Джеймс Клавел
Тай-пан (19)

Шестнадесета глава

Село Абърдийн лежеше мрачно, влажно и тихо под лунните лъчи. Улиците бяха пусти, а вратите на колибите — здраво залостени. Спокойните кални води бяха задръстени от стотици завързани. И макар че те също бяха натъпкани с хора, от тях не долиташе ни най-малък шум.

Струан беше застанал на уговореното място, където пътеката извън селото се разклоняваше край каменния кладенец, обкичен с три фенера. Беше сам и часовникът му със златен ланец показваше, че уречения час е почти дошъл. Не беше сигурен дали хората на У Куок ще дойдат от селото, от сампаните или от голите хълмове. Или от морето.

Огледа морето. Нищо не се движеше по вълните. Някъде там в тъмнината, близо до брега, плуваше „Чайна клауд“ и хората на борда й бяха готови за действие. Доста далеч, за да бъде забелязан той самият на това разстояние, но достатъчно близо, за да се виждат фенерите. Струан бе заповядал, ако загаси внезапно фенерите, хората да скочат в лодките и да дойдат на брега с мускети и ками.

По плажа се разнасяха приглушени гласове на шепата хора, които беше довел със себе си. Те чакаха до двата катера, въоръжени и готови, и също наблюдаваха светлината на фенерите. Той слушаше внимателно, но не можеше да различи какво казват. „Щеше да е най-безопасно, ако бях на брега съвсем сам. Нямам нужда от любопитни погледи. Но от друга страна, да дойда тук без охрана би било глупаво. Още по-лошо — бих предизвикал съдбата си.“

Той се смрази, като чу как в тишината на селото изръмжа куче. Наостри уши, загледан в движещите се сенки. Но не видя нищо и разбра, че кучето само е подушило мърша. Облегна се на кладенеца и се отпусна. Беше доволен, че се е върнал на острова, че Мей-мей и децата са в безопасност в дома, който беше построил за тях в Хепи вели.

Роб и Кълъм се справиха майсторски с цялата работа, докато него го нямаше. Малката къща с оградната стена и здравите порти вече беше готова. Двеста и петдесет човека бяха работили над нея ден и нощ.

Имаше още много дребни неща за довършване. Градината трябваше да се засади, но самата къща бе годна за живеене и почти обзаведена. Беше строена от тухли, с камина и дървен покрив. В стените имаше вградени греди. Много от тях бяха облепени с хартия, но не всички бяха боядисани. Обаче всички прозорци бяха вече монтирани.

Къщата гледаше към морето. Беше голяма, с много стаи, трапезария и огромна всекидневна. А на запад, отделно от останалата част на къщата, имаше градина, оградена с решетка. Тук бяха стаите на Мей-мей и децата, а до тях — помещенията за слугите.

Струан бе докарал Мей-мей, децата, А Сам и бавачката два дни преди това и ги бе настанил там. Едно доверено момче — готвач на име Лим Дин и кухненските помощник — готвачи, които всички наричаха „учи-прави“, се бяха върнали с него в Кантон.

Въпреки че никой от европейците не бе видял Мей-мей, повечето от тях бяха уверени, че тай-панът е довел метресата си в първото постоянно жилище в Хонконг. Те се подсмихваха помежду си и завистливо го порицаваха. Но не казваха нищо на жените си. След време те също щяха да пожелаят да доведат и своите, така че колкото по-малко говореха, толкова по-добре. Жените, които подозираха, мълчаха. Нищо не можеха да сторят.

Струан бе много доволен от дома си и от напредъка на строителството на фабриката и складовете. Също от ефекта от откритата вражда между него и Кълъм. Синът му успя да му предаде скришом, че Брок вече бе направил опит да го разпита и че Уилф Тилмън го поканил на борда на „Купър — Тилмън“ да му покаже скъпия товар от опиум ида го нагости щедро.

Обсъждали търговията, главно въпроса, че бъдещето на Азия зависи основно от сътрудничеството, особено това между англосаксонските народи. На вечеря при него била Шиваун — много красива и весела.

От водата изскочи риба, увисна във въздуха и падна обратно. Струан се загледа за миг, притаил дъх. После отново се отпусна и унесе в мисли.

„Шиваун и Кълъм биха били чудесна двойка — помисли си той покойно. — Би била подходяща и за теб. Ще е великолепна домакиня интересно допълнение към банкетите, които ще даваш в Лондон. На лордовете, дамите и членовете на Парламента. На министрите от Кабинета. Ще си купиш ли баронска титла? Имаш пари да си купиш десет пъти по-скъпо нещо, ако «Блу клауд» пристигне първи в Англия. Или втори, дори и трети, стига само да пристигне благополучно. Ако сезонната търговия бъде успешна, можеш да си купиш и херцогска титла.

Шиваун е много млада. Тя ще ти донесе добра зестра и полезни политически връзки. А какво ще стане с Джеф Купър? Той е влюбен до уши в нея. Ако тя му откаже, това ще бъде неин проблем.

Ами Мей-мей? Би ли могла една китайска съпруга да смути душевния ти мир? Разбира се. Мей-мей би натежала силно на другата страна. Не, изключено!

Без конвенционалния тип жена животът в английското общество ще бъде невъзможен. Дипломацията се урежда най-често в приемните стаи на частните домове, в луксозна обстановка. Може би дъщерята на лорд, херцог или министър от кабинета? Има много време.

Има ли?“

Около сампаните се чу остър лай на куче, после писък, когато го нападнаха и други кучета. Разнесоха се звуци на жестока битка на живот и смърт, после изведнъж престанаха. Отново тишина, но този път се чуваше потайно ръмжене, топуркане и разкъсване на плът, когато започна пиршеството на победителите. Струан наблюдаваше сампаните с гръб към фенерите. Видя движението на сянка, после друга и скоро от плаващото селище се отдели мълчалива тумба китайци. Скрагър беше между тях.

Струан държеше пищова отпуснато и чакаше спокойно, като търсеше в тъмнината У Куок. Хората се приближиха безшумно по пътеката, Скрагър вървеше боязливо по средата. Спряха близо до кладенеца и се вторачиха в Струан. Всички бяха млади, на малко повече от двайсет години, облечени в черни туники и черни панталони, сандали с каишки и грамадни шапки „кули“, които прикриваха лицата им.

— Добър вечер, тай-пан — поздрави Скрагър тихо и подозрително.

— Къде е У Куок?

— Ужасно е зает. Ето това са стоте. Изберете си и да тръгваме.

— Нека се разделят на групи по десет и да се съблекат.

— Да се съблекат ли казахте?

— Да, да се съблекат, по дяволите!

Скрагър примигна учудено. После сви рамене, върна се при хората и им заговори с тих напевен глас. Китайците забъбриха полугласно, разделиха се на групи по десет и се съблякоха.

Струан направи знак на първите десет да се приближат и те дойдоха и застанаха на светло. От някои групи подбра по един, а от други — по двама или трима, от някои — нито един. Подбираше ги изключително внимателно. Знаеше, че групата ще бъде със специално назначение и ще оглави настъплението му в сърцето на Китай. Естествено, ако успее да ги подчини на волята си. Веднага отхвърли тези, които отбягваха погледа му. Отминаваше и онези, чиито плитки бяха несресани и редки. Отказа се от слаботелесните, а тези, чиито лица носеха белезите на едра шарка, получиха точка в своя полза, защото болестта вилнееше във всички кораби, навсякъде по моретата и ако човек е оздравял, след като е боледувал, значи е здрав и силен и знае цената на живота. Предпочете и хора със заздравели рани от нож. Одобри тези, които не се стесняваха от голотата си. Подложи на мъчителен оглед всички, които открито показваха раздразнението си, тъй като знаеше, че гневът и морето вървят ръка за ръка. Някои избра заради омразата в очите, а други заради някакво вътрешно чувство, когато погледнеше лицата им.

Скрагър наблюдаваше прегледа с растящо нетърпение. Изтегли ножа си и започна да го мята в праха.

Най-после Струан приключи.

— Това са хората, които искам. Сега всички могат да се облекат.

Скрагър излая някаква заповед и хората се облякоха.

Струан извади свитък от листа и подаде един на Скрагър.

— Можете да прочетете това.

— Какво е то?

— Документ. Ценоразпис с условията на петгодишната им служба. Всички трябва да подпишат.

— Не мога да чета. И защо им е да подписват? У Фанг Чой им каза, че ще бъдат ваши за пет години.

Струан му подаде още един документ, изписан на китайски йероглифи.

— Дайте това на някой, който може да чете. Те всички ще го разпишат, иначе няма да ги приема и ще отменя изпълнението на договора.

— Искате всичко да е наред, така ли?

Скрагър взе хартията и повика един нисък белязан китаец, от тези, които Струан бе избрал. Човекът се приближи, взе хартията и я разгледа на светлината на фенера.

Скрагър махна с пръст към тези, които бяха отхвърлени, и те изчезнаха в сампаните. Човекът зачете.

— Как се казва той?

— Фонг.

— Фонг кой?

— Фонг както ви харесва. Кой ги знае тези маймуни под какво име се водят.

Китайците слушаха внимателно. При една от точките се чу приглушено нервно кискане.

— Какво смешно има? — попита Скрагър на кантон ски. Фонг обясни надълго. После Скрагър се обърна към Струан: — Какво значи това, а? Трябвало да обещаят да не развратничат и да не се женят през тези пет години. Това не е редно. Какво е мнението ви за тях?

— Това е просто нормална клауза, Скрагър. Всички договори са такива.

— Но не и за моряците.

— Те ще стават капитани и офицери, така че трябва да сключат договори. Нужно е да узаконим това, което правят.

— Съвсем не е редно, ако питате мен. Искате да кажете, че пет години няма да могат да легнат с жена ли?

— Това е само формалност. Но те не могат да се женят.

Скрагър се обърна към китайците с кратка реч. Отново се чу смях.

— Казах, че трябва да ви се подчиняват като на всемогъщ бог, дявол ви взел. Освен в разврата. — Той изтри потта от челото си. — У Фанг им каза, че са ваши за пет години. Така че не се безпокойте.

— Защо нервничат?

— Нищо. Нищо, казвам ви.

Фонг продължи да чете. Последва тишина и някой помоли да чуе отново една от клаузите. Интересът на Скрагър порасна. Ставаше дума за заплатите. Един бъдещ капитан щеше да получава петдесет лири през първата година, седемдесет през втората, сто, когато бъде произведен в чин помощник-капитан и сто и петдесет като капитан. Щеше да получава една шейсета част от печалбата на кораба, на който служи като капитан, и допълнителни двайсет лири, ако успее да научи английски език за три месеца.

— Сто и петдесет е повече от сумата, която печелят за десет години — каза Скрагър.

— Искате ли да ви взема и вас?

— Засега съм доволен от сегашния си господар, любезно благодаря. — После врътна глава, когато го осени мисъл, и каза предпазливо: — У Фанг няма да плаща всички тези пари, нали?

— Няма и да го питам. Тези хора ще изработят всяко пени от заплатата си, бъдете сигурен в това. Или ще ги оставя на брега.

— Щом не плаща моят господар, давайте им каквото искате, парите са ваши.

След като Фонг приключи с четенето на документа, Струан накара всеки човек да напише името си с йероглифи върху едно копие. Всички можеха да пишат. Накара също всеки да нацапа лявата си длан с мастило и да сложи отпечатъка върху гърба на хартията.

— За какво е това?

— Всяка длан е различна. Вече ще зная всеки човек, независимо какво е името му. Къде са момчетата?

— Да се качват ли хората в лодката?

— Да.

Струан даде на Фонг един фенер и му посочи със знак накъде да върви. Той тръгна към брега и другите го последваха мълчаливо.

— Хитро го измислихте с този документ, тай-пан. Наистина сте умен. — Скрагър смучеше замислено края на ножа си. — Чух, че добре метнахте Брок. Със среброто.

Струан погледна Скрагър, изведнъж почувствал недоверие.

— Брок каза, че между нападателите имало и европейци. Вие бяхте ли един от тях?

— Ако У Фанг ми беше наредил да участвам, операцията нямаше да завърши с неуспех. У Фанг Чой не търпи неуспехи. Сигурно са били някои от местните въшльовци. Ужасно! — Скрагър огледа тъмнината. Когато се увери, че са сами, заговори съучастнически. — У Куок е фукиенец. Роден е нагоре по крайбрежието, в Кемой. Познавате ли острова?

— Да.

— Една нощ по средата на лятото ще има Летен празник. У Куок ще бъде там във връзка с някакви предци — очите на Скрагър светнаха злобно. — Ако наоколо кръжат една-две фрегати, той ще влезе в капана като пършив изкормен плъх.

Струан се засмя презрително.

— Друг път ще влезе!

— Право ви казвам, кълна се! Този негодник ме измами и ме накара да ви се закълна за нещо, което излезе лъжа, и аз никога няма да му простя. Клетвата на Скрагър е не по-лоша от вашата.

— Добре. А смятате ли, че мога да се доверя на човек, който предава господаря си като плъх?

— Той не ми е господар. У Фанг Чой е моят господар, никой друг. На него се заклех във вярност, не на друг. Сега се кълна и пред вас.

Струан огледа Скрагър.

— Ще си помисля какво да правим в нощта на Летния празник.

— Кълна се, искам да умре, по дяволите. Клетвата на човека е всичко, което го дели от ада. А аз се заклех на тази свиня, проклет да е, затова искам разплата.

— Къде са момчетата?

— Тези, които трябва да станат контета ли?

— Побързайте, искам да тръгвам.

Скрагър се обърна и свирна в тъмнината. Три дребни сенки излязоха от сампаните. Момчетата минаха предпазливо по паянтовите дъски и бързо се приближиха по пътя. Очите на Струан се разшириха от учудване. Едното момче беше китайче, другото евроазиатче, а третото — мърляво английско момче. Китайчето беше богато облечено, плитката — дебела и добре сресана. Носеше торба. Другите две бяха облечени в жалки и мръсни псевдоанглийски дрешки — сюртуци от домашнотъкано платно, малки опърпани цилиндърчета, груби, ръчно изработени панталонки и обувки. На раменете си носеха пръчки с вързопи в единия край.

И трите момчета се опитваха отчаяно и безуспешно да прикрият вълнението си.

— Това е У Пак Чук — обясни Скрагър. Китайското момче се поклони нервно. — Той е внук на У Фанг Чой. Но не от У Куок. А тези са мои собствени синове. — Той посочи гордо малкото хлапе, което неволно мигна. — Казва се Фред. Той е на шест години. А това е Бърт, на седем.

Скрагър направи леко движение и момчетата свалиха шапки, поклониха се и промърмориха нещо уплашено, после погледнаха баща си, за да видят дали са постъпили правилно. Бърт — евроазиатчето — беше навило плитката си под шапката, но сега тя се смъкнала на врата. Косата на хлапето беше мръсна и вързана тила като на баща му с парче насмолен коноп.

— Елате тук, момчета — каза Струан състрадателно.

Хлапето взе ръката на брат си и двете се приближиха бавно. Спряха, затаили дъх. Англичанчето изтри един сопол с опакото на ръката си.

— Ти ли си Фред?!

— Да, Ваше Благородие — прошепна то едва чуто.

— Говори високо, момче! — подвикна му Скрагър и то повтори отсечено:

— Да, Ваше Благородие, аз съм Фред.

— Аз съм Бърт, Ваше Благородие — каза евроазиатчето уплашено, когато Струан го погледна. Беше височко, хубаво момче с красиви зъби и златиста коса. Беше най-високо от трите.

Струан премести поглед към У Пак. Момчето сведе очи и започна да рови с крак в земята.

— Той не говори ли английски?

— Не. Но Бърт говори езика му. И Фред знае някои думи. Майката на Бърт е фукиенка — Скрагър се смути още повече.

— Къде е майка ти, Фред?

— Умря, Ваше Благородие — изхълца хлапето. — Умря, сър.

— Умря преди две години. От скорбут — обясни Скрагър.

— Значи на корабите си имахте и англичанки?

— На някои кораби. Бягайте там, момчета — каза той и децата му изтичаха до мястото, което им бе посочил. У Пак се поколеба за момент, после изтича и той и застана близо до тях.

Скрагър понижи тон:

— Майката на Фред беше каторжничка. Изселена преди три години за това, че откраднала въглища по средата на зимата. Ожени ни един свещеник в Австралия, но може би това не беше правилно, защото ние бяхме пропаднали хора. Въпреки всичко се оженихме. Преди да умре, се заклех, че ще се грижа за момчето.

Струан извади още няколко документа.

— С това получавам настойничество над момчетата, докато навършат двайсет и една години. Можете да разпишете за синовете си, но какво ще правим с У Пак? Трябва ни роднина.

— Аз ще сложа знак на всички. Имате ли копие, което да покажа на У Фанг?

— Да. Можете да вземете едно копие.

Струан започна да попълва имената, но Скрагър го спря.

— Тай-пан, не записвайте момчетата с името Скрагър. Напишете друго име. Което искате. Не, не ми казвайте името. Което и да е име, само да е хубаво. — Потта бе избила на челото му. Пръстите му трепереха, когато взе молива и сложи знака си. — Фред ще забрави и мен, и майка си. Погрижете се и за Бърт, а? Все още съм женен за майка му — не е лоша китайка. Погрижете се за тях и ще бъдете приятел до гроб. Кълна се. Нека се научат да казват молитвите си както трябва. — Той издуха носа си с пръсти и ги изтри в панталоните си. — У Пак трябва да пише веднъж месечно на Джин-куа. О, да, и вие трябва да пишете веднъж в годината отчет за направените разходи по обучението и прочие. Те ще посещават едно училище и ще живеят заедно.

Той повика китайчето. У Пак се приближи неохотно. Скрагър посочи с пръст към лодките и момчето тръгна послушно. После направи знак на синовете си.

— Тръгвам, деца.

Момчетата изтичаха към него, притиснаха се и започнаха да го молят да не ги изпраща далеч. По лицата им се стичаха сълзи и в очите им се четеше ужас. Но той ги отблъсна и заговори с твърд глас:

— Тръгвайте сега. Слушайте тай-пана. Той ще ви бъде като баща.

— Не ни изпращай, татко — молеше жално Фред. — Ще бъда послушен, татко. Не ни изпращай.

Те стояха с клюмнали глави, обзети от необятна скръб.

Скрагър шумно се изкашля и плю. Поколеба се за миг, извади ножа си и сграбчи плитката на Бърт. Евроазиатчето изскимтя от ужас и се опита да се изтръгне. Но Скрагър отряза плитката и силно шляпна изпадналото в истерия момче, за да го накара да дойде на себе си.

— О, татко — каза Фред с разтреперан глас, — знаеш, че Бърт обеща на майка си, че ще поддържа косата си в приличен вид.

— По-добре аз да го сторя, Фред, преди някой друг — обясни Скрагър и гласът му потрепери. — Бърт няма повече нужда от това. Той ще стане конте и ти също.

— Не искам да стана конте, искам да си остана у дома.

Скрагър разреши косата на Бърт за последен път. И на Фред.

— Сбогом, деца — каза той. После хукна и нощта го погълна.