Джеймс Клавел
Тай-пан (40)

Тридесет и пета глава

Струан седеше до отворения прозорец и унило гледаше долу към многолюдния площад. Беше по залез. Всичките португалци бяха във вечерни облекла, разхождаха се напред-назад, кланяха се, задушевно си говореха, младите идалго и девойките флиртуваха под наблюдателните погледи на родители и дуени. Няколко носилки и техните кулита бродеха в търсене на клиенти или закъснели за разходката. Довечера в губернаторския дворец имаше бал и той беше поканен, но не знаеше дали ще отиде. Кълъм още не беше се върнал. Не бе получил известие от епископа.

Беше се срещнал с Хорацио този следобед. Хорацио бе побеснял, защото А Тат, прислужницата на Мери, бе изчезнала.

— Сигурен съм, че тя е тази, която е дала отровата на Мери, тай-пан — каза той. Мери му бе казала, че по погрешка е изпила някакъв билков чай, който е намерила в кухнята — нищо повече.

— Това са глупости, Хорацио. А Тат ви е служила толкова години. Защо й е да прави такива неща? Било е случайно.

След като Хорацио си беше отишъл, Струан бе потърсил хората, с които Кълъм и Горт са били предната вечер. Повечето бяха приятели на Горт и всичките казаха, че Кълъм е тръгнал няколко часа след Горт, че е пил, но не е бил по-пиян от останалите или от обикновено.

Какъв глупак си, Кълъм, помисли Струан. Трябва да разбираш повече.

Внезапно забеляза да се приближава слуга в безупречно чиста ливрея, с перука и незабавно разпозна отличителните знаци на епископа. Човекът не бързаше, премина резиденцията, без да спре, и отмина надолу.

Бързо се стъмваше, светлините на осветения с фенери булевард започнаха да надвиват сумрака. Струан видя една носилка да спира пред къщата. Две почти невидими кулита я оставиха и се изгубиха в алеята. Струан се втурна вън от стаята и надолу по стълбите. Кълъм се бе проснал в безсъзнание назад, дрехите му бяха разкъсани и изцапани с повърнато. Вонеше на алкохол.

На Струан му беше по-скоро забавно. Той издърпа Кълъм на крака, метна го през рамо и без да се интересува от погледите на минувачите, го внесе в къщата.

— Ло Чъм! Баня, бързо-бързо!

Струан положи Кълъм на леглото, съблече го, разгледа го. На гърба и гръдния кош нямаше белези. Обърна го. Одрасквания от нокти по стомаха. Любовни ухапвания.

— Идиот — каза той, като го прегледа бързо, но внимателно. Нямаше счупени кости. Не липсваха зъби. Пръстенът печат и часовникът липсваха. Джобовете бяха опразнени.

— Обрали са те, сине. Може би за първи път, но едва ли за последен. — Струан знаеше, че слагането на опиат в питието е стар номер в бардаците.

Слугите донесоха ведра с топла вода и напълниха чугунената вана. Струан вдигна Кълъм, постави го във ваната, насапуниса го и го изтри с гъба. Ло Чъм крепеше клатушкащата се глава.

— Господар, много силно лошо пил, много лош муш-муш, айейа?

— Айейа! — каза Струан. Като вдигна Кълъм, остра болка прониза левия му глезен и той разбра, че днешното ходене е преуморило глезена му повече, отколкото е предполагал. По-добре да го стегна здраво за няколко дни, помисли си той.

Подсуши Кълъм и го сложи в леглото. Леко го потупа по лицето, но това не го свести, така че той вечеря и зачака. Загрижеността му нарастваше с отминаването на часовете, защото знаеше, че колкото и да е пиян, Кълъм трябваше да започне да изтрезнява.

Дишането на Кълъм бе дълбоко и равномерно. Сърцето биеше правилно.

Струан се изправи и се протегна. Нямаше какво да се прави, трябваше да чака.

— Аз отиде при първа миси. Ти стой наблюдава внимателно, айейа? — каза той.

— Ло Чъм грижи се като мама!

— Прати вест, сави? Кое време господар се събуди, няма значение, прати вест. Сави?

— Що тай-пан вика „сави“? Винаги сави много добре. Айейа?

Но Ло Чъм не се обади тази нощ.

Призори Струан напусна къщата на Мей-мей и се върна в резиденцията. Мей-мей спокойно спеше, но Струан се вслушваше във всеки минувач, във всяка носилка — а много от тях бяха плод на въображението му.

Ло Чъм отвори предната врата.

— Що тай-пан тъй рано, айейа? Закуска готов, баня готов, какво още тай-пан иска, може?

— Господар буден, айейа?

— Защо пита? Ако буден, прати кажат. Аз сави много добре, тай-пан — отвърна Ло Чъм, засегнат.

Струан се качи горе. Кълъм още спеше дълбоко.

— Един, два пъти господар правил така… — Ло Чъм изстена, примляска, размърда челюсти, прозя се и силно изпъшка.

След закуска Струан прати да съобщят на Тес и Лайза, че Кълъм се е върнал, но не им каза как. После се опита да мисли за работа.

Подписа книгата, одобри големи разходи за строеж в Хонконг, ядосан от нарастването на цените на дървен материал, тухли, работна ръка и всякакъв вид корабно оборудване, ремонти и части.

Чумата да ги тръшне! Цените са се вдигнали с петдесет процента и няма никакви изгледи да паднат. Дали да започна да строя нови клипери догодина, или да заложа на това, което имаме? Да заложа ли на това, че морето няма да погълне нито един? Ще трябва да купиш още няколко.

И така той ще поръча един нов клипер. Ще го нарека „Тесан клауд“ и това ще е подаръкът за рождения ден на Кълъм. Но дори мисълта за новия, прекрасен клипер не го ободри така, както трябваше. Напомни му за „Лотъс клауд“, който се строеше в Глазгоу, и морската битка, която трябваше да води идната година с У Куок — ако още беше жив — или У Фанг Чой, бащата, и неговите пирати. Питаше се дали хората на Скрагър ще стигнат благополучно в родината. Ще мине най-малко месец, преди да стигнат и още три месеца, докато стигне вестта.

Той затвори офиса си, отиде в Английския клуб, побъбри за малко с Хорацио, после с някои търговци, изигра една игра на билярд, но не се забавляваше от играта или от компанията. Разговорът бе само за работа. Всички се безпокояха за катастрофалните признаци в световния живот и за степента на огромните търговски рискове на сезона.

Той седна в голямата тиха читалня и взе последните вестници, пристигнали по пощата, отпреди три месеца.

С усилие се съсредоточи на уводната статия. Тя разглеждаше широкото недоволство в промишлените среди в Мидланд и твърдеше, че е необходимо да се плаща справедлива надница за честно положен ежедневен труд. В друга статия се оплакваха, че огромната индустриална машина на Англия работи само на половин ход и призоваваше необходимостта от откриване на големи нови пазари за продуктивните средства, които можеха да бъдат отпуснати за това. Повече продукция означаваше по-евтини стоки, по-голяма заетост, по-високи надници.

Имаше и други статии, които говореха за напрежението в Испания и Франция и сгъстяването на облаците на войната заради наследяването на испанския трон. Прусия пускаше пипала във всички германски държави, за да ги ръководи и франко-пруската конфронтация бе неизбежна. Облаците на войната не бяха пощадили Русия и Светата Римска империя на Хабсбургите. Те се сгъстяваха над италианските държавици, които искаха да се отърват от наложения им френски крал на Неапол и да се обединят, или пък да не се обединят. Папата, поддържан от французите, се бе появил на политическата арена. Облаци надвисваха и над Южна Африка — заради бурите, които през последните четири години бяха напуснали колонията Кейп, за да създадат Трансваал и Свободния Оранжистки щат, — сега те заплашваха английската колония в Натал и се очакваше следващата поща да донесе известие за война. Из Европа имаше антисемитски метежи и погроми. Католици се биеха с протестанти, а и помежду си. В Америка се водеха войни с индианците, растеше враждата между Севера и Юга, между Великобритания и Америка заради Канада, безредици в Ирландия, Швеция, Финландия, Индия, Египет, на Балканите…

— Като че ли има значение какво четеш! — избухна Струан, без да се обръща към някого специално. — Целият свят е полудял, пусто да остане!

— Какво има, тай-пан? — попита Хорацио, стреснат от изпълнения с омраза изблик.

— Целият свят се е побъркал, ето това става! Защо, по дяволите, хората не престанат да се разкъсват на парчета и не заживеят в мир?

— Напълно съм съгласен — извика Мастърсън от другия край на стаята. — Абсолютно. Отвратително място да гледаш деца, пусто да стане. Целият свят е тръгнал на провал. Преди години беше много по-добре, а? Отвратително.

— Да — потвърди Роуч. — Светът се развива твърде бързо. Проклетото правителство не мисли с главата, а със задника си, както обикновено. За бога, човек си мисли, че трябва да са се научили вече, но те никога нищо не научават. Всеки проклет ден четем, че министър-председателят е казал: „Всички ще трябва да затегнем коланите.“ За бога, да сте чували някой някога да казва, че бихме могли малко да ги отпуснем, а?

— Чувам, че митото за внос на чай било удвоено — каза Мастърсън. — И ако онзи маниак Пийл някога дойде на власт, сигурно ще въведе и данък общ доход. Изобретението на дявола!

Настъпи буря от негодувание и проклятия се изсипаха на главата на Пийл.

— Този човек е проклет анархист! — каза Мастърсън.

— Глупости — каза Роуч. — Въпросът не е в данъците, просто има прекалено много хора. Трябва да се въведе контрол над раждаемостта.

— Какво? — изрева Мастърсън. — Не започвай с тази богохулствена гнусна идея! Да не си антихрист, за бога?

— Не, за бога. Но ниските класи ни поглъщат. Не казвам, че би трябвало да важи за нас, а за тях. Заслужават да бъдат избесени. Поне по-голямата част от тази сган!

Струан хвърли вестниците встрани и отиде в Английския хотел. Беше внушителна сграда с колони и приличаше на Клуба.

В бръснарницата той бе подстриган и измит с шампоан. После изпрати да повикат Свенсон, масажиста на шведските моряци.

Ъгловатият старец го размачка със стоманени ръце, обтри го целия с лед и го изтри с груба кърпа, докато плътта му пламна.

— За бога, Свенсон, сега съм нов човек.

Свенсон се разсмя, но не каза нищо. Езикът му бе изтръгнат преди много години от корсари в Средиземно море. Той посочи със знак на Струан да си почине на тапицираната маса и плътно го зави с одеяла, като го остави да спи.

— Тай-пан! — беше Ло Чъм.

Струан незабавно се събуди.

— Господар Кълъм?

Ло Чъм поклати глава и се усмихна с беззъбата си уста.

— Дългопол господар!

* * *

Струан последва мълчаливия йезуитски монах из аркадите на катедралата, които обхващаха вътрешния двор и прекрасните му градини.

Часовникът на катедралата удари четири часа. В края на прохода монахът се извърна и премина през огромна врата от тиково дърво в просторна чакалня. По стените висяха гоблени. Килими покриваха излъскания мраморен под.

Той почтително почука на една отдалечена врата и влезе в стаята. Царствен и внушителен, Фолариан Гуинепа седеше на стол с висока облегалка, който приличаше на трон. Той махна, за да освободи монаха, който се поклони и излезе.

— Моля, седнете, сеньор.

Струан седна на посочения му стол. Бе малко по-нисък от стола на епископа и той усети силата на волята на този мъж да се простира към него, за да го завладее.

— Изпратили сте да ме повикат?

— Да, повиках ви да дойдете да ме посетите. Синкона. На Макао няма, но вярвам, че ще се намери в нашата мисия в Ло Тинг.

— Къде е това?

— Във вътрешността. — Епископът оправи една гънка на пурпурното си расо. — На около сто и петдесет мили на северозапад.

Струан се надигна.

— Незабавно ще изпратя някого.

— Вече направих това, сеньор. Моля, седнете. — Епископът бе тържествен. — Нашият куриер замина призори със заповед да бърза колкото е възможно. Мисля, че така и ще направи. Той е китаец от тази област.

— Колко време мислите, че ще му е необходимо? Седем дни? Шест дни?

— Това е и поводът за моето безпокойство. Колко пристъпа на треска е прекарало момичето?

На Струан му се прииска да попита епископа откъде бе научил за Мей-мей, но се сдържа. Осъзна, че източниците за информация на католиците са легион и че във всеки случай „момиче“ бе просто заключение на толкова проницателен човек като епископа.

— Един. Преди два дни се изпоти, приблизително по това време.

— Значи следващият вероятно ще бъде утре. Определено в рамките на четиридесет и осем часа. На куриера ще му трябват най-малко седем дни, за да стигне до Ло Тонг и да се върне — ако всичко върви добре и няма затруднения.

— Не мисля, че ще е в състояние да понесе още два пристъпа.

— Чух, че е млада и силна, трябва да може да издържи осем дни.

— Бременна е четвърти месец.

— Това е много лошо.

— Да. Къде е Ло Тонг? Дайте ми карта. Вероятно бих могъл да спечеля един ден.

— В това пътуване моите връзки превишават вашите хилядократно — каза епископът. — Вероятно ще трябват седем дни. Ако такава е волята Божия.

Да, помисли си Струан. Хилядократно. Бих искал да имам знанията, които католиците са натрупали от постоянното разучаване на Китай. Кой Ло Тонг? Може да има петдесет в рамките на двеста мили.

— Да — каза той на края, — ако е такава волята Божия.

— Вие сте странен човек, сеньор. Радвам се, че имах възможността да се запозная с вас. Бихте ли искали чаша Мадейра?

— Каква е цената на кората? Ако тя съществува, пристигне навреме и лекува?

— Ще вземете ли чаша Мадейра?

— Благодаря.

Епископът позвъни и незабавно на вратата се появи слуга в ливрея с гравиран поднос, на който имаше графа и чаши.

— За по-доброто разбиране на много неща, сеньор.

Те пиха преценявайки се един друг.

— Цената, Ваше Високопреосвещенство?

— В момента твърде много „ако“. Отговорът може да почака. Но две неща не могат. — Епископът изпи своето вино. — Мадейрата е един съвършен аперитив. — Той събра мислите си. — Сериозно съм обезпокоен за сеньорита Синклер.

— Аз също — отвърна Струан.

— Отец Себастиан е чудесен лечител. Но той ме насочи към мисълта, че ако на сеньоритата не бъде помогнато духовно, може да загуби живота си.

— Не и Мери! Тя е много силна. Не би направила такова нещо.

Флориан Гуинепа сключи фините си пръсти. Слънчев лъч разтопи огромния рубинен пръстен.

— Ако изцяло се остави на грижите на отец Себастиан — и в ръцете на Христовата Църква, — бихме могли да превърнем проклятието й в благослов. Това ще бъде най-доброто за нея. С цялото си сърце вярвам, че това е единственото истинско решение. Но ако се окаже невъзможно, преди да я изпишем, трябва да предам отговорността на някой, който би я приел.

— Аз ще я поема.

— Много добре, но не мисля, че постъпвате разумно, сеньор. Дори и вие, вашият живот и душа — и нейните — са в ръцете на Бога. Моля се и вие и тя да бъдете озарени от дара на разбирането. Много добре. Преди да си тръгне, ще направя всичко, което е по силите ми, да се опитам да спася душата й — но веднага щом бъде в състояние да напусне, ще ви уведомя.

Часовникът на катедралата удари пет часа.

— Как е раната на ерцхерцог Сергеев?

Веждите на Струан се сключиха.

— Това ли е второто, което не може да чака?

— Може би за вас британците.

Флориан Гуинепа отвори едно чекмедже и извади куфарче с много печати.

— Бях помолен внимателно да ви предам това. Изглежда, определени дипломатически кръгове са много загрижени от присъствието на ерцхерцога в Азия.

— Църковни среди?

— Не, сеньор. Помолиха ме да ви, че бихте могъл, ако желаете, да предадете тези документи. Разбирам, че определени печати доказват тяхната валидност. — Бегла усмивка прекоси лицето му. — Куфарчето също е запечатано.

Струан разпозна печата на канцеларията на генерал-губернатора.

— Защо трябва да ми бъдат разкривани дипломатически тайни? Има си дипломатически канали, мистър Мънси е на миля от тук, а негово Превъзходителство е на Хонконг. И двамата отлично познават протокола.

— Аз не ви давам нищо. Просто правя това, което бях помолен. Не забравяйте, сеньор, че макар да не одобрявам възгледите ви, вие сте сила в Корт Сейнт Джеймс и търговските ви връзки обхващат света. Живеем в рисковани времена, а Португалия и Британия са стари съюзници. Британия е била добър приятел на Португалия и е разумно приятелите да си помагат, нали?

— Вероятно е така. — Струан пое предложеното му куфарче.

— Ще ви уведомя веднага щом се върне куриерът от Ло Тинг — каза Фолариан Гуинепа. — В който и час да е. Бихте ли искали отец Себастиан да прегледа дамата?

— Не знам — отвърна Струан, като ставаше. — Може би. Бих искал да помисля за това, Ваше Преосвещенство.

— Както желаете, сеньор. — Епископът се поколеба. — Вървете с Бога.

— И вие също, Ваше Преосвещенство.

* * *

— Здравей, тай-пан — каза Кълъм. Главата му бучеше, езикът му бе като изсъхнал парцал.

— Здравей, сине. — Струан остави още неотваряното куфарче, което го изгаряше по целия път към къщи. Отиде до шкафа и си наля чисто бренди.

— Храна, господар Кълъм? — попита бодро Ло Чъм. — Прасе? Картоф? Грог? Айейа?

Кълъм слабо поклати глава и Струан освободи Ло Чъм.

— Пийни — каза той, като подаде брендито на Кълъм.

— Не мога — отвърна Кълъм. Повдигна му се.

— Изпий го.

Кълъм го глътна. Задави се и бързо отпи от чая, който бе оставен до него. Отпусна се на леглото. Слепоочията му пулсираха.

— Би ли искал да поговорим? Да ми кажеш какво се е случило?

Лицето на Кълъм бе бледо, а бялото на очите му — мръсно розово.

— Не мога да си спомня нищо. Божичко, чувствам се ужасно.

— Започни от началото.

— Играх карти с Горт и няколко приятели — каза Кълъм с усилие.

— Помня, че спечелих около сто гвинеи. Пийвахме си. Но помня, че сложих спечеленото в джоба си. После… останалото ми се губи.

— Спомняш ли си къде отиде?

— Не. Не точно. — Той жадно отпи още чай и попи лицето си с ръце, опитвайки се да премахне болката. — О, Господи, чувствам се, като че ще умра!

— Помниш ли в кой бардак отиде?

— Не. Не точно. — Кълъм поклати глава.

— Има ли такъв, в който ходиш постоянно?

— Не, о, не. Господи!

— Няма защо да се силиш, момче. Бил си в някакъв — това е ясно. Бил си упоен — и това е ясно. Ясно е и че са те обрали.

— Бил съм упоен?

— Това е най-старият номер в света. Ето защо съм ти казвал никога да не ходиш в дом, който не ти е препоръчан от приятел, на когото можеш да имаш доверие. Това първият ти път ли е в Макао?

— Да, да. Мили боже, нима съм бил упоен?

— Използвай главата си. Мисли, момко! Помниш ли къщата?

— Не, нищо. Всичко ми се губи.

— Кой ти избра дома?

Кълъм седна в леглото.

— Пихме и тръгнахме. Аз бях, е… доста пиян. После всички започнаха да говорят за… за момичета. И за публични домове. И, е… — Той погледна Струан със срам и болка. — Аз бях… е, пил и почувствах… някакъв огън и поисках момиче. Просто реших, че трябва… трябва да отида в публичен дом.

— В това няма нищо лошо, сине. Кой ти даде адреса?

— Мисля, че… не знам. Но мисля, че всеки ми даде някакъв. Те ми написаха адреси, казаха ми адреси, не мога да си спомня. Помня как си тръгнах от Клуба. Навън чакаше носилка и аз се качих. Чакай — сега си спомних! Казах му да върви във „Ф и Д“.

— Там никога няма да те оберат, момко. Или да ти сложат нещо в питието. Или да те върнат такъв. Не биха си заложили репутацията.

— Не, сигурен съм. Това казах на човека. Да, абсолютно съм сигурен.

— По кой път минахте? За Чайна таун?

— Не знам. Мислех, че си спомням, но не знам.

— Ти каза, че си чувствал „огън“. Какъв вид огън?

— Ами беше нещо като… помня, че ми стана много топло и… да му се не види, умирах от желание към Тес, и всичко това с пиене, и всичко… Нямах мира, ето защо… защо отидох в дома… — Думите отплуваха. — Ох, боже, главата ми се цепи. Моля те, остави ме намира.

— Носеше ли презервативи?

Кълъм поклати глава.

— Този огън. Тази нужда. Бяха ли по-различни снощи?

Кълъм отново поклати глава.

— Не. Така е от седмици, но по някакъв начин като че ли беше… Не, не точно. Бях твърд като желязо, слабините ми изгаряха и исках да имам момиче и, о, не знам. Остави ме на мира! Моля те… извинявай, но ти се моля…

Струан отиде до вратата.

— Ло Чъ-ъ-ъм!

— Да, господарю!

— Иди в дома на Чен Шенг. Вземи лекар на първа чило и бързо-бързо доведи тук! Сави?

— Сави много добре — каза Ло Чъм тежко. — Вече много добро лекар долу за болно глава и цял болен. Млад господар прилича на тай-пан — същия!

Долу Струан поговори с лекаря с помощта на Ло Чъм. Лекарят каза, че незабавно ще изпрати лекарства и подходящи храни и получи щедър хонорар. Струан се качи горе.

— Можеш ли да си спомниш още нещо, сине?

— Не, нищо. Извинявай. Не исках да се нахвърлям върху теб.

— Чуй ме, синко! Хайде, Кълъм, важно е!

— Моля те, татко, не говори толкова високо — каза Кълъм, като нещастно отвори очи. — Какво?

— Звучи ми, като че ли ти е бил даден афродизиак. Да, афродизиак. Има с дузини такива, които може да бъдат сложени в питие.

— Не е възможно. Беше просто от пиенето и моята… моята нужда… не е възможно!

— Има само две обяснения. Първо, че кулитата са те отнесли в някакъв публичен дом — и това не е бил филиала на Макао на „Ф и Д“, — където биха получили по-високо възнаграждение за богат клиент и дял от обраното. Там момичето или момичетата са те упоили, обрали са те и са те върнали обратно. Заради теб се надявам да е станало точно така. Другата възможност е някой от твоите приятели да ти е сипал афродизиак в Клуба, да е уредил носилката да те чака и да те отведе в определен дом.

— Това са глупости! Защо му е на някой да прави това? За сто гвинеи, часовник и пръстен? Един от моите приятели? Това е безумие.

— Но да речем, че някой те мрази, Кълъм. Да речем, че планът е бил да отидеш при заразено момиче — някое, което има сифилис!

— Какво?

— Аха. Опасявам се, че именно това се е случило.

Кълъм замря за миг.

— Просто се опитваш да ме уплашиш.

— В името на Бога, сине мой, не е така. Но е съвсем определена възможност. Казах, че е по-вероятно да е другата, защото те доведоха обратно.

— Кой е направил това с мен?

— Ти трябва да отговориш на това, сине. Но дори и това да се е случило, не всичко е загубено. Да. Изпратих за китайски лекарства. Ще ги изпиеш всичките, без да пропуснеш нищо.

— Но сифилисът е неизлечим!

— Да. Щом болестта се развие. Но китайците вярват, че можеш да убиеш отровата на сифилиса или каквото там го причинява, ако вземеш мерки веднага да си пречистиш кръвта. Преди години, когато за пръв път дойдох тук, същото се случи и на мен. Аристотел ме намери в един бордей в китайския квартал, намери ми китайски лекар и се оправих. Ето как се запознах с него и защо от толкова време ми е най-добрият приятел. Не мога да бъда сигурен дали къщата или момичето са били заразени, но не хванах сифилис.

— О, Боже, помогни ми.

— Да. До седмица не можем да бъдем сигурни. Ако дотогава няма подуване, болка или течение — този път те е отминало. — Той видя ужаса в очите на сина си и усети съчувствие към него. — Чака те една адска седмица, момчето ми. Ще чакаме да разберем. Знам какво е — така че не се залъгвай. Ще направя всичко каквото мога. По същия начин Аристотел помогна на мен.

— Ще се самоубия. Ще се самоубия, ако… Господи, как можах да бъда толкова глупав? Тес! О, Господи! По-добре да й кажа…

— Няма да правиш такова нещо! Ще й кажеш, че са те нападнали крадци на път за вкъщи. Така и ще го представим. Същото ще кажеш и на приятелите си. Че след момичето много си пил. Че нищо не можеш да си спомниш, освен че си прекарал страхотно и си се събудил тук. И за една седмица ще се държиш, както обикновено.

— Но Тес! Как бих могъл?…

— Така ще постъпиш, сине! Така ще постъпиш, пусто да остане.

— Не мога, татко, просто е невъзм…

— И при никакви обстоятелства няма да споменаваш китайските лекарства. Няма да ходиш в публични домове, докато не сме сигурни и няма да докосваш Тес, докато не се ожените.

— Толкова ме е срам.

— Няма от какво, сине. Трудно е да бъдеш млад. Но на този свят мъжът трябва сам да се пази. Има толкова много бесни кучета.

— Казваш, че е бил Горт?

— Не казвам нищо. Ти така ли мислиш?

— Не, разбира се, че не. Но ти мислиш така, нали?

— Не забравяй, че трябва да се държиш нормално или ще загубиш Тес.

— Защо?

— Мислиш, че Лайза и Брок ще ти позволят да се ожениш за Тес, ако разберат, че си толкова глупав и незрял да скиташ по курвите из Макао пиян и в непознат публичен дом, че си поемал любовни питиета и си бил обран? Ако бях на мястото на Брок, щях да кажа, че нямаш достатъчно разум да ми бъдеш зет!

— Съжалявам.

— А сега си почини, синко. Ще се върна след малко.

По целия път към Мей-мей Струан си мислеше как да убие Горт, ако Кълъм бе хванал сифилис. По най-жестокия начин. Да, помисли си той, мога да бъда много жесток. Няма да бъде просто убийство. Нито пък бързо. Дяволите да го вземат!

* * *

— Изглеждаш ужасно, Кълъм, скъпи — каза Тес. — Наистина трябва да си легнеш рано.

— Да.

Те се разхождаха по прайа в спокойствието на нощта. Беше след вечеря, главата му бе по-ясна, но агонията му беше неописуема.

— Какво има? — запита тя, като го видя, че се измъчва.

— Нищо, скъпа. Просто пих прекалено много. И ония разбойници не бяха много нежни. За бога, заклевам се, че една година няма да пия. — „Моля те Господи, нека нищо не се случи. Нека мине седмицата и нищо да не се случи.“

— Хайде да се прибираме — каза тя, като здраво го хвана за ръката и го поведе към резиденцията на Брок. — Като се наспиш добре, всичко ще ти мине. — Тя се чувстваше майчински загрижена и не можеше да не се усеща щастлива от това, че той беше почти безпомощен. — Радвам се, че си се заклел да не пиеш, скъпи. Татко понякога страшно се напива, също и Горт — честна дума, много пъти съм го виждала пиян. О, толкова съм щастлива, че скоро ще се оженим!

Каква причина би имал Горт да направи това, запита се Кълъм. Тай-панът сигурно преувеличава. Трябва да преувеличава.

Един слуга отвори вратата и Кълъм въведе Тес в преддверието.

— Много скоро се прибирате, гълъбчета? — каза Лайза.

— Малко съм уморена, мамо.

— Е, добре, аз ще тръгвам — каза Кълъм. — Утре ще се видим. Ще ходите ли на мача по крикет?

— О, хайде да отидем, мамо!

— Би ли ни придружил, Кълъм, синко?

— Благодаря ви. Ще ми бъде приятно. Ще се видим утре. — Кълъм целуна ръка на Тес. — Лека нощ, мисис Брок.

— Лека нощ, момко.

Кълъм тръгна към вратата точно когато влизаше Горт.

— О, здравей, Горт.

— Здравей, Кълъм. Чаках те. Тъкмо отивах да пийна в Клуба. Хайде с мен.

— Тази вечер не, благодаря. Още не мога да се оправя. Толкова нощи закъснявах. А утре има и крикет.

— Едно питие няма да ти навреди. След боя, който си ял, ще ти се отрази добре.

— Не и тази вечер, Горт. Все пак благодаря. До утре.

— Както искаш, стари друже. Грижи се за себе си. — Горт затвори вратата след него.

— Горт, какво стана снощи? — попита го Лайза.

— Бедният момък направи главата. Тръгнах си от Клуба преди него, както ти казах, тъй че не знам. Той какво казва, Тес?

— Просто, че е пил прекалено много и после са го нападнали разбойници. — Тя се разсмя. — Клетият Кълъм — мисля, че за известно време ще бъде излекуван от демона на алкохола.

— Би ли ми донесла пурите, Тес, миличка? — каза Горт. — Трябва да са в шкафа.

— Разбира се — каза Тес и излезе навън.

— Чух — каза Горт, — чух, че нашият Кълъм скитосвал.

— Какво? — Лайза престана да шие.

— Не. Не е опасно — каза Горт. — Може би не трябваше да ти казвам. Не е опасно, ако мъжът е внимателен, пусто да остане. Ти знаеш какви са мъжете.

— Но той ще се жени за нашата Тес! Тя не може да се жени за някакъв развратник!

— Да. Мисля, че ще трябва да поговоря с момчето. По-добре е да внимава на Макао, че да нямаме съмнения. Ако татко беше тук, щеше да е по-друго. Но сега аз отговарям за семейството и трябва да предпазвам горкото момче от слабости. Нали няма да кажеш за това, мамо?

— Разбира се, че не. — Лайза мразеше онова, което правеше мъжете мъжествени. Защо не се владееха? Може би ще е по-добре пак да помисли за сватбата. — Тес не трябва да вземе някой развратник. Но Кълъм не е такъв. — Сигурен ли си?

— Да — каза Горт. — Поне така казват някои от момчетата.

— Искаше ми се татко да си е тук.

— Да — потвърди Горт, после добави, като че ли внезапно му беше хрумнало. — Мисля да ида до Хонконг за ден-два. Ще говоря с татко. Тъй ще е най-добре. После ще поговоря със самия Кълъм. Тръгвам с прилива.