Джеймс Клавел
Тай-пан (47)

Четиридесет и втора глава

„Чайна клауд“ вдигна котва на разсъмване. Морето беше спокойно, а вятърът — източен и постоянен. Но след два часа плаване бризът се усили. Струан остави Мей-мей в голямата каюта и излезе на палубата.

Орлов оглеждаше небето. То бе чисто до хоризонта, но някъде далече се събираха кълбовидни облаци.

— Оттам няма опасност — каза той.

— И там нищо смущаващо — каза Струан, като сочеше към морето.

Той тръгна по палубата и се отправи към предната мачта. С лекота се изкачи по нея, приятно гален от вятъра. Спря се на най-горната част на мачтата.

Той оглеждаше морето и небето, като внимателно търсеше признаци на зараждаща се буря, скрит риф или плитчина. Не откри никаква опасност до хоризонта.

За момент той се отдаде на удоволствието от скоростта, вятъра и морската шир, като благославяше съдбата за живота и за Мей-мей. Тя бе много по-добре — все още слаба, но по-силна от вчера.

Той огледа всички съоръжения на кораба. Търсеше повреди и слаби места… След това слезе от мачтата и се върна на квартердека. След един час вятърът отново се усили и клиперът се накланяше по-силно, а пръски от вълните мокреха най-долните платна.

— Бих предпочел да бъда в някое пристанище тази нощ — каза Орлов притеснено.

— Да. И ти ли го чувстваш?

— Нищо не чувствам. Само че наистина ще бъда щастлив да прекарам нощта в някое пристанище. — Орлов се изплю настрани и извади тютюн за дъвчене. — Морето е добро, вятърът също, небето е чисто и въпреки това има дяволско вълнение.

— Винаги има вълнение в тези води.

— С ваше позволение, ще свалим платната и ще наредя на лоцмана да провери дълбочината. Може да има просто плитчина или подводни скали някъде наблизо.

Орлов потрепери и закопча якето си, макар че времето бе топло и вятърът приятен.

— Да.

Лоцманът бе изпратен напред да провери дълбочината. Моряците се изкачиха по мачтите и платната на „Чайна клауд“ бяха спуснати.

По-късно следобед корабът бе в безопасност в началото на западния канал. Наближаваше остров Хонконг. Надясно бе континентът. Това бе идеално плаване, без злополуки.

— Може би просто остаряваме — каза Струан с лека усмивка.

— Колкото по̀ остарява човек, толкова повече морето иска да го потопи — каза Орлов без злоба, като гледаше океана. — Ако не бе този чудесен кораб, щях да се оттегля още сега.

Струан отиде при кормилото.

— Аз ще те сменя, кормчия. Иди да си починеш.

— Да, да, сър.

Морякът ги остави сами на квартердека.

— Защо? — Струан попита Орлов.

— Чувствам как морето ме гледа. То винаги наблюдава един моряк, изучава го. Но идва време, когато го гледа различно — ревниво, да, ревниво като жена. И също толкова опасно.

Орлов изплю през борда тютюна, който дъвчеше, и си изплаква устата със студен чай, който взе от платнената чанта в близката компасна будка.

— Никога преди не съм бил в ролята на свещеник и не съм женил никого — продължи той. — Беше ми много, много странно, Зеленооки, когато гледах тези двамата — толкова млади, изпълнени с желание и самоувереност. И като се вслуша в ехото на гласа си, надут като паун, Кълъм извика: „За бога, Орлов, ти ще ни ожениш. Аз командвам «Чайна клауд», по дяволите. Ти знаеш закона на тай-пан.“ ето ме объркан, унижен. Не исках да се подчиня, защото знаех, че той е марионетка. — Орлов злорадо се усмихна и се вторачи в Струан. — Но аз действах благоразумно и го оставих да ме командва, тъй като ти искаше да бъда командван. Това бе, тъй да се каже, моят сватбен подарък за младежа. Той съобщи ли ти за споразумението ни?

— Не.

— „Ожени ни и ще си запазиш кораба! Ако не го направиш, ще те прогоня от моретата, кълна се в Бога!“ — Орлов се усмихна. — И аз как да е ги ожених.

— Мислех аз самият да взема този кораб.

Усмивката на Орлов изчезна.

— А?

— Мисля да реорганизирам компанията. Ще поставя цялата флота под командването на един човек. Кандидат ли си за тази длъжност?

— На сушата?

— Разбира се, на сушата. Можеш ли да управляваш цяла флота от квартердека на един катер?

Орлов сви юмрук и го размаха пред лицето на Струан.

— Ти си дявол, пристигнал от ада! Примамваш ме с власт, за каквато не съм мечтал, за да ми отнемеш единственото нещо, което обичам на земята. На квартердека аз забравям какъв съм — бога ми, ти знаеш това. Какво ще представлявам на сушата, а? Оседланият Орлов гърбушкото!

— Може би Оседланият Орлов, но тай-пан на най-добрата флота в света. Аз бих казал, това е мъжка работа. — Струан не сваляше поглед от лицето на дребосъка.

Орлов се раздвижи наоколо, отиде до перилата и в продължение на няколко минути възбудено крещеше всякакви норвежки и руски ругатни.

Най-накрая се успокои.

— Кога ще стане това?

— Към края на тази година. Може би по-късно.

— А пътуването ми на север? За кожи? Забрави ли за това?

— Искаш да го отменим ли?

— Какво ти дава право да си играеш със света? А?

— Кормчия! Върни се на мястото си!

Струан остави кормилото на моряка.

„Чайна клауд“ излезе от канала и навлезе в спокойните води на пристанището. Една миля по-нататък се издигаше полуостров Каулуун. Земята от двете страни на кораба, безплодна и пресъхнала бързо оставаше далече назад. Близо до пристанището, на около една миля, се намираше каменист нос на остров, който се наричаше Норт пойнт. По-нататък, невидими от тази позиция, бяха Хепи вели, Глесинг пойнт и малката част от пристанището, която се използваше.

— Север-северозапад! — заповяда Струан.

— Север-северозапад, сър — повтори кормчията.

— Запази този курс! — Той погледна през рамо Орлов. — Е?

— Нямам избор. Ще реша, когато уточниш всичко. Можеш да ме оставиш на брега, без да се безпокоиш. Но имам условия.

— Добре.

— Първо, искам „Чайна клауд“. За шест месеца. Искам да си отида у дома. За последен път. — „Жена ти и синовете ти ще дойдат с тебе или ще останат — каза си Орлов. — Те ще останат, ще те заплюят в лицето, ще те прокълнат и ти ще загубиш шест месеца от живота си на кораба.“

— Съгласен. Веднага щом осигуря друг катер, „Чайна клауд“ ще бъде твой. На връщане ще докараш кожи. По-нататък?

— По-нататък, Зеленооки, твоето правило: когато си на кораба, ти си капитан. Това е за мене.

— Съгласен. Друго?

— Няма друго.

— Не сме говорили за заплата.

— По дяволите парите! Аз ще бъда тай-пан на флотата на „Ноубъл хаус“. Какво повече може да иска човек?

Струан знаеше отговора. Мей-мей. Но не каза нищо. Двамата си стиснаха ръцете. Когато корабът бе на четвърт миля от Каулуун, Струан заповяда промяна на курса към югозапад-юг и „Чайна клауд“ се отправи към пристанището.

— Всички на палубата! Минете напред! Поеми командването, капитане. Застанете край „Рестинг клауд“. Първо ще се превозят пътниците. След това оставате на котва за буря.

— Благодаря, капитане — измърмори Орлов. — Бога ми, хубаво е да си в пристанище!

Струан огледа с бинокъл брега. Сега се виждаше в дълбочина Хепи вели: изоставени сгради, никакво движение. Той фокусира отново бинокъла и отчетливо видя кварталите на новия Куинс таун край Глесинг пойнт. Издигаха се скелите на новата му огромна фабрика и той виждаше работници да се движат насам-натам като мравки пренасяха материали, строяха, копаеха. Издигаше се скеле и по-нагоре на могилата, където той бе заповядал да се изгради Грейт хаус. Той видя също тесния гладък път, който се извиваше нагоре по възвишението.

Тай Пинг Шан бе нараснал значително. Там, където преди имаше няколко стотици сампани, които плаваха насам-натам, сега бяха хиляди. Повече военни и транспортни кораби стояха на котва. Имаше повече търговци. Къщи, хижи и временни постройки се простираха по протежение на Куинс роуд чак до брега. Навсякъде кипеше трескава дейност.

„Чайна клауд“ отдаде салют на флагманския кораб, като се движеше край брега, и в отговор се чу изстрел от оръдие.

— Сигнал от флагманския кораб, сър! — извика наблюдаващият моряк.

Струан и Орлов насочиха биноклите си към платната, на които пишеше: „Капитанът да се яви незабавно на борда за рапорт.“

— Да се приближа ли до тях? — попита Орлов.

— Не. Спусни катера, когато се приближим на два възела. Ти си отговорен да доставиш пътниците ми на борда на „Рестинг клауд“ без инциденти. Без да ги оглеждат чужди хора.

— Остави това на мене.

Струан слезе долу, каза на Мей-мей, че скоро ще дойде при тях и я поведе заедно с Ин-хси и А Сам да ги прехвърли на другия кораб.

Орлов внимателно оглеждаше всичко по кораба. Работа на сушата, а? Добре, ще видим. Още много левги има да се изминат, каза си той. Дявол да го вземе! Да, но аз ще се опълча срещу самия дявол заради Зелените очи — лъвчето на Один. Той има нужда от човек като мене. Но пак той е прав. Това е мъжка работа.

Тази мисъл много му хареса.

— Хайде, по-живо! — викаше той по екипажа, като знаеше, че много бинокли ги наблюдават. Платната бяха опънати и цепеха безгрижно към флагманския кораб. Сърцето му пееше с мачтите. В последния момент той извика: „Завърти кормилото!“

Корабът се обърна като хрътка към ято яребици.

Катерът бе спуснат и Струан привърза бордовите въжета. Той се отдели, „Чайна клауд“ се отдръпна и зае отлична позиция до „Рестинг клауд“.

— Всички долу! — заповяда Орлов. — Разчистете палубите, мистър Кудахи — нашата и тяхната. Прехвърляме товар. За бога, никой не трябва да разбере какво разтоварваме.

* * *

Струан отвори вратата на главната каюта на флагманския кораб.

— За бога, Дърк! Всички сме разорени! — възбудено каза Лонгстаф и се приближи до него, като завираше „Ориентал експрес“ в лицето му. — Видя ли това? Разорени! Разорени!

Струан взе вестника. Заглавията на втора страница бяха крещящи: „Секретарят по външните работи уволнява китайски търговци“.

— Не, Уил — каза той.

— За бога, как е посмял да направи такава глупост, а? Проклетник! Какво ще правим сега?

— Нека да прочета, Уил. Тогава ще видим каква е тази работа.

— Идиотът Кънингтън анулира нашия договор. Ето каква е работата. И аз съм отстранен! Заменен! Как смее?

Струан повдигна вежди и подсвирна.

— Те още ли не са те информирали официално?

— Разбира се, че не! Кой, по дяволите, информира пълномощниците, какво говориш?

— Може би това не е вярно?

— Скиптър твърди, че е вярно. За него е по-добре да е вярно, защото, бога ми, иначе ще го съдя за клевета!

— Кога се разбра това, Уил?

— Вчера. Как, по дяволите, този отвратителен негодник Скинър е поставил мръсните си ръце върху секретен документ, който аз още не съм получил? Той трябва да бъде наказан с камшик!

Той си наля чаша порто, изпи я, после я напълни отново.

— Не съм мигнал миналата нощ от тревога за бъдещето ни в Азия. Чети. Проклетият Кънингтън!

Докато Струан четеше, чувстваше, че го обзема ненавист. Макар че статията привидно представяше фактите в тяхната последователност и документираше официалното съобщение дума по дума, както Крос му беше писал, от нея се разбираше, че Кънингтън, добре познат с авторитарния си маниер в областта на външните работи, бе анулирал изцяло не само договора, но и цялата дейност на търговската общност, кралската флота, а също и на армията:

„Лорд Кънингтън, който никога не е бил източно от Суец, утвърждава себе си като експерт по значението на Хонконг. Повече от вероятно е, че той не знае дали островът е на север или на юг от Макао, на изток на запад от Пекин. Как смее да твърди, че адмиралът на славната ни флота е некомпетентен и не знае нищо относно корабоплаването и историческото значение на най-голямото пристанище в Азия? Какво бихме представлявали без кралската флота? Или без армията, която по същия начин е подценена — не, опозорена — от абсурдното ръководене на външните ни отношения? Къде нашите войници ще намерят подслон или корабите ни убежище без Хонконг? Как смее този човек, който твърде дълго се задържа на поста си, да казва, че опитните търговци, които разумно инвестираха цялото си бъдеще и имущество в Хонконг, са ненормални? Как смее да твърди, че тези, които прекараха целия си живот в Китай за славата на Англия, не знаят нищо относно отношенията ни с Китай, за огромното значение на свободно пристанище, търговски пазар и укрепен остров…“

По-нататък статията оценяваше значението на острова и описваше как, с голям риск за себе си, търговците бяха съживили Хепи вели и когато тя трябваше да бъде изоставена, те безстрашно започнаха изграждането на новия град за славата на Великобритания.

Това бе майсторски направена статия, определено тенденциозна.

Струан скри задоволството си. Той се бе погрижил тази статия да бъде публикувана. Ако той можеше да се покаже засегнат от статията, други щяха да станат агресивни.

— Шокиран съм! Как е посмял! Кънингтън трябва да бъде отзован!

— И аз мисля така! — Лонгстаф изпи пълната си чаша и я остави на масата. — Добре, аз съм уволнен. Целият ми труд, непосилна работа, преговори, борба — всичко пропадна заради този авторитарен и самозабравил се маниак, който се мисли за господар на света.

— Да пукна, ако той се измъкне от това, Уил! Трябва да предприемем нещо срещу него! Това няма да му се размине!

— Трябва, за бога! — Лонгстаф стана и нервно започна да се разяжда напред-назад в каютата. Струан почувства състрадание към него. — Какво ще стане сега? Кариерата ми е съсипана — всички сме разорени!

Предприел ли си нещо във връзка с всичко това, Уил?

— Нищо. — Лонгстаф гледаше навън през прозореца. — Този проклет остров е основната причина за проблемите ми. Тази дяволска скала ме унищожи. Унищожи всички ни! — Той седна, мрачен. — Вчера почти се стигна до бунт. Делегация от търговци дойде тук и поиска аз да откажа да напусна. Друга делегация, начело с Брок, поиска незабавно да напусна Азия с флотата, да отида в Лондон и да поискам отзоваването на Кънингтън и ако това е необходимо, да се блокира пристанището в Лондон. — Той поглади брадата си с ръка. — Добре, това е моя грешка. Аз трябваше да действам стриктно според моите инструкции. Но това не би било справедливо. Аз не съм жаден за власт, не ламтя да завладявам земя. По дяволите всичко! — Той повдигна глава. Лицето му бе изкривено от обида. — Адмиралът и генералът са доволни, разбира се. Ще пиеш ли?

— Благодаря. — Струан си наля бренди. — Не всичко е загубено Уил. Напротив. Щом се завърнеш, можеш да поставиш влиянието си в действие.

— Моля?

— Това, което си направил тук, е правилно. Ти ще можеш да убедиш Кънингтън, ако той още е на поста си. Очи в очи ти ще бъдеш в много по-силна позиция. Правото е на твоя страна. Това е очевидно.

— Срещал ли си някога Кънингтън? — горчиво попита Лонгстаф. — Не можеш да спориш с това чудовище.

— Така е. Но аз имам приятели. Ти имаш начин да докажеш, че си бил прав, не той.

Очите на Лонгстаф светнаха. След като Струан не се разтревожи от ужасната новина, не всичко бе загубено.

— Какъв начин, скъпи приятелю? — попита той.

Струан отпи от питието си с видимо удоволствие.

— Дипломатите са постоянни, правителствата се сменят. Преди да се завърнеш у дома, Пийл ще стане министър-председател.

— Невъзможно!

— Вероятно. Да предположим, че си съобщил новина от голямо значение, доказваща, че Кънингтън е идиот. Как Пийл и консерваторите биха те приели?

— Чудесно. Не се и съмнявам! Каква новина, Дърк, приятелю мой?

Чу се шум пред вратата и Брок се втурна в каютата, докато нещастният часовой напразно се опитваше да го спре. Струан стана за част от секундата, готов да извади ножа си.

Лицето на Брок бе изкривено от злоба.

— Женени ли са?

— Да.

— Горт убит ли е?

— Да.

— Кога се очаква „Уайт уич“?

— Преди мръкваме може би. Трябваше да отплава сутринта.

— Първо ще говоря с Лайза. После с тях двамата. След това, бога ми, ще разговарям с тебе.

И той изхвръкна от каютата.

— Разпасан негодник! — възмути се Лонгстаф. — Можеше поне да почука!

Струан се отпусна, както котка се отпуска след преминала опасност — мускулите — освободени от напрежение, готови да се свият при следваща заплаха, очите — неизменно търсещи опасността.

— Няма защо да се страхуваш от Кънингтън, Уил. С него е свършено.

— Да, разбира се, Дърк. Дяволски щастливо отърваване!

Той погледна към вратата, спомни си за боксовата среща и бе убеден, че бой между Дърк и Брок би бил също така опасен.

— Какво иска Брок, а? Дали няма намерение да те предизвика? Разбира се, той е научил за скарването ти с Горт. Лошите новини се разпространяват бързо, нали? Неприятна разправия! За щастие той бе убит от други.

— Да — каза Струан.

След преминалата опасност той почувства леко неразположение и слабост.

— Как им хрумна на тези млади идиоти да избягат и да се оженят? Наистина Брок има право да бъде разярен. Глупаво!

— Не е глупаво, Уил. Това е най-доброто, което те можеха да направят.

— Разбира се. Щом ти го казваш.

Лонгстаф се чудеше дали слуховете бяха верни: тай-пан нарочно бил планирал женитбата и дуела. Тай-пан е достатъчно разумен да не го направи, си каза той. И така — тай-пан срещу Брок.

— Какво ще кажеш за Пийл, Дърк?

— Ти си дипломат, Уил. Дипломатите не трябва да са обвързани с политически партии. Най-малкото, трябва да бъдат уважавани от всички партии.

— Така е. — Лонгстаф широко отвори очи. — Искаш да кажеш — да стана консерватор, да поддържам Пийл?

— Поддържай еднакво вигите и консерваторите. Хонконг е нужен на Англия. Ти представяш Хонконг, Уил. Може би това — Струан Размаха статията — е огромен шанс за тебе. Тази статия доказва не само, че Кънингтън е идиот, но и неразумен бърборко. Шокиращо е да четеш лично послание във вестник.

Тогава той му разказа за дипломатическото куфарче, но само толкова, колкото да му замае главата.

— Боже мой!

„Ако — мислеше той, — както тай-пан посочи, има копие от секретния доклад с карти на земите по руско-китайската граница и на вътрешността, те биха могли да го доведат до посланически пост и благородническа титла.“

— Откъде ги получи?

— От сигурен източник. — Струан се изправи. — Ще ти ги предам, преди да заминеш. Използвай ги както намериш за добре. Освен много други неща, тези материали непременно ще докажат, че ти си прав, а Кънингтън е сбъркал.

— Ще вечеряш ли с мене, Дърк? — Лонгстаф не се бе чувствал толкова добре от много години насам. — Ще можем да си поговорим за добрите стари времена.

— Не тази вечер, ако ме извиниш. Може би утре?

— Чудесно. Благодаря ти. Много се радвам, че становището ни се потвърждава.

— Накрая има нещо друго, на което веднага трябва да се обърне внимание. Триадите.

— Е?

— Горт Брок бе убит от триади от Хонконг. От Тай Пинг Шан.

— Не думай! Защо?

— Не зная.

Струан разказа каквото знаеше от португалския офицер относно триадите. И за Гордън Чен. Той знаеше, че трябва да предостави тази информация на Лонгстаф. В противен случай, когато това се оповести официално, би изглеждало, че той се опитва да запази сина си. Ако се окаже, че Гордън е замесен с тях, това би го изложило… Ако не, не би имало никаква вреда.

— Невероятно — засмя се Лонгстаф. — Смешна история.

— Да. Не се съмнявам, че е разпространена от неприятелите ми. Но ти издай прокламация относно триадите и заповядай на майор Търнбул да се разправи с тях. В противен случай проклетите мандарини ще ни се качат на главите.

— Добра идея. Превъзходна, бога ми. Ще извикам Хорацио — по дяволите, аз му разреших две седмици отпуск в Макао. Мога ли да наема Маус?

— Разбира се. Ще ти го изпратя.

Когато Струан си отиде, Лонгстаф се изтегна блажено на бюрото си.

Мой скъпи Уилям — каза той на чашата си. — Чувствам се превъзходно. Ако наистина се разбере, ще бъда радостен да напусна този нещастен остров. Не ме е грижа какво ще стане с него или с търговците, китайците и проклетите триади. — Той отиде до прозореца и се подсмихва под мустак. — Ще видим какво точно съдържа дипломатическото куфарче. Когато се завърнем в Англия, ще решим какво да правим. Ако уволнят Кънингтън, ние можем без трудности да се завърнем в Хонконг и това ще бъде много изгодно. Ако Кънингтън остане на поста си, мога да приема, че той е бил прав и да използвам острова като важно обстоятелство. Защото ще имам документите — ключ към спалнята на който и да е секретар по външните работи и към много чай. — Той се заля от смях. Преди няколко дни специален пратеник дойде от Чинг-со да му предаде, че семената, които Хорацио бе поръчал, ще бъдат доставени по море до две седмици. — Бих казал, Вие свършихте чудесна работа днес, Ваше Превъзходителство!

* * *

На борда на „Рестинг клауд“ Струан намери Мей-мей да лежи в каютата си. Тя изглеждаше много добре и дори по-силна.

— Аз много благодарно щастлива да бъда у дома, тай-пан. Виждаш ли! Твоя майка послушна като моряк. Изпих две чаши синкона и готова да изпие още три.

— Какво? — каза той подозрително.

— Защо, абсолютно вярно. Не гледа така! Аз говоря истина! Да не съм проститутка от Хокло? Или просякиня? Да не съм лъжкиня? Обещанието си е обещание и аз не забравя. Разбира се — продължи тя гальовно, — сега пие отрова с вкус на тор със сок от манго. Макар всички нормални жени веднага мисли за мъже, о, боже, не — това много просто. — Тя тръсна глава с познатата си властност. — Мъже!

Струан скри усмивката и удоволствието си от това, че тя все повече приличаше на себе си.

— Ще се върна по-късно. А ти остани в леглото.

— Хм! Не сдържа ли на обещанията си? Аз не лайно от безполезна костенурка? — Тя протегна ръка като императрица. — Тай-пан!

Той галантно й целуна ръката, тя избухна в смях и го прегърна.

— Върви, сине мой, и без мръсни публични домове!

Струан излезе и отиде в своята каюта. Отключи касата и взе едно от двете копия от документите и картите, които прецизно бе направил. Постави ги в джоба си заедно с малката торбичка с останалата кора от синкона. Той се завърна на катера си.

— „Бостон принсес“! — заповяда той. Това бе името на стария кораб на „Купър — Тилмън“.

Слънцето потрепваше на хоризонта и приличаше така, като че ли някакъв прозрачен воал бе спуснат на небето.

— Какво означава това, Босън?

— Не знае, сър. Виждал така в южни морета преди хубаво и лошо време. Ако луна тази нощ има пръстен, може вали малко дъжд.

Или ще стане по-лошо, помисли Струан. Той се изправи и погледна към западния канал. Нямаше и следа от „Уайт уич“. Добре, помисли той, може би ще останат в открито море и ще пристигнат призори. Все още няма да мисля за тебе, Тайлър.

Катерът се приближи до „Бостон принсес“ — огромен кораб с палуба на три нива, приспособен за търговски цели, постоянно стоящ на котва.

Струан изтича до мостика.

— Искам разрешение да се кача на борда — каза той на американския офицер на палубата. — Може би мистър Купър ще ме приеме. Спешно е.

— Един момент, мистър Струан.

Офицерът слезе долу.

Струан запали пура и хвърли клечката кибрит през борда. „Чайна клауд“ се отправяше към дълбоките води срещу Хепи вели, където щеше да остане на котва.

— Здравей, тай-пан — каза Джеф Купър, като излезе бързо на дека. — Предполагам, че си чул какво е направил този кучи син Кънингтън? Много съжалявахме, когато научихме за дуела и всичко останало. Тези, двамата луди, наистина ли избягаха?

— Да. Как е Уилф?

— Мъртъв.

— Проклятие! Кога умря?

— Преди три дни.

— Да слезем долу, а?

— Добре. Вярно ли е, че Лонгстаф е уволнен, а договорът — анулиран?

— Това нищо не значи. Просто глупав политически гаф. Сигурен съм, че ще бъде коригиран.

Купър го поведе надолу. Главната каюта бе луксозна.

— Бренди?

— Благодаря. — Струан прие. — Наздраве.

— Наздраве.

Струан отвори малката торбичка и извади синкона.

— Виждаш ли това, Джеф? Това е кора. Кора от синкона. Понякога наричана „йезуитска“ кора. От нея се прави чай и с него се лекува малария.

— Сигурен ли си?

— Да. Така се излекува моята метреса. Това е частен въпрос. Но със сигурност синконата лекува малария.

Купър взе парченце кора с треперещи пръсти.

— О, за бога, тай-пан, разбираш ли точно какво си направил? Разбираш ли какво казваш?

— Да. Маларията е разпространена по целия свят — в Щатите цяла Флорида и голяма част от Луизиана са пламнали. Аз зная лекарство против тази болест и зная как да го намеря. За какво ти говори това?

— Служба в полза на човечеството — богатство за всеки, който пръв се заеме с това.

— Да, момчето ми. Предлагам ти съдружие. — Струан постави кората обратно в чантата, внезапно се натъжи. — Каква ирония, нали? Преди няколко седмици тази кора можеше да спаси Роб и малката Карин. Всички останали — дори Уилф, въпреки че го ненавиждах.

— Смъртта му бе мъчителна — каза Купър.

— Съжалявам за това. — Струан отпи глътка бренди и приключи с миналото. — Предложението ми е просто. Ще организираме нова специална компания за доставка на синкона. Участието ни ще бъде с равни капитали. Четирима директори — ти и посочен от тебе втори директор, аз и Кълъм. Ти ще управляваш компанията. Аз ще осигурявам доставките — къде, как и какво да се прави, а ти започваш планирането от утре.

Купър подаде ръка.

— Споразумението е сключено.

Струан му разказа как и с кого е успял да намери синкона, както и за кораба, който бе наел и който утре щеше да отплава от Макао за Перу.

— Епископът ми съобщи, че отец Себастиан ще замине. Предлагам да дублираме кораба, за да избегнем рисковете. Компанията ще поеме разноските по първия кораб и да наемем втори директно от Америка. Ще наемем двама доктори и двама бизнесмени, които ще заминат с кораба и ще проучат всички подробности около синконата. Веднага след тръгването на американския кораб ще оповестим новината в Щатите чрез твоите хора. Ще имаме добър аванс пред нашите конкуренти и ще осигурим облога ми с епископа. Веднага ще разпространим новината и тук, за да се освободим от проклятието на Хепи вели. И колкото е възможно по-скоро в Европа. Докато нашите кораби се завърнат, докторите по целия свят ще плачат за синкона. Моите кораби ще правят доставки за Британската империя, а ти ще се ангажираш с американския континент. Ще си поделим останалия свят. Само в Южна Италия бихме могли да продадем тонове синкона.

— Кой друг знае за това?

— Само ти. Днес. Тази нощ аз ще подшушна нещо за това на Скинър, ако го намеря. И така, свършихме с бизнеса. Сега, как е Шиваун?

— И добре, и зле. Тя прие факта, че е сгодена. Но трябва да призная, че колкото и да я обичам, тя не ме обича.

— Ще откупиш ли активите на Тилмън?

— Не, ако Шиваун се ожени за мене. В противен случай би било грешка да го направя. Понеже Уилф почина, трябва да намеря друг партньор. Това ще означава да отстъпя част от акциите си — ти познаваш отлично проблемите.

— Да. Какви са намеренията на Сергеев?

— О, той е още тука. Кракът му не го притеснява много. Често се срещаме с него. Вечеряме заедно два-три пъти седмично. — Купър леко се усмихна. — Той е много привързан към Шиваун, а, изглежда, и тя го харесва. В момента тя е на неговия кораб.

Струан поглади брадата си умислено.

— Тогава ще ти предложа нещо друго. По-опасно от синконата.

— Какво?

— Изпрати Шиваун у дома за една година. Дай й възможност да размисли. Тя е от добро потекло. Ако пожелае да се върне в края на годината, бракът ти с нея ще бъде щастлив. В противен случай — дай й свободата. Кажи й, че независимо от всичко, ти ще продължиш да изплащаш „дела“ на баща й. Братята й могат да пропаднат. Не забравяй, че можем добре да използваме влиянието на сенатор Тилмън във връзка с новото ни начинание. Парите, които ще му дадеш, няма да бъдат хвърлени на вятъра.

Купър тръгна към бюрото си, за да си вземе пура и да спечели време. Защо тай-пан предлага това? Не планира ли той да тръгне след нея?! Не, за него е излишно да действа със заобикалки: ако й даде знак, тя би се отзовала веднага.

— Трябва да помисля за всичко това, тай-пан — каза той. — Пура?

— Не, благодаря. И когато обмислиш това, прибави още един риск. Поискай от Сергеев да й предложи да замине с неговия кораб с придружител, разбира се.

— Ти си изгубил ума си!

— Не, момчето ми. — Струан извади копията от документите, превързани грижливо със зелена лента. — Прочети това.

Купър взе пакета.

— Какво е това?

— Чети. Не бързай.

Купър седна на бюрото си и отвори пакета.

Добре, разсъждаваше Струан, въпросът със синконата е поставен. А Кълъм? Може би той е прав да иска съдружник. Джеф е подходящият съдружник. Струан — Купър — Тилмън. Поне Струан — Купър. Засега можем да забравим за Тилмън. Защо не? Това е много изгодно за Джеф. Ние печелим предимство пред двете Америки. Джеф е вещ и праволинеен. Той е добър избор. Лонгстаф? За Лонгстаф се погрижих повече от достатъчно. Ако не е под пряко наблюдение, той веднага ще направи това, което следващият силен мъж му каже. А Скинър? Досега той се проявява добре. Блоър? Трябва да се проучи. Маус също. Друго? Домът и Мей-мей. Може би Орлов беше прав. Може би всичко, което усещаш, е морето, което те поставя на изпитания. Ти добре вложи парите си. Не се отказвай лесно от това.

Мисълта му безжалостно се насочи към Брок: да, той трябва да бъде убит. Лайза бе права. Щом това веднъж започне, навярно никога няма да спре. Или ще завърши със смъртта на двамата.

— Истина ли е това? — Купър бе прочел цялото досие.

— Източникът може да бъде наречен „сигурен“. Какво мислиш за това?

— Дяволска работа. Очевидно Сергеев е човекът, без съмнение един от тях, изпратен да разследва „британската сфера на влияние“ в Азия и да проучи начините за емиграция в Руска Аляска. — Купър поразмисли, после продължи: — Какво да направим във връзка с това? Добре, ще следвам предложението ти относно Шиваун. Сергеев с удоволствие би я придружил до Америка. Тя ще го подмами открито или неусетно и ще го заведе във Вашингтон. Баща й, на когото ще бъде предоставена тази информация, дискретно ще каже на Сергеев, е Съединените щати са сериозно загрижени от поведението на Русия и желаят тя да остане вън от Америка, доктрината Монро и т.н. Това ли имаш предвид?

— Ти си умен мъж, Джеф.

— След тази информация лорд Кънингтън ще изглежда като идиот.

— Така е.

— И прави нуждата от Хонконг и огромното му значение очевидна.

— Да.

— Сега трябва да решим по какъв начин незабавно и безопасно да предадем тази информация в ръцете на сенатора. Това ще увеличи политическия му престиж извънредно много и той ще я използва докрай. Защо не рискуваме да посветим Шиваун във всичко това или просто да й дадем едно копие от досието, което да предаде на баща си?

— Аз не бих й позволил да прочете досието, нито бих й казал за какво се отнася. Все пак тя е жена. Жените обикновено са непредвидими. Току-виж се влюбила в Сергеев. Тогава тя може да опропасти Съединените щати, защото според женската логика жената трябва добре да покровителства партньора си, независимо от наследство или каквото и да било друго. Катастрофално би било Сергеев да разбере, че ние знаем всичко, което е в досието.

— Бих искал да помисля за всичко това — каза Купър. Той завърза отново пакета и го подаде на Струан. — Може да ти прозвучи при повдигнато, тай-пан, но моята страна знае как да ти се отблагодари.

— Не искам благодарности, Джеф. Навярно ще ни бъде от полза, ако сенаторът Тилмън и другите дипломати започнат да осмиват глупавото управление на нашия район от страна на лорд Кънингтън.

— Да. Считай, че това е уредено. Впрочем, ти ми дължиш двадесет гвинеи.

— За какво?

— Не си ли спомняш нашия облог? По въпроса коя бе голата жена? Първия ден, Дърк. Картината на Аристотел, отстъпването на острова, не си ли спомняш?

— Да. Коя бе тя? — попита Струан.

Двадесет гвинеи срещу честта на една лейди не е толкова много, помисли той. Да, по дяволите, но тази картина ми харесва.

— Шиваун. Тя ми каза преди два дни. По-точно, каза ми, че ще отиде при художника да я нарисува. Както дукесата на Алба.

— Ще й позволиш ли?

— Не зная.

Лицето на Купър се набръчка от мъчителна усмивка, която за момент промени обичайното му тревожно изражение.

— Пътуването по море ще го предотврати, нали?

— Не с това момиче. Утре аз ще изпратя пакета. Доколкото си спомням, загубилият облога трябваше да накара Аристотел да нарисува печелившия в картината. Смятай го за уредено.

— Може би ще приемеш картината като подарък. Аз ще накарам Аристотел да ни нарисува двамата, а?

— Добре, благодаря ти. Винаги съм харесвал тази картина.

Купър посочи пакета.

— Хайде утре пак да поговорим. Тази нощ ще реша дали да изпратя Шиваун.

Струан помисли за утрешния ден, после подаде пакета на Купър.

— Постави го в касата си. За да сме сигурни.

— Благодаря. Благодаря за доверието, тай-пан.

Струан отиде на брега и се отби във временната канцелария, която бе построена на новата морска площадка. Варгас го очакваше.

— Първо ми кажи всички лоши новини, Варгас.

— Имаме доклад от нашите агенти в Калкута, сеньор. Изглежда, че според последните сведения „Грей уич“ е пристигнал три дни преди „Блу клауд“.

— Друго?

— Цените в строителството са огромни, сеньор. След вчерашната статия във вестника аз задържах всички работи. Може би трябва да съкратим загубите си.

— Продължи веднага всички работи и от утре наеми два пъти повече работници.

— Да, сеньор. Новините от борсата в Англия са лоши. Пазарът е нестабилен. Бюджетът не е балансиран и се очакват финансови сътресения. Разбира се, кражбите са невероятно много. Откакто вие заминахте, имаше три грабежа и бяха направени още една дузина опити за кражби. Две разбойнически лодки бяха заловени и екипажите публично обесени. Между четиридесет и петдесет крадци, разбойници и главорези ги бият с камшици всяка сряда. Не минава нощ, без някоя къща да бъде ограбена. Ужасно. О, между другото, майор Търнбул въведе полицейски час за всички китайци от залез-слънце нататък. Изглежда, че само по такъв начин могат да бъдат контролирани.

— Къде е мисис Куанс?

— Все още на малкия кораб, сеньор. Тя отмени пътуването си до Англия. Говори се, че сеньор Куанс още е в Хонконг.

— Там ли е?

— Не бих искал да вярвам, че сме загубили безсмъртния Куанс, сеньор.

— Какви бяха намеренията на мистър Блоър?

— Той харчи пари, като че ли скалите на Хонконг са от злато. Разбира се, това не са наши пари, а на Жокейклуб — каза Варгас, като се опитваше да не показва неодобрението си. — Разбирам, че не се очакват печалби от клуба, защото всички приходи се изразходват за надбягвания, коне и т.н. — Той избърса изпотените си ръце с носна кърпа. Влажността на въздуха бе голяма. — Научавам, че сеньор Блоър е организирал борба с петли. Под егидата на клуба.

— Добре. Кога ще бъде това?

— Не зная, сеньор.

— Какво прави Глесинг?

— Всичко, каквото един пристанищен майстор трябва да прави. Но чувам, че е разярен срещу Лонгстаф, задето не му разрешава да отиде в Макао. Носи се слух, че ще бъде отзован.

— Маус?

— А, пастор Маус. Той се върна от Кантон и се настани в хотела.

— Защо каза това „а“, Варгас?

— Нищо, сеньор. Просто още един слух — отговори Варгас, притеснен, че си е изтървал езика. — Добре, изглежда… разбира се, ние, католиците, не го харесваме и не сме доволни, че протестантите не вярват като нас в спасението на душите ни. Във всеки случай, той има обичан от хората последовател, кръстен Хака, наричан още Хунг Хсу Чун.

— Има ли този Хунг Хсу Чун нещо общо с Хунг Мун и триадите?

— О, не, сеньор. Това име често се среща.

— Да, спомням си за него. Висок, особняк. По-нататък.

— Добре, няма много за разказване. Той започна да проповядва между китайците в Кантон. Не е известен като пастор Маус, нарича себе си брат на Исус Христос, казва, че през нощта разговаря с Бога. Той бил новият месия, той щял да очисти храмовете, както преди бил направил това брат му Христос, и още много подобни глупости. Очевидно той е луд. Всичко това би било много забавно, ако не беше толкова оскверняващо.

Струан помисли за Маус. Той го харесваше като човек и го съжаляваше. После отново си спомни думите на Сара. Да, каза си той, ти използва Волфганг по много начини. Но в замяна му даде това, което той пожела — шанса да покръсти езичниците. Без тебе той отдавна щеше да бъде мъртъв. Без тебе… стига за това. Маус сам трябва да намери спасението си. Пътищата към Бога са странни.

— Кой знае, Варгас? Може би Хунг Хсу Чун е това, което твърди, че е. Все пак — прибави той, като видя Варгас да се въздържа — съгласен съм. Това не е забавно. Аз ще говоря с Волфганг. Благодаря ти, че ми каза.

Варгас леко се изкашля.

— Мислите ли, че следващата седмица бих могъл да отсъствам? Тая горещина… хубаво би било да видя семейството си.

— Да. Вземи две седмици, Варгас. И аз мисля, че би било добре португалската общност да има свой собствен клуб. Откривам подписка. Тебе определям за временен касиер и секретар. — Той попълни чек и го откъсна. — Можеш да го осребриш веднага. — Сумата бе хиляда гвинеи.

Варгас бе развълнуван.

— Благодаря ви, сеньор.

— Без благодарности — каза Струан. — Без поддръжката на португалската общност ние не бихме имали никаква общност.

— Но, сеньор, тази новина — тази статия! С Хонконг е свършено. Короната анулира договора. Да удвоя броя на работниците? Хиляда гвинеи? Не разбирам.

— Хонконг ще живее, докато поне един търговец остане там и поне един кораб е в пристанището му. Не се тревожи. Някакви съобщения за мене?

— Мистър Скинър остави съобщение. Той би искал да ви види, когато ви е удобно. Гордън Чен също.

— Съобщи на Скинър, че ще се отбия в редакцията тази вечер. На Гордън кажи да дойде при мене в осем часа на борда на „Рестинг клауд“.

— Да, сеньор. О, още нещо. Спомняте ли си Рамзи? Морякът, който дезертира? През цялото време живял в една пещера на хълма като отшелник. На върха. Той е оцелял, като крадял храна от рибарското селище в Абърдийн. Изглежда, че е изнасилил няколко жени там. Китайците го хванали и го предали на властите. Вчера бе осъден. Сто удара с камшик и две години каторга.

— Биха могли и да го обесят — каза Струан. — Той няма да изтрае две години. Затворите са смъртни капани, неописуемо жестоки.

— Да. Ужасни. Благодаря ви отново, сеньор. Нашата общност ще бъде дълбоко признателна — каза Варгас. Той излезе, но почти веднага се върна.

— Извинете ме, тай-пан. Един от нашите моряци е тук. Китаецът Фонг.

— Да влезе.

Фонг влезе тихо и се поклони.

Струан изпитателно огледа набития сипаничав китаец. За трите месеца, прекарани в чужбина, той се бе променил в много отношения. Сега с лекота носеше европейска морска униформа, а плитката коса бе умело прикрепена под кепето му. Английският му бе приемлив. Превъзходен моряк. Послушен, коректен, бързо научаваше всичко.

— Какво правиш извън кораба?

— Капитан казва може отиде на брега, тай-пан. Разходи се по брега.

— Какво искаш, Фонг?

Фонг подаде измачкан лист хартия. Написаното бе с детски почерк. „Абърдийн. Същото място. Осем удара. Ела сам.“ Подписът бе „Бащата на Бърт и Фред“.

— Къде намери това?

— Кули спря мене. Даде мене.

— Знаеш ли какво пише?

— Прочел. Не чете лесно. Трудно, няма значение.

Струан огледа листа.

— Небето. Видя ли го?

— Да, тай-пан.

— Какво ти каза то?

Фонг знаеше, че бе подложен на тест.

— Тайфун — опасност — каза той.

— Колко време ще продължи?

— Не знае. Три дни, четири дни, повече, по-малко. Тайфун. Няма значение.

Слънцето се бе скрило зад хоризонта, бързо се смрачаваше. По брега и по сградите се показваха светлини.

Облаците по небето се сгъстяваха. Огромна и кървава, луната се появи над хоризонта.

— Мисля, че имаш добър нюх, Фонг.

— Благодаря, тай-пан.

Струан размаха писмото.

— Какво ти казва твоят нюх за това?

— Не ходи сам — каза Фонг.