Джеймс Клавел
Тай-пан (22)

Деветнадесета глава

Когато двамата мъже и секундантите им се качиха на ринга, издигнат близо до флага при Глесинг пойнт, над струпаните зрители надвисна напрегната тишина.

И двамата бяха мъже на около двадесет и няколко години, с груби и едри лица, високи шест фута. Главите и на двамата бяха обръснати, за да не си скубят косите. И когато свалиха дрехите си, всички видяха, че мускулите им бяха еднакво възлести, като надиплена стомана, и на гърбовете си имаха стари рани от бич.

Борците бяха внимателно подбрани. Всеки от тях знаеше колко много е заложено на него. Адмиралът и генералът лично бяха одобрили избора и ги бяха заклели да победят. Честта на цялата служба лежеше на плещите им, както и спестяванията на другарите им. Бъдещето на победителя щеше да е сладко. За победения нямаше да има никакво бъдеще.

Хенри Харди Хибс прескочи единственото въже на ринга и застана в центъра, където беше очертан квадрат със страна един ярд.

— Ваше Превъзходителство, Ваше Височество, милордове и Ваши Благородия — започна той. — Бой до победен край между — в този ъгъл боцман Джен Гръм от Кралската флота…

От тълпата моряци, застанали на изток, се разнесоха приветствени възгласи, а от струпаните в западния край английски и индийски войници — псувни. Лонгстаф, ерцхерцогът, адмиралът и генералът бяха седнали на почетните места от северната страна на ринга, заобиколени от неподвижно застанали на стража моряци. Зад ерцхерцога стояха двама телохранители в ливреи, въоръжени и бдителни. Струан, Брок, Купър, Тилмън, Роб, Горт и всички тай-пани бяха седнали на юг, а зад тях стояха по-дребни търговци, морски и армейски офицери и всички се блъскаха, за да видят по-добре. А в периферията непрекъснато прииждаха нови тълпи китайци, които се изливаха от бордеите на Тай Пинг Шан, бърбореха, кикотеха се и чакаха.

— … а в този ъгъл представителят на Кралската армия, сержант Бил Тинкър…

И отново го прекъснаха кънтящи викове. Хибс вдигна ръце и мръсният му сюртук оголи голям търбух.

— Лондонските правила на ринга: всеки рунд завършва със сигнал. Между рундовете се дава кратка почивка от трийсет секунди.

Когато звънне камбаната, всеки човек разполага с осем секунди да се приближи и застане до стартовата линия. Не се позволяват ритници, мушкане или удари под пояса, както и лъжливи хватки. Този, който не излезе от ъгъла и чиито секунданти признаят, че е победен, губи състезанието.

Той посочи важно към секундантите, които разглеждаха юмруците на всеки състезател, за да видят дали не са намазани със сок от орехи, както правеха някои, или не държат камък. После разгледаха спортните им обувки, за да се уверят, че са стандартни и нямат повече от три шипа.

— Сега се здрависайте и нека победи по-добрият!

Бойците отидоха до средата на ринга. Мускулите на раменете им потръпваха от едва сдържано вълнение, коремите бяха стегнати, ноздрите — разширени, доловили влажната кисела миризма на противника.

Застанаха до линията и докоснаха длани, после свиха каменни юмруци и зачакаха с опънати нерви.

— Ваше Височество? — обърна се Лонгстаф с почтителен жест към Сергеев.

Ерцхерцогът стана и се отправи към корабния звънец близо до ринга. Удари го с чукчето и брегът бе разтърсен от дива ярост.

Със звъна на камбаната борците замахнаха един към друг, впили яки като дънери крака в земята. Пръстите не се отделяха от линията. Юмруците на Гръм се стовариха върху лицето на Тинкър и оставиха кървава следа, а ръката на Тинкър се заби с все сила в корема на Гръм. Те продължиха да се налагат, подтиквани от врявата, от своя гняв и омраза. Нямаше правила за боя, нито опити да се избегнат ударите.

След осем минути телата им бяха покрити с алени петна, а лицата почервеняха от кръв. Носовете и на двамата бяха счупени, а кокалчетата на ръцете — протрити, хлъзгави от пот и кръв. И двамата се задъхваха, гърдите им се повдигаха тежко, като могъщи мехове, устните им бяха разкървавени. Тогава, в осмата минута, Тинкър нанесе съкрушително дясно кроше във врата на Гръм и го повали. Армията закрещя радостно, а флотата запсува. Гръм се надигна, побеснял от гняв и болка, и се втурна към противника си, забравил, че първият рунд е завършил, забравил всичко, освен решението си на всяка цена да убие този дявол. Хвана Тинкър през врата и двамата се заудряха и заблъскаха, а армейците се развикаха: „Фаал!“ Секундантите се струпаха в ринга и се опитаха насила да разделят биещите се, а войниците, моряците и техните офицери едва не се разбунтуваха.

— Боже господи — викаше Глесинг, без да се обръща специално към някого. — Това копеле се бие нечестно с нашия човек!

— А кой започна мелето, по дяволите? Рундът беше приключил! — извика майор Търнбул с ръка върху сабята, почувствал растящия гняв. Беше стегнат трийсет и пет годишен човек — главен съдия на Хонконг. — Защото ви назначиха за началник на пристанището, си въобразявате, че имате право да скриете един явен фал?

— Не, дявол да го вземе! И не се опитвайте да намесвате цялото величие на службата си в една чисто социална сфера. — Глесинг се обърна с гръб към него и се мушна по-навътре в тълпата. — Здравей, Кълъм!

— Здравей, Джордж! Хубава битка, нали?

— Видя ли как копелето блъфира нашия човек?

— Не отвърна ли и другият с блъф?

— Не е там работата, по дяволите!

Точно тогава изтече половината минута и противниците се втурнаха един срещу друг.

Вторият и третият рунд продължиха почти толкова, колкото първия, и зрителите решиха, че никой не е в състояние да издържи такова наказание дълго. В четвъртия рунд под лявото ухо на войника се заби силен ляв удар и той рухна върху платнището. Камбаната удари и секундантите изнесоха своя човек. След мъчително кратка половин минута войникът се спусна към линията, заудря с юмруци моряка, после го сграбчи през гърдите и грубо го тръшна на земята. После се върна обратно в ъгъла. Трийсет секунди и отново бой.

Рунд след рунд. Приключил преди сигнала, след сигнала.

По време на петнайсетия рунд юмрукът на Тинкър засегна счупения нос на Гръм. В главата на Гръм избухна пожар и го заслепи. Той изпищя и размаха диво ръце. Левият му юмрук срещна тяло и очите му се проясниха. За миг видя, че противникът е незащитен, и се люшна. Ушите му се изпълниха с близкия и все пак така далечен писък и вой на тълпата. Гръм изхвърли десния си юмрук, стиснал го както никога преди това. Видя го да потъва в корема на войника. Левият префуча и се заби в слепоочието, една малка кост в ръката му изпука и после остана сам. Отново иззвъня противната камбана, подхванаха го ръце и някой поднесе към разкъсаните му устни бутилка с вино. Отпи голяма глътка, повърна обагреното в кръв питие и изграчи: „Кой рунд, приятел?“, а някой каза: „Деветнайсти“, и той отново се изправи, готов да се вкопчи, а насреща отново застана врагът, който го смазваше, убиваше. Той трябваше да остане и да победи или да умре.

— Хубав бой, нали, Дърк? — Гласът на Брок се извиси над общата врява.

— Да.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Не, благодаря, Тайлър — отвърна Струан, изумен от смелостта на борците. И двамата бяха на края на силите си, жестоко пребити. Дясната ръка на Гръм почти не се движеше, а очите на Тинкър бяха полузатворени. — Не бих искал да съм на мястото на някой от тях.

— Много са смели! — засмя се Брок и показа кафявите си счупени зъби. — Кой ще победи?

— Избери си. Но аз се обзалагам, че никой от тях няма да се предаде и да се откаже в полза на другия.

— Вярно е дявол да го вземе!

Хибс обяви напевно „Двайсет и четвърти рунд“ и борците се затътриха към центъра с натежали като олово крака и заудряха. Държаха се на крака само със силата на волята си. Войникът изхвърли чудовищен ляв юмрук, който би могъл да събори и вол, но юмрукът се плъзна по рамото на Гръм. Тинкър се спъна и падна, флотата закрещя радостно, а армията изрева. Секундантите отнесоха войника в ъгъла. Когато изтече половината минута, армията наблюдаваше, затаила дъх, как Тинкър се вкопчи във въжетата и с мъка се затегли нагоре. Вените на врата му се издуха от усилието, но той се изправи на крака и се заклатушка обратно към линията.

Струан почувства, че някой го наблюдава, и се обърна. Видя ерцхерцога, който го повика със знак. Той си проби път около ринга, като същевременно се питаше безпокойно дали Орлов, изпратен да „помогне“ на Сергеев да се пренесе на кораба, е успял да надхитри слугите и да открие някой важен документ.

— Разбрахте ли вече кой ще победи?

— Не, Ваше Височество. — Струан погледна адмирала и генерала.

— И двамата мъже са достойни за вашите служби, господа!

— Морякът е много смел, наистина забележителен — подхвърли весело генералът, — но аз мисля, че нашият човек има силата да му се противопостави.

— Не. Нашият ще остане на линията. Но, дявол да го вземе, вашият е наистина добър, милорд, и е чест за службата ви.

— Защо не се присъедините към нас, мистър Струан? — попита Сергеев, като посочи празния стол. — Предполагам, че ще можете да обясните някои тънкости на боя.

— С ваше позволение, господа — каза Струан любезно и седна. — Къде е Негово Превъзходителство?

— Замина рано, дявол го взел — каза генералът. — Нещо във връзка с пратките.

Камбаната звънна отново. Сергеев се размърда неспокойно на стола.

— Какъв е най-големият брой рундове за един бой?

— През трийсет и трета гледах боя между Бърк и Бърн — отговори генералът. — Деветдесет и девет рунда. Кълна се, битката беше царска, фантастична смелост. Бърн умря от раните си. Но не се отказа!

— Нито един от тези двамата няма да се откаже. Те вече са почти пребити — каза Струан. — Би било просто голяма загуба, ако някой от двамата бъде убит, какво ще кажете, господа?

— Да спрем боя ли? — попита недоверчиво ерцхерцогът.

— Целта на един мач е да се изпитат силата и смелостта на бореца — обясни Струан. — Те са еднакво силни и еднакво смели. Бих казал, че и двамата доказаха това.

— Но тогава няма да имаме победител. Това не е честно. Това е слабост и не доказва нищо.

— Не е честно да се убива един смел човек — каза спокойно Струан. — Само смелостта ги държи все още прави. — Той се обърна към другите. — В края на краищата те са и двамата англичани. Спасете ги за един истински враг.

Внезапно радостен възглас привлече вниманието на генерала и на адмирала, но не и на Сергеев.

— Това звучи почти като предизвикателство, мистър Струан — каза той със застинала усмивка на лице.

— Не, Ваше Височество — отговори Струан с грация, — това е само факт. Ние уважаваме смелостта, но в случай като този победата трябва да отстъпи на необходимостта да се съхрани човешкото достойнство.

— Какво е вашето мнение, адмирале? — попита генералът. — Струан има известно право, нали? До кой рунд стигнахме? Трийсет и петия ли?

— Трийсет и шестия — отговори Струан.

— Какво ще кажете да ограничим рундовете до петдесет? Още преди това единият ще напусне битката. Няма да успеят да се задържат на краката си дотогава. Но ако и двамата останат на бойната линия, да обявим, че и двамата се отказваме от борбата, а? Ще заявим, че сме равни. Нека Хибс направи съобщението.

— Съгласен съм. Но вашият човек няма да може да издържи до тогава.

— Още сто гвинеи, че ще може, по дяволите!

— Съгласен!

— Обзалагате ли се, мистър Струан? — попита ерцхерцогът, когато адмиралът и генералът се извърнаха мрачно един от друг и дадоха знак на Хибс. — Кажете колко и посочете човека.

— Вие сте наш гост, Ваше Височество, така че вие имате предимството да посочите човека… ако ви харесва да се обзалагате. Нека се обзаложим победителят да има правото да зададе въпрос, на който загубилият да отговори тази вечер — насаме. Пред Бога.

— Какъв въпрос? — попита бавно Сергеев.

— Само този, който победителят намери за добре да зададе.

Ерцхерцогът се почувства заинтригуван, но същевременно го изпълниха опасения. Залогът беше много голям, но си заслужаваше. Имаше много неща, които би поискал да узнае от тай-пана на „Ноубъл хаус“.

— Съгласен!

— Кого избирате?

Сергеев посочи веднага към боцман Гръм.

— Залагам на него! — И моментално изрева на моряка. — Убий го, да го вземат дяволите!

Рундовете продължиха. Четирийсет и три. Четирийсет и четири. Четирийсет и пет. Четирийсет и шест. Четирийсет и седем. Четирийсет и осем. Четирийсет и девет… Сега вече и зрителите бяха почти толкова уморени, колкото и борците.

Най-после войникът падна. Строполи се като отсечен дъб и звукът от падането проехтя по целия плаж. Морякът, ослепял от болка, все още замахваше напосоки и търсеше безцелно врага. После също падна и остана неподвижен. Секундантите изнесоха хората в ъглите и когато половината минута изтече, армията закрещя на своя човек да се изправи, а генералът заблъска по пода на ринга и със зачервено лице започна да умолява Тинкър.

— Стани, за бога, момче!

Лицето на адмирала бе мораво, когато Гръм с мъка се изправи на краката си и застана, като залиташе, в ъгъла.

— Ела до линията, момче, ела до линията!

Струан увещаваше войника, а в това време ерцхерцогът крещеше в изстъпление на моряка да дойде до линията на смесица от руско-френски-английски език.

Всеки боец бе сигурен, че другият е победен. И двамата се заклатушкаха към линията и се олюляваха с безчувствени и негодни ръце и крака. И двамата паднаха.

Последен рунд.

Тълпата побесня, защото бе явно, че нито един от двамата борци не можеше да напусне ъгъла след половинминутната почивка и да се върне до линията.

Камбаната биеше отново и отново настъпваше гробна тишина. Борците се изправиха пипнешком на краката си, увиснаха на въжетата и останаха да се олюляват в ъглите си. Морякът заскимтя и направи първата мъчителна крачка към линията. След бездиханна и безкрайно дълга пауза направи втора. Войникът все още бе в ъгъла, треперещ, олюляващ се, готов да се строполи. После вдигна трогателно крак. Последва див вой — настойчив, заповеден, умолителен, заплашителен, който се превърна накрая в рев на неописуем възторг, когато двамата мъже се залюшкаха напред инч по инч. Внезапно войникът преплете безпомощно крака и едва не падна, от което генералът щеше да припадне. После морякът се олюля като пиян и адмиралът затвори очи и започна да се моли с лъснало от пот лице.

Викът бе неистов, когато двамата застанаха до линията. През въжетата захвърчаха кърпи и едва когато рингът се напълни със скачащи насам-натам хора, борците разбраха истината — боят бе свършил. Едва тогава си позволиха да се отдадат на кошмарната болка, без да разберат дали са победители или победени, будни или спящи, мъртви или живи и без да узнаят, че са дали всичко, на което са способни.

— Кълна се в брадата на свети Петър — каза ерцхерцогът с прегракнало и болно от виковете гърло, цял потънал в пот, — това беше великолепна битка.

Също потен и изтощен, Струан извади шише с ром и предложи на Сергеев, който го обърна и пи жадно. Струан също пи и го подаде на адмирала, който го даде на генерала и те двамата довършиха питието.

— Дявол го взел — каза пресипнало Струан. — Дявол го взел!