Джеймс Клавел
Тай-пан (4)

Втора глава

— Добре дошъл на борда, Роб — каза капитан Айзък Пери. — Чай?

— Благодаря ти, Айзък — отвърна Роб с благодарност и се отпусна в дълбокото кожено кресло, вдишвайки едва доловимия му аромат и зачака. Никой не можеше да кара Пери да бърза, дори и тай-панът.

Пери наля чай в порцеланови чаши.

Той беше мършав, но невероятно силен. Косата му имаше цвета на стари кълчища — кафява със сребърни и черни нишки. Брадата му бе побеляла. Лицето му бе цялото в белези. От него се разнасяше мирис на катран, кълчища и солени морски пръски.

— Добре ли пътува? — запита Роб.

— Отлично.

Роб винаги се радваше, когато беше в главната каюта. Тя бе просторна и луксозна, както и останалите офицерски каюти. Гарнитурите по целия кораб бяха от месинг, мед и махагон, платната бяха от най-доброто платно, а въжетата — винаги нови. Съвършени топове. Най-висококачествен барут. Такава бе стратегията на тай-пана във флота му — да дава на офицерите си и на останалите моряци най-хубавите каюти, най-добрата храна и дял от печалбите. На борда винаги имаше лекар. Боят с камшик бе забранен. За проявена страхливост или неподчинение както от офицер, така и от моряк имаше само едно наказание: да бъде свален на брега на първото пристанище. Никога не се даваше втора възможност. Ето защо и моряци, и офицери се бореха да бъдат част от флота му и никога не оставаше празна койка.

Тай-панът никога не забрави първите кораби, бака и камшика. Или хората, които ги бяха заповядвали. Някои от тези мъже бяха умрели, преди той да ги намери. Онези, които намери, бяха унищожени. Само Брок още беше невредим.

Роб не знаеше защо брат му бе пощадил Брок. Той потръпна, защото знаеше, че каквато и да е причината за това, щеше да има разплата.

Пери добави в чая лъжица захар и кондензирано мляко. Подаде чашата на Роб, настани се зад махагоновото бюро и се втренчи в него. Очите му бяха разположени дълбоко под рунтавите вежди.

— Надявам се, че мистър Струан се радва на добро здраве? Както винаги.

— Нима очаквахте да е болен?

— Не.

Някой почука на вратата на каютата.

— Влез!

Вратата се отвори и Роб зина от изумление при вида на младежа, застанал пред него.

— Велики боже, Кълъм, момко, откъде изникна? — Той рязко се изправи, като събори чашата си. — Наистина много важни „донесения“ и, разбира се, зенит!

Кълъм Струан влезе в каютата и затвори вратата. Роб с обич го прегърна през рамената, после забеляза бледността му и изпитите бузи.

— Какво се е случило, синко? — попита той неспокойно.

— Вече съм много по-добре, благодаря ти, чичо — отвърна Кълъм едва доловимо.

— По-добре след какво, синко?

— След чумата. Бенгалската чума — отвърна Кълъм, озадачен.

Роб се извърна към Пери:

— Имате чума на борда? За бога, защо не сте вдигнали жълт флаг?

— Разбира се, че нямаме чума на борда. Чума имаше в Шотландия, и то преди месеци. — Пери млъкна. — „Скарлет клауд“! Не е ли пристигнал?

— Закъснява с две седмици. Нямаме никакви вести. Какво се е случило? Хайде, говори, човече!

— Аз ли да му кажа, Кълъм, синко, или ти искаш да го направиш?

— Къде е татко? — запита Кълъм.

— На брега. Той ви чака на брега. В долината. За бога, какво е станало, Кълъм?

— Чумата дойде в Глазгоу през юни — отвърна унило Кълъм. — Казват, че пак е пренесена с кораб. От Бенгал, Индия. Първо в Съдърленд, после в Единбург, а после и при нас, в Глазгоу. Мама е мъртва, Йън, Личи, баба — също. Уинифред е толкова слаба, че няма да оживее. Дядо се грижи за нея. — Той направи безпомощен жест и седна на облегалката на креслото. — Баба е мъртва. Мама. Леля Ютиния и децата, мъжът й. Десет, двадесет хиляди измряха между юли и септември. После чумата изчезна. Просто изчезна.

— Роди? Как е Роди? Жив ли е синът ми? — попита Роб. В гласа му звучеше болка.

— Да, чичо. Роди е добре. Той не се разболя.

— Сигурен ли си, Кълъм? В безопасност ли е синът ми?

— Да. Видях го в деня, преди да замина. Малцина от неговото училище бяха заразени.

— Благодаря ти, Боже! — Роб потрепери, като си спомни първата вълна на чумата, която мистериозно бе заляла Европа преди десет години. Петдесет хиляди жертви само в Англия. Милион в Европа. Хиляди в Ню Йорк и Ню Орлиънс… Някои бяха нарекли чумата с ново име — холера.

— Майка ти — мъртва? — повтори Роб, без да може да повярва. — Йън, Личи, баба ти?

— Да. Също и леля Сюзън, и братовчедката Клеър, леля Ютиния, братовчедът Доналд и малкият Стюарт и…

Настъпи чудовищна тишина. Пери нервно я наруши:

— Когато пристигнах в Глазгоу, младият Кълъм бе останал сам. Не знаех какво да направя, така че помислих, че ще е най-добре да го доведа. Отплавахме един месец след „Скарлет клауд“.

— Правилно си постъпил, Айзък — чу се Роб да казва. Как щеше да каже на Дърк? — По-добре да тръгвам. Ще ви дам сигнал да слезете на брега. Вие останете на кораба.

— Не — каза високо Кълъм като на себе си, някъде дълбоко навътре. — Не. Аз пръв ще сляза на брега. Сам. Така е по-добре. Ще видя татко насаме. Аз трябва да му кажа. Ще сляза на брега сам.

Той се надигна и спокойно се отправи към вратата. Корабът леко се полюшваше. Долавяше се сладкият звук на плискащи вълни. Той излезе. Тогава си спомни нещо и се върна в каютата.

— Ще взема донесенията — каза с тънкия си гласец. — Той ще иска да види донесенията.

* * *

Когато голямата лодка се отдели от „Тъндър клауд“, Струан се намираше на възвишението, където щеше да се намира Голямата къща. В мига, в който забеляза сина си в средата на лодката, сърцето му се преобърна.

— Кълъммм! — изрева ликуващо той от върха на хълма. Той смъкна връхната си дреха и бясно я размаха като човек, изоставен от шест години на необитаем остров, видял първия кораб. — Кълъмммм!

Той се втурна главоломно през бодливия храсталак към брега, без да усеща тръните, забравяйки пътеката, която водеше от брега до рибарското селце и пиратските убежища откъм южната страна на острова. Той бе забравил всичко, освен че любимият му син бе пристигнал на първия ден. По-бързо! Сега вече той тичаше по брега опиянен.

Кълъм пръв го забеляза.

— Ей там. Насочете се натам. — Той посочи най-близкото място за акостиране. Боцманът Макей изви румпела.

— Давайте, милички — каза той, насочвайки ги към брега. Те всички вече знаеха за случилото се и из флота се носеха слухове. И загриженост. Много техни близки живееха между Съдърленд и Глазгоу, а повечето от останалите — в Лондон.

Кълъм се изправи и се прехвърли отстрани в плитката вода.

— Оставете ни. — И той нагази към брега.

Струан тичаше в прибоя, който се разбиваше в брега, направо към сина си. Видял сълзите му, той извика „Кълъм, сине“ и Кълъм спря за миг, безпомощен, залят от вълните на огромната бащина радост. После той също затича в прибоя и най-сетне се озова в безопасност в обятията на баща си. Ужасът, стаен от месеци, се пукна като рана и той зарида, като се притискаше и притискаше. Струан утешаваше сина си, докато го носеше на ръце към брега и му шепнеше: „Кълъм, синчето ми“ и „Не се безпокой“, и „Ох, детето ми“, докато Кълъм заподсмърча. „Нашите всички са мъртви — всички са мъртви — мама, Йън, Личи, баба, лелите, братовчедката Клеър — всички те са мъртви, татко. Останахме само аз и Уинифред, но и тя вече сигурно е мъртва.“ Той повтаряше имената отново и отново и всяко име бе удар с нож в стомаха на Струан.

След известно време Кълъм заспа, пощаден, спасен в силата и топлината. За първи път от идването на чумата сънят му беше без сънища. Проспа целия ден, цялата нощ и част от следващия ден, докато Струан го люлееше в обятията си.

Струан не усети хода на времето. Понякога разговаряше с жена си и децата — с Роналда и Йън, и Личи, и Уинифред, — докато те седяха до него на брега. Понякога, когато те си тръгваха, той ги зовеше тихичко, за да не разбуди Кълъм, и по-късно те се завръщаха. Понякога напяваше нежните приспивни песни, с които Роналда приспиваше децата им. Или говореше на галски, като майка си и Катрин, втората му майка. Понякога мъгла покриваше душата му и тогава не виждаше нищо.

Когато Кълъм се събуди, вече се беше успокоил.

— Здравей, татко!

— Добре ли си, сине?

— Сега вече съм добре. — Той се изправи.

На брега, в сянката на скалата, беше студено, но на слънце бе топло. Флотът кротко се поклащаше на котва, куриерските съдове сновяха напред — назад. Имаше по-малко кораби от преди.

— Тук ли ще бъде Голямата къща? — попита Кълъм, като посочи възвишението.

— Аха. Тук бихме могли да живеем от есента до пролетта. Тогава климатът е най-хубав.

— Как се нарича долината?

— Още си няма име. — Струан се раздвижи на слънце, като се опитваше да се пребори с тягостната болка в раменете и гърба.

— Трябва да има име.

— Мъничката Карин, братовчедка ти Карин — най-малката дъщеря на Роб — иска да я нарече Щастливата долина. Можехме да сме щастливи тук. — Гласът на Струан натежа. — Много ли се мъчиха?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли за това?

— Не сега.

— Малката Уинифред. Беше ли умряла, когато тръгна?

— Не. Но беше много слабичка. Лекарите казаха, че щом е толкова слаба… лекарите просто свиха рамене и си отидоха.

— А дядо ти?

— Чумата въобще не го засегна. Той моментално дойде при нас и взе Уинифред. Аз отидох да помогна на леля Ютиния. Но не помогнах.

Струан гледаше пристанището, но не го виждаше.

— Съобщи ли на чичо Роб?

— Да. Мисля, че да.

— Горкият Роб. Ще е по-добре да отида на кораба. — Струан се пресегна и вдигна донесенията, полузаровени в пясъка. Бяха неотваряни. Той изтръска пясъка.

— Съжалявам — каза Кълъм. — Забравих да ти ги дам.

— Ами, синко. Даде ми ги. — Струан видя, че една лодка се отправя към брега. Айзък Пери беше на кърмата.

— Добър ден, мистър Струан — поздрави предпазливо Пери. — Много ми е мъчно за загубата ви.

— Как е Роб?

Пери не отговори. Той стъпи на брега и излая към екипажа: „Хайде по-бързо!“, и Струан се запита въпреки изтръпналото си разкъсано съзнание защо Пери се страхува от него. Нямаше основание за страх. Никакво.

Мъжете пренесоха на брега една маса, пейки и храна, чай, бренди и дрехи.

— Хайде по-бързо! — повтори раздразнено Пери. — И се отстранете! Разкарайте се на майната си и стойте там!

Гребците бързо избутаха голямата лодка, преминаха прибоя и зачакаха, като се радваха, че са далеч.

Струан помогна на Кълъм да се преоблече в сухи дрехи и чак тогава си сложи чиста риза с басти и топъл двуреден жакет. Пери му помогна да събуе подгизналите ботуши.

— Благодаря — каза Струан.

— Боли ли? — запита Кълъм, като видя стъпалото му.

— Искам да ви кажа за мистър Роб, сър — започна Пери. — След като Кълъм си тръгна, той тръгна да търси алкохол. Казах му, че не бива, но той не искаше да ме чуе. — Той продължи колебливо: — Вие сте дали заповед. Така че малко се счепкахме, но успях да му го взема. Когато се свести, вече беше добре. Заведох го на „Чайна клауд“ и го предадох в ръцете на жена му.

— Правилно си постъпил, Айзък. Благодаря ти. — Струан приготви на Кълъм чиния с храна — говеждо задушено, ябълки, печени в тесто, студено пиле, картофи, сухари — и взе голяма оловна чаша с горещ сладък чай за себе си.

— Негово Превъзходителство ви изпраща съболезнованията си. Би искал да се отбиете на кораба му, когато ви е удобно.

Струан потърка лице, почувства наболата си брада и се запита защо винаги се чувства мръсен, когато е небръснат и не си е измил зъбите.

— Бръсначът ви е тук — каза Пери, като посочи една маса встрани.

Той бе предвидил нуждата на Струан да се приведе в ред. Тай-панът фанатично държеше на личната си чистота. — Там има топла вода.

— Благодаря ти. — Струан намокри една кърпа и навлажни лицето и главата си. После се насапуниса и сръчно се обръсна без огледало. След това топна една четка в чашата с чай и започна енергично да чисти зъбите си.

Това трябва да е някакво езическо суеверие, помисли си Пери презрително. Зъбите остаряват, развалят се и падат и това е всичко.

Струан си изплаква устата с чай и изля остатъка. Изми чашата с пресен чай, напълни я отново и дълбоко отпи. В несесера му за бръснене имаше едно малко шишенце с одеколон. Той изля няколко капки на ръцете си и го втри в лицето си. После седна освежен. Кълъм само чоплеше храната си.

— Трябва да се храниш, сине.

— Не съм гладен, благодаря.

— И все пак яж. — Вятърът къдреше червено — златистата коса на Струан, която той носеше дълга и не накъдрена, и той я приглади назад. — Палатката ми опъната ли е, Айзък?

— Разбира се. Нали дадохте нареждания. Тя е на хълма над флагщока.

— Кажи на Чен Шенг, от мое име, да отиде в Макао и да купи мед и пресни яйца. И да намери китайски билки за неразположение и последствия от бенгалската чума.

— Аз съм добре, татко, благодаря ти — протестира слабо Кълъм. Не се нуждая от никакви езически магьоснически церове.

— Те не са магьосници, както ние го разбираме, сине — каза Струан. — И те са китайци, а не езичници. Техните билки са ме спасявали много пъти. Ориентът не прилича на Европа.

— Няма защо да се тревожиш за мен, татко.

— Има. Ориентът не е място за слабаци. Айзък, заповядай „Чайна клауд“ да тръгне за Макао заедно с Чен Шенг и ако не се върне в уреченото време, капитан Орлов и всичките офицери ще бъдат уволнени. Повикай лодката.

— Може би ще е по-добре Кълъм да замине с кораба в Макао, мистър Струан.

— Той ще ми е под око, докато не реша, че е добре.

— За него ще се грижат добре на Макао. На кораба няма…

— Да му се не види, Айзък, няма ли да направиш каквото ти се казва? Повикай лодката!

Пери застина за момент и извика голямата лодка на брега.

Струан с Кълъм до него се настани в средата. Пери седна зад тях.

— Към флагмана! — заповяда Струан, като автоматично провери положението на корабите си, мириса на вятъра, вида на облаците, опитвайки се да разчете прогнозата им за времето. Морето беше спокойно. Но той надушваше беда.

По пътя към флагмана Струан прочете донесенията. Печалба от миналогодишния чай, добре. Копие от сметката за товаренето на „Скарлет клауд“, което Пери бе донесъл от Калкута. Лошо: загуба за двеста и десет хиляди лири стерлинги. Слава богу, корабът бе застрахован, макар че това няма да върне хората и времето, необходимо за построяване на нов кораб. Товарът опиум бе контрабанден и не можеше да бъде застрахован. Отиде печалбата за цяла година. Какво ли може да се е случило с кораба? Буря или пирати? Бурята е по-вероятна. Освен ако не се е натъкнал на някой испански, френски или американски — а защо не английски — капер, които изобилстваха в моретата. Най-накрая той разчупи печата на писмото от банкера си. Прочете го и яростно избухна.

— Какво има? — запита изплашено Кълъм.

— Една стара рана. Нищо. Няма нищо. — Струан се престори, че чете следващото донесение, докато вътрешно беснееше от съдържанието на писмото. Господи боже мой! „Със съжаление ви уведомяваме, че не по наше желание и съвсем внезапно кредитът в банката бе просрочен и се получи наплив на искания вложенията да бъдат върнати, предизвикан от злонамерени конкуренти. Следователно нашата банка не може повече да функционира. Съветът на директорите указа, че можем да изплатим по шест пенса за лира. Имам честта да бъда, сър, ваш най-покорен слуга…“ А ние държим близо милион лири стерлинги в техни книжа. Двадесет и пет хиляди лири стерлинги за милион, а дългът ни наближава милион лири. Банкрут. Велики Боже, предупредих Роб да не внася всичките пари в една банка. Не и при тази спекулация в Англия, когато една банка може да емитира книжа в каквото си иска количество.

— Но тази банка е сигурна — бе казал Роб, — а ние се нуждаем парите да са на едно място за допълнително обезпечаване. — Беше се впуснал да обяснява подробностите на някаква сложна финансова структура, която включваше испански, френски и немски бонове, облигации за националния дълг и в резултат даваше на „Струан и компания“ сигурно международно банково положение и огромна покупателна възможност за разширението на флота, което Струан желаеше, и за закупуване на специални привилегии за „Ноубъл хаус“ на печелившите немски, френски и испански пазари.

— Добре, Роб — бе отвърнал той, без да разбира тънкостите, но вярвайки, че онова, което говори Роб, е разумно.

Сега обаче сме разорени. Банкрут.

Господи!

Все още беше твърде зашеметен да мисли за разрешение. Можеше само да разсъждава върху страховития Нов век. Сложен. Невероятно забързан. Нова кралица — Виктория — първият популярен монарх от векове. Съпругът й Алберт — той още не знаеше нищо за него. Беше проклет чужденец от Сакс-Кобургите, но сега властта парламента бе силна и под контрол и това бе ново развитие на нещата. В продължение на двадесет и шест години бе имало мир и не се задаваше сериозна война — нещо нечувано от стотици години. Дяволският Бонапарт благополучно бе умрял, разбунтуваната Франция — благополучно укротена и за първи път Британия владееше света. Робството бе премахнато преди осем години. Появиха се канали нов начин на транспортиране. Такси за използване на пътищата, които бяха нечувано равни и гладки, фабрики, промишленост, тъкачни станове, масово производство, желязо, въглища, компании с акционерен капитал и толкова много още неща само през изминалите десет години: пощенска такса от едно пени — първата евтина поща на света, първата полиция в света, „магнетизъм“ — каквото и по дяволите да означаваше, парен чук, първият Закон за фабриките и Парламент, най-сетне изтръгнат от ръцете на няколко богати аристократи земевладелци, така че сега — невероятно — всеки мъж в Англия, който притежава къща със стойност двадесет лири на година, можеше да гласува, наистина можеше да гласува. Всеки мъж можеше да стане министър — председател. И невероятната индустриална революция, Британия — фантастично богата, като богатствата й започват да се разпространяват. Нови идеи за управление и човечност, промъкнали се през бариерите на столетия. Всичкото това — британско, всичко — ново. А сега и локомотивът!

— Ето това е изобретение, което ще разтърси света — промърмори той.

— Какво каза, татко? — запита Кълъм.

Струан се осъзна.

— Тъкмо си мислех за първото ни пътуване с влак — импровизира той.

— Вие сте се качвали на влак, сър? — попита Макей. — Какъв е той? Кога беше това?

— Бяхме на първото пътуване на локомотива на Стивънсън — Ракетата.

— Тогава бях на дванадесет — отвърна Кълъм.

— Не, сине — каза Струан, — беше на единадесет. Беше през 1830 година. Преди единадесет години. Беше първото пътуване на Ракета — първият пътнически влак на земята. От Манчестър до Ливърпул — Разстоянието се изминава за един ден с пощенска кола, но ние стигнахме за час и половина.

Още веднъж Струан се отдаде на размисъл за съдбата на „Ноубъл хаус“. После си спомни, че бе наредил на Роб да вземе на заем колкото може повече пари, за да завладее пазара на опиум. Я дам бихме могли да спечелим петдесет — сто хиляди лири от това. Да, ама това е капка в морето в сравнение с онова, което ни трябва. Трите милиона, които ми дължат за иззетия опиум! Да, ама не можем да ги получим, докато договорът не е ратифициран. Това ще отнеме от шест до девет месеца, а ние трябва да изплатим полученото по сметка до три месеца!

Как да получа пари? Позицията ни е добра — имаме тежест. Освен ако чакалите не душат по петите ни. Първо Брок. После „Купър-Тилмън“. Дали Брок не е организирал фалирането на банката? Или неговото пале Морган? Брокови имат достатъчно пари и влияние. Пари ни трябват. Или да ни се отпусне голям кредит. Подкрепен с пари, не с книжа. Банкрутирахме. Поне ако кредиторите ни не се нахвърлят върху нас.

Почувства, че ръката на сина му го докосва по рамото.

— Какво каза, сине? За Ракетата ли говореше?

Кълъм беше силно впечатлен от бледността на Струан и от пронизващата зелена светлина, която струеше от очите му.

— Флагмана. Стигнахме.

Кълъм последва баща си на палубата. Досега никога не беше се качвал на военен кораб, особено на главен. Корабът „Титан“ на Нейно кралско Величество беше един от най-мощните съдове на вода. Беше огромен, с три мачти и седемдесет и четири топа, монтирани на три оръдейни палуби. Но Кълъм не бе впечатлен. Той не се интересуваше от кораби и ненавиждаше морето. Страхуваше се от неговата ярост, необятност и от опасностите, които криеше. Не можеше да плува. Зачуди се как баща му може да обича морето.

Има още толкова много неща, които не знам за баща ми, помисли си той. Но това не е странно. Виждал съм го само няколко пъти в живота си, като последния беше преди шест години. Татко не се е променил. Но не и аз. Сега знам какво ще направя от живота си. И сега, като останах сам… Харесва ми, че съм сам. И не ми харесва.

Той последва баща си надолу по прохода към главната оръдейна палуба. Таванът й беше нисък и те трябваше да се наведат, докато вървяха към кърмата, където се намираше охраняваната от часовои каюта. Целият кораб миришеше на барут, катран, кълчища и пот.

— Добър ден, сър — поздрави пехотинецът Струан, като формално насочи мускета си към него. — Господин полицейски офицер!

Полицейският офицер, в алена униформа, обточена с безупречно избелен галон, излезе от караулната каюта. Беше твърд като гюле и дори главата му бе кръгла като него.

— Добър ден, мистър Струан. Един момент, сър. — Той почтително почука на дъбовата врата на каютата. Един глас отвърна „Влез“ и вратата се затвори зад него.

Струан извади една от обрязаните си пури и я предложи на Кълъм.

— Пушиш ли вече, сине?

— Да. Благодаря, татко.

Струан запали пурата на Кълъм и една за себе си. Облегна се на един от дванадесетфутовите топове. Гюлетата бяха наредени в спретната купчина, винаги в готовност. Шестдесетпаундови гюлета.

Вратата на каютата се отвори. Лонгстаф, тънък, елегантно облечен мъж, излезе навън. Косата му бе тъмна и накъдрена по модата. Носеше гъсти дълги бакенбарди. Имаше високо чело и тъмни очи. Часовоите застанаха за почест, а полицейският офицер се върна в караулката.

— Здравей, Дърк, скъпи приятелю. Как си? Мъчно ми бе да науча… — Лонгстаф нервно се ръкува със Струан, усмихна се на Кълъм и отново протегна ръка. — Вие трябва да сте Кълъм. Аз съм Уилям Лонгстаф. Съжалявам, че пристигнахте при такива ужасни обстоятелства.

— Благодаря ви, Ваше Превъзходителство — отвърна Кълъм, изненадан, че капитан-интендантът по търговията е толкова млад.

— Имаш ли нещо против малко да почакаш, Дърк? Адмиралът и капитаните са се събрали на съвет. След няколко минути свършвам — каза Лонгстаф, като се прозяваше. — Много неща имам да ти казвам. Ако искаш да ги чуеш.

— Да.

Лонгстаф погледна неспокойно своя златен, украсен със скъпоценни камъни часовник с ланец, който се полюшваше от брокатената му жилетка.

— Почти единадесет часът! Времето никога не стига. Би ли искал да слезеш в офицерската каюткомпания?

— Не. Ще почакам тук.

— Както искате. — Лонгстаф енергично се върна в каютата и затвори вратата.

— Не е ли много млад да бъде кралският пълномощник? — попита Кълъм.

— И да, и не. На тридесет и шест е. Империите се изграждат от млади хора, Кълъм. Възрастните хора ги губят.

— Той изобщо не прилича на англичанин. Да не е от Уелс?

— Майка му е испанка — откъдето идва жестоката му жилка помисли Струан. — Тя е графиня. Баща му беше дипломат при испанския двор. Беше един от така наречените „чистокръвни“ бракове. Семейството му се родее с графовете Тот.

Ако не си се родил аристократ, помисли си Кълъм, колкото и да си умен, нямаш никаква надежда. Никаква надежда. Не и без революция.

— Нещата в Англия не вървят добре — каза той на баща си.

— В какъв смисъл, сине? — попита Струан.

— Богатите са прекалено богати, а бедните — прекалено бедни. Хората се стичат в градовете да търсят работа. Те са повече от работните места и затова работодателите плащат все по-малко и по-малко. Хората гладуват. Чартистките вождове още са в затвора.

— Там им е мястото. Тази сган, която насъсква тълпите, трябваше да бъде избесена или пратена в колониите, а не само хвърлена в затвора.

— Ти не одобряваш Хартата? — Кълъм внезапно застана нащрек.

Народната Харта бе написана преди по-малко от три години и се бе превърнала в обединителен символ на свободата за всички недоволни в Британия. Хартата изискваше право на глас за всеки мъж, отмяна на изискването за собственост към членовете на Парламента, равни избирателни райони, тайно гласуване, едногодишен мандат на Парламента и заплати за членовете му.

— Одобрявам я като документ с честни искания. Но не одобрявам чартистите и техните вождове. Хартата като повечето изначално добри идеи попада в ръцете на неподходящи вождове.

— Не е неподходящо да се агитира за реформи. Парламентът трябва да претърпи промени.

— Да се агитира — да. Да се говори, спори, да се пишат петиции, но не и да се предизвикват размирици и вдигат революции. Правителството бе право да потуши бунтовете в Уелс и Мидланд. Въстанието не е отговор, пусто да остане. Говори се, че чартистите още не са си научили урока и че купуват оръжие и провеждат тайни събрания. Те трябва да бъдат унищожени, по дяволите.

— Хартата не може да бъде унищожена. Твърде много хора искат и са готови да умрат за нея.

— Тогава мнозина ще трябва да загинат, сине. Ако чартистите не се запасят с търпение.

— Ти не знаеш какво става сега на Британските острови, татко. Ти си тук от толкова време. Трудно е да бъдеш търпелив, кога стомахът ти е празен.

— Същото е и в Китай. По цял свят е същото. Но бунтовете и въстанията не са подходящи за британците.

Скоро ще станат, помисли мрачно Кълъм, ако не настъпят никакви промени. Той вече съжаляваше, че бе напуснал Глазгоу заради Ориента. Глазгоу бе центърът на шотландските чартисти и той бе водач на студентите от последния курс, които тайно се бяха обединили да работят с пот на чело — и ако е необходимо, да умрат за чартистката кауза.

Вратата на каютата отново се отвори и часовоите се изпънаха. Адмиралът — як мъж — се появи навън с опънато и гневно лице и се отправи към прохода, следван от капитаните си. Повечето от капитаните бяха млади, но имаше няколко с побелели глави. Всичките бяха облечени в морски униформи с триъгълни шапки. Мечовете им дрънчаха.

Капитан Глесинг беше последен. Той се спря пред Струан.

— Бих искал да ви изкажа съболезнованията си, мистър Струан! Голямо нещастие!

— Да.

Наистина ли е голямо нещастие, зачуди се Струан, да загубя прекрасна съпруга и три сладки дечица? Или Бог — а може би дяволът — имаше пръст в джос? Или всичките те — Бог, дявол, късмет, джос — бяха просто различните имена на едно и също нещо?

— Бяхте съвсем прав да убиете този проклет пехотинец — каза Глесинг.

— Не съм го докоснал.

— Така ли? Допуснах, че вие сте го направили. Не можах добре да видя какво се случи от мястото, където бях. Но това не е важно.

— На брега ли го погребахте?

— Не. Няма защо да оскверняваме острова с такава болест. Говори ли ви нещо името Рамзи, мистър Струан? — запита Глесинг, като рязко сложи край на любезността.

— Рамзи е доста разпространено име — Струан бе предпазлив.

— Наистина. Но шотландците държат един на друг. Не е ли това ключът за успеха на предприятия, ръководени от шотландци?

— Да, трудно е да се намерят хора, на които да имаш доверие — каза Струан. — Името Рамзи означава ли нещо за вас?

— Това е име на дезертьор от моя кораб — отвърна Глесинг многозначително. — Той е братовчед на вашия боцман Макей, струва ми се.

— Е, и?

— Нищо. Просто обменям информация. Както, разбира се, ви е известно, всеки търговски кораб, въоръжен или не, който укрива дезертьори, може да бъде заловен като трофей. От кралския флот. — Глесинг се усмихна. — Глупаво е да се дезертира. Къде ли може да отиде освен на друг кораб?

— Никъде. — Струан се чувстваше хванат в капан. Беше сигурен, че Рамзи се намира на борда на някой от неговите кораби и вероятно това бе работа на Брок, а може би и на Глесинг.

— Днес ще претърсим флота. Вие, разбира се, не възразявате?

— Естествено. Ние много внимателно подбираме хората си.

— Много разумно. Адмиралът счита, че „Ноубъл хаус“ трябва да бъде удостоена с особено внимание, така че вашите кораби ще бъдат претърсени незабавно.

В такъв случай, помисли си Струан, нищо не може да се направи. И той отхвърли проблема от съзнанието си.

— Капитане, бих искал да ви представя най-големия си син, Кълъм. Кълъм, това е нашият славен капитан Глесинг, който спечели за нас битката при Чуенпай.

— Добър ден. — Глесинг възпитано се здрависа. Ръката на Кълъм беше мека, с дълги пръсти и леко женствена. Какво конте, си помисли той. Втален сюртук, светлосиня връзка и висока яка. Трябва да е последна година студент. Любопитно е да се здрависаш с някой, който е прекарал бенгалската чума и е оживял. Чудя се дали аз бих оцелял. — Това не беше битка.

— Две малки фрегати срещу двадесет сампана и повече от тридесет брандера? И това не е битка?

— Просто бой, мистър Струан. Можеше да бъде битка… — Ако не беше тоя скапан бъзливец Лонгстаф и ти, проклет пират такъв, сърбеше го да каже.

— Ние, търговците, го считаме за битка, Кълъм — каза иронично Струан. — Ние не можем да схванем разликата между бой и битка. Ние сме само мирни търговци. Но първият път, когато оръжието на Англия се изправи срещу оръжието на Китай, заслужава името „битка“. Беше само преди една година. Ние стреляхме първи.

— А вие какво бихте направили, мистър Струан!? Това беше правилното тактическо решение.

— Разбира се.

— Капитан-интендантът по търговията напълно одобрява моите действия.

— Разбира се. Какво друго би могъл да направи.

— Водим стари битки, а, капитан Глесинг? — запита Лонгстаф. Той бе застанал до вратата на каютата си и, незабелязан, беше слушал.

— Не, Ваше Превъзходителство, просто водим по нов начин един бой. Мистър Струан и аз не сме се срещали при Чуенпай, както ви е известно.

— И не е необходимо. Ако мистър Струан командваше вместо вас, решението му щеше да бъде същото като вашето. Ако вие бяхте на мястото на мистър Струан, първо трябваше да се уверите, че те яма да нападат, и щяхте да поемете риска. — Лонгстаф се прозя и започна да си играе с ланеца на часовника си. — А вие как щяхте да постъпите, Кълъм?

— Не зная, сър. Не зная какви усложнения е имало.

— Добре казано. „Усложнения“ е хубава дума. — Лонгстаф цъкна. — Ще се присъедините ли към нас, капитане? Чаша вино?

— Благодаря ви, сър, но по-добре ще е да се върна на кораба си.

— Глесинг елегантно изкозирува и отмина.

Лонгстаф направи знак на Струанови да го последват в залата за заседания, която понастоящем служеше за частно жилище на капитан-интенданта по търговията. Тя беше спартанска и функционална. Дълбоките кожени кресла, масите с карти, скриновете и тежката дъбова маса бяха здраво завинтени за палубата. Богато резбованото дъбово бюро бе разположено в полукръга, образуван от разделените с вертикални пречки прозорци на кърмата. Каютата миришеше на катран, застоял тютюнев дим, море и неизбежно на барут.

— Стюард! — извика Лонгстаф. Вратата на каютата моментално се отвори.

— Слушам, сър!

Лонгстаф се обърна към Струан:

— Бяло вино? Бренди? Порто?

— Бяло сухо вино, благодаря.

— Моля, сър, и за мен същото — каза Кълъм.

— Аз ще взема порто. — Лонгстаф отново се прозя. Веднага, сър. — Стюардът извади бутилките от един шкаф и наля вината във фини кристални чаши.

— За първи път ли пътуваш с кораб, Кълъм? — попита Лонгстаф.

— Да, сър.

— Но предполагам, че добре си осведомен за „усложненията“ напоследък?

— Не, Ваше Превъзходителство. Баща ми не пишеше често, а Китай не се споменава във вестниците.

— Но скоро ще започнат, а, Дърк?

Стюардът предложи чаша на Лонгстаф, после на гостите му.

— Погрижи се никой да не ни безпокои.

— Слушам, сър. — Стюардът остави бутилките близо до тях и излезе.

— Предлагам тост — каза Лонгстаф и Струан си спомни тоста на Роб и съжали, че дойде първо на флагмана. — За приятното ви прекарване тук, Кълъм, и за безопасно връщане у дома.

Пиха. Бялото сухо вино беше превъзходно.

— Историята се прави тук, Кълъм. И никой не би могъл да ти разкаже по-добре за това от баща ти.

— Има една стара китайска пословица, Кълъм: „Истината има много лица“ — каза Струан.

— Не разбирам.

— Просто исках да кажа, че моят вариант на „фактите“ не е задължително единственият. — Това му напомни за предишния вицекрал, Линг, който сега бе в немилост в Кантон, защото политиката му бе ориентирана към открит конфликт с Британия. Сега бе осъден на смърт. — Онзи дявол Линг още ли е в Кантон?

— Мисля, че да. Негово Превъзходителство Тай-сен се усмихна, когато го попитах преди три дена и загадъчно отговори: „Цинобърът е Синът на Небето. Как може човекът да знае какво иска Небето?“ Китайският император се нарича Син на Небето — обясни Лонгстаф заради Кълъм.

— „Цинобър“ е друго негово име, защото винаги пише с мастило с яркочервен цвят.

— Странен, странен народ са китайците, Кълъм — каза Струан. — Един пример: само императорът от триста милиона души има право да използва цинобърно мастило. Представи си само! Ако кралица Виктория каже: „От днес нататък само аз имам правото да използвам цинобър“, въпреки цялата си любов към нея четиридесет милиона британци тутакси ще престанат да използват каквото и да било друго мастило освен цинобър. Начело с мен.

— Всеки китайски търговец — каза Лонгстаф с несъзнателен присмех — незабавно ще й изпрати барел цинобър — заплащане при доставяне и ще каже на Нейно британско Величество, че ще се радва да бъде доставчик на Короната за определена цена. И ще напише писмото с цинобър. Съвсем основателно, предполагам. Какво бихме били без търговията?

Настъпи кратко мълчание и Кълъм се зачуди защо баща му се направи, че не забелязва обидата. И беше ли обида? Не беше ли просто още един факт от живота — че аристократите винаги се присмиват на онези, които не са аристократи? Е, добре. Хартата ще им даде да се разберат веднъж завинаги.

— Искали сте да ме видите, Уил? — Струан се почувства смъртно уморен. Краката и раменете го боляха.

— Да. Няколко дребни неща се случиха, откакто… през последните два дена. Кълъм, бихте ли ни извинили за малко? Бих искал да разговарям с баща ви насаме.

— Разбира се, сър. — Кълъм се надигна.

— Няма нужда, Уил — каза Струан. Заради присмеха на Лонгстаф нямаше да разреши на Кълъм да излезе. — Кълъм вече е съдружник на Струанови. Един ден ще ръководи компанията като тай-пан. Можете да му имате доверие, както на самия мен.

На Кълъм му се искаше да каже: „Аз никога няма да стана част от това, никога. Имам си други планове“, но не можа да промълви нищо.

— Поздравявам ви, Кълъм — каза Лонгстаф. — Да бъдеш съдружник в „Ноубъл хаус“ — е, това е безценна награда.

Но не и когато е банкрутирала, едва не прибави Струан.

— Седни, Кълъм.

Лонгстаф обходи стаята и започна:

— За утре е определена среща с китайския пълномощник. На нея ще се обсъдят подробностите на договора.

— Той ли предложи времето и мястото или вие?

— Той.

— Вероятно ще е по-добре да ги промените. Изберете друго време и друго място.

— Защо?

— Защото ако се съгласите с неговото предложение, той и всичките мандарини ще го разтълкуват като слабост.

— Добре. Щом така мислиш. Вдругиден добре ли е? В Кантон?

— Да. Вземете Хорацио и Маус. И аз ще дойда с вас, ако желаете, и ще закъснеем с четири часа.

— Но, по дяволите, Дърк, защо да стигаме до такива смешни крайности? Четири часа? Виж ти!

— Не са смешни. Като действате като висшестоящ към нисшестоящ, ще ги поставите в неизгодно положение. — Струан хвърли поглед към Кълъм. — Ориенталската игра трябва да се играе по ориенталските правила. Дребните неща придобиват голямо значение. На Негово Превъзходителство му е много трудно тук. Ако сега допусне една малка грешка, последствията ще бъдат за петдесет години. Той трябва да бърза с безкрайна предпазливост.

— Да. И отникъде помощ! — Лонгстаф пресуши чашата си и си наля друга. — Никога няма да разбера защо не се държат като цивилизовани хора. Никога. Освен баща ти никой друг не ми помага. Кабинетът в родината не е запознат с проблемите, с които се сблъсквам тук, и пет пари не дава. Тук съм съвсем сам. Дават невъзможни нареждания и очакват да се разправям с един невъзможен народ. Честна дума, трябвало да закъснеем с четири часа, за да докажем, че сме „висшестоящи“, когато безспорно всеки знае, че е така! — Той раздразнено си взе малко енфие и кихна.

— Кога ще се проведе разпродажбата на земите, Уил?

— Е, добре де, мисля, когато кабинетът одобри договора. Има много време. Да речем, през септември.

— Не си ли спомняте каква идея имахте? Искахте строителството в Хонконг да започне незабавно.

Лонгстаф се опита да си припомни. Като че ли си спомни да е говорил такова нещо със Струан. Но какво беше то?

— Е, разбира се, предаването на Хонконг не е официално, докато и двете правителства не одобрят договора — мисля, че това е обичайната процедура, нали?

— Да. Но обстоятелствата са необичайни. — Струан си играеше с чашата. — Хонконг е наш. Колкото по-скоро започнем да строим тук, толкова по-добре. Не беше ли това, което вие казахте?

— Е, разбира се, че е наш — но какъв беше този план? — Лонгстаф потисна още една прозявка.

— Вие казахте, че цялата земя трябва да принадлежи на кралицата. Че докато официално станете първия губернатор на Хонконг, цялото управление трябва да бъде във ваши ръце като пълномощник. Ако издадете специална декларация, всичко ще бъде, както вие го планирате. Ако бях на вашето място, щях да проведа разпродажбата на земите следващия месец. Не забравяйте, Уил, че ще имате нужда от приходи за колонията. Кабинетът е чувствителен към колонии, които не си плащат.

— Правилно. Да. Абсолютно вярно. Разбира се. Ще трябва да започнем колкото е възможно по-скоро. Ще проведем първата разпродажба следващия месец. Чакайте да помисля. Как ще я даваме като собственост, под аренда или…

— Деветдесет и девет процента — под годишна аренда. По обичайните договорености с Короната.

— Отлично. — Лонгстаф направи безпомощен жест. — Като че ли нямаме достатъчно други проблеми, Кълъм! Сега трябва да се държим като някакви търговци. Как, по дяволите, се строи колония, а? Трябва да има канализация, улици, сгради и бог знае какво още. Съд и затвор, да му се не види! — Той се спря пред Кълъм. — Имате ли юридическо образование?

— Не, Ваше Превъзходителство — отвърна Кълъм. — Само нередовна университетска степен по изкуствата.

— Няма значение. Трябва ми секретар на колонията, генерален помощник, ковчежник и какво ли не. Трябва да има и някакви полицейски сили. Бихте ли искали да отговаряте за полицията?

— Не, благодаря ви, сър. — Кълъм се опита да не покаже колко е шокиран.

— Е, сигурен съм, че бихме могли да ви използваме някъде. Всички ще трябва да се включат. Не мога да се грижа за всичко. Помислете си с какво ще ви хареса да се заемете и ми съобщете. Ще имаме нужда от хора, на които можем да имаме доверие.

— Защо не го включите във вашите служещи като помощник? — предложи Струан. — Ще ви го заемем за шест месеца.

— Отлично. — Лонгстаф се усмихна на Кълъм. — Вие сте помощник-колониален секретар. Да видим сега. Организирайте разпродажбата на земята. Това ще бъде първата ви задача.

— Но аз не знам нищо за разпродажбите на земя, сър. Не знам нищо за…

— Знаете толкова, колкото знаят всички, а освен това баща ви може да ви помогне. Вие ще бъдете, хм, помощник-колониален секретар. Отлично. Сега мога да забравя този проблем. Открийте какво трябва да се направи и как и ме уведомете какво е необходимо да се обяви официално. Направете търг. Мисля, че това е честният начин. — Лонгстаф отново напълни чашата си. — О, между другото, Дърк, наредих изтегляне от остров Чъшан.

Струан усети, че стомахът му се преобръща.

— Защо направихте това, Уил?

— Получих специално писмо от Негово Превъзходителство Тай-сен преди два дена, в което ме моли да направя това като акт на добра воля.

— Можеше да изчакате.

— Той искаше незабавен отговор, а пък аз — е, не можах да се свържа с вас.

— Незабавно, според китайското разбиране, означава до сто години.

О Уили, клети глупчо, помисли той, докога ще те уча? Лонгстаф усети, че погледът на Струан прониква дълбоко в него.

— Той изпращал копие от договора на императора и искал да включи факта, че сме заповядали изтегляне. И без това щяхме да го направим, нали? Такъв беше планът. По дяволите, какво значение има сега или по-късно?

— Сроковете са от изключителна важност за китайците. Заповедта замина ли?

— Да. Замина онзи ден. Тай-сен беше толкова любезен да ни предложи да използваме императорските конни куриери. Изпратих заповедта по тях.

Да ти изтекат очите дано, помисли Струан. Невероятен тъпак си.

— Много е лошо да се използват техни услуги за наши заповеди. Ние загубихме престиж, а те печелят точка. Вече няма смисъл да пращаме кораб. — Гласът му беше твърд и студен. — Докато стигне Чъшан, изтеглянето ще е приключило. Стореното — сторено. Но е неразумно. Китайците ще го изтълкуват непременно като наша слабост.

— Мислех, че един акт на добра воля е прекрасна идея, прекрасна — продължи Лонгстаф, като се опитваше да преодолее нервността си. — В края на краищата получихме всичко, което желаехме. Контрибуциите им не са тежки — само шест милиона долара, а това е повече от стойността на опиума, който унищожиха. Кантон отново е открит за търговия. А получихме Хонконг. След толкова време! — Сега очите му искряха. — Всичко е според плана. Остров Чъшан не е от значение. Вие казахте да го завладеем само като уловка. Но Хонконг е наш. И Тай-сен каза, че до месец ще назначи мандарин за Хонконг и те ще…

— Той ще… какво? — Струан беше поразен.

— Ще назначи мандарин за Хонконг. Защо?

Сдържай си нервите, отправи Струан предупреждение към себе си с огромно усилие. Толкова дълго бе търпелив. Този малоумен некадърник е най-важното оръжие, с което разполагаш.

— Уил, ако сега му позволите да направи това, вие му предоставяте власт над Хонконг.

— Съвсем не, скъпи приятелю. Хонконг е британски. Друговерците ще бъдат под нашия флаг и под наше управление. Някой трябва да отговаря за бедните дяволи, нали така? Трябва да има някой, на когото да плащат митата. Не е ли най-добре това да става на Хонконг? Те ще имат собствени чиновници, сгради и…

— Те ще… какво? — Думата отекна о дъбовите ковчежета. — В името на Христовата кръв, вие не сте се договорили за това, нали?

— Но аз не виждам нищо лошо в това, Дърк. Честна дума, то не меня нещата, нали? Спестява ни много безпокойство. Не трябва да бъдем в Кантон. Можем да правим всичко оттук.

За да се удържи да не смачка Лонгстаф като дървеница, Струан заобиколи бюрото и си наля бренди. Овладей се! Не го унищожавай сега! Моментът не е подходящ. Трябва да го използваш.

— Договорихте ли се с Тай-сен, че той може да назначи мандарин за Хонконг?

— Е, драги приятелю, не че се договорихме. Това не е част от договора. Просто казах, че съм съгласен, че изглежда добра идея.

— Писмено ли направихте това?

— Да. Вчера. — Лонгстаф бе объркан от настойчивостта на Струан. — Но не е ли това, което се опитвахме да постигнем от толкова време? Да се обръщаме пряко към мандарините, а не през китайските търговци от хонгите?

— Да. Но не и на наш остров, да му се не види! — Гласът на Струан бе равен, но той усилено мислеше. Ти, недодялана пародия на началник, ти, тъпа, аристократична, нерешителна купчина лайна. — Ако позволим това, по-добре да потопим Хонконг. Губим всичко.

Лонгстаф подръпваше крайчето на ухото си, вехнейки под погледа на Струан.

— Защо, татко? — запита Кълъм.

За облекчение на Лонгстаф погледът се отмести към Кълъм и той си помисли: „Да, защо? Защо да губим всичко? Мислех, че това е просто прекрасно решение.“

— Защото са китайци.

— Не разбирам.

— Знам, сине. — За да преодолее мъката от загубата на семейството си, която внезапно избликна дълбоко в него, и за да отклони вниманието си от трескавото безпокойство за загубата на състоянието им, той реши да обясни — колкото на Кълъм, толкова и на Лонгстаф. — Първото, което трябва да се разбере, е следното: в продължение на петдесет века китайците са наричали Китай Средното цар — земята, която боговете са поставили между небето отгоре и земята отдолу. По правило китаецът е уникално висше творение. Те всичките вярват, че който и да било друг — който и да било — е варварин и няма никакво значение. Че те единствени имат даденото им свише право, като единствена наистина цивилизована нация, да управляват света. Доколкото ги засяга, кралица Виктория е варварски васал, който трябва да отдава почит. Китай няма флот, няма армия и ние можем да правим с него каквото си искаме — но те вярват, че са най-цивилизованите, най-силните, най-богатите — за последното мисля, че са потенциално прави — на земята. Известни ли са ви Осемте правила?

Кълъм поклати глава.

— Е, добре, това са условията, при които императорът на Китай се е съгласил да търгува с „варвари“ преди сто и петдесет години. Правилата ограничават цялата „варварска“ търговия до едно — единствено пристанище — това е Кантон. За чая и коприната трябва да плаща само в сребро, не се разрешава какъвто и да било кредит. Контрабандата била забранена. На „варварите“ било разрешено да строят складове и кантори на парче земя с размери половин миля на двеста ярда до Кантон. „Варварите“ били напълно затворени в тази оградена със стена площ — селцето до Кантон — и можели да остават само докато траел есенният навигационен сезон — от септември до март, когато те трябвало да заминат на Макао. При никакви обстоятелства в Селцето не били допускани „варварски“ семейства. Достъпът на жени бил забранен. Оръжието от какъвто и да било вид било забранено в рамките на Селцето. Забранени били и изучаването на китайски език, карането на лодки за развлечение, използването на носилки и общуването с китайци. На „варварските“ бойни кораби било забранено да навлизат в устието на Перлената река. Всичките „варварски“ търговски кораби трябвало да пускат котва при Уампоа, на тринадесет мили надолу по течението, където товарите следвало да бъдат прехвърляни и експортните мита заплащани в сребро. Целият „варварски“ бизнес трябвало да се осъществява единствено чрез монопол — чрез една гилдия от десет китайски търговци, която наричаме Ко-хонг. Ко-хонгът също бил единственият доставчик на храни, единствен имал право да издава разрешителни за определен брой прислужници, лодкари и компрадори. И накрая онова правило, което ни връзва ръцете — и което договорът отменя, — в което точно се определя, че единствено Ко-хонгът е този, който приема всички „варварски“ петиции, молби и оплаквания, които по-нататък и единствено чрез тях биват предавани на мандарините.

Целият смисъл на правилата се заключава в това да ни държат наблизо, да ни тормозят и все пак да изстискат всяко възможно пени от нас. Запомни още нещо за китайците: те обичат парите. Но „изстискването“ облагодетелства само управляващата класа на Манчу, не всичките китайци. Манчу считат, че нашите идеи — християнство, парламент, гласуване и най-вече равнопоставеност пред закона и системата със съдебни заседатели — са революционни, опасни и зли. Но те искат нашето сребро.

Когато правилата бяха в сила, ние бяхме беззащитни, търговия — бе контролирана и можеха да ни дерат по колкото си искат кожи. Но дори и така направихме пари. — Той се усмихна. — Направихме много пари, както и те. Много от правилата отпаднаха пора — алчността на властите. Но съществените — недопускане на военни кораби, забрана за установяване на официални контакти извън търговците от Ко-хонга, недопускане на съпруги в Кантон, забрана на престоя след март или преди септември — останаха в сила.

И типично по китайски, горките търговци от Ко-хонга отговаряха за нас. Каквото и „усложнение“ да възникнеше, гневът на императора се стоварваше върху тях. Което също е напълно по китайски. Изстискваха Ко-хонга и продължават да го изстискват, докато болшинството от тях банкрутират. Ние притежаваме шестстотин хиляди гвинеи в техни книжа без никаква стойност. И Брок има горе-долу толкова. Според китайския обичай членовете на Ко-хонга трябва да си купуват местата от императора и от тях се очаква непрекъснато да изпращат огромни „подаръци“ на онези, които стоят над тях — петдесет хиляди таела сребро е обичайният „дар“ за императорския рожден ден от всеки един от тях.

Над Ко-хонга стои личният събирач на данъци на императора. Ние го наричаме Хопо. Той отговаря за набирането на средства от мандарините в Кантон, от Ко-хонга и отвсякъде, където може. Хопо също купува поста си — между другото той е най-големият търговец на опиум и трупа състояние от него.

Така че ако допуснете мандарин на Хонконг, вие пускате цялата система. Мандаринът ще се превърне в Хопо. Всички китайци ще му бъдат подчинени. Всеки китаец, който дойде да търгува, ще трябва да си „купи“ разрешително, ще бъде изстискай и от своя страна ще изстиска нас. Хопо ще унищожи онези, които ни помагат, и ще насърчи онези, които ни мразят. И никога няма да отстъпят, докато не и изгонят оттук.

— Защо?

— Защото са китайци. — Струан се протегна, за да се отпуснат раменете му. Като почувства, че умората пълзи по цялото му тяло, той се отправи към шкафа и си наля още бренди. Как бих искал да бъда китаец за около час, помисли изнурено той. Тогава бих могъл ловко да измъкна милион таела отнякъде, без затруднения. Ако това е отговорът, каза си той, тогава се опитай да мислиш като китаец. Ти си тай-панът на „варварите“, мандаринът с неограничена власт. Как е ползата от властта, ако не я употребиш да обърнеш „джос“ в твоя полза? Как би могъл да използваш властта си? Кой има милион таела? Кого можеш да притиснеш, за да ги получиш? Кой ти дължи услуга?

— Какво ще правим, Дърк? Искам да кажа, напълно съм съгласен с теб — каза Лонгстаф.

— Най-добре ще е незабавно да изпратите писмо на Тай-сен. Кажете му… не, заповядайте му… — Струан внезапно прекъсна, щом умът му се проясни. Умората го напусна. Ти си тъп, дрънкащ, малоумен лакей. Тай-сен! Тай-сен е твоят изход. Един мандарин. Това е всичкото, което трябва да организираш. Два прости хода: първо, да се отмени съглашението на Лонгстаф, тъй като и без това трябва да се отмени. Второ, след седмица или две да се направи тайно предложение на Тай-сен, че срещу един милион в сребро ще накараш Лонгстаф да промени позицията си и да допусне един мандарин на Хонконг. Тай-сен ще се вкопчи в предложението, защото незабавно ще си възвърне всичко, което войната го бе накарала да отстъпи. Той ще изстиска този милион от Ко-хонга, а те ще бъдат щастливи да платят, защото незабавно ще ги прибавят върху цената на чая, който умират да ни продадат и ние умираме да купим. Клетият малък Уили решава всичките си проблеми, а никой от останалите търговци няма да възрази срещу един мандарин. Ние даже няма да го наричаме „мандарин“, ще му измислим друго име, за да хвърлим прах в очите им. „Комисар по търговията“. Търговците няма да възразят срещу китайски „комисар по търговията“, защото той ще подпомага търговията и ще опрости плащането на митата. Сега да видя кой да направи тайното предложение. Очевидно старият Джин-куа. Той е най-богатият и най-хитрият от Ко-хонга и е нашият главен доставчик, а освен това го познаваш от двадесет години. Без съмнение той е човекът, който ти трябва.

Един мандарин гарантира бъдещето на „Ноубъл хаус“. Аха. Но ще унищожи Хонконг. Ще ликвидира плана. Ще рискуваш ли да направиш сделката, като знаеш, че по-късно ще трябва да ги надхитриш? Рискуваш страхотно — добре знаеш, че един мандарин означава цялата система. Не можеш да оставиш такова дяволско наследство на Роб, Кълъм или техните деца. Но без сребърни слитъци няма „Ноубъл хаус“, няма и бъдеще.

— Ти казваше, Дърк?

— Заповядайте на Тай-сен от името на кралицата да забрави, че Хонконг може да има мандарин.

— Точно това си мислех. — Лонгстаф щастливо се настани зад бюрото си и взе перото. — Какво да напиша?

А пък аз какво да правя, клети ми Уили, за да осъществя втория ход, запита се Струан. Целта оправдава средствата?

— Напишете следното: „До Тай-сен, в Кантон. Специална декларация: Единствено Нейно британско Величество кралица Виктория притежава властта да назначава официални управители на британския остров Хонконг. Тук няма да има китайски управители, нито китайски митници. — Тук той се поколеба, но продължи обмислено, усещайки, че моментът го позволява. — Отсега нататък всички китайци, живеещи в колонията Хонконг на Нейно Величество, ще се считат британски поданици и ще се подчиняват единствено на законите на Англия.“

— Но това превишава пълномощията ми!

— Прието е пълномощниците да надвишават властта си. Ето защо те биват толкова внимателно подбирани, Уил. Ето защо имаме империя. Рефълз, Хейстингс, Клайв, Рейли, Уелингтън. На вас ви е дадена пълномощна власт от правителството на Нейно Величество да уредите договор с Китай. Какво знаят или ги интересува Китай в родината? Но вие сте новатор, вие сте творец на историята, Уил. Вие сте готов да приемете един малък, неплодороден, почти ненаселен остров, когато световният навик е да се заграбват цели континенти, когато можете да имате целия Китай, ако искате. Вие сте много по-умен.

Лонгстаф трепна и захапа края на перото.

— Да, но аз вече се съгласих, че китайците на Хонконг ще се подчиняват на китайските закони. Всички форми на изопачаване са изключени. — Капчица пот се бе спряла на брадичката му. — Това беше клауза от договора и излязох със специална декларация.

— Променили сте решението си, Уил. Точно както Тай-сен е променил своето. Няма клауза за назначаването на мандарин.

— Но се подразбираше.

— Не от вас. Или от мен. Той се опитва да ви изиграе. Както направи с Чъшан.

— Точно — съгласи се Лонгстаф, щастлив да бъде убеден. — Прав си Дърк. Абсолютно. Ако им позволим някакъв контрол — ти си напълно прав. Те пак ще се върнат към техните дяволии, нали? Да. И е време китайците да разберат какво е законност. Закон и ред. Да. Прав си.

— Завършете писмото, както би го направил императорът: „Страхувайте се и с трепет се подчинете.“ И го подпишете с цялата си титла — каза Струан и отвори вратата на каютата.

— Полицейският офицер!

— Слушам, сър!

— Негово Превъзходителство желае секретарят му, мистър Синклер, да дойде на втората палуба.

— Слушам, сър.

Лонгстаф спря да пише. Препрочете писмото.

— Не е ли малко рязко, Дърк? Искам да кажа, без да употребим нито една от титлите му и да завършим като императорски едикт?

— В това се заключава всичко. Ще поискате да се публикува във вестника.

— Но това е частен документ.

— Това е исторически документ, Уил. Документ, с който можете да се гордеете. И с който ще доставите удоволствие на адмирала.

Между другото, защо беше ядосан?

— О, както винаги. — Лонгстаф направи гримаса, с която подражаваше на адмирала. — „Дяволите да ме вземат, сър, ние сме изпратени тук да се бием с езичници, а след два десанта без съпротива, която си струва да бъде спомената, вие сключвате позорен договор, който ни дава далеч по-малко от това, което външният министър вие наредил да искате. Къде са откритите пристанища, които ви бе наредено да изисквате?“ Сигурен ли си, Дърк, че е правилно да искаме по-малко? Зная, че преди бяхте казали така, но, изглежда, търговците го считат за голяма грешка. Да не искаме открити пристанища, искам да кажа.

— Хонконг е по-важен, Уил.

— Щом си сигурен. Освен това адмиралът е много ядосан от няколко дезертьори и от това, че се забавя осъществяването на заповедта за контрабанда. Има и друго — сред търговците се шири недоволство.

— Начело с Брок?

— Да. Мерзавец с отвратителни обноски.

Сърцето на Струан се сви.

— Казали сте на търговците, че отменяте заповедта?

— Е, Дърк, не съм им казал точно. Но споменах, че ще бъде отменена.

— И пред адмирала ли споменахте, че ще отмените заповедта?

— Е предположих, че не е желателно да я потвърди. Той беше разгневен и каза, че ще извести адмиралтейството за становището си. — Лонгстаф въздъхна и се прозя. — Честна дума, той няма никаква представа за проблемите. Никаква. Ще бъда много благодарен, Дърк, ако му обясните „търговията“ наистина. Опитах се, но той нищо не можа да разбере.

Ти също не можеш, Уили, помисли Струан. Ако Роб е купил опиума, сме затънали още по-дълбоко в блатото. И да не го е купил, сме свършени. Освен ако не помогне сделката — един проклет мандарин за един проклет милион.

— Не знам какво бих правил без съветите на баща ви, Кълъм. — Лонгстаф си взе енфие от обсипана със скъпоценни камъни кутия. — Дяволите да ме вземат, аз съм дипломат, а не военен. Губернатор на Хонконг е добро начало. След като вече съм губернатор на Хонконг, може да последва нещо по-добро. Може би Бенгал. Ямайка… ето това е хубаво място. Канада? Не, прекалено е студено. Бенгал или някой друг от индийските щати. Всичко е много сложно в Азия, Кълъм. Трябва да се съобразяваш с толкова различни възгледи и интереси — на Короната, на търговците, на мисионерите, на Кралския флот, на армията и на китайците — всичките противоречиви. Освен това, дявол ме взел, китайците са разделени на враждуващи групировки: търговци, мандарини и върховните управители Манчу. — Той натъпка и двете си ноздри с енфие, смръкна дълбоко и кихна. — Предполагам, че ви е известно, че управниците на Китай не са китайци?

— Не, сър.

— И тук е половината беда, поне така ни казват. Те са манчу. От Манджурия. Диви варвари, живеещи на север от Великата стена. Те управляват Китай от двеста години или поне така твърдят. Сигурно ни мислят за глупаци. Казано ни е, че съществува огромна стена — като стената на Адриан — фортификация, обхващаща целия север на Китай за защита на дивите племена. Твърдят, че дължината е три и половина хиляди мили, височината — четиридесет фута, а дебелината — тридесет фута, и в горната си част била достатъчно широка осем конници да яздят един до друг. Предполага се, че има наблюдателници на всеки триста ярда. Била строена от тухли и гранит преди две хиляди години. — Той подсвирна. — Смехотворно!

— Аз вярвам в съществуването й — каза Струан.

— Хайде стига, Дърк — каза Лонгстаф. — Не е възможно такава фортификация да бъде построена преди две хиляди години.

— Легендата разказва, Кълъм, че всеки трети мъж в Китай е бил мобилизиран да работи на стената. Била построена за десет години. Говори се, че милиони са загинали и били погребани в стената. Техните духове също я пазят.

Кълъм се ухили.

— Ако наистина е толкова грамадна, татко, манчу никога не биха намерили пролука в нея. Тя просто не може да съществува.

— Според легендата манчу са проникнали през стената с измама. Китайският генерал, който отговарял за стената, продал собствения си народ.

— Това е повече от вероятно — каза Лонгстаф с неудоволствие. — Тези ориенталци нямат никакво чувство за достойнство, нали? Генералът е мислел, че ще може да узурпира трона, като използва неприятеля. Но манчу го използвали, след което го ликвидирали. Във всеки случай така говорят.

— Бива си я историята, сър — каза Кълъм.

Погледът на Струан стана твърд.

— Добре ще е да свикнеш със странните истории, Кълъм. А също и с една нова мисъл — китайците имат цивилизация от пет хиляди години. Книги, печатарски преси, изкуство, поети, правителство, коприна, чай, барут и още хиляди други неща. От хиляди години. Ние сме цивилизовани от петстотин години. Ако изобщо можем да се наречем такива.

На вратата се почука. Хорацио влезе забързано.

— Викали сте ме, Ваше Превъзходителство?

— Да. Искам незабавно да преведете това на китайски и да го изпратите по специален куриер. Изпратете и копие на мистър Скинър за публикуване.

— Слушам, сър. — Хорацио взе писмото и се обърна към Струан: — Опечален съм да науча ужасните новини, мистър Струан.

— Благодаря ви. Това е синът ми Кълъм. Хорацио Синклер.

Те се ръкуваха и от пръв поглед си допаднаха. Хорацио прочете писмото.

— Няма да ми отнеме много време да добавя правилните любезности, сър.

— Негово Превъзходителство иска писмото да звучи точно по такъв начин — каза Струан. — Без изменения.

Хорацио зина от изумление. Кимна слабо.

— Да, ще го, хм, направя веднага. Но Тай-сен никога няма да го приеме, мистър Струан. Никога. Ваше Превъзходителство! Престижът му би паднал невероятно.

Лонгстаф настръхна.

— Престиж? Ще му покажа аз престиж на дяволския езичник, пусто да остане. Поздравете адмирала от мен и го помолете да изпрати писмото с линеен крайцер до Уампоа със заповед незабавно продължи за Кантон, в случай че не бъде прието веднага!

— Слушам, сър!

— Нямало да го приеме, виж ти! — каза Лонгстаф, след като Хорацио беше излязъл. — Какво оскърбително високомерие. Те всичките са езичници и варвари. Всичките до един. Китайци. Манчу. Те не познават справедливостта, а незачитането им на човешкия живот е невероятно. Продават дъщери, братя, сестри. Невероятно.

Кълъм внезапно помисли за майка си и братята си и за начина, по който умряха. Воднистото повръщане и изпражнения, зловонието и конвулсиите, агонията, хлътналите очи и спазмите. И пак конвулсии, и пак зловоние, а после — борба за всеки дъх и смърт. А след смъртта — внезапни спазми на мускулите. Майка му, починала преди час, изведнъж се обръща на леглото, отваряйки мъртва уста, отваряйки мъртви очи.

От стария страх започна да му се повдига и той заопипва мислите си за нещо, което да го отвлече, каквото и да било, да го изтръгне от ужаса.

— Относно разпродажбите на земята, сър. Първо, земята трябва да бъде измерена. Кой ще направи това, сър?

— Ще намерим някой, не се безпокойте.

— Може би Глесинг — предложи Струан. — Той има опит в картографирането.

— Добра идея. Ще поговоря с адмирала. Отлично.

— Бихте могли да обсъдите назоваването на брега, откъдето бе издигнато знамето, като „Глесинг пойнт“.

Защото добрите врагове са ценни, помисли Струан. А пък аз си имам нещо наум за Глесинг. Той би умрял, за да защити „Глесинг пойнт“, а това означава и Хонконг.

— Ще достави удоволствие на флота — каза Струан. — Просто една идея.

— Идеята е добра. Радвам се, че я предложихте.

— Е мисля, че е време да се връщаме на нашия кораб — каза Струан — Беше уморен. А имаше да върши още много.

* * *

Айзък Пери стоеше на квартердека на „Тъндър клауд“ и наблюдаваше как пехотинците претърсват брезентите, спасителните лодки и раклите за дрехи. Той ненавиждаше пехотинците и флотските офицери. Някога го бяха вербували за флота.

— На борда няма дезертьори — каза той отново.

— Разбира се — отвърна младият офицер.

— Моля, заповядайте на хората ви да не създават такава бъркотия. Ще ни трябва цяла вахта да почистим след тях.

— Вашият кораб би бил ценен трофей, капитан Пери. Корабът и товарът — захили се офицерът.

Пери хвърли поглед към Макей, който беше на мостика под въоръжена стража. Ти си мъртвец, Макей, помисли Пери, ако си вмъкнал Рамзи на кораба.

— Лодка при прохода на кърмата — извика третият помощник. — Собственикът се качва на борда.

Пери се втурна да посрещне Струан.

— Те мислят, че имаме дезертьор на борда, сър.

— Знам — отвърна Струан, като стъпи на палубата. — Защо боцманът ми е под стража? — обърна се той към арогантния млад офицер с опасно раздразнение в гласа си.

— Просто като предпазна мярка. Той е роднина на Рамзи и…

— По дяволите предпазните мерки! Той е невинен до доказване на вината му, пусто да остане — изрева Струан. — Вие сте тук да претърсвате, а не да тормозите и да арестувате хората ми.

— Нищо не знам, сър — избухна Макей. — Рамзи не е на борда с моя помощ. Не е. Не е.

— Бог да ти е на помощ, ако е — каза Струан. — Вие сте задържан на кораба до следващата ми заповед. Слезте долу!

— Слушам, сър — отвърна Макей и изчезна.

— В името на кръвта Христова, Айзък! — вбеси се Струан. — Предполага се, че вие сте капитанът на този кораб. Според кой закон Кралският флот може да арестува човек без заповед като предпазна мярка?

— Според никой, сър. — Пери трепна и предпочете да не спори.

— Измитайте се от кораба ми. Уволнен сте!

Пери побеля.

— Но, сър…

— До залез — слънце да си напуснал моя кораб — Струан се насочи към прохода водеше към вътрешността на кораба. — Хайде, Кълъм.

Кълъм се изравни със Струан в коридора към главната каюта.

— Това не е честно — каза той. — Съвсем не е честно. Капитан и е най-добрият ти капитан. Поне така си казвал.

— Беше, сине — отвърна Струан. — Но не защищава интересите на хората си. Освен това се бои. Не знам от какво. Но уплашените са опасни и ние нямаме полза от тях.

— Но те не направиха нищо на Макей.

— Първият закон за моите капитани е да защитят кораба си. Вторият — хората си. Тогава и те ще го пазят. Можеш да командваш един кораб сам, но не можеш да го накараш сам да плава.

— Пери не е направил нищо лошо.

— Той позволи на флота да постави Макей под стража незаконно, да му се не види — каза остро Струан. — Един капитан трябва да знае повече, отколкото да управлява кораб, за бога! Айзък трябваше да се опълчи срещу това пале. Той се страхуваше и не подкрепи един от хората си във важен момент. Следващия път може да предаде кораба. Няма да рискувам.

— Но той ти служи от години. Това не се ли брои?

— Да. Това означава, че в продължение на години сме имали късмет. Сега не му вярвам. Така че той напуска и точка! — Струан отвори вратата на каютата.

Роб се беше разположил зад бюрото, загледан през един от кърмовите прозорци. По земята бяха разхвърляни кутии, чекмеджета, детски дрешки и играчки. Сара, жената на Роб, се бе свила в едно от креслата и дремеше. Беше дребна жена в напреднала бременност. В съня лицето й бе уморено и сбръчкано. Когато Роб забеляза Струан и Кълъм, се опита неуспешно да изобрази усмивка.

— Здравей, Дърк. Кълъм.

— Здравей, Роб.

За два дена е остарял с десет години, помисли Струан. Сара се стресна и се събуди.

— Здравей, Дърк. — Тя тежко се надигна и се запъти към вратата. Здравей, Кълъм.

— Как си, лельо Сара?

— Уморена съм, мило. Много уморена. Мразя да съм на кораб. Искате ли чай?

— Не, благодаря.

Роб наблюдаваше Сара с тревога.

— Какво бих могъл да кажа?

— Нищо, Роби. Те са мъртви, ние сме живи и това е.

— Това ли е, Дърк? — Сините очи на Сара гледаха твърдо. Тя приглади червеникавата си коса и опъна дългата си зелена рокля с турнюр. — Това ли е?

— Аха. Ще ни извиниш ли, Сара? Искам да поговоря с Роб.

— Да, разбира се. — Тя погледна мъжа си и го презря за слабостта му. — Ние заминаваме, Дърк. Напускаме Ориента. За добро. Твърдо съм решена. Отдадох на „Струан и компания“ пет години от живота си и едно дете. Сега е време да си вървя.

— Това е мъдро решение, Сара. Напоследък Ориентът не е място за семейства. След година, като застроим Хонконг, е, тогава ще бъде много хубаво.

— За някои може би, но не и за нас. Не и за моя Роди или Карин, или Наоми, или Джейми. Нито за мен. Ние никога няма да живеем на Хонконг. — Тя излезе.

— Купи ли опиум, Роб?

— Купих малко. Похарчих всичките ни пари и заех около сто хиляди — не знам точно колко. Цените не са паднали много. После, хм, загубих интерес.

Ето ни още по-дълбоко в блатото, помисли Струан.

— Защо точно нашето семейство? Това е ужасно, ужасно — каза Роб с измъчен глас. — Защо цялото ни семейство?

— Джос.

— Тегли му една на „джос“. — Роб се втренчи във вратата на каютата. — Брок иска да те види колкото е възможно по-скоро.

— Защо?

— Не каза.

Струан седна и за момент разхлаби ботуша си. Замисли се за Брок. После каза:

— Направих Кълъм съдружник.

— Хубаво — отвърна Роб. Но гласът му беше безразличен. Все още гледаше вратата.

— Татко — обади се Кълъм, — бих искал да ти разкажа за това.

— По-късно, сине. Роб, има още нещо. И друга беда ни сполетя.

— Има нещо, което трябва да ти кажа незабавно. — Роб откъсна поглед от вратата. — Дърк, напускам Ориента със Сара и децата. Със следващия кораб.

— Какво?

— Никога няма да бъда тай-пан и не искам да бъда.

— Напускаш, защото Кълъм е съдружник?

Мисля, че добре ме познаваш. Вярно е, че би трябвало да го обсъдиш с мен, но няма значение. Искам да си отида.

— Защо?

— Смъртта в родината ме накара да се замисля. Сара е права. Животът е твърде кратък, за да се потим и умрем тук. Искам спокойствие. Имаме повече от достатъчно пари. Можеш да откупиш моя дял. Искам да замина със следващия кораб.

— Защо?

— Уморих се. Уморих се!

— Просто си слаб, Роб. Сара пак те е навивала, нали?

— Да, слаб съм. Да, тя пак ме е навивала, но аз съм решен. Прекалено много смърт. Прекалено много.

— Не мога да откупя дела ти. Ние сме в банкрут. — Струан му подаде писмото от банкера. Роб прочете писмото. Лицето му още повече се състари.

— Гръм да ги удари всичките!

— Аха. И все пак сме в банкрут. — Струан опъна ботуша си и се изправи. — Съжалявам, Кълъм, съдружието е безсмислено. Имало е наплив в банката.

Въздухът в каютата като че ли се сгъсти.

— Имаме сто хиляди в Шотландия — каза Роб. — Позволи ми да получа половината от тях, а ти вземи останалото.

— Благодаря, Роби. Това е мъжка приказка.

Роб удари бюрото с юмрук.

— Не съм виновен, че банката е фалирала!

— Аха. Така че не искай половината ни пари, когато всяка стотинка ще ни трябва.

— На теб ще ти трябва, не на мен. Ти ще намериш разрешение. Ти винаги намираш.

— Петдесет хиляди лири няма да стигнат на Сара за пет години.

— Това е моя грижа! Тези пари не са заведени в книгите, така че са си само наши. Ще взема половината. Моят дял от бизнеса струва двадесет пъти повече!

— Ние сме в банкрут! Не можеш ли да си го набиеш в главата? В банкрут!

Вратата на каютата се отвори и влезе малко момиченце със златиста коса. В ръцете си държеше сламена кукла.

Беше се нацупила.

— Здравей, тате! Здравей, чичо Дърк! — Тя се втренчи в Струан. — Аз грозна ли съм?

Струан с усилие откъсна поглед от Роб.

— Какво, Карин, миличко?

— Аз грозна ли съм?

— Не. Не. Разбира се, че не, Карин. — Струан я вдигна. — Кой говори такива ужасни неща, скъпичко?

— Ние си играехме на училище на „Рестинг клауд“. Беше Лилибет.

— Лилибет Брок?

— О, не. Тя е най-добрата ми приятелка. Лилибет Еди-коя си.

— Е, добре тогава. Не си грозна. Кажи на Лилибет Еди-коя си, че не е хубаво да се говорят такива неща. Ти си много хубавка.

— О, колко хубаво! — Карин широко се усмихна. — Татко винаги ми казва, че съм хубава, но аз исках да питам теб, защото ти разбираш. Ти от всичко разбираш. — Тя силно го прегърна. — Благодаря ти, чичо Дърк. Свали ме долу. — С танцови стъпки се отправи към вратата. — Радвам се, че не съм грозна.

Роб се тръшна на стола си. Накрая каза:

— По дяволите банкерите. Съжалявам. Аз съм виновен — и съжалявам, казах, че… съжалявам.

— Аз също съжалявам.

Роб напразно се опита да мисли.

— Какво можем да направим?

— Не знам. Ти няма да направиш това, нали, Роб? Дай ми няколко месеца. Ще изпратим Сара и децата с първия кораб. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма да хванат сезона на тайфуните.

— Може би ще мога да уредя някакъв заем. Ще трябва да изплатим сметките при предявяване. Ще загубим корабите — всичко. — Роб застави мозъка си да не мисли за Сара. — Но как за краткото време, с което разполагаме? — Пръстите му нервно се свиха. — Пощата пристигна вчера. Нищо важно за нас. Никакви новини от родината. Може би другите знаят за фалита на нашата банка. Имаме няколко акции в банката на Брок — просто да ги държим под око. Вероятно той знае за фалита на нашата. Затова ли иска да те види?

— Възможно е. Във всеки случай ние сме му в ръцете, ако разбере. Ако той самият не го е организирал. Той ще изкупи нашите книжа и ще ни разори.

— Защо? — попита Кълъм.

— Защото аз бих го разорил, ако имах и половината от тази възможност.

Кълъм искаше да узнае защо и да им съобщи, че той също се връща в родината със следващия кораб. Но баща му изглеждаше толкова измъчен, а Роб беше толкова мрачен. Утре ще му каже.

— Трябва да поспя няколко часа — каза Струан. — Слизам на бре — Ти и Сара ще се върнете на „Рестинг клауд“, нали? Пери трябва да напусне до залез — слънце. Уволних го.

— Кой ще заеме мястото му?

— Не знам — каза Струан, докато излизаше. — Прати да кажат на Брок, че искам да се срещна с него на брега по залез-слънце.