бяга.

— Страхувам се, че ще бъдем принудени да прекъснем това прекрасно представление — произнесе зад гърба му женски глас.

Къмплейн изплашено скочи и се обърна. Пред него с насочен парализатор стоеше Уейън, съпроводена от двама пазачи. Устните й бяха изумителни, но усмивката й не предвещаваше нищо добро. С това приключи опитът на Къмплейн да избяга.

Сега дойде редът на Боб Фармър. Него също го отведоха в помещението в „Отсек 24“ и там отново стоеше магистър Скойт. Изражението на лицето на магистъра беше още по-мрачно. Той започна, както и при Къмплейн, с въпроса — кога и къде е роден разпитваният.

— Някъде в храсталаците — както винаги бързо отвърна Фармър. — Аз всъщност никога не съм знаел точно къде.

— Защо не си роден в племе?

— Родителите ми бяха бегълци от някакво малко племе, живеещо в Средния Коридор, още по-малко от Кабините.

— Кога се присъедини към племето на Грийн?

— След смъртта на родителите ми — отговори Фармър. — По онова време аз бях вече достатъчно голям.

Устните на Скойт, обикновено плътно стиснати, в момента приличаха на тънък белег от рана. Появи се гумена палка, която магистърът прехвърляше от ръка в ръка. Той се приближи до Фармър, без да сваля поглед от него.

— Имаш ли някакви доказателства за това, което ми каза току-що?

Фармър, пребледнял и настръхнал, не преставаше да върти пръстена на ръката си.

— Какви доказателства? — попита той.

Устата му пресъхна съвсем.

— Каквито и да са, гарантиращи твоя произход. Такива, на които би могло да се повярва. Ние не сме някакви си диваци от Джунглите, Фармър. Ако ти си се родил в храсталаците, ние искаме да знаем кой си ти и какво представляваш.

— Отец Марапер може да потвърди кой съм аз.

— Марапер е мъртъв. Освен това мене ме интересува някой, който те е познавал от дете.

Той се обърна така, че двамата застанаха лице в лице.

— Накратко казано, Фармър, ние искаме това, което ти, както ми се струва, не можеш да ни дадеш — доказателство, че си човек.

— Аз съм повече човек, отколкото ти, малка…

Казвайки това, Фармър вдигна ръка и замахна. Скойт умело избегна удара и силно стовари палката върху рамото му. Прикован към мястото си, чувствайки, че ръката му изтръпва от този удар, Фармър се поуспокои. Само лицето му запази гневния си израз.

— Имаш твърде бавна реакция — сурово произнесе Скойт. — Трябваше да се предпазиш.

— В Кабините винаги ми казваха, че съм доста отпуснат — промърмори Фармър, потривайки удареното си място.

— Колко време си живял в племето на Грийн? — със заповеден тон го попита Скойт.

Той отново се приближи до Фармър. През цялото време си играеше с палката, сякаш се готвеше пак да го удари.

— О, аз вече съм загубил представа за времето. Може би два пъти по сто дузини заспиване и събуждане.

— Ние на Носа не използваме такава примитивна система за измерване на времето като вашата. Четири цикъла на заспиване и събуждане ние наричаме ден. Това означава, че ти си прекарал в племето шестстотин дни. Това е значителен период от живота на човек.

Той стоеше и гледаше Фармър, като че ли очакваше нещо. Изведнъж вратата се отвори и на прага застана запъхтян пазач.

— Магистре! Нападение на барикадата! — извика той. — По-бързо. Там ви очакват!

Преди да излезе, Скойт се обърна и със студено изражение на лицето каза:

— Ти остани тук. Аз ще се върна веднага щом мога.

В съседното помещение Къмплейн се обърна към Уейън. Парализаторът й беше вече в кобура на колана.

— Значи цялата тази история с нападението е само трик, за да излезе магистър Скойт от стаята? — попита той.

— Правилно — спокойно отговори инспекторката. — Погледни какво прави Фармър през това време.

Дълго време Къмплейн стоеше, без да откъсва поглед от нейните очи. Те го притегляха като магнити. Двамата стояха един до друг, сами в стаята, която девойката наричаше наблюдателна. Тази стая беше съседна на помещението, в което сега се намираше Фармър, а преди малко и той самият. След като се посъвзе, Къмплейн се обърна и прилепи лицето си до направената в стената пролука. Притесняваше се да не би то да издаде чувствата му. Той направи това точно навреме, за да види как Фармър грабва малката масичка, завлича я в средата на стаята, покачва се на нея и протяга ръка към решетките на отвора, разположен на тавана на всяко помещение. Но пръстите на неговия другар се свиха безпомощно на няколко дюйма от решетките. Той се надигна колкото може, след това подскочи, но след няколко неуспешни опита се отказа от това занимание и започна да се озърта объркано. Забеляза вратата, зад която бяха скрити неговите вещи. Блъсна масата, побягна към вратата и след малко се скри от погледа на Къмплейн.

— Избяга като мене — каза Къмплейн.

Той се обърна и с някаква нова решителност погледна момичето в лицето.

— Моите хора ще го заловят, преди да се добере до храсталаците — небрежно отбеляза Уейън. — Не се съмнявам, че приятелят ти Фармър е Чужд, а след няколко минути ще получим и доказателства за това.

— Боб Фармър? Невъзможно!

— Малко по-късно ще поговорим за това — усмихна се инспекторката. — А засега ти си свободен, Рой Къмплейн. Свободен си точно толкова, колкото всеки от нас. И тъй като имаш определени знания и опит, то аз се надявам, че ще ни помогнеш да разрешим някои проблеми.

Колко по-красива от Гуина беше тя и в същото време какво страхопочитание изпитваше човек в нейно присъствие.

— Ще ти помогна за всичко, за което мога — каза Къмплейн.

В гласа му прозвуча ентусиазъм.

— Магистър Скойт ще ти бъде признателен — отговори Уейън доста рязко и се отдръпна.

Това го върна на земята и той почти толкова рязко попита защо Носарите така се страхуват от Чуждите. В племето на Грийн също се плашеха малко от тях, но само защото бяха различни, не приличаха на обикновените хора.

— А нима това не е достатъчно? — попита тя.

Момичето започна оживено да разказва за могъществото на Чуждите. Няколко от тях вече бяха заловени с помощта на различни методи на магистър Скойт. Но с изключение на един, всички останали бяха успели да избягат. Захвърляха ги в камерата със завързани ръце и крака, понякога дори и в безсъзнание. И въпреки всичко те изчезваха. Когато в камерата имаше и пазачи, след това те не си спомняха нищо. По себе си нямаха никакви следи от насилие.

— А Чуждият, който не успял да избяга? — запита Къмплейн.

— Той умря по време на разпита. Нищо не можахме да разберем от него, освен това, че е дошъл от Джунглите.

Тя го изведе от стаята. Къмплейн преметна торбата си през рамо и уморено закрачи до нея, като от време на време хвърляше поглед към лицето й — ясно и изразително като лъч светлина. Но тя вече не му се струваше така мила както преди. Сигурно беше склонна към бързи промени в настроението. Затова той реши да опита да бъде по-суров с нея, като прибегне към стария изпробван начин на общуване с жените, приет в Кабините. Какво да се прави, животът, с който бе свикнал в Кабините, беше толкова див и тяхното племе изоставаше в развитието си най-малко с хиляда смени на съня с действителността.

В „Отсек 21“ Уейън спря.

— Ето, това е твоята стая — съобщи тя. — Моята е три врати назад. А на Роджър Скойт е срещу моята. Някой от нас след малко ще те заведе да хапнеш нещо.

Къмплейн отвори вратата и погледна вътре.

— Никога досега не съм виждал такава каюта — неуверено каза той.

— И имаше голяма вероятност изобщо да не видиш, нали? — подхвърли иронично момичето.

Тя тръгна към своята стая. Известно време Къмплейн гледаше след нея, след това смъкна изцапаните си с кал обувки и влезе в жилището. Най-красивият предмет там беше мивката с чешма, от която течеше тънка струйка вода. Имаше и легло, покрито не с листа, а с някаква вълнена тъкан. Но най-силно впечатление му направи картината, висяща на стената. Това беше някаква многоцветна композиция, която не изразяваше нищо конкретно. И все пак тя не беше лишена от смисъл. Освен това в стаята имаше и огледало. Къмплейн погледна в него и видя съвсем неочаквано изображение: дивак, изпоцапан с кал, със слепени от млечен сок коси и облечен с одърпани, изпокъсани дрехи. Той веднага се зае да измени този облик. В същото време се опитваше да си представи какво си е мислила Уейън, гледайки такъв варварин. Той се изми. Облече си чисти дрехи, които извади от торбата, и останал без сили, се отпусна на леглото. Независимо от умората си обаче не можа да заспи. Мислите му подскачаха в главата като бесни. Гуина си отиде, Рафъри — също, Уентъдж, Марапер, а сега и Боб Фармър. Всички си отидоха. Той остана сам. Сега пред него се откриваха нови възможности и това беше много интересно. Ставаше му мъчно само когато си спомняше добродушното, пълно със самоувереност лице на Фармър. Докато той размишляваше за всичко това, на вратата се показа Скойт.

— Да идем да хапнем — кратко каза той.

Къмплейн вървеше до него и внимателно го поглеждаше. Опитваше се да си представи какво мисли Скойт за него. Но офицерът следовател беше твърде зает със собствените си мисли, за да обръща внимание на Къмплейн. След малко той вдигна глава и установи, че Къмплейн гледа към него.

— Какво да се прави — не съвсем приятелски произнесе магистърът. — Твоят приятел Фармър се оказа Чужд. Когато бягаше към храстите, той видя тялото на вашия свещеник, но не се спря. Нашите пазачи се нахвърлиха върху него и го заловиха без много усилия.

Срещайки неразбиращия поглед на Къмплейн, той нетърпеливо тръсна глава.

— Това не е нормален човек — поясни Скойт. — Не е от тези, които са възпитани в нормалните части на кораба. В противен случай той щеше неволно да спре и да извърши ритуална церемония над трупа на приятеля си. Това е дълбоко заложено във всеки човек от деня на раждането му. Между другото, само твоето поведение ни увери окончателно, че си човек.

Той замълча и не произнесе повече нито дума, докато не стигнаха до столовата. Не обръщаше внимание дори на поздравите на многото мъже и жени, които срещнаха по пътя си. В столовата имаше още няколко офицери. Уейън стоеше на отделна маса. Като я видя, Скойт веднага се развесели. Приближи се до нея и постави ръка на рамото й.

— Лаур, скъпа! — радостно каза той. — Колко ободрително е да види човек как ни очакваш. Трябва да изпием по бира. Нека отбележим залавянето на още един Чужд. Той вече никъде няма да ни избяга.

Уейън се усмихна.

— Надявам се, че сега вече ще хапнеш нещо, Роджър.

— Нали знаеш глупавия ми стомах — отвърна й той.

Магистърът с жест извика дежурния и веднага след това започна да разказва за подробностите при разобличаването на Фармър. Къмплейн седна при тях, но настроението му не беше от най-добрите. Той не можеше да се пребори със завистта в себе си, като виждаше как непринудено разговаря Скойт с Уейън, макар следователят да беше поне два пъти по-възрастен от нея. Пред тях поставиха бира и странно бяло, но удивително вкусно месо. Беше приятно да се храни човек, без да е обкръжен от мухи, които в Джунглите ставаха, и то нерядко, неочаквана добавка към всеки залък. И въпреки всичко Къмплейн ровеше в чинията си по-усилено и от Скойт.

— Нещо си се омърлушил — забеляза Уейън, — а трябва да се радваш. Нима тук не е по-добре, отколкото в една стая с Фармър?

— Фармър беше мой приятел.

Каза първото нещо, което му дойде наум.

— Но и Чужд — важно заяви Скойт. — Той притежаваше всички характерни качества — беше бавен, доста едър и неразговорчив. Започвам да ги различавам от пръв поглед.

— Ти си гений, Роджър — Уейън се разсмя. — Но може би ще хапнеш поне малко от рибата.

С приятелски жест тя постави ръката си върху неговата. Може би това беше причината за избухването на Къмплейн. С рязко движение той захвърли вилицата.

— По дяволите твоята гениалност! — изкрещя той. — А какво ще кажеш за Марапер? Той не беше Чужд и все пак ти го уби! Мислиш ли, че ще мога да забравя за това? И след такова убийство ти все още искаш да разчиташ на моята помощ?

Скойт бе отворил уста да отговори, но изведнъж я затвори, вглеждайки се в него зад гърба на Къмплейн. На рамото на ловеца се отпусна тежка ръка. Къмплейн рязко се обърна. Пред него стоеше свещеникът, който потриваше ръце и ту се усмихваше, ту се мръщеше. Къмплейн засия и го хвана за ръката.

— Да, Рой, това съм аз и никой друг. Подсъзнанието ме беше напуснало, оставяйки само усещането за студ. Надявам се, че планът ви успя, магистър Скойт?

— Напълно, свети отче — каза Скойт. — Моля ви, хапнете нещо от тази ужасна храна и обяснете всичко на вашия другар. Може би тогава той ще промени гневното си отношение към нас.

— Ти беше труп — плахо произнесе Къмплейн.

— Това беше само едно Кратко Пътешествие — отговори свещеникът.

Той седна и протегна ръка към каната с бира.

— Магьосникът магистър Скойт измисли този неудобен за мене начин, за да провери теб и Фармър. Той намаза главата ми с кръв от плъх и ме приспа с помощта на някакъв ужасен наркотик. Така разигра сцената на смъртта при вашето появяване.

— Само нищожна порция хлороводород — потвърди Скойт.

Той загадъчно се усмихна.

— Но аз те докоснах. Ти беше студен — възрази Къмплейн.

— Аз и сега съм студен — каза Марапер. — Това е от наркотика. А каква беше тази чудовищна противоотрова, която ми дадоха вашите хора?

— Стрихнин, предполагам — отвърна магистърът.

— Всичко това беше изключително неприятно. Затова сега аз съм най-малко герой. Светец съм бил винаги, а ето че сега съм и герой. Изпълнителите на вашия план бяха така добри да ми дадат горещо кафе, когато дойдох на себе си. Никога нищо толкова хубаво не съм срещал в Кабините. А тази бира е още по-добра.

Очите му се срещнаха с все още пълните с изумление очи на Къмплейн. Намигна му, звучно се оригна и после каза:

— Аз не съм дух, Рой. Духовете не пият.

Преди да приключат с яденето, Скойт отново бе обладан от грижи. Той измърмори нещо за извинение, стана и си отиде.

— Толкова напрегнато работи — каза Уейън, проследявайки с поглед отдалечаващата се фигура. — На всички ни не е леко. Преди да се оттеглим за сън, аз бих искала да ви обясня нещата и да ви запозная с нашите планове, защото при следващото си събуждане ще имаме много работа.

— О, точно това е, което бих искал да чуя — радостно възкликна Марапер.

Той отмести чинията си встрани.

— Естествено, вие разбирате, че интересът ми към тези въпроси е чисто теологически. Но преди всичко ми се иска да зная каква ще бъде моята роля в тази работа.

Уейън се усмихна.

— Най-напред ще унищожим Чуждите. След разпита Фармър трябва да ни разкрие скривалището им. Ние ще отидем там и ще ги избием до един. Тогава вече ще имаме време и възможност да се заемем с многото загадки, свързани с кораба.

Всичко това тя изговори на един дъх, като че ли се опитваше да избегне нови въпроси. След това бързо ги изведе от столовата и заедно тръгнаха по безкрайните коридори. Марапер отново дойде във форма и се възползва от случая, за да разкаже на Къмплейн за неудачния си опит да открие командната кабина.

— Колко много неща са се изменили — със съжаление произнесе Уейън.

В момента те се изкачваха по желязна стълба, от двете страни на която имаше метални врати. Те бяха отворени и даваха възможност да се премине от един етаж на друг.

— Някои от вратите са отворени — обясни Уейън, показвайки с ръка, — други са затворени. Например край Главния Коридор всички те са заключени. И това е добре, защото иначе всеки скитник на кораба много лесно би могъл да попадне на Носа. Но ние не можем по собствено желание да отваряме или затваряме вратите, както сигурно са можели да правят това Гигантите, когато корабът им е принадлежал. Те са заключени вече от много поколения. Все някъде има устройство, с което се управляват. Обаче ние сме твърде безпомощни и, уви, нямаме власт над много неща.

Лицето й придоби напрегнато и войнствено изражение. Съвсем интуитивно, което учуди и самия него, Къмплейн помисли: „У нея започват да се наблюдават признаци на професионално заболяване, както и тогава, когато отъждествяваше Скойт с неговата работа.“ Той веднага се възпротиви на собствените си мисли. Но когато си представи гигантския кораб, носещ се заедно с всички тях в безкрайното пространство, беше принуден да признае, че предизвикващи тревога факти наистина има предостатъчно. Желаейки да разбере повече за отношението на момичето към всичко това, той попита:

— А вие с магистъра единствените хора, които се занимават с тези неща, ли сте?

— За бога, разбира се — не! Не сме само изпълнители. Неотдавна беше създадена група, която се нарича Комитет за Спасение. Всички офицери от Носа, освен командващите пазачите, са свързани с нея. Освен това Комитета ръководят трима от Съвета на Петимата. С единия от тях ти вече се познаваш — съветника Зак Дейт. Един висок, дългокос. А сега ви водя към втория. Това е съветникът Трегонин. Той е библиотекар и ще ви разкаже за тайните на мирозданието.

По такъв начин Рой Къмплейн и свещеникът се оказаха на първата си лекция по астрономия. По време на разказа си Трегонин непрекъснато ходеше из стаята от единия й край до другия. Той беше смешно малък и слабоват, едва ли не с женско телосложение. Целите му владения бяха натъпкани с безразборно разхвърляни книги и различни антики. В това помещение безпорядъкът беше толкова ярък, че се превръщаше в своеобразно произведение на изкуството. Като начало Трегонин им съобщи, че скоро до Носа, както и в Кабините, книгите и изобщо цялата печатна продукция се унищожавали. Това се провело, от една страна, от суеверие, а, от друга, за укрепване на властта на управляващите, които искали да държат подчинените си в невежество.

— Извън всякакво съмнение е, че точно по този начин още в началото е било изгубено и самото понятие за кораба — превзето съобщи съветникът. — Това, което виждате пред себе си, е най-вероятно всичко, което се е запазило на Носа като цяло. Останалото е загинало. А в това, с което ние разполагаме, се съдържа само част от истината…

Когато съветникът започна своите обяснения, Къмплейн изведнъж престана да забелязва забавните жестове, които съпровождаха разказа му. Той забрави за всичко. Беше захласнат в чудесната история, която се разкри пред него в тази малка стая. Това беше като мозайка, съставена от множество малки елементи.

В космическото пространство, където се движеше техният свят, съществували и други светове. При това два вида: едните се наричали слънца и излъчвали топлина и светлина, другите се наричали планети и били зависими от топлината и светлината на първите. На една такава планета, свързана със слънцето, което така и се наричало — Слънце, някога са живели хората. Това място се наричало Земя и хората живеели на повърхността, защото вътрешността й била монолитна и лишена от светлина.

— Хората не падали от Земята даже и когато се намирали по високите й части — обясни Трегонин. — Привличането, което ги е задържало, позволява и на нас самите да се движим по извивките на бордовете, без да се страхуваме, че ще паднем. Хората са разкрили много различни тайни. Те намерили начин, който им позволил да напуснат Земята и да изследват другите планети, свързани с тяхното Слънце. Сигурно това е било много сложно, тъй като за откриването му е било необходимо много време. Обаче другите планети се различавали от родната им по много неща. На повърхността им било или прекалено студено, или прекалено топло. Затова хората не можели да живеят там. А това ги притеснявало, тъй като на Земята започвало да им става доста тясно. Накрая те решили, че трябва да изследват и планети на други слънца, за да се запознаят с условията за живот и на тях.

На това място записите, с които разполагаше Трегонин, ставаха неясни. В едни се казваше, че Космосът е напълно празен, а в други — че в него има хиляди слънца, наречени звезди. По някаква причина, неизвестна на корабните жители, на хората им било трудно да вземат решение към кое слънце да се насочат. Но в края на краищата, с помощта на специални апарати, те избрали едно яркосветещо слънце, наречено Процион. Около него имало разположени планети и се намирало на разстояние от Земята, изчислено само на единадесет светлинни години. Обаче преодоляването и на такова разстояние за онова време било сериозен проблем. В Космоса нямало нито топлина, нито светлина, а и самото пътешествие трябвало да продължи сравнително дълго. Толкова дълго, че много поколения хора щели да измрат, преди то да завърши.

— Във връзка с това хората построили кораба, на който ние сега се намираме. Обособили осемдесет и четири отсека от изключително здрав материал, оборудвали го с всичко, което може да потрябва, предали му своите знания, заредили го с енергия, която дават тежките частици, наречени йони.

Трегонин замълча и с бързи ситни крачки отиде в ъгъла на стаята.

— Погледнете насам! — подкани ги той. — Така изглежда моделът на планетата, която преди много, много години са напуснали нашите прадеди. Моделът на Земята.

Той вдигна над главата си Глобус.

Избелял и изпоцапан от невнимателни ръце, на него все още личаха очертанията на моретата и континентите.

Къмплейн погледна развълнувано към Марапер. По лицето на стария свещеник се стичаха сълзи.

— Каква прелестна история — ридаеше той. — Ти си мъдър човек, съветнико. Вярвам на всичко, вярвам във всяка твоя дума. Колко величествени са били хората, колко неизмеримо могъщи…! Аз съм само един беден стар провинциален свещеник и Бог ми е свидетел, че нищо не ми е било ясно…

— Ей ти, я спри с тази истерия! — неочаквано рязко заповяда Трегонин. — Не трепери над собственото си нищожество, а слушай какво ти говоря. Значение имат единствено фактите, а не чувствата.

— Вие сте свикнали с тази мисъл, а аз — не! — Марапер без стеснение продължаваше да плаче със сълзи. — Само като си помисля за тази сила…

Трегонин внимателно върна Глобуса на мястото му и се обърна към Уейън с явно презрение на лицето.

— Инспекторе, ако този жалък тип не престане да хленчи, ще ви помоля незабавно да го махнете оттук. Не понасям сантименталности, добре знаете. Това не мога да го изтърпя.

— А кога ще достигнем до планетите на Процион? — бързо попита Къмплейн. Той не можеше да понесе мисълта, че ще му се наложи да си отиде оттук, без да е разбрал всичко.

— Разумен въпрос, млади човече — каза Трегонин. Той за първи път внимателно погледна Къмплейн. — Ще се постарая да дам и разумен отговор. Струва ми се, че полетът към Процион преследва две цели. Такъв голям кораб е бил построен не само за това, че прекалено дългото пътешествие в малко пространство би се оказало непоносимо, но преди всичко защото той е превозвал определен брой хора, наречени колонисти. Те трябвало да слязат на новата планета, да живеят там и да се размножават. За тях била предназначена и голяма част от машините. Намерих каталог с трактори, бетонобъркачки, машини за прокарване на пътища и не помня какво още. Друга тяхна задача е било събирането на информация за новата планета, както и на различни експонати за подробни изследвания след завръщането на Земята.

С присъщите му нервни движения Трегонин се придвижи към шкафа и измъкна метална кутийка с дузина стъкленици. Те бяха толкова малки, че се събираха на дланта му. Отвори една от тях и в нея имаше много крехки полупрозрачни пластинки, напомнящи нокти.

— Микрофилми — поясни Трегонин.

Той внимателно избута с крак разсипалите се пластинки под масата.

— Донесоха ми ги от една далечна част на Носа. Влагата ги повреди, но даже и да бяха здрави, за нищо не биха ни послужили. За тяхното разчитане е нужна специална литература и специален апарат.

— В такъв случай аз не разбирам — започна учудено Къмплейн.

Съветникът го спря с движение на ръката си.

— Ще ти прочета надписите на етикетите, запазени по кутиите, и ти ще разбереш. Само тези етикети са запазени — каза той. — Ето тук например е написано така: „Филм — снимка на Новата Земя от въздуха, от стратосферата и от орбита. Средата на лятото, сев. пол.“ Ето и друго: „Филм — флора и фауна, континент А, Нова Земя.“ И така нататък.

Той постави настрана касетите и след кратко мълчание добави:

— Такива са, млади човече, отговорите на твоите въпроси. Въз основа на тези филми може да се твърди, че корабът щастливо е достигнал до планетата Процион. А сега ние отново летим към Земята.

В отрупаното с толкова различни неща помещение отново настъпи мълчание. Всеки от присъстващите потъна в собствените си мисли. Най-напред се опомни Уейън. Тя стана и заяви, че е време да тръгва.

— Почакай — помоли я Къмплейн и пак се обърна към съветника. — Вие ни казахте толкова много и в същото време толкова малко… Щом летим към Земята, то кога ще достигнем до нея и изобщо може ли това да се определи с точност?

— Мило мое момче — започна Трегонин, после въздъхна, като че искаше да смени темата на разговора, — нима не виждаш колко много е било унищожено? Отговорите на въпросите не винаги се разбират, а и някои от самите въпроси вече ги няма, ако разбираш за какво говоря. Разреши ми да ти отговоря така: Ние знаем разстоянието от Новата Земя, както са я нарекли колонистите, до Земята. То се равнява на единадесет светлинни години. Обаче аз не успях да определя по никакъв начин с каква скорост се движи нашият кораб.

— Но едно нещо ние малко или много знаем — намеси се Уейън. — Разкажи на Рой за списъка на Носа, съветник.

— Точно за това се готвя да говоря — раздразнено отвърна Трегонин. — Преди ние, т.е. Съветът на Петимата, да дойдем на власт на Носа, нас ни управляваха хора, които се наричаха губернатори. Благодарение на тях Носарите за много кратко време се превърнаха от нищожно племе в могъщ народ. Тези губернатори имаха традиция да предават един на друг един списък или, както те го наричаха, Завещание. Именно този списък-завещание аз получих от последния губернатор преди смъртта му. Това е само едно изброяване на имената на предишните губернатори, но под името на първия е добавено — той затвори очи и сякаш дирижирайки с тънката си ръка, цитира по памет — „Аз съм четвъртият капитан на кораба по пътя му към родината, но тъй като тази титла звучи смешно в настоящия момент, предпочитам да се нарека губернатор, макар и това да не съответства съвсем на положението на нещата…“

Съветникът отвори очи.

— Сега ясно ли ти е — произнесе той, — че макар имената на тримата негови предшественици да са изчезнали, въз основа на Списъка ние знаем колко поколения са се сменили на кораба от момента на неговия старт към Земята — двадесет и три.

— Това е много дълъг период — глухо изрече Марапер, който от доста време мълчеше. — И кога ще достигнем до Земята?

— Твоят спътник вече зададе този въпрос — отвърна Трегонин. — Аз само мога да кажа колко е продължило до момента нашето пътешествие, но никой няма представа колко още ще продължи и кога ще свърши. Преди да се появи първият губернатор, е станала някаква катастрофа или нещо подобно и от този момент корабът се движи в космоса неуправляем и, ако мога така да се изразя, без никаква надежда за нас.

Докато лежеше, независимо от умората си, Къмплейн не успя да заспи. В главата му, изпълвайки го с ужас, се въртяха странни образи. Измъчваше се от въпроси, на които сам не можеше да даде отговор. Много пъти си припомняше и анализираше всички детайли от разказа на съветника, като искаше по този начин да се успокои. И бездруго всичко беше до невъзможност потискащо. Но от цялото разнообразие на факти един незначителен, незабелязан от никого по време на посещението им в библиотеката, не му даваше покой и се връщаше непрекъснато като упорит зъбобол. Преди това този факт изглеждаше незначителен и Къмплейн, единственият, който го забеляза, не каза нито дума. Но сега значението на този детайл се усилваше дотолкова, че приглушаваше даже мисълта за звездите.

Докато Трегонин изнасяше своята лекция, Къмплейн не отделяше поглед от тавана. Между решетките там внимателно, като че ли слушаше и разбираше всичко, поглеждаше малък плъх.