Брайън Олдис
Краят на мрака (1) (Нон-стоп)

I

Както лъчът на радара, отразен от някакъв предмет, се връща към източника си, така и биенето на сърцето на Рой Къмплейн сякаш изпълваше цялото обкръжаващо го пространство. Стоеше пред входа на жилището си и се вслушваше в бесните удари на пулса в слепоочията.

— Е, давай, отивай, ако въобще се каниш да си отиваш, е? Ти ми каза, че тръгваш!

Свадливият глас на Гуина зад гърба му ускори решението. Издаде някакъв глух вопъл, без да се обръща, трясна вратата и затърка ръцете си до болка, с единствената цел да се успокои. Така изглеждаше животът му с Гуина: отначало викове без никакъв повод, а после тези бесни, изтощаващи като болест, гневни изблици. И най-лошото бе, че чистият гняв липсваше, а имаше някакво отвратително лепкаво чувство, което и при най-нагорещената обстановка не изгонваше от съзнанието това, че той скоро отново ще се окаже тук и ще моли унизително прошка. Какво да прави? Къмплейн не можеше да мине без нея.

В ранината наоколо се мотаеха няколко души. Още не бе дошло времето за работа. Групичка, седяща на пода, играеше на „скачачи“. Къмплейн се приближи и без да вади ръцете си от джобовете, навъсено започна да наблюдава над главите им хода на играта. Полето бе разчертано направо на пода и представляваше квадрат със страни около два мъжки лакътя. По него в безпорядък бяха разпръснати кокалчета и жетони. Един от играчите се наведе и премести своите жетони.

— Обхванах пет позиции — обяви той с безжалостно тържество.

После повдигна глава и заговорнически намигна на Къмплейн.

Но той безразлично се обърна. Дълго време бе изпитвал някакъв болезнен интерес към тази игра. Бе готов да играе безкрай, докато младите му крака започваха да болят от дългото седене прегънат, а уморените очи преставаха да различават сребърните жетони. И за много други, едва ли не всички хора от племето на Грийн, в играта се криеше някаква магия; даваше им не само усещането за простор и сила, но и емоции, от каквито обикновеното им съществуване бе напълно лишено. Но сега омаята се разсея напълно и Къмплейн бе свободен, макар че би било прекрасно отново да намери нещо, което да го привлече така.

Така унило замислен, тръгна напред и почти не обръщаше внимание на разположените от двете страни врати, но затова бързо вдигаше глава при всеки срещнат. Неочаквано забеляза насочилия се към Барикадите Уентъдж, който инстинктивно закриваше лявата страна на лицето си от чуждите очи. Той никога не бе взимал участие в общите развлечения и въобще не понасяше, когато наоколо му имаше хора.

Защо Съветът го бе пожалил, когато е бил малък? В племето Грийн на бял свят се появяваха доста уродливи деца и всички имаха една участ: ножът. Връстниците наричаха Уентъдж Разкъсаната Устна и непрекъснато му се подиграваха, но сега, когато израсна и стана силен и агресивен, насмешките станаха сдържани и по-замаскирани.

Без да си дава сметка, че ленивата му разходка бе придобила някакъв смисъл, Къмплейн също се насочи към Барикадите, поглеждайки Уентъдж. В този участък се разполагаха най-удобните помещения, които бяха дадени за нуждите на Съвета. Вратата на едно от тях неочаквано се отвори и се показа самият лейтенант Грийн, съпровождан от двама офицери.

Макар този човек да бе на преклонна възраст, раздразнителността му и нервната походка още носеха следи от младежкия му темперамент. Малко зад него замислено крачеха офицерите Пейч и Цилак с парализатори, пъхнати в коланите.

За голямо удоволствие на Къмплейн Уентъдж се изплаши от неочакваната среща, обхвана го паника и отдаде чест на вожда.

Това бе жалък жест — главата се наведе към ръката, а не обратното, — на който Цилак отвърна с измъчена усмивка. Чинопочитанието отдавна бе станало само незадължителен обичай, макар на думи никой да не смееше да го признае.

Когато самият Къмплейн трябваше да мине край тях, той постъпи съгласно с общия обичай — обърна се и започна да гледа в друга посока. Никой нямаше право да мисли, че щом е ловец, то е с нещо по-зле от другите. Нали е казано: „Нито един човек не е по-лош от другите, освен ако сам не изпитва нужда да оказва на някого уважение.“

Настроението му се подобри значително, той догони Уентъдж и го тупна с ръка по лявото рамо. Докоснатият мигновено се обърна и насочи към корема му къс заострен шиш. Винаги се държеше като човек, обкръжен от всички страни с неочаквани опасности. Върхът попадна точно в пъпната област на корема.

— По-спокойно, красавецо. Винаги ли така поздравяваш приятелите си? — запита Къмплейн и отблъсна настрана оръжието.

— Помислих си… Пространство за тебе, ловецо… Защо си без работа? — неуверено произнесе Уентъдж, като отмести очи настрани.

— Защото съм решил да се поразходя с теб към Барикадите. Освен това тенджерите ми са пълни, а данъците — платени. Аз лично не усещам недостиг на месо.

Нататък вървяха мълчаливо. Къмплейн се опитваше да се настани от лявата страна на Уентъдж, но той не го допусна. Впрочем ловецът не искаше излишно да го дразни — можеше внезапно да се разяри и да налети на бой.

Побоищата и смъртта бяха обикновено явление в Кабините — служеха като естествено средство срещу високата раждаемост, но никой не умира с радост с цел да поддържа равновесието.

Близо до Барикадите бе пълно с хора и Уентъдж веднага се дръпна настрана, като си мърмореше нещо за ред, който той ще въведе някога. С вид на оскърбено достойнство се настани до стената.

Главната Барикада представляваше всъщност дървена преграда, напълно блокираща коридора. Винаги до нея имаше двама стражи. На това място кабините свършваха и започваше преплетен лабиринт с водорасли. Самата барикада се явяваше временно съоръжение и непрекъснато се преместваше заедно с племето.

Племето на Грийн бе номадско: не притежаваше необходимите умения да получава достатъчно храни и непрекъснатият недостиг на месо го принуждаваше често да сменя местоположението си. Това ставаше с придвижване на предната и задната барикада. Нещо подобно ставаше и сега. Атакуваха преплетените водорасли отпред, унищожаваха ги, но им позволяваха спокойно да си растат зад тях; така племето бавно захапваше по малко от безкрайните коридори — като червей в гнила ябълка. Извън барикадата работеха мъже, които така яростно сечаха дългите стебла, че хранителният сок летеше на всички страни. После събираха грижливо насечените парчета и извличаха колкото се може повече сок от тях. Изсъхналите пръчки употребяваха за различни цели. Най-отдалечено, точно под проблясващите остриета, ставаше събирането на млади клончета за особени подправки и семена за най-различна употреба: и като храна, и като копчета, и като насипен баласт за своеобразния местен вариант тамбурина, и като жетони, и, накрая, като играчки за децата (за щастие плодовете бяха големи и не можеха да влязат в ненаситните детски гърла).

Най-трудната работа при очистването на територията от водораслите беше изтръгването на корените, които подобно на плътна яка мрежа пробиваха почвата под краката, а на някои места въздушните корени дълбоко потъваха в пода. След разправата с корените друга група хора събираше с лопати тор за фермите. На тези места почвата бе изключително тлъста и покриваше пода с дебелина почти половин метър; това показваше, че очистваните територии са напълно неизследвани и тук не е минавало друго племе. Пълните кошници се занасяха в Кабините, където в поредните помещения се залагаха нови ферми.

В кипящата пред барикадата работа взимаше участие и още една група мъже, която живо интересуваше Къмплейн. Това бяха стражите. С по-висок ранг от останалите, те биваха избирани изключително от средите на ловците и съществуваше определена надежда, че в един от сънищата-видимост Къмплейн благодарение на щастлива случайност ще бъде причислен към тях и ще стане член на тази предизвикваща завист класа…

Когато почти монолитната стена заплетени водорасли бе изкоренена, очите на хората се спряха на тъмните очертания на вратите. Стаите зад тях криеха в себе си различни загадки, хиляди странни предмети, понякога полезни, а в повечето случаи безполезни и дори лишени от смисъл — всички те някога били собственост на измрялата раса на Гигантите.

Задълженията на стражите се заключаваха в това, да отварят вратите на тези древни гробища и да изясняват какво от намереното може да се окаже полезно за племето. При това те, естествено, не забравяха и себе си. През определено време находките се разпределяха сред всички или се унищожаваха в зависимост от капризите на Съвета. Много от намереното се признаваше за опасно и се изгаряше. Самата процедура по отварянето на такава врата криеше риск, макар той да бе по-скоро въображаем, отколкото действителен. По Кабините се разпространяваха слухове, че няколко малки племена, бродещи също по Джунглите в търсене на препитание, след като отваряли вратите, изчезвали тихо и завинаги.

Къмплейн не беше единственият, комуто доставяше удоволствие да наблюдава работата на другите. Много жени, всяка заобиколена с тълпа деца, се навъртаха край барикадата, пречейки с присъствието си на тези, които се занимаваха с носенето на пръчките и тора. Към тихото бръмчене на мухите, от които нямаше отърваване, се прибавяха и детските гласове. Под съпровода на тези шумове стражите отваряха следващата врата. За миг настъпваше тишина и дори селяните прекратяваха работата си и надничаха в разкрилата се стая. Но тя им донесе само разочарование.

Нямаше нищо, дори и величествен и предизвикващ страх скелет на Гигант. Това бе малък склад, пълен с различни лавици, на които бяха наредени кутии с разноцветни прахове.

Две от тях с жълт и червен прашец паднаха и се търкулнаха, като оставиха след себе си две пътечки по пода и две облачета във въздуха. Чуха се изпълнените с възторг гласчета на децата, които рядко имаха щастието да видят нещо ярко украсено, а стражите, извиквайки къси и енергични заповеди, строиха живия транспорт и наредиха да пренасят плячката в очакващата ги зад барикадата кола.

Къмплейн усети, че любопитството му е изчезнало, и си тръгна. Може би, независимо от всичко, трябва да отиде на лов?

— Но защо там, в гъсталака, има светлина, щом на никого не е нужна?

Независимо от шума Къмплейн чу този въпрос. Обърна се и видя, че го е задало едно от децата, наобиколили седящия в ъгъла висок мъж. До него няколко майки добродушно се усмихваха и лениво гонеха мухите.

— Светлината е необходима, за да растат водораслите — бе отговорът. — Ти също не можеш да живееш в тъмнина.

Това бе произнесено от Боб Фармър, едър и бавен човек, който поради качествата си ставаше само за работа в полето. Характерът му бе по-весел, отколкото допускаше Науката, и затова децата го обичаха много.

Къмплейн изведнъж си спомни, че Фармър минава за дърдорко, и почувства внезапно неочакваната потребност с нещо да се развлече. Гневът, предизвикан от жена му, отдавна бе преминал и сега усещаше вътре в себе си само гнетяща пустота.

— А там какво е имало, преди да се появят водораслите? — поинтересува се дребничко момиченце.

Децата явно се опитваха малко наивно да накарат Фармър да се разприказва.

— Разкажи им историята на Света, Боб — помоли една майка.

Фармър с тревога погледна Къмплейн.

— Не ми обръщай внимание — каза ловецът, — тези теории за мен не означават нищо.

Властелините на племето не поощряваха празното теоретизиране и въобще всякакви разсъждения, нямащи практическо значение. Това обясняваше причината за безпокойството на Фармър.

— Е, какво пък, всичко това са само догадки, защото нямаме никакви записи за събитията, предшестващи възникването на племето Грийн — каза Фармър, — а дори и да има нещо, то не намираме някакъв особен смисъл в него.

След тези думи той изгледа внимателно възрастните си слушатели и побърза да добави:

— Освен това в главите ни е пълно с по-важни работи, отколкото разказването на старинни приказчици.

— Каква е тази история за Света, Боб? — нетърпеливо запита едно момче. — Интересна ли е?

Фармър поправи косите, падащи немирно на очите на момчето, и важно произнесе:

— Това е най-поразителната история, която може да се въобрази, защото се отнася за нас всички и за целия ни живот. Светът е съвършен. Той е изграден от множество палуби, подобни на тази. Навсякъде има подобни пространства, които никъде не завършват, защото представляват затворен кръг. Така ние бихме могли да вървим безкрай и никога да не стигнем границите на Света. Палубите се състоят от тайнствени помещения. В някои има полезни вещи, в други — вредни, но всички коридори са обраснали с водорасли.

— А хората на Носа? — запита друго момче. — Вярно ли е, че имат зелени лица?

— Ще стигнем и до тях — каза Фармър и понижи така глас, че слушателите му трябваше да приседнат по-близо. — Вече ви казах какво ще срещнете, ако тръгнете по страничните коридори. Но доберете ли се до главния коридор, ще се окажете на пътя към най-отдалечените части на Света. По него ще успеете да се доберете и до областите на Носовите.

— Наистина ли те имат по две глави? — запита малко момиче.

— Не, разбира се — отвърна Фармър. — Те са по-цивилизовани от нашето малко племе.

Той отново внимателно погледна възрастните си слушатели.

— Но ние знаем малко за тях, защото до територията им има много препятствия. В задълженията ни влиза колкото повече пораствате, толкова повече да знаете за обкръжаващия ни свят. Запомнете, ние не знаем много, а освен нашия свят може да съществуват и други, за които само може да се досещаме.

Децата се позамислиха, но една жена се разсмя и каза:

— Много полза ще имат да си блъскат главата с това, което може да бъде и което въобще го няма.

Къмплейн при тръгването си помисли, че в дъното на душата си е съгласен с тази жена.

Такива теории, смътни и най-разнообразни, съществуваха множество, но нито една не получи одобрението на властите. Той помисли дали един донос за Фармър няма да подобри положението му, но за съжаление никой не взимаше на сериозно този човек, а и той бе така бавен. Неотдавна, по време на последната видимост, бе бит публично с камшик за мързел по време на работа.

А Къмплейн сега трябваше да реши друг проблем — да отиде ли на лов, или не. Изведнъж откри, че през цялото това време безсмислено измерва с крачки пространството до барикадата и обратно. Нервно сви юмруци. Животът си върви, обстоятелствата се менят, но през цялото време все нещо не достига и не достига.

Опита се, както бе свикнал да прави в детството, да напрегне мислите си в търсене на онзи елемент, който така не му стигаше и който би трябвало да го спаси от уморителното безпокойство. Смътно се досещаше, че подсъзнателно върви към някаква криза, към някаква промяна… сякаш в него се разгаряше треска, но чувстваше, че ще бъде много по-лошо.

Внезапно хукна да бяга. Гъстите му черни коси падаха пред очите. Преливащата ярост и тревога направиха младото му лице, склонно към пълнота, мъжествено и симпатично. Резките очертания на брадата подсказваха за характер, а устните — за смелост.

И все пак над това доминираше чертата, присъща на всички от племето — поглед, пълен с униние и безсмислена обида.

Къмплейн бягаше почти сляпо, без да вижда нищо от стичащата се по лицето пот — в Кабините бе прекалено топло. Никой не му обърна внимание: безсмисленото бягане бе нещо обикновено, така много хора се опитваха да се спасят от преследващите ги кошмари и да се избавят от постоянното раздразнение. Той знаеше само едно: длъжен бе да се върне при Гуина. Само жените притежаваха магическата способност да даряват забрава.

Когато се втурна в каютата им, Гуина замря неподвижна, а в ръката си държеше чашка чай. Направи се, че не го забелязва, но настроението й се измени и от слабичкото лице изчезна злобата. Тя имаше едро тяло и то по странен начин контрастираше с малкото лице. За миг се стегна напрегнато, сякаш очакваше физическо нападение.

— Не ме гледай така, Гуина. Аз не съм твой смъртен враг.

Той би желал да й каже нещо съвсем друго, а гласът му не изразяваше достатъчно покаяние, но при вида й гневът отново заговори в него.

— Разбира се, ти си моят смъртен враг — натърти тя, без да го погледне. — Аз никого не дарявам с такава ненавист, както теб.

— В такъв случай дай ми глътка чай и да се надяваме, че ще се отровя.

— Само за това мечтая — произнесе тя с ядовит глас и протегна чашата.

Той добре я познаваше. Нейният гняв не приличаше на неговия. Неговият минаваше бавно, нейният — мигновено. Тя можеше да го удари по лицето, а след миг да го люби, като това й се удаваше най-добре.

— Усмихни се — помоли той. — Ти знаеш, че се джафкаме за глупости.

— За глупости ли? Лидия, значи, е глупост за тебе? Само защото нашето единствено момиченце умря още щом се роди, е глупост, нали?

Той използва мига, че Гуина се протегна за чашката, и като прекара длан по голото й рамо, напъха пръсти в деколтето на блузката й.

— Престани! — викна тя и се задърпа. — Какъв мерзавец! Ти не си способен да мислиш за друго, дори когато те помоля. Пусни ме, животно такова!

Той не я пусна. Вместо това я прегърна и с другата ръка. А когато тя се опита да го ритне, ловко й сложи марка и заедно с нея падна на пода. Когато приближи лицето си до нейното, Гуина се опита да го захапе за носа.

— Махни си ръцете! — с труд се изтръгна от нея.

— Гуина, мила — ласкаво й зашепна.

Поведението й внезапно се измени, раздразнението се смени с неочаквана нежност и тя започна да го милва.

— А после ще ме вземеш ли със себе си на лов?

— Разбира се. Ще направя всичко, което пожелаеш…

Но това, което искаше или не искаше Гуина, не оказа никакво влияние на следващите събития, защото в този миг в стаята задъхани влетяха двете племенници на жена му, Анса и Дейзи, съобщиха, че баща й, Озбърт Бергъс, е зле и я вика при себе си.

В един от сънищата-видимост той бе заболял от загниване и Гуина вече го бе посещавала в далечното му жилище. Но всички смятаха, че дълго няма да издържи. Обикновено болестите в Кабините завършваха по един и същи начин.

— Трябва да отида при него — каза Гуина.

Обичаят родители и деца да живеят разделено, в критични моменти не се спазваше така строго, а и законът позволяваше посещаването на болните.

— Той бе за нас неоценим човек — церемониално произнесе Къмплейн.

Озбърт Бергъс в продължение на много сънища-видимост бе старши водач и смъртта му бе за племето значителна загуба, но независимо от това Къмплейн не показа желание да навести тъста си. Племето Грийн бе преуспяло в изкореняването на сантименталностите. Щом Гуина излезе, той тръгна към пазара да се види с оценителя на месо Ърн Рафъри и да разбере колко струва днес месото. По пътя мина край местата с оградени животни. Те бяха повече от натъпкани с домашни добичета, месото бе по-вкусно и нежно от дивечовото, донасяно от ловците. Рой Къмплейн не беше мислител и никак не успяваше да разреши парадокса: никога досега племето им не беше живяло така добре, никога досега плантациите им не даваха такава реколта, че даже обикновеният селянин ядеше месо всяка четвърта сън-видимост, но затова пък той, Къмплейн, беше по-беден откогато и да било. Ловуваше все повече, но хващаше все по-малко дивеч и много ловци, сблъскали се със същия проблем, захвърлиха занаята си и се захванаха с нещо друго.

Не успявайки да осмисли логическата връзка на ниските цени, които Рафъри бе поставил на дивеча, и изобилието от храна, Къмплейн си обясняваше печалното положение на нещата с това, че оценителят с неприязън се отнася към клана на ловците.

Къмплейн се промуши през тълпата, изпълваща пазара, и с не много почтителен тон викна на оценителя:

— Пространство за твоето „аз“.

— За твоя сметка — с готовност отвърна оценителят.

Той вдигна очи от листа, в който така се бе вдълбочил.

— Днес месото поевтиня, ловецо. Трябва да хванеш повече зверове, че да заработиш шест парчета.

— И така червата ми се обръщат! Когато те видях за последен път, ти твърдеше, че ще падне цената на зърното, негоднико!

— Изразявай се по-вежливо, Къмплейн, на мен твоето месо и даром не ми е нужно. Да, казах ти, че цената на зърното ще спадне, това е истина, но и цената на месото падна още повече.

Оценителят с удоволствие разтърси пищните си мустаци и се заля в смях. Няколко мотаещи се наблизо мъже се присъединиха към неговото веселие. Един от тях, нисък човечец на име Чин, от когото винаги вонеше, пред себе си имаше купчина кутии, които смяташе да продаде. С внезапен ритник Къмплейн ги помете и те полетяха на всички страни. С бесен рев Чин скочи да ги събира, като едновременно се сражаваше с тези, които сграбчиха внезапната плячка. От това зрелище Рафъри се разсмя още по-силно, но сега не над Къмплейн.

— Радвай се, че не живееш сред Носарите — все още смеейки се, го утеши Рафъри. — Тези хора творят истински чудеса. Те омагьосват с дъха си годните за храна животни и ги ловят с голи ръце, така че ловци съвсем не са им нужни.

С ловко движение на ръката той хвана мухата, която го бе захапала за врата.

— Освен това те са успели да се избавят от тези проклети насекоми.

— Глупости — намеси се един старец, който се промъкна през тълпата по-близо.

— Не спори напразно с мен, Ефи — каза оценителят. — Освен ако не цениш разходите си повече от доходите си.

— Това са глупости! — потвърди Къмплейн. — Няма да се намери такъв идиот, който да повярва, че има място без мухи.

— Затова пък аз прекрасно си представям място без Къмплейн! — произнесе Чин.

Той вече бе събрал кутиите си и сега страшно се пулеше на виновника за унижението си. Двамата се втренчиха един в друг, готови за бой.

— Е, дай му да разбере! — подкани Чин оценителят. — Покажи му, че аз не желая да виждам тук разни субекти, които ми пречат да се занимавам с работата си.

— Откога този помияр е заслужил повече уважение от ловеца? — обърна се към всички останали старият човек, наричан Ефи. — Казвам ви, лоши времена настават за племето. Щастлив съм, че няма да съм им свидетел.

Вместо отговор наоколо се разнесе бърборене, пълно с ехидност към старческата сантименталност.

Внезапно Къмплейн усети, че това обкръжение го е изморило, разблъска тълпата и си тръгна. Но забеляза, че старецът го последва, и внимателно му кимна с глава.

— Виждам всичко като на длан — с готовност заяви Ефи, явно желаейки да продължи тъжния си монолог. — Ние ставаме все по-слаби. Скоро никой няма да иска да напускаме Кабините и да сечем джунглите… Няма да имаме никаква цел, няма да има смели мъже, ще останат само лентяите и хвалипръцковците. После ще дойдат болестите, смъртта и нападенията на други племена. Виждам го така ясно, както и тебе, и там, където преди е бил лагерът на племето Грийн, отново ще израснат джунгли…

— Слушал съм, че Носарите не били глупаци — използвали разума си, а не магиите.

— Май си се наслушал на онзи тип Фармър или подобните му — ядосано забеляза Ефи. — Някои хора се опитват да ни заслепят и така да ни отклонят от истинските ни врагове. Наричаме ги хора, но те не са хора, а Чужди. Чуждите, ловецо — същества свръхестествени. Ако зависеше от мен, бих заповядал всичките да ги убиват. Как бих искал отново да преживея лов на вещици, но вече не го правят. Когато бях малък, ние през цялото време устройвахме такива ловове. Племето ни е станало прекалено меко, казвам ти го. Ако зависеше от мен…

Той засумтя и замълча, припомняйки си явно някакво клане от отминалите отдавна години. Къмплейн забеляза приближаващата се Гуина и се отдалечи почти незабелязан.

— Как е татко? — запита той.

Тя направи с длан ритуалния жест, пълен със смирение.

— Ти добре знаеш какво е това гнилота — произнесе тя с безцветен глас. — Той замина на Дългото Пътешествие, преди да дойде следващия сън-видимост.

— Пълни с живот се оказваме пред лицето на смъртта — тържествено произнесе Къмплейн. — Бергъс бе достоен човек.

— А Дългото Пътешествие винаги има начало — завърши тя цитата от Литанията. — Не успяхме да направим повече нищо. Да вървим, Рой. Вземи ме на лов в пущинака, е, моля те…

— Месото падна до шест парчета — каза той. — Няма смисъл да отиваме, Гуина.

— За парче може да се купи много нещо, например кутия за главата на баща ми.

— Това е грижа за мащехата ти.

— Аз искам да отида на лов с тебе!

Той познаваше този тон. Като се обърна сърдито, мълчаливо се насочи към предната барикада. Гуина удовлетворена ситнеше след него.