Джеймс Клавел
Тай-пан (37)

Тридесет и втора глава

Пет дена по-късно се състояха надбягванията. През това време бяха положени основите на новия град. Следвайки примера на „Ноубъл хаус“, търговците бяха впрегнали всички усилия и умения на Тай Пинг Шан в изкопни работи, пренасяне и строителство. Търговците изляха в земята цялото сребро, което Лонгстаф им беше дал. Тухларите от Макао и дърводелците от Квантунг — всички онези, които се занимаваха със строителството на къщи, кантори и пристани — започнаха да работят денонощно, за да удовлетворят трескавата потребност на търговците да завладеят пустошта. Цените на работната ръка растяха. Кулитата започнаха да не достигат — само „Ноубъл хаус“ беше наела три хиляди зидари, строители и майстори от всякакъв вид, — въпреки че с всеки прилив пристигаха все повече работници. Те бързо намираха добре платена работа. Тай Пинг Шан се разрасна още повече. Бреговата ивица около Глесинг пойнт пулсираше от енергия.

Денят на конните състезания отбеляза четиринадесетия ден, откакто Струан и Мей-мей бяха напуснали къщата в Хепи вели, за да се преместят на борда на „Рестинг клауд“.

— Не изглеждаш добре, мила — каза Струан. — По-добре днес остани в леглото.

— Мисля, че ще го направя — отвърна тя. Не бе мигнала през нощта и главата, вратът и гърбът бяха започнали да я болят. — Нищо ми няма, не се безпокой. Ти изглеждаш страхотно.

— Благодаря — отвърна Струан. Беше облякъл новите дрехи, поръчани в чест на състезанието: тъмнозелен жакет за езда от най-лека и фина вълна, бели спортни панталони с баста, пъхнати в полуботите, жилетка от бледожълт кашмир, зелена връзка.

Мей-мей размърда рамене да отпусне болката и А Сам нагласи възглавниците да й бъде по-удобно.

— Просто летни неразположения. Пратих да повикат лекаря. Ще ходиш ли на брега?

— Аха. Състезанието започва след час. Мисля да повикам нашия лекар, скъпа. Той ще…

— Аз ще извикам лекар. Китаец. Толкова по въпроса. Сега, да не забравиш — двадесет таела на кон номер четири в четвърта гара. Астрологът каза, че е сигурен победител.

— Няма да забравя. — Струан я потупа по бузата. — Ти си почивай.

— Като печеля, се чувствам фантастично добре, айейа? Хайде, тръгвай сега.

Той я зави и се погрижи да й донесат пресен чай и да приготвят глинената грейка за гърба й. Тогава се отправи към брега.

Хиподрумът бе построен на запад от Глесинг пойнт и бе претъпкан с хора. Част от бреговата ивица, близо до поста, който маркираше едновременно старта и финала, бе оградена за европейците, за да отдели ордите любопитни китайци, които се бяха струпали наоколо. Тук-там бяха опънати палатки. Бяха построени сектори за обзалагане и тревна площ. Флагчета, поставени на бамбукови пръти, маркираха овалния хиподрум.

Залагането бе сериозно и Хенри Харди Хибс приемаше залозите.

— Направете своя избор, господа — викаше той с носовия си глас, като потупваше дъската, където с тебешир бяха написани залозите.

— Майор Трент залага на черния жребец Сейтън, който ще е фаворитът в първа гара. Равни залози. Три към едно за останалите.

— Дяволите да те вземат, Хибс — каза Глесинг изпитателно, като се потеше от жегата. — Три към едно за останалите и си длъжен да спечелиш. Дай ми шест към едно за сивата кобила. Гвинея!

Хибс хвърли поглед към дъската и дрезгаво прошепна:

— За вас, капитане, нека бъдат пет. Една гвинея. На Мери Джейн.

Глесинг се извърна настрана. Той беше вбесен, че не е в Макао и че обещаното писмо на Кълъм не бе пристигнало. Ох, велики боже, помисли той, трескав от безпокойство, досега трябваше да получа част от него. Защо, по дяволите, се бави? Какво ли прави този кучи син Хорацио? Дали пък не я тормози?

Той унило се разхождаше по поляната и видя Струан и Сергеев заедно, ала Лонгстаф се присъедини към тях и той реши да не спира.

— Какъв е нашият избор, Ваше Височество? — питаше шеговито Лонгстаф.

— Скопеният кон — отговори Сергеев, като се облегна на бастуна си. Възбудата и мирисът на конете го бяха ободрили и бяха намали ли значително постоянната му болка. Искаше му се да може да язди, но благослови съдбата, че изобщо бе оцелял след раняването. Благослови и Струан. Знаеше, че без операцията, която той му беше направил, щеше да си отиде.

— А, Ваше Височество — пропя Шиваун, като се приближи облегната на ръката на Джеф Купър. Бе облечена в блестящо зелено и си пазеше сянка с оранжев чадър. — Ще ми подскажете ли на кого да заложа? — Тя ги възнагради с усмивка. Особено Струан.

— Скопеният кон е най-добрият, но кой е по-добрият ездач, не бих могъл да кажа, Шиваун — отвърна Сергеев. Шиваун огледа големия кафяв кон с лъскав косъм и влажни очи.

— А! — каза тя с палава искрица. — Горкият кон! Ако бях кон и бяха постъпили така с мен, кълна се, че не бих направила и стъпка! За никого! Варварство!

Те се разсмяха заедно с нея.

— И вие ли залагате на скопеца, тай-пан?

— Не знам още — отвърна той, обезпокоен за Мей-мей. — Като че ли ми допада кобилката. Но мисля, че ще направя окончателен избор, като се подредят за старта.

Тя го погледна изпитателно за момент, като се питаше дали не говори с намеци.

— Хайде да отидем да хвърлим един поглед на кобилката отблизо — предложи Джеф, като се мъчеше да се засмее.

— Защо не отидеш ти, Джеф, скъпи? Аз ще остана тук и ще те чакам.

— И аз ще дойда — каза Лонгстаф, като не забеляза раздразнението на Купър. Купър се поколеба, но тръгнаха заедно.

Брок учтиво свали шапка, като мина покрай Шиваун, Струан и Сергеев, но не се спря. Радваше се, че Струан бе решил да не язди, защото самият той не обичаше ездата и злобната му насмешка над Струан бе неволна. Дяволите да го вземат, помисли той.

— Как е раната ви, Ваше Височество? — заинтересува се Шиваун.

— Добре. Вече съм почти цял благодарение на тай-пана.

— Нищо не съм направил — каза Струан, смутен от похвалата на Сергеев. Той забеляза Блоър долу до тревната площадка да разговаря със Скинър. Питам се дали правилно рискувах с момчето, помисли си той.

— Скромността ви отива, сър — каза Шиваун на Струан и приклекна в грациозен поклон. — Не се ли казва, че благородството задължава?

Струан забеляза, че Сергеев открито се възхищава от момичето.

— Имате прекрасен кораб, Ваше Височество. — Руският съд бе четиримачтов с товароподемност осемстотин тона. С много топове.

— Ще ми направите честта капитанът да ви разведе из него — каза Сергеев. — Ще можем да уточним подробностите с вас. Когато сте готов.

— Благодаря ви, ще ми бъде приятно. — Струан се готвеше да продължи, но Блоър се втурна към тях, прашен и изтощен.

— Почти сме готови да започнем, тай-пан… изглеждате страхотно, мис Тилмън… добър ден, Ваше Височество — изрече той тичешком. — Всички заложиха като вас на номер четири от четвъртата гара, реших аз да бъда ездачът… а, тай-пан, проверих жребеца снощи. Обуздан е, така че ще можем да го използваме на следващите състезания… Ваше Височество, позволете ми да ви заведа до мястото ви, вие откривате първата гара.

— Аз?

— Нима Негово Превъзходителство не ви е казал? Но да… искам да кажа, бихте ли? — Никога досега Блоър не бе работил толкова усилено и никога не се бе вълнувал толкова. — Бихте ли ме последвали, моля?

Той бързо поведе Сергеев през тълпата.

— Блоър е приятен младеж — каза Шиваун, която се радваше най-сетне да остане насаме със Струан. — Къде го намерихте?

— Той ме намери — отвърна Струан. — И се радвам, че го направи. — Вниманието му бе привлечено от някакво вълнение близо до една от палатките. Група от войници пазачи избутваше някакъв китаец от тълпата. Шапката на кулито падна и заедно с нея — дългата плитка. Човекът се оказа Аристотел Куанс. — Извинете ме за секунда — каза Струан. Той забърза и се изправи пред дребния човечец, прикривайки го с тялото си. — Всичко е наред, момчета, той ми е приятел! — каза той.

Войниците свиха рамене и се отдалечиха.

— Велики трещящи топовни гюлета, тай-пан — задъхваше се Куанс, като оправяше мръсните си дрехи. — Спасихте ме тъкмо навреме. Господ да ви благослови!

Струан отново надяна шапката на кули на главата на Аристотел и го изтегли зад платнището на палатката.

— Какво, по дяволите, правите тук? — прошепна той.

— Трябваше да гледам състезанията, за бога — отвърна Куанс, като намести шапката така, че плитката да пада на гърба му, — и исках да говоря с вас.

— Сега не е моментът! Морийн е някъде в тълпата.

Куанс пребледня.

— Бог да ми е на помощ!

— Аха, макар че не виждам защо трябва да го прави. Изчезвайте, докато сте цял. Чух, че си е запазила място на кораб за родината за другата седмица. Ако заподозре нещо — е, вие сам ще сте си виновен!

— Само първата гара, тай-пан? — умоляваше Куанс. — Моля ви! Освен това имам сведения за вас.

— Какви?

За огромна изненада на Струан, Куанс му разказа как Горт бе постъпил с проститутката.

— Кошмарно! Горкото момиче едва диша. Горт е луд, тай-пан. Луд.

— Известете ме, ако момичето умре. Тогава ще… е, ще трябва да помисля какво да се направи. Благодаря ви, Аристотел. По-добре изчезвайте, докато можете.

— Само първата гара? Моля ви, в Божието име! Вие не знаете какво означава това за клетия стар човек.

Струан се огледа. Шиваун упорито не им обръщаше внимание. После забеляза Глесинг, който минаваше наблизо.

— Капитане!

Когато Глесинг позна Куанс, очите му щяха да изскочат.

— По дяволите! Мислех, че сте далеч в морето!

— Бихте ли ми направили една услуга? — запита бързо Струан. — Мисис Куанс е някъде до поста. Бихте ли помогнали на Аристотел да не се забърка в нещо и да не й се изпречи на пътя? По-добре го заведете ей там. — Струан посочи към мястото, където кръжаха китайците. — Нека види първата гара, а после го отведете.

— Разбира се. Мили боже, Аристотел, радвам се да ви видя — каза Глесинг, после се обърна към Струан. — Имате ли новини от Кълъм? Ужасно се тревожа за мис Синклер.

— Не. Но казах на Кълъм да я посети веднага щом пристигне. Всеки момент ще разберем. Сигурен съм, че е добре.

— Надявам се. А къде да заведа Аристотел след състезанието?

— У мисис Фордъринджил.

— Пусто да остане! Как е там, Аристотел? — попита Глесинг, като любопитството удържа връх.

— Ужасяващо, моето момче, крайно ужасяващо. — Куанс го сграбчи за ръката и гласът му стана дрезгав. — Не можеш да мигнеш, а храната е отвратителна. Нищо, освен буламач за закуска, обяд, следобеден чай, вечеря. Бихте ли ми услужили с няколко гвинеи, тай-пан?

Струан изпръхтя и се отдалечи.

— Какво значи буламач, Аристотел?

— Ами… нещо като овесена каша.

Струан се върна при Шиваун.

— Ваш приятел ли е, тай-пан?

— Не е полезно да забелязваш някои приятели, Шиваун.

Тя леко го перна с ветрилото си по ръката.

— Никога не трябва да ми напомняте за полезните неща, Дърк. Липсвахте ми — нежно добави тя.

— Така ли? — отвърна той, като осъзна, че би било лесно и разумно да се ожени за Шиваун. Но бе невъзможно. Заради Мей-мей. — Защо искате да ви рисуват гола? — попита внезапно той и от проблясъка в очите й разбра, че попадението беше точно.

— Аристотел ли ви каза това? — Гласът й бе равен.

— Велики Боже, не. Никога не би направил такова нещо. Но преди няколко месеца ни дразнеше. Казваше, че има нова поръчка. За акт. Защо?

Тя се изчерви, повя си с ветрилото и се разсмя.

— Той е рисувал херцогиня Алба. Мисля, че два пъти. И това е станало световен шедьовър.

Очите му се присвиха от удоволствие.

— Вие сте дявол, Шиваун. Наистина ли му позволихте… е, да види обекта?

— За него това бе поетично разрешение. Обсъждахме идеята за два портрета. Не одобрявате ли?

— Бих казал, че чичо ви и баща ви ще съборят света, ако разберат или ако портретът попадне в неподходящи ръце.

— Ще купите ли портретите, тай-пан?

— Да ги скрия ли?

— Да им се радвате.

— Странно момиче сте, Шиваун.

— Вероятно прозирам лицемерието. — Тя изпитателно го погледна. — Както и вие.

— Аха. Но вие сте момиче в един мъжки свят и някои неща не са ви позволени.

— Има много от „някои“ неща, които бих искала да правя.

Чуха се възгласи и конете започнаха обиколката. Шиваун се реши.

— Мисля, че ще напусна Азия. След около два месеца.

— Това звучи като заплаха.

— Не, тай-пан. Просто съм влюбена, но съм също влюбена и в живота. Освен това съм съгласна с вас. Че победителят трябва да се избира преди старта. — Тя си повя с ветрилото, като се молеше залогът й да оправдае риска. — Кого избрахте?

Той не погледна конете.

— Кобилката, Шиваун — отвърна той спокойно.

— Как се казва? — запита тя.

— Мей-мей — отвърна той с меко сияние в погледа. Ветрилото й се поколеба, но продължи като преди.

— Едно състезание никога не е загубено, докато не се определи и награди победителят. — Тя се усмихна и се отдалечи с високо вдигната глава, по-красива от когато и да било.

Кобилката загуби. Само на косъм. Но загуби.

* * *

— Защо толкова рано, тай-пан? — тъничко рече Мей-мей.

— Така. Уморих се от състезанието и се обезпокоих за теб.

— Спечелих ли?

Той поклати глава.

Тя се усмихна и въздъхна.

— Е, добре, няма значение. — Бялото на очите й бе придобило розов цвят, а лицето й бе посивяло под златистия тен.

— Лекарят идва ли? — попита Струан.

— Още не. — Мей-мей се търкулна настрани, но това не облекчи неразположението й. Махна възглавницата, но и това не помогна, така че тя я върна на мястото й. — Клетата стара майка си е просто стара — каза тя с измъчена усмивка.

— Къде те боли?

— Никъде. Навсякъде. Като се наспя добре, всичко ще мине, не се безпокой.

Той масажира врата и гърба й, като си забраняваше да мисли немислимото. Поръча пресен чай и лека храна и се опита да я убеди да хапне, но тя нямаше апетит.

По залез влезе А Сам и каза нещо кратко на Мей-мей.

— Дошъл е лекарят. И Гордън Чен — каза Мей-мей на Струан.

— Добре! — Струан стана и се протегна.

А Сам отиде до едно инкрустирано със скъпоценни камъни шкафче и извади малка фигурка от слонова кост на гола жена, лежаща настрани. За изумление на Струан, Мей-мей посочи някои части на миниатюрната статуетка и накрая заговори на А Сам. А Сам кимна и излезе. Объркан, Струан я последва.

Лекарят се оказа възрастен човек с дълга плитка, добре намазана с мазнина. Старата му черна роба бе окъсана. Очите му бяха ясни.

Няколко дълги косъма стърчаха от брадавицата на бузата му. Имаше дълги тънки пръсти, а вътрешната част на ръцете му бе пронизала от сини вени.

— Толкова съжалявам, тай-пан — каза Гордън и се поклони заедно с лекаря. — Това е Кий фа Тан, най-добрият лекар в Тай Пинг Шан. Дойдохме възможно най-бързо.

— Благодаря ви. Минете от… — той прекъсна. А Сам се беше приближила до лекаря и след дълбок поклон му бе показала статуята, като показваше различни места по нея по същия начин като Мей-мей. Сега пък многословно отговаряше на въпросите. — Какво, по дяволите, прави той?

— Поставя диагноза — отвърна Гордън Чен, като внимателно се вслушваше в разговора на лекаря и А Сам.

— Чрез статуята?

— Да. За него ще бъде непристойно да прегледа госпожата, ако не е необходимо, тай-пан. А Сам обяснява къде са болките. Моля ви, бъдете търпелив. Сигурен съм, че не е нещо сериозно.

Лекарят мълчаливо съзерцаваше статуйката. Накрая погледна Гордън Чен и меко каза нещо.

— Казва, че не е лесно да постави диагноза. С ваше позволение, той би искал да прегледа госпожата.

Изгаряйки от нетърпение, Струан ги поведе към спалнята. Мей-мей бе спуснала завесите, заобикалящи леглото. Бе само дискретна сянка зад тях.

Лекарят се приближи до леглото на Мей-мей и отново замълча. След няколко минути меко заговори. Лявата ръка на Мей-мей послушно се появи иззад завесата. Лекарят хвана ръката й и внимателно я разгледа. После постави пръсти на пулса й и затвори очи. Пръстите му лекичко започнаха да почукват по кожата й.

Минутите летяха. Пръстите бавно потупваха, като че ли търсеха нещо, което е невъзможно да бъде намерено.

— Какво прави сега? — попита Струан.

— Вслушва се в пулса й, сър — прошепна Гордън. — Трябва да бъдем съвсем тихи. Във всяка китка има по девет пулса. Три на повърхността, три по-надолу и три — съвсем дълбоко. Последните му разкриват причината на болестта. Моля ви, тай-пан, бъдете търпелив. Много е трудно да се преслуша с пръсти.

Потупването с пръсти продължи. Това беше единственият звук в каютата. А Сам и Гордън Чен гледаха като омагьосани. Струан се размърда неудобно, но мълчаливо. Лекарят като че ли бе изпаднал в мистично мечтание. После внезапно, като че ли изхвърляйки се върху неуловима плячка — потупването престана и лекарят натисна силно. За миг замря като статуя. После постави китката на завивката и Мей-мей тихо му подаде дясната си китка. Процедурата се повтори.

И отново доста минути изминаха, преди потупването рязко да спре.

Лекарят отвори очи, въздъхна и постави китката на Мей-мей на завивката. Махна към Гордън Чен и Струан.

Гордън Чен затвори вратата зад тях. Лекарят тихо и нервно се изсмя и заговори бързо и спокойно.

Очите на Гордън Чен се разшириха.

— Какво има? — остро попита Струан.

— Не знаех, че ще има дете, тай-пан. — Гордън се обърна към лекаря, зададе въпрос и лекарят накрая отговори. Последва мълчание.

— Е, какво, по дяволите, каза?

Гордън го погледна и неуспешно се помъчи да изглежда спокоен.

— Казва, че Майката е много зле, тай-пан. Че в кръвта й е проникнала отрова през долните крайници. Тази отрова се е натрупала в черния й дроб и сега черният дроб — той потърси думата — лошо се приспособява. Скоро ще има треска, лоша треска. Много лоша треска. После ще минат три-четири дни и отново треска. И отново.

— Малария? Треската на Хепи вели?

Гордън се обърна и зададе въпроса.

— Той казва — да.

— Всеки знае, че е от нощните изпарения — никаква отрова през кожата, за бога — тросна се той на Гордън. — Тя не е била там от седмици!

Гордън сви рамене.

— Предавам ви само какво казва, тай-пан. Аз не съм лекар. Но на този лекар бих повярвал — мисля, че и вие трябва да се доверите.

— Какво е лекарството?

Гордън попита лекаря.

— Тай-пан, той казва: „Лекувал съм някои от онези, които са заболели от треската на Хепи вели. Успешно излекувалите се бяха все яки мъже, които взеха определено лекарство преди третата атака на треската. Но този пациент е жена и макар да е на двадесет и една години и силна с огнен дух, цялата й сила отива в детето, което четвърти месец е в утробата й.“ — Гордън спря, чувствайки се неудобно. — Той се страхува за госпожата и за детето.

— Кажи му да вземе лекарство и да я лекува сега. Не след която и да било атака.

— Там е работата. Той не може, сър. Не му е останало от лекарството.

— Тогава му кажете да намери, пусто да остане!

— На Хонконг няма, тай-пан. Той е сигурен.

Лицето на Струан потъмня.

— Трябва да има някакво. Кажи му да го намери — колкото и да струва.

— Но, тай-пан, той…

— За бога, кажете му!

Отново бяха разменени няколко думи.

— Каза, че на Хонконг няма. Нито в Макао, нито в Кантон. Че лекарството се прави от кората на много рядко дърво, което расте някъде около Южните морета или отвъд тях. Малкото количество, с което е разполагал, бил получил от баща си, който също бил лекар, който пък го имал от своя баща. — Гордън безпомощно добави: — Той е напълно сигурен, че няма повече.

— Двадесет хиляди таела сребро, ако тя оздравее.

Очите на Гордън се разшириха. За момент се замисли, после бързо заговори на лекаря. И двамата се поклониха и забързано излязоха.

Струан извади носната си кърпа, попи потта от челото си и се върна в спалнята:

— Айейа, тай-пан — обади се Мей-мей. Гласът й бе изтънял още повече. — Такъв ми бил късметът.

— Отидоха да донесат специално лекарство, което ще те излекува. Няма за какво да се безпокоиш.

Той й помогна да се намести колкото може по-добре. Съзнанието му бе измъчено. После забърза към флагмана и попита главния флотски лекар за кората.

— Съжалявам, драги мистър Струан, но това са празни приказки. Съществува легенда за графиня Синкон, съпруга на испанския вицекрал на Перу, която пренесла кората от Южна Америка в Европа през седемнайсти век. Била известна под името „йезуитска кора“, а понякога я наричали „синкона“. Но когато я използвали в Индия, било пълен провал. Нищо не струва! Проклетите паписти биха казали какво ли не, стига да привлекат новопокръстени.

— Откъде, по дяволите, мога да взема малко?

— Наистина не знам, драги ми господине. Предполагам, от Перу. Но защо толкова се тревожите? Куинс таун е изоставен сега. Няма от какво да се безпокоите, щом не вдишвате нощните изпарения.

— Маларията току-що повали един приятел.

— О! Тогава силно прочистете с каломел. Възможно най-бързо. Разбира се, нищо не обещавам. Незабавно ще му поставим пиявици.

Струан се допита и до главния лекар на армията, а после, последователно, до по-нисшестоящите лекари — военни и цивилни, и всички те му отговориха по един и същи начин.

Тогава Струан си спомни, че Уилф Тилмън е жив. Забърза към кораба му за опиум.

И докато Струан разпитваше лекарите, Гордън Чен се беше върнал в Тай Пинг Шан и бе изпратил да повикат десетте водачи на Триадата, които му се подчиняваха. Те се бяха върнали в собствените си щабове и бяха изпратили за десетимата подчинени им водачи. С невероятна скорост се разпространи вестта, че трябва да се намери определена кора от определено дърво. Чрез сампани и джонки новината проникна през пристанището на Уоулун, за да достигне скоро къщурки, села и градове. Нагоре по крайбрежието, надолу по крайбрежието, във вътрешността. Скоро всички китайци от Хонконг — били те членове на Триадата или не — знаеха, че се търси рядка дървесна кора. Не знаеха от кого и за какво: знаеха само, че е предложена висока награда. Тази вест стигна и до ушите на агентите на мандарините, които се бореха срещу Триадата. Те също започнаха да търсят кората, и то не само заради наградата. Те разбираха, че част от кората вероятно можеше да бъде използвана като примамка за демаскиране на вождовете на Триадата.

* * *

— Извинете, че идвам неканен, Уилф. Аз… — Струан спря, разтревожен от вида на Тилмън.

Тилмън се бе подпрял на подгизнала от пот възглавница, лицето му бе това на скелет, с цвят на неизбелен стар лен, бялото на очите му бе придобило мръсножълт цвят.

— Влизайте — каза той с едва доловим глас. Сега Струан забеляза, че Тилмън, който имаше хубави, здрави бели зъби, беше беззъб.

— Какво е станало със зъбите ви?

— От каломела е. Така въздейства на някои хора… — Гласът на Тилмън глухо се носеше. Очите му излъчваха странен блясък. — Очаквах ви. Отговорът е „не“!

— Какво?

— Не. Просто „не“. — Гласът на Тилмън укрепна. — Аз съм неин настойник и тя никога няма да се омъжи за вас.

— Не съм дошъл да й искам ръката. Просто дойдох да ви видя и как е маларията…

— Не ви вярвам. — Гласът на Тилмън истерично звънна. — Вие просто се надявате да умра!

— Това е смешно? Защо трябва да искам да умрете? Тилмън със затруднение вдигна звънчето, което бе поставено на миришещата на вкиснато завивка, и позвъни. Вратата се отвори и един бос грамаден негър влезе. Той беше роб на Тилмън.

— Джибидая, кажи Купър и миси да дойдат веднага тук.

Джибидая кимна и затвори вратата.

— Още търгуваме с хора, Уилф?

— Джибидая е доволен от положението си, дяволите да те вземат! Вие си гледайте вашата работа и ни оставете да си гледаме нашата, гадна свиньо!

— По дяволите вашата „работа“, проклет роботърговец.

Вторият кораб, на който бе попаднал Струан, се бе запечатал в паметта му и от време на време още сънуваше кошмари, че е на борда му. Със своя дял от наградата за Трафалгар той се бе откупил от флота и се бе наел като каютен прислужник на един английски търговски кораб, който браздеше Атлантика. Бяха вече далеч в открито море, когато откри, че бе кораб за незаконна търговия с роби, който отиваше до Дакар и после през долния Атлантик и екваториалната ивица до Савана. Мъже, жени и деца мряха в трюмовете като мухи. Техните предсмъртни викове и степания отекваха в ушите му, зловонието го задушаваше седмица след седмица. Бе дезертирал в Савана. Това бе единственият кораб, от който бе дезертирал през живота си.

— Вие сте по-лоши от търговци с роби — каза той с груб глас. — Вие просто купувате плътта, слагате я на дръвника и вземате печалбата. Виждал съм пазар за роби.

— Ние се отнасяме добре с тях! — изкрещя Тилмън. — Те са просто диваци, а ние им осигуряваме хубав живот. Наистина! — Лицето му се сгърчи, като се облегна назад и се бореше да събере сили, отчаян от завист към жизнерадостта и здравето на Струан. Усещаше приближаването на смъртта. — Ти няма да се възползваш от смъртта ми, Бог ще те прокълне завинаги!

Струан тръгна към вратата.

— По-добре почакай! Това, което ще кажа, те засяга.

— Нищо от това, което ще кажеш, не може да ме засяга!

— Ти ме нарече роботърговец? А ти как се сдоби с наложницата си, мръсен лицемер такъв?

Вратата широко се разтвори и Купър се втурна вътре.

— О, здравейте, тай-пан! Не знаех, че сте тук.

— Здравейте, Джеф — отвърна Струан, едва успявайки да овладее гнева си.

Купър хвърли поглед към Тилмън.

— Какво има, Уил?

— Нищо. Исках да ви видя, както и племенницата си.

Влезе Шиваун и изненадана, спря.

— Здравейте, тай-пан. Добре ли сте, чичо?

— Не, дете. Много съм зле.

— Какво става, Уил? — попита Купър.

Тилмън слабо се прокашля.

— Тай-панът дойде да ме „посети“. Счетох, че е тъкмо моментът да се уреди една важна работа. Утре отново очаквам пристъп на треска и мисля… — Безводният поглед се насочи към Шиваун. — Горд съм да ви съобщя, че Джеф официално поиска ръката ви и аз с радост се съгласих.

Шиваун пребледня.

— Все още не искам да се омъжвам.

— Обмислих всичко много внимателно…

— Няма!

Тилмън се надигна на лакът с огромно усилие.

— А сега чуйте много добре какво ще кажа! — извика той, като гласът му придаваше сила. — Аз съм вашият законен настойник. В продължение на месеци си кореспондирам с баща ви. Брат ми официално одобри съюза, ако аз официално реша, че е във ваша полза. А аз реших, че е. Така че…

— Е, добре, но няма да го направя, чичо. Сега е деветнадесети век, не Средновековието. Все още не искам да се омъжвам.

— Вашите желания не ме засягат и вие сте напълно права, че сме в деветнадесети век. Вие сте сгодена. Вие ще се омъжите. Моята и на баща ви надежда беше, че по време на вашето гостуване тук Джеф ще ви хареса. И той ви хареса. — Тилмън изтощено се отпусна назад — Това е един много удовлетворителен съюз. Точка по въпроса.

Купър се приближи до Шиваун.

— Шиваун, скъпа. Вие знаете какво чувствам. Нямах представа, че Уилф ще… Надявах се, че…

Тя отстъпи от него и очите й намериха Струан.

— Тай-пан! Кажете на чичо ми. Кажете му, че не може да постъпи така… не може да ме сгоди… кажете му, че не може!

— На колко години сте, Шиваун?

— На деветнадесет.

— Ако баща ви е съгласен и чичо ви е съгласен, вие нямате избор.

— Той погледна към Тилмън. — Предполагам, че имате писмено разрешение?

Тилмън посочи с жест към бюрото.

— Писмото е там. Макар че това изобщо не ти влиза в работата.

— Такъв е законът, Шиваун. Вие сте непълнолетна и трябва да се подчинявате на това, което баща ви иска. — Струан тъкмо тръгна към вратата, но Шиваун го спря.

— Знаете ли защо съм продадена? — избухна тя.

— Дръжте си езика, момиче! — кресна Тилмън. — Не сте ми причинили нищо освен ядове, откакто сте тук, и е крайно време да се научите как да се държите и да уважавате по-възрастните и по-умните от вас.

— Продадена съм за акции — каза горчиво тя. — В „Купър — Тилмън“.

— Не е така! — каза Тилмън. Лицето му беше ужасно.

— Шиваун, вие сте прекалено развълнувана — започна Купър с нещастен вид. — Просто поради внезапността и…

Струан почти я бе отминал, но тя го задържа.

— Почакайте, тай-пан. Това е сделка. Знам как работи съзнанието на един политик. Политиката е скъп бизнес.

— Дръж си езика! — изкрещя Тилмън, после изстена от болка и се строполи на леглото.

— Без дохода от тук — продължи бързо тя, като трепереше — татко не може да си позволи да бъде сенатор. Чичо е най-големият брат и ако умре, Джеф може да откупи дела на Тилмън на номинална цена и тогава…

— Хайде стига, Шиваун — остро я прекъсна Купър. — Това няма нищо общо с любовта ми към вас. За какъв ме мислите?

— Бъдете откровен, Джеф. Истина е, нали? За номиналната стойност?

— Да — отвърна Купър след мрачна пауза. — При такива обстоятелства бих могъл да закупя дела на Тилмън. Но не съм сключвал такава сделка. Не купувам движимо имущество. Обичам ви. Искам да бъдете моя съпруга.

— А ако не стана, няма ли да откупите дела на чичо?

— Не знам. Ще решавам, когато му дойде времето. Чичо ви би могъл да изкупи моите акции, ако аз умра преди него.

Шиваун отново се обърна към Струан.

— Моля ви, купете ме, тай-пан.

— Не мога, мила. Но не мисля, че Джеф ви купува. Знам, че ви обича.

— Моля ви, купете ме — каза тя съкрушено.

— Не мога, мила. Това е против закона.

— Не е. Не е. — Тя се разрида неудържимо.

Купър, който се измъчваше, я прегърна.

Когато Струан се завърна на „Рестинг клауд“, Мей-мей все още неспокойно спеше.

Докато я наблюдаваше, той мрачно се запита какво да прави с Горт и Кълъм. Знаеше, че веднага трябва да замине за Макао. Но не и преди Мей-мей да оздравее — о, боже, нека оздравее. Да изпратя ли „Чайна клауд“ и Орлов… или може би Маус?! Или да чакам? Казах на Кълъм да се пази — но ще го направи ли? О, Исусе Христе, помогни на Мей-мей.

В полунощ на вратата се почука.

— Да?

Лим Дин влезе тихо. Той хвърли поглед към Мей-мей и въздъхна.

— Голям дебел господар дошъл види тай-пан, може? Айейа?

Струан усещаше болки във врата и гърба. Главата му тежеше, докато се качваше по прохода към квартирата си на горната палуба.

— Извинете, че идвам неканен и толкова късно, тай-пан — каза Морли Скинър, като надигна мазното си, потящо се туловище от един стол. — Но е важно.

— Винаги ми е драго да се срещам с пресата, мистър Скинър. Седнете. Нещо за пиене? — Той се опита да отклони мислите си от Мей-мей и се застави да се съсредоточи, защото знаеше, че посещението не е случайно.

— Благодаря. Едно уиски. — Скинър заразглежда богатото обзавеждане на просторната каюта: зелени китайски килими на добре излъскани дъски. Столове и дивани и аромат на чисто смазана кожа, сол и кълчища. Едва доловим сладък тежък дъх на опиум от трюмовете долу. Светилници с добре подрязан фитил хвърляха топла ясна светлина и засенчваха гредите на главната палуба. Сравни я с бърлогата, която имаше на Хонконг — мизерна, мръсна и зловонна стаичка над голямото помещение, където се намираше печатницата. — Много мило, че ме приехте толкова късно — каза той.

Струан вдигна чаша.

— Наздраве!

— Да, „наздраве“. Това е един хубав тост в тези тежки дни. На малария и какво ли не… — Малките свински очички погледнаха остро. — Научих, че имате приятел, който е заболял от малария.

— Знаете ли къде може да се намери синкона?

Скинър поклати глава.

— Не, тай-пан. Всичко, което съм чел, казва, че това са само слухове. Легенда. — Той измъкна сигнален брой на седмичника „Ориентал експрес“ и го подаде на Струан. — Реших, че бихте искал да видите уводната статия за конните състезания днес. Утре пускам специален брой.

— Благодаря ви. За това ли искахте да ме видите?

— Не, сър. — Скинър жадно отпи от уискито и погледна празната чаша.

— Налейте си, ако искате още.

— Благодаря. — Скинър се затътри към гарафата. Слонските му бутове се тресяха. — Ех, да имах вашата фигура, мистър Струан.

— Не трябва да ядете толкова много.

Скинър се засмя.

— Яденето няма нищо общо с дебелината. Или си дебел, или не си. Това е едно от онези неща, които добрият Господ е определил още при раждането. Винаги съм си бил тежък. — Той напълни чашата си и се върна. — Снощи ми попадна едно сведение. Не мога да разкрия източника, но бих искал да го обсъдя с вас, преди да го напечатам.

До чии тайни си се докопал пак, стари друже, помисли Струан. Имаш толкова голям избор. Надявам се само да е този, който трябва.

— Аз съм собственик на „Ориентал експрес“ наистина. Доколкото знам, само вие и аз знаем за това. Но никога не съм ви казвал какво да публикувате и какво не. Вие сте редактор и издател. Отговорността е изцяло ваша и ако това, което публикувате, е клевета, ще бъдете съден. От онзи, който е оклеветен.

— Да, мистър Струан. И ценя свободата, която ми предоставяте. Очите му като че ли потънаха по-дълбоко в гънките желе. — Свободата предполага отговорност — към себе си, към вестника, към обществото. Не задължително в този ред. Но това е друго, ала — как да го кажа — „възможностите“ стигат далеч. — Той измъкна късче хартия. Беше покрито с набързо написани йероглифи, които само той можеше да разчете. Той вдигна поглед. — Договорът от Чуенпи е бил отхвърлен от Короната и Хонконг заедно с него.

— Това е смехотворно, мистър Скинър. — Струан се запита до колко убедителен е бил Блоър. Правилно ли рискува, момко? — зачуди се той. Момчето има добро чувство за хумор: жребецът е обуздан. По-добре да беше казал товарният кон.

— Не, сър — отвърна Скинър. — Може би ще е по-добре да го прочета.

И той прочете почти дума по дума онова, което бе написал сър Чарлс Крос и което Струан бе казал на Блоър тайно да прошепне на ухото на Скинър. Струан бе решил, че Скинър е онзи, който ще трябва да събуди у търговците ярост така, че всичките те, всеки по свой начин, да не позволят Хонконг да загине. Така, че те да агитират, както агитираха преди много години и накрая бяха победили Остиндийската компания.

— Не мога да повярвам.

— Мисля, че би трябвало, тай-пан. — Скинър пресуши чашата си.

— Може ли?

— Разбира се. Донесете гарафата. Това ще ви спести отиването и връщането. Кой ви даде информацията?

— Не мога да ви кажа.

— А ако настоявам?

— Пак не бих могъл да ви кажа. Това ще съсипе бъдещето ми на вестникар. Много е важно да се спазва етиката.

Струан се намръщи.

— Един вестникар трябва да има вестник — каза той рязко.

— Наистина. Това е рискът, който поемам — да говоря с вас. Но и да поставите въпроса по този начин, пак няма да ви кажа.

— Сигурен ли сте, че е вярно?

— Не. Но вярвам, че е.

— Каква е датата на донесението?

— 27 април.

— И вие сериозно вярвате, че би могло да стигне тук толкова бързо? Смешно!

— И аз това казах. Но все още мисля, че информацията е вярна.

— Ако е вярна, тогава всички сме разорени.

— Вероятно — каза Скинър.

— Не „вероятно“ — сигурно.

— Забравяте силата на пресата и колективната мощ на търговците.

— Не сме силни спрямо Министъра на външните работи. И времето работи против нас. Ще го публикувате ли?

— Да. В подходящ момент.

Струан раздвижи чашата и загледа светлините, които трептяха по шлифованите ръбове.

— Бих казал, че когато го направите, ще избухне страхотна паника. И Лонгстаф здравата ще ви се скара.

— Това не ме безпокои, мистър Струан. — Скинър бе озадачен.

Струан не реагираше според очакванията му. Освен ако тай-панът вече не е научил, каза си той за стотен път. Но не виждам смисъл да праща Блоър при мен. Блоър пристигна преди една седмица, а през тази седмица тай-панът инвестира безброй хиляди таела в Хонконг. Така би постъпил някой луд. Така че чий куриер е Блоър? На Брок?! Малко вероятно. Той харчи също толкова щедро, колкото и Струан. Трябва да е на адмирала — или на генерала — или на Мънси. Мънси! Кой, освен Мънси има такива високопоставени връзки? Кой друг освен Мънси мрази Лонгстаф и иска мястото му? Кой, освен Мънси е жизнено заинтересован Хонконг да успее? Защото без разцвет на Хонконг Мънси няма бъдеще в Дипломатическия корпус.

— Изглежда, като че ли Хонконг е мъртъв. Всичките пари и усилия, които вложихте, отиват… отиват напразно.

— С Хонконг не е свършено. Без острова всички пристанища, които бихме имали на континента, са просто боклук.

— Знам, сър. Всички го знаем.

— Аха. Но Външният министър мисли по друг начин. Защо? Питам се, защо? И какво наистина бихме могли да направим. Как да го убедим? Как?

Скинър поддържаше Хонконг толкова силно, колкото и Струан. Без Хонконг нямаше „Ноубъл хаус“. А без „Ноубъл хаус“ нямаше да съществува седмичникът „Ориентал експрес“ и работа.

— Може би няма да се наложи да убеждаваме кучия син — каза той с леден поглед.

— А?

— Тоя кучи син няма да е вечно на власт.

Интересът на Струан се усили. Това бе нова и неочаквана тенденция. Скинър жадно поглъщаше всички вестници и периодични издания и бе най-добре информираният човек за „публикуваните“ парламентарни дела. В същото време — с изключителна памет и неизтощим интерес към хората. Скинър имаше източници на информация, които бяха всестранни.

— Смятате, че съществува възможност за промени в правителството?

— Хващам се на бас на пари, че сър Робърт Пийл и консерваторите ще съборят Вигите до една година!

— Това би бил дяволски опасен риск. Аз самият се обзалагам срещу вас.

— Бихте ли заложили „Ориентал експрес“ срещу падането на Вигите до една година?! И срещу запазване на Хонконг от Короната?

Струан разбираше, че такъв залог ще постави Скинър изцяло на негова страна и вестникът ще се окаже ниска цена, която да заплати. Но едно бързо съгласие би разкрило намеренията му.

— Нямате никакъв шанс да спечелите този залог.

— Залогът е много добър, мистър Струан. Миналата зима в родината бе една от най-тежките — икономически и промишлено. Има невероятна безработица. Реколтите бяха ужасни. Знаете ли, че цената на хляба достигна шилинг и два пенса според пощата от миналата седмица? Захарта на глави струва осем пенса паунда. Чаят е седем шилинга и осем пенса. Сапунът е девет пенса калъпа. Яйцата четири шилинга дузината. Картофите са по шилинг паунда. Сега да видим заплатите — майстори от всякакъв вид, зидари, водопроводчици, дърводелци — вземат най-много седемнадесет шилинга и шест пенса на седмица за шестдесет и четири часова работа. Селскостопанските работници получават девет шилинга на седмица за не знам колко часа работа. Фабричните работници вземат по около петнадесет шилинга, и то само при условие, че могат да намерят работа. Мили боже, мистър Струан, вие живеете във висините, разполагате с невероятно богатство и можете да си позволите да дадете хиляда гвинеи на някое момиче само защото е добре облечено, така че вие не знаете, вие не можете да знаете, че един на всеки единадесет души в Англия е просяк. В Стоктън около десет хиляди души миналата година са взели по-малко от два шилинга на седмица, а тридесет хиляди в Лийдс — по-малко от шилинг. Почти всички гладуват, а сме най-богатата страна в света. Вигите не виждат по-далеч от носа си и не искат да се сблъскват с това, което всички разбират, че е безкрайно нечестно. Не направиха нищо за чартистите, освен да ги обявят за анархисти. Не искат да видят отблъскващите условия във фабриките и заводите. Велики Боже, деца на по шест-седем години работят по дванадесет часа на ден, а също и жени, които са евтина работна ръка и изтикват мъжете от работа. Защо им е на Вигите да предприемат нещо? Те са собственици на повечето фабрики. Парите са техният бог — все повече пари, и още, и още, и по дяволите всички останали. Вигите не искат да се преборят с ирландския въпрос. Миналата година в Ирландия имаше глад и ако продължи и тази година, дяла Ирландия пак ще се вдигне и съвсем правилно. Освен това Вигите не са си мръднали пръста да реформират банковото дело. И защо им е — банките също са техни. Ами вижте вашите собствени неудачи! Ако имахме справедлив, точен закон, който да защищава служителите от проклетите машинации на проклетите Виги… — Той се спря с усилие, челюстите му се тресяха, лицето му се бе зачервило. — Извинете, не исках да произнасям реч. Разбира се, че Вигите трябва да си отидат. Бих казал дори, че ако сами не го сторят през идните шест месеца, в Англия ще има кървава баня, която ще направи Френската революция да изглежда като пикник. Единственият човек, който може да ни извади от тази каша, е сър Робърт Пийл.

Струан си припомни какво му бе говорил Кълъм за положението в Англия. Той и Роб не бяха му обърнали внимание, защото го приеха за дрънкане на студент идеалист. И той не бе обърнал внимание на нещата, които баща му бе счел за маловажни.

— Ако лорд Кънингтън бъде сменен, кой ще бъде следващият министър на външните работи?

— Самият сър Робърт. Ако той не успее, лорд Абърдийн.

— Но те и двамата са против свободната търговия.

— Да, но и двамата са либерални и миролюбиви. След като веднъж дойдат на власт, ще трябва да се променят. Която и опозиция да дойде на власт и да поеме отговорността, тя се променя. Свободната търговия е единственият начин Англия да оцелее — и вие знаете това, — така че те ще трябва да я подкрепят. Ще се нуждаят от цялата поддръжка, която могат да получат от богатите и силните.

— Искате да кажете, че ще трябва да ги подкрепя?

— „Ориентал експрес“ изцяло ще се посвети на падането на Вигите тази година. И на Хонконг.

— Мислите, че ще можете да допринесете за това?

— За Хонконг — да. О, да.

Струан разхлаби левия си ботуш така, че да му е по-удобно и отново се отпусна назад в креслото. Остави тишината да натежи.

— Лихва петдесет процента и сделката е сключена — каза той.

— Всичко или нищо.

— Би трябвало да ви изхвърля навън и да приключа цялата работа.

— Вероятно би трябвало. Вашето състояние е повече от достатъчно за вас и вашите хора за цял живот. Питам ви доколко желаете Хонконг и мислите за бъдещето на Англия. Мисля, че съм намерил решение.

Струан си наля още малко уиски и доля чашата на Скинър.

— Сделката е сключена. Всичко или нищо. Бихте ли желал да хапнем заедно? Нещо огладнях.

— Да, наистина. Благодаря ви! От много приказки човек огладнява. Много ви благодаря!

Струан позвъни и благослови своя джос, че бе рискувал. Влезе Лим Дин и той поръча храна.

Скинър глътна уискито си наведнъж и благодари на Бога, че правилно бе преценил тай-пана.

— Няма да съжалявате, тай-пан. А сега чуйте ме за момент. Смяната на Лонгстаф — знам, че ми е приятел, но разсъждавам политически — е огромен късмет за Хонконг. Първо, той е от висок произход, второ, е Виг, и трето, е глупак. Сър Клайд Уолън е син на дребен благородник, второ — не е глупак, и трето, е човек на действието. Четвърто, познава Индия — тридесет години е бил на служба в Остиндийската компания. Преди това е бил в Кралския флот. И накрая, което е най-важното — макар че привидно е Виг, дълбоко в себе си мрази Кънингтън и сегашното правителство и би направил всичко, което е по силите му, да предизвика падането му.

— Защо?

— Защото е ирландец. Кънингтън е бил в челния отряд при създаването на основната част на ирландското законодателство през изминалите петнадесет години и е пряко отговорен — всички ирландци го чувстват — за катастрофалната ни политика в Ирландия. Това е ключът към Уолън, ако можем да намерим начин да го използваме. — Скинър задъвка изцапания с мастило нокът на палеца си.

Лим Дин и още един слуга се върнаха с чинии студени меса, пикантни наденички, захаросани плодове, студени пайове, студени плодови сладкиши и огромни халби бира, както и шампанско в кофичка с лед. Скинър лакомо се усмихна.

— Както подобава на собственик на фабрики!

— Както подобава на издател на вестник! Вземете си каквото ви харесва.

Мозъкът на Струан трескаво работеше. Как да спечели Уолън? Ще паднат ли Вигите? Трябва ли сега да прехвърли поддръжката си към консерваторите? Да престана да подкрепям хора като Крос? Досега до Англия трябва да е стигнала вестта, че „Ноубъл хаус“ все още си е „Ноубъл хаус“ и е по-силна от всякога. Трябва ли да заложа на сър Робърт Пийл?

— Когато публикувате това сведение, всички ще бъдат обхванати от паника — каза той.

— Наистина, мистър Струан. Ако не бях изцяло против изоставянето на Хонконг, то трябва да мисля за бъдещето на вестника си. — Скинър натика още храна в устата си и заговори, дъвчейки. — Но има начин и начин да се представят новините. Това е, което прави работата на журналиста толкова вълнуваща. — Той се разсмя и част от храната потече по брадичката му. — О, да — трябва да мисля за бъдещето на моя вестник.

Той отдаде цялото си внимание на храната, като се тъпчеше чудовищно.

Струан едва похапваше, потънал в мисли. Накрая, когато дори гладът на Скинър бе заситен, той се изправи и му благодари за сведенията и за съвета.

— Ще ви уведомя специално, преди да публикувам информацията — каза Скинър, издут от ядене. — Ще бъде след няколко дни, но ми трябва време да направя план. Благодаря ви, тай-пан. — Скинър си тръгна.

Струан слезе долу. Мей-мей още се мяташе в съня си. Бяха приготвили койка за него в стаята й и той се отпусна в полудрямка.

Призори Мей-мей започна да я тресе. Мразът бе проникнал във вените й, в главата й и в утробата й. Беше петнадесетият ден.