Джеймс Клавел
Тай-пан (31)

Двадесет и седма глава

Струан скочи от катера върху новия кей на Куинс таун и забърза към огромната, почти завършена триетажна сграда. Небето бе нажежено до бяло и от жегата той накуцваше още по-силно. Лъвът и Драконът потрепваха горе на пилона.

Забеляза, че много от по-малките сгради и жилища бяха напълно готови и покриваха Хепи вели. Строежът на черквата върху могилата бе вече започнал. Пристанът на Брок в долния край на залива бе завършен и фабриката в съседство — почти готова. Около другите сгради и жилища все още се мъдреха високи бамбукови скели. Куинс роуд бе покрит с камъни.

Но макар и да бе само ранен следобед, виждаха се много малко работещи кулита. Денят бе горещ и много влажен. Бе се появил приятен източен вятър, който леко погали долината.

Той влезе в голямото фоайе, ризата — залепнала на гърба му от горещината. Един потен португалски чиновник вдигна стреснато глава.

— Мадре де Диос, мистър Струан! Добър ден, сеньор. Не ви очаквахме.

— Къде е мистър Роб?

— Горе, сеньор, но…

Но Струан вече тичаше нагоре по стълбите. Първата площадка се разклоняваше на север, изток и запад в коридори, които водеха към вътрешността на сградата. Много прозорци бяха обърнати към морето и към сушата. Флотилията лежеше мълчаливо на котва, а лорчата му бе първият кораб, завърнал се от Кантон.

Той сви на изток и прекоси полузавършената трапезария, стъпките му чаткаха остро по каменния под. Почука на вратата и я отвори.

Влезе в просторна стая. Мебелировката не бе пълна: столове и дивани, каменен под и картини на Куанс, дебели килими, празно огнище. До един от прозорците седеше Сара на стол с висока облегалка, с плетено бамбуково ветрило в ръка. Гледаше го втренчено.

— Здравей, Сара.

— Здравей, Дърк.

— Как е Карин?

— Умря.

Очите на Сара бяха бледосини и немигащи, лицето — розово и лъснало от пот. Косата й бе прошарена, лицето — състарено.

— Съжалявам. Много съжалявам — промълви той.

Сара люлееше механично ветрилото си. Лекият ветрец духна в лицето й тънко кичурче коса и тя не го махна.

— Кога се случи това?

— Преди три дни. Може би два — каза тя с бездушен глас. — Не знам.

Ветрилото продължаваше да се люшка сякаш по инерция.

— Как е бебето?

— Все още е живо. Локлин е все още жив.

Струан изтри капчица пот от лицето си.

— Ние първи се върнахме от Кантон. Изгориха Селцето. Точно преди да заминем. Току-що пристигам.

— Видях катера ти, когато акостира.

— Къде е Роб? — попита Струан.

Тя посочи вратата с ветрилото си и той видя колко бяха изтънели китките й, на които се очертаваха изпъкнали вени.

Струан влезе в спалнята. Стаята бе голяма, а балдахинът над леглото — направен по негов собствен десен.

Роб лежеше в леглото със затворени очи, лицето му беше сиво и изпито върху потъналата в пот възглавница.

— Роб? — повика го Струан. Но очите не се отвориха и устните останаха леко разтворени. Сърцето на Струан се сви.

Докосна лицето на брат си. Студено. Мъртвешки студено.

Наблизо излая куче, в прозореца се блъсна муха. Струан се извърна и излезе от стаята, като затвори тихо след себе си.

Сара все още седеше на стола с високата облегалка. Ветрилото се люшкаше бавно. Напред-назад, напред-назад.

Изпита злоба към нея за това, че не му каза веднага.

— Роб умря преди час — промълви тя. — Два-три часа или час. Не помня. Преди да умре, ме помоли да ти кажа. Мисля, че беше сутринта. Или през нощта. Не, сутринта. Думите му бяха: „Кажи на Дърк, че никога не съм искал да бъда тай-пан.“

— Ще направя каквото е необходимо, Сара. Не е зле ти и децата да се качите на „Рестинг клауд“.

— Аз затворих очите му. Затворих и очите на Карин. Кой ще затвори твоите очи, тай-пан? А моите?

* * *

Той уреди всички формалности и после тръгна по лекия наклон към къщата си. Спомняше си първия ден, когато Роб пристигна в Макао.

„Дърк! Край на тревогите ти. Пристигнах! — бе казал Роб с чудната си усмивка. — Ще разбием Ост Индия къмпани и ще заличим Брок. Ще заприличаме на едри земевладелци и ще положим началото на династия, която ще управлява Азия завинаги! Има едно момиче, за което ще се женя — Сара Макглен! Тя сега е на шестнайсет и ние сме сгодени. След две години ще се оженим.“

Кажи ми, Боже, в какво грешим? Как? Защо се променят хората? Как става така, че добротата, младостта, нежността и любовта се превръщат в кавги, насилие, омраза и болка? И защо? Защото така става винаги. Така стана със Сара, с Роналда. И същото ще стане с Кълъм и Тес. Защо?

Беше стигнал до портата на високата стена, която ограждаше къщата му. Отвори я и погледна. Всичко бе смълчано — злокобна тишина. Думата „малария“ задуши мозъка му. Високите бамбуци се поклащаха на лекия вятър. Градината сега бе цялата засадена: цветя, храсти, прехвърчаха пчели.

Тръгна нагоре по стълбите и отвори вратата. Но не влезе веднага. Застана на прага и се ослуша. Нямаше приветствен смях, приглушено напевно бъбрене на слуги. Къщата бе осезаемо празна.

Погледна барометъра — 29,8 инча, хубаво време.

Тръгна бавно по коридора. Във въздуха се носеше странна миризма на тамян. Забеляза прах там, където никога не беше имало преди това.

Отвори вратата на спалнята на Мей-мей. Леглото бе оправено, а стаята — необичайно спретната и подредена.

Стаята на децата бе празна. Нито легла, нито играчки.

После я видя през прозореца. Излезе от задната част на градината с цветя в едната си ръка и оранжево чадърче в другата, което засенчваше лицето й. В следващия миг той бе вече отвън и тя в ръцете му.

— По дяволи, тай-пан, смачка цветята ми. — Мей-мей остави цветята и обви врата му с ръце. — Откъде идваш, айейа? Тай-пан, много силно ме притискаш! Моля. За какво лице толкова странно?

Той я вдигна на ръце и седна на една пейка на слънце. Тя остана доволно сгушена в него, сгрята от неговата сила и облекчение, че я вижда.

Тя вдигна очи и му се усмихна.

— Така. Аз значи липсвам фантастично, айейа?

— Липсваше ми фантастично, айейа.

— Добре. Защо ти толкова нещастен? И за какво, кога аз те вижда, ти като дух?

— Тревоги, Мей-мей. Мислех, че съм те загубил. Къде са децата?

— В Макао. Изпратих в къща на Чен Шенг да се грижи голяма сестра. Кога започна болест треска, помислих, че ужасно умно. Изпратих ги с Ма-рий Син-клер. За какво ти мислиш, че загубил?

— Нищо. Кога заминаха децата?

— Преди седмица. Ма-рий ще гледа да са здрави. Тя завръща утре.

— Къде са А Сам и Лим Дин?

— Изпратих за храна. Кога виждаме твоя лорча, мисля, айейа, къща страхотно мръсна и без храна. Накарах бързо да почистят къща и изпратих да купят храна, голяма работа! — Тя тръсна глава. — Тези мръсни некадърни мръсници нуждаят от бой. Аз ужасно радвам, че се върна, тай-пан, о, да, наистина. Домакинство поскъпва и аз нямам пари, ти трябва да дадеш още, защо ние грижим за Лим Дин цял клан и А Сам. Ха, не защо аз интересувам от техни преки семейства, това всъщност голяма изнуда, голяма работа, но цели кланове! Хиляда пъти не, по дяволи! Ние богати, да, но не така богати и ние трябва да пазим наше богатство или ще останем без пукната пара! — Тя се намръщи, докато го гледаше. — За какво тревога?

— Умря Роб. И малката Карин.

Очите й се разшириха и щастието я напусна.

— Знаех за малко момиченце. Но не за брат Роб. Чувам, че има треска — преди три-четири дни. Но не, че умрял. Кога става това?

— Преди няколко часа.

— Това ужасен джос. По-добре да напускаме тази проклета долина.

— Не е проклета, момиче. Но наистина тук има треска.

— Да. Но прости, че отново споменавам, не забравяй, че живеем на клепач на дракон.

Тя извърна очи нагоре и занарежда куп кантонски и мандарински жалби. Когато свърши, каза:

— Не забравяй, че наш фън шуй тук ужасно страшно лош.

Струан трябваше веднъж завинаги да реши проблема, който го измъчваше от седмици. Ако напусне долината, всички ще я напуснат. Ако остане, Мей-мей може да заболее и да умре, а той никога не би рискувал това. Ако той остане, а тя замине за Макао, може да умрат други, които не бива да умират. Как да спаси хората от треската и същевременно да запази Куинс таун и Хонконг?

— Тай-пан, ние чуваме, че имали много неприятности в Кантон?

Той й разказа какво се бе случило.

— Фантастично луди. За какво плячкосват, айейа?

— Да, за какво им е?

— Но ужасно умно за всички да не горят Селце, докато не свършила търговия. Много умно. Какво ще стане сега? Ще тръгнете срещу Пекин?

— Първо ще се разправим с Кантон. После с Пекин.

— Защо Кантон, тай-пан? Това бил император, не те. Те само изпълняват заповеди.

— Да, но трябваше да ни предупредят за опасността. Ще платят откуп от шест милиона, и то бързо, иначе ще останат без град, по дяволите. Първо Кантон и после на север.

Мей-мей се намръщи още повече. Знаеше, че ще трябва да предупреди дядо си Джин-куа. Защото Ко-хонгът трябваше да намери парите за откупа и ако Джин-куа не бъде предупреден, той ще се разори. Преди никога не бе изпращала информация на дядо си и никога не бе използвала положението си и сведенията си за тайни цели. Но този път знаеше, че трябва. И силно се развълнува при мисълта, че ще участва в интрига. „Когато няма интрига и тайни — мислеше си тя, — животът е лишен от много радости. Чудно обаче защо е грабела тълпата, когато не е имало нужда от това. Глупаво.“

— Ще бъдем ли сто дена в траур за твой брат? — попита тя.

— Аз и сега съм в траур, момиче — каза той безсилно.

— Сто дена е обичай. Аз ще уредя китайско погребение с Гордън Чен. Петдесет професионални оплаквачи. С барабани, кречетала и знамена. Чичо Роб ще има погребение, кое ще се помни много години. В това няма да пестим пари. После ти ще бъдеш доволен, както и богове ще бъдат доволни.

— Не можем да направим такова нещо! — каза той ужасен. — Това не е китайско погребение. Не можем да наемем професионални оплаквачи!

— Тогава как ще показваш на публика, че обичал брат и как ще дадеш на него почит пред истински хора на Хонконг? Не сме ли ние „Ноубъл хаус“? Можем ли да изгубим уважение на най-прост кули? Можем ли да покажем особено лоши обноски и лош джос? Ти просто не можеш да направиш това!

— Но това не е по нашите обичаи, Мей-мей. Ние правим нещата по друг начин.

— Разбира се — съгласи се тя с готовност. — Моя цяла гледна точка, тай-пан. Ти грижиш за свой престиж при варвари, а аз ще правя също при мои хора. Аз сама ще правя траур сто дни, защото аз не мога да отида публично на твое и на китайско погребение. Аз ще облека бели дрехи, кое цвят на оплаквачки. Ще поръчам масичка и всяка нощ ще покланяме на нея. После, на края на сто дни, ще изгорим масичка, както винаги, и негова душа ще възроди, както винаги. Това, тай-пан, е джос. Богове имат нужда от него, няма значение.

Но той не я слушаше. Блъскаше си ума да намери отговор: как да се пребори с болестта, как да задържи долината и как да защити Хонконг.