Джеймс Клавел
Тай-пан (13)

Единадесета глава

От небето се изливаше пороен дъжд. „Чайна клауд“ пореше водата северно от южния бряг на остров Хонконг по посока на главното северно пристанище.

Струанови обядваха в главната каюта: ястие от миди, студено пържено пиле, моряшки бисквити, ябълков пай и плодови консерви. Изстудено в морската вода сухо бяло вино и шампанско. И чай.

— Четирийсет лака — четири монети — каза Роб, докато чоплеше храната. — Едната е на У Фанг Чой. Интересно в кого ли са другите три?

— Сигурен съм, че в Джин-куа има една. Може би две — каза Струан. Пресегна се през масата и си взе още една пушена херинга.

— Услугата, която искат, е огромна — каза Роб. — Тези дяволи са дали десет лака. С клипер като „Чайна клауд“ могат да нападат дори фрегати. Ще прережат всички азиатски пътища към империята. Един кораб и освен това десет човека, които ще се научат да строят нови. Деветнайсет човека ще бъдат обучени за капитани, за да могат самите те да обучават нови! Попаднахме в капан и сме обречени. Ужасно!

— Джин-куа те измами. Измами те! — каза Кълъм.

— Не. Надхитри ме, но и това не е точната дума. Не проявих достатъчно далновидност. Самият аз, момче! Когато човек седне на масата за преговори, всяка от преговарящите страни е длъжна да направи най-добрата сделка. Много просто. Аз се оказах по-слаб от него, това е всичко. Но дори и да знаех, че монетите са разпределени между повече хора, пак трябваше да сключа сделката, както той искаше. Нямах никакъв друг избор.

— Щом успяха да надхитрят теб, Дърк, какъв шанс имам аз? А Кълъм?

— Никакъв. Освен ако не се научите да мислите самостоятелно и не се поучите от грешките на другите. Не бива да се отнасяте с китайците като с европейци. Те са различни.

— Така е — съгласи се Кълъм, — грозни, отвратителни езичници. Освен това изглеждат толкова еднакви, че не можеш да ги различиш.

— Не съм съгласен. Това, което казах, е, че те не мислят като нас — обясни Струан.

— Тогава какъв отговор да дадем, татко?

— Ако знаех, нямаше никога да греша. Те просто са пет хиляди години пред нас. Сега ми подай яденето, моля. Благодаря.

Кълъм му подаде блюдото и Струан си сипа трета порция.

— Не изглеждаш много разтревожен, Дърк — каза Роб. — Това може да ни разори. Да разруши търговията ни в Азия.

— Яж, Роб. И ти, Кълъм. Яжте. — Струан откъсна още една пилешка кълка и я постави в чинията си. — Положението не е чак толкова страшно. Първо, деветнайсетте човека. Те сигурно са шпионина У Фанг Чой и неговата пасмина. Но преди да започнем обучението, ще трябва да ги научим на английски език, нали така? А след като сме в състояние да им говорим, защо да не ги променим? От пирати да ги превърнем в полезни граждани? Може и християни, какво ще кажете? Деветнайсет възможности да ги спечелим на наша страна. Бих казал, че имаме добри изгледи. Ако ги спечелим на наша страна — дори един от тях, — ще успеем да се доберем до пиратските бърлоги. Ще ги завладеем и унищожим когато пожелаем. Второ, клипера. След година и един ден ще се готвя за морска битка. Това е всичко. Ще им предам кораба, после ще го потопя. Не съм давал обещание да не го потапям.

— Защо да не сложим бурета с барут в трюма и бавно горяща свещ? — предложи Роб.

— У Куок е много хитър и няма да се хване на въдицата.

— Няма ли начин от външната страна на корпуса да провесим мини, скрити под водата.

— Вероятно ще можем. Може и да не ги открият. Колкото и да сме натясно, трябва да се измъкнем от ситуацията, без да нарушаваме свещената клетва, която сме дали. Не бива да лъжем. В противен случай ще загубим авторитета си. Аз ще убия У Куок.

— Защо?

— За да му покажа, че клетвата има цена. И за да бъдем достойни за следващите поколения. Настъпи тишина.

— Мислех, че след пет месеца ще се върнеш у дома — каза Роб.

— Ще се върна. Ще откарам новия кораб, когато е готов. Ще го кръстим „Лотъс клауд“. — Струан избърса устата си със салфетка. — Разбирам мотива им за хората и за кораба. Но защо трябва да изучим три момчета като контета. Това не разбирам. Не знам защо мисълта за момчетата ме безпокои.

— Да не би да са синовете на У Куок?

— Или са синове, или са племенници, това е сигурно. Но защо — Какво печелят от това?

— Ще се доберат до всичко, което е английско. До всички наши тайни — отговори Кълъм.

— Не, момчето ми. Това, което важи за останалите, важи и за момчетата. Нещо повече. Те могат по-лесно да възприемат нашия начин на живот. У Фанг и У Куок сигурно са помислили за това. Защо са готови да жертват синовете си? Защо контета, а не капитани, войници, корабостроители, оръжейници или нещо полезно? Защо контета?

Не получи отговор.

* * *

Когато „Чайна клауд“ влезе през западното пристанище в залива на Хонконг, Струан се изкачи на квартердека и застана до Кълъм и Роб. Дъждът бе престанал и задуха свеж вятър. Смрачаваше се. Струан се почувства бодър и весел. Но още щом стъпи на палубата, радостта му се стопи.

— Всемогъщи боже!

Пристанището гъмжеше от азиатски търговски съдове и от корабите на кралската флотилия. А брегът бе отрупан с палатки, в които бяха разквартирувани четирите хиляди войници на експедиционния корпус.

Обаче Струан бе най-много потресен от вида на стотиците китайски сампани на север от Глесинг пойнт. Рояци от напускащи и прииждащи джонки и сампани. По склоновете на един от хълмовете бяха изникнали като гъби хиляди мънички колибки.

— Още откакто се върнах от Кантон, започнаха да прииждат китайци — обясни Кълъм. — Господ знае колко са на брой. Поне четири или пет хиляди. Те ще ни погълнат. Пристигат натоварени джонки или сампани и се изливат на брега. После затъват в тази каша. През нощта хитрите дяволи се промъкват и крадат всичко, което е преносимо.

— Всемогъщи боже!

— Първо се разполагаха по целия остров. После накарах Лонгстаф да им определи временно този склон. Нарекоха го Тай Пинг Шан или нещо подобно.

— Защо не ми казахте?

— Аз и чичо искахме да го видиш с очите си. Няколко часа нямаше да са от особено значение. Европейското население — освен войниците — наброява сто и петдесет човека. Лонгстаф продължава да си скубе малкото коса, която му остава. Всяка нощ прибираме от пристанището десет или петнайсет китайски трупа. Убити или удавени.

— Трябва да видиш в каква мръсотия живеят — каза Роб, — в каква мизерия! Отначало имаше достатъчно място, но те продължиха да прииждат на вълни.

— Е — каза Струан, — поне няма да ни липсват кулита и помощници. — После се обърна към Орлов: — Поздравете флагмана и изпратете сигнал от ваше име: „Искам разрешение да акостирам на разстояние осем кабела.“ Моряците на палубата и всички елате отзад.

Орлов кимна с глава.

Топовете на „Чайна клауд“ изгърмяха и веднага се чу ответен залп. Бяха получили разрешение. Събраха екипажа. Тогава Струан се приближи до релсата на квартердека.

— Всички остават на кораба до утре на обяд. И никой да не се качва на борда в това време. Нито дума за нашия товар. Или че аз съм на кораба. Ще накажа най-сурово всеки, който каже и една дума. Утре сутринта ще платя в сребро двойна месечна заплата. Офицерите да осигурят въоръжена охрана до вахтата на квартердека. Свободно.

Моряците извикаха три пъти ура за тай-пана и се разпръснаха.

— Кога е продажбата на земята, Кълъм?

— Утре в три часа, татко. В Хепи вели.

— Роб, уточни своевременно номерата на парцелите.

— Да, донесъл съм списък. Ще купим ли могилата?

— Разбира се.

Роб помисли малко.

— Ако Брок е непреклонен като теб, можем да жертваме цялото си бъдеще заради този проклет хълм.

— Да. — Струан направи знак на Орлов. — В два бела от сутрешната вахта изпратете сигнал на Брок от името на Роб и го поканете на борда в четири бела. Събудете ме в два бела. Дотогава никой да не ме безпокои. Сега вие сте отново командир.

— Добре — отвърна Орлов.

— Ще отида да поспя малко, Роб. Ти и Кълъм направете същото. Утре ни чака дълъг ден. А, да! Кълъм, ти може би желаеш да се погрижиш за бала. Къде и кога да стане. След трийсет и един дена — След това слезе долу.

Когато „Чайна клауд“ се приближи до флагмана, Кълъм отиде до Орлов.

— Спуснете, ако обичате, голямата лодка, щом хвърлим котва.

— Тай-панът каза всички да останат на борда. Никаква лодка няма да спускам без негово разрешение.

— Това явно не се отнасяше до нас — до мистър Струан и мен! — отговори рязко Кълъм. Орлов се позасмя.

— Не познавате баща си, Великане. Той каза всички. И така ще бъде.

Кълъм тръгна към люка, но Орлов го спря. Бойното желязо се поклащаше леко на ръката му.

— Той заповяда да не го безпокоят. Това са неговите заповеди.

— Махнете се от пътя ми!

— Той никога не заповядва нещо без причина. Попитайте чичо си. Никой няма да слиза на брега, докато аз съм капитан на „Чайна клауд“! Ако той искаше вие да слезете на брега, щеше да го каже.

— Ще трябва да останем на кораба до пладне, Кълъм — намеси се Роб.

Въпреки гнева си, Кълъм си помисли дали и на него биха се подчинявали така безусловно, когато някой ден стане тай-пан. Знаеше добре, че никой не се подчиняваше така безропотно само заради титлата. Това трябваше да се заслужи.

— Така да бъде, капитане.

Той отиде до Роб. Застанали на планшира, двамата се загледаха в приближаващия остров. Скоро видяха и могилата.

— Това ще ни разори — каза Роб.

— Сега имаме сребро и на Брок няма да му се състезава.

— Напротив. Той ще наддава и ще наддава, като знае, че Дърк ще го купи на каквато и да е цена. Брок ще спре да наддава, когато цената стане астрономическа. Дърк се е посветил на могилата, както ние — на „Ноубъл хаус“. Въпрос на чест, на глупава чест! Тяхната глупава омраза накрая ще унищожи и двамата.

— Татко каза, че ще се справи с него след пет месеца, нали?

— Да, момче. Трябва. Аз не мога. Нито пък ти.

Кълъм обърна поглед към могилата и Хонконг.

„Независимо дали ми харесва или не — каза си той и стомахът се сви, — това е мое царство. Стига да имам сили да го поема. И смелост!“

Изведнъж почувства страх.

На сутринта Орлов изкара всички моряци и ги накара да почистят и излъскат и без това безупречния кораб. В два бела изпрати сигнала и слезе долу.

— Добро утро. Два бела — каза Орлов пред залостената врата.

— Добро утро, капитане — поздрави Струан, като отвори вратата. — Влезте.

Беше в халат от зелен копринен брокат, облечен на голо. В студ той спеше гол.

— Поръчайте ми закуската. И помолете Роб и Кълъм да дойдат при мен след половин час.

— Поръчано е вече.

— Къде е Волфганг?

— Горе е.

— А китайското момче?

— С него. Следва го навсякъде като куче. — Орлов подаде на Струан четливо написан списък. — Тези лодки се приближиха до нас миналата нощ и сутринта. Питаха за вас. Жената на брат ви също изпрати лодка с молба да слезе на брега колкото може по-скоро. Капитан Глесинг пита за вашия син и мис Тилмън също пита. Тя се интересува за вас, ето, записана е в списъка. От флагмана дойде сигнал — синът ви да побърза да отиде там. Капитан Глесинг руга като последен хамалин, когато го върнах обратно.

— Благодаря.

На вратата се почука.

— Да?

— Добро утро, сър! — каза морякът. — Сигнал от „Уайт уич“: „С удоволствие.“

— Благодаря, моряко.

Човекът бързо се отдалечи. Струан подаде на Орлов банков чек за хиляда гвинеи.

— Моите поздравления, капитане.

Орлов прочете сумата. Примигна и пак прочете.

— Това е много щедро. — Той го върна обратно. — Аз само изпълнявах задълженията си.

— Но среброто не влизаше в сметката. Вземете ги. Заслужихте ги.

Орлов се поколеба, после сложи чека в джоба си. Свали бойното желязо и го постави на рафта при другите.

— Синът ви — каза той най-накрая, — най-добре е да го наблюдавате. Предстои му голяма беда.

— Какво? — Струан отмести поглед от списъка стреснат.

— Да. — Орлов потри небръснатата си брада.

— Какво значи това? Някоя ваша нова дяволска магия?

— Ако става дума за моите предчувствия, тогава да.

— Каква беда? — Струан знаеше от личен опит, че Орлов не прави току-тъй предсказания. Твърде много пъти странният човечец е излизал прав.

— Не зная — внезапно лицето на капитана се озари от усмивка. — Когато стане тай-пан, той смята да ми отнеме кораба.

— Тогава ще трябва да заслужите уважението му, за да промени мнението си. В противен случай ще загубите кораба.

Орлов се ухили.

— Да, не се страхувайте. Така ще стане! — После усмивката му изчезна. — Но денят, в който го отнеме, ще бъде лош. Ръцете му ще бъдат изцапани с кръв.

Струан замълча, после попита:

— Чия? Моята ли?

Орлов сви рамене.

— Не зная. Но на вас ще донесе много ядове. Сигурен съм в това.

— Кой син не го прави?

— Тук сте прав. — Орлов си спомни семейството си в Нарвик, синовете си — двама левенти на двайсет години. И двамата го мразеха, презираха го, макар че той обожаваше и тях, и жена си Лека — лапландка. Бяха щастливи, докато синовете не я настроиха против него.

— Да — каза той. Чувстваше се много уморен. — Прав сте. Както винаги.

— По-добре отидете да поспите малко — посъветва го Струан. — Обадете ми се в осем бела.

Орлов излезе.

Струан дълго се вглеждаше в пустотата. Какви неприятности? Чия кръв? Защо лош ден? После изключи мислите си от въпросите, които нямаха отговор, и ги насочи доволен към днешния ден, възможно и утрешния.

— От ден на ден ставаш все повече китаец — помисли той на глас.

После се усмихна и отново разгледа списъка. Горт Брок. Мис Тилмън. Куанс. Гордън Чен. Скинър. Боцман Макей. Макей?

— Стюард! — извика той.

— Да, сър! — Стюардът постави горещата вода върху шкафчето до приборите за бръснене.

— Съобщете на мистър Кудахи. Ако боцман Макей се приближи доведете го при мен.

— Да, сър!

Стюардът изчезна.

Струан застана до прозорците на каютата. Виждаше гъмжилото на китайското селище, наречено Тай Пинг Шан. Но мислите му бяха насочени към друго. Защо беше идвала Шиваун Тилмън? Ако някога е имало омърсена царица, то това е тя. Дали е девствена? Сигурно. Би ли легнал с нея, ако знаеш, че е така? Без да се жениш за нея? Не. Не бих легнал с нея в такъв случай. Един мъж се нуждае от девственица два пъти в живота си. Веднъж с жена си и веднъж в разцвета на живота си с млада любовница, избрана много внимателно. Тогава, когато мъжът се е научил да бъде много търпелив, състрадателен и може безболезнено да превърне момичето в жена.

Разбира се, че Шиваун е девствена, разсъждаваш като глупак. Но искрата в дъното на очите й и поклащането на бедрата обещават много на бъдещия й съпруг. Също би била интересна любовница. Да се ожениш ли искаш за Шиваун? Или само да спиш с нея?

Ако бях китаец, бих имал открито много жени. И те всички биха живели мирно и тихо под един покрив. Струан се засмя. — „Бих искал да видя Шиваун и Мей-мей под един покрив. Коя би спечелила битката? Защото наистина това ще е битка, тъй като и двете са като диви котки.“

— Здравей, татко. — Кълъм стоеше до вратата.

— Добре ли спа, синко?

— Благодаря, добре. — Кълъм бе сънувал лоши сънища: Орлов, замесен в историята с могилата, отново предвещаваше бедност. Не дай си боже отново да загубим. Помогни ми, Господи, да изпълня задачата си. — Между другото, ако аз трябва да съм домакин на бала, да поканя ли партньор?

— Мери Синклер?

Кълъм безуспешно се опита да покаже, че е непринуден.

— Да.

Струан си каза, че съвсем скоро ще трябва да намери момиче за сина си.

— Може би, тъй като сме домакини, би било по-добре да посрещаме хората без специални почести. Ще има повече от двайсет момичета, които ще ти радват очите.

— Орлов говореше за съобщение от флагмана. Било за мен, викат ме на кораба. Сега ли да отида? Искам да разбера от Лонгстаф последните подробности около продажбата на земята. Искам добре да свърша тази работа.

— Да — каза Струан след кратко мълчание. — Ако съм на твое място, не бих уволнил Орлов.

Кълъм се смути.

— О, той ти каза, така ли? Не го харесвам. Настръхвам, като го видя.

— Приеми го като най-добрия плаващ капитан — бъди търпелив с него. Той може да бъде ценен съюзник.

— Казва, че вижда бъдещето.

— Това е вярно. Понякога много хора могат това. „Изцапани с кръв ръце“ — може да означава всичко или нищо. Не се безпокой, момчето ми.

— Няма, татко. Мога ли сега да отида на флагмана?

— Да. Щом си отиде Брок.

— Ти не вярваш, че мога да си държа езика зад зъбите?

— Някои хора умеят да извличат информация само като те гледат в лицето. Орлов е един от тях. Брок е друг. Ти се промени, откакто видя среброто.

— Не, не съм.

Струан вдигна четката си за бръснене.

— Ще сервират закуската след около двайсет минути.

— В какъв смисъл съм се променил?

— Има много голяма разлика между един младеж, който знае, че е разорен, и младеж, който знае, че не е. Има конска муха под опашката ти, момче, и се вижда отдалеч — подхвана Струан, докато си сапунисваше лицето. — Имал ли си някога любовница, Кълъм?

— Не — отвърна синът му стеснително. — Ходил съм в публичен дом, ако искаш да кажеш това. Защо?

— Повечето мъже тук си имат любовници.

— Китайчета?

— Китайки. Или евроазиатки.

— А ти имаш ли?

— Разбира се. — Струан вдигна бръснача. — В Макао има публични домове. Ориенталски и европейски. Но много малко от тях са безопасни, в повечето върлуват болести. И така правилото… чувал ли си за „женската болест“ — френската или испанската шарка, както искаш я наричай.

— Да. Разбира се, чувал съм.

Струан започна да се бръсне.

— Казват, че първо била внесена в Европа от Колумб и моряците му, които я прихванали от американските западни индианци. Смешно е да я наричаме френска или испанска шарка, французите я наричат испанска или английска, а испанците — френска. Когато всъщност ние всички сме виновни. Казвали са ми, че тази болест е върлувала винаги в Индия и Азия. Знаеш ли, че за нея няма цяр?

— Да.

— Тогава сигурно знаеш, че единственият начин да я прихванеш, е от жена?

— Да.

— Знаеш ли, че има предпазни средства?

— Да, да, разбира се.

— Няма защо да се стесняваш. Съжалявам, че отсъствах толкова дълго. Бих искал да ти разкажа за… за живота… за себе си… Може би знаеш, може би ти е просто неудобно да признаеш. Все пак ще ти разкажа. Много важно е да се носи презерватив. Най-добрата направа е от коприна. Произвеждат се във Франция. Има един нов тип — правят ги от нещо като рибена кожа. Ще ти осигуря такива.

— Не смятам, че ще имам нужда…

— Съгласен съм — прекъсна го Струан, — но не мисля, че има нещо лошо в това да ги имаш. В случай на нужда. Не се опитвам да се меся в твоя живот или да те насърчавам да станеш развратник. Искам просто да съм сигурен, че си подготвен за някои обикновени неща. И че си в безопасност. Презервативът предпазва от заболяване. А също и момичето да не забременее. По този начин на нея спестява тревоги, а на теб — главоболия.

— Това противоречи на божите закони. Искам да кажа, употребата на… е, това е грях, нали така? Не обезсмисля ли това целия смисъл на любовта? Основната цел е да се раждат деца.

— Така казват католиците, да, също и много от религиозните протестанти.

— Да не би да се съмняваш в свещената Библия? — ужаси се Кълъм.

— Не, момче. Само някои от… как се казва — тълкуванията?

— Смятах, че имам прогресивни идеи, но ти… но това е ерес.

— За някои хора. Но Божият храм е много важен за мен. Той е от първостепенно значение за мен, теб, за всеки, дори за „Ноубъл хаус“. — Струан продължи да се бръсне. — Тук е нещо съвсем естествено човек да си има момиче. Да се грижи за нея, да я снабдява с храна и дрехи, да плаща сметките й, да й взема слуга и така нататък. Когато повече не ти трябва, даваш й малко пари и я освобождаваш.

— Не ти ли се струва просташко?

— Да. Ако го правиш без чест. Обикновено парите, които даваш, по нашите стандарти са малко, но в случая са повече от достатъчни, за да осигурят на момичето зестра и да й намерят добър съпруг. Изборът на момичето се прави много внимателно. Това става чрез посредник — сват — и е напълно съобразен с китайските закони.

— Не е ли това най-тежко робство, най-черна робия?

— Да, ако идеята ти е да купиш робиня или да третираш жената като такава. Как постъпваш в случаите, когато вземаш някой да ти чиракува? Плащаш малко пари и го купуваш за няколко години. С китайката е същото нещо. — Струан попила брадата си и отново сапуниса местата, които бяха все още грапави. — Ще отидем в Макао. Ако искаш, мога да ти го уредя.

— Благодаря ти, татко. — Беше готов да му каже, че купуването на жена, независимо дали развратница, слугиня или любовница, е нещо отвратително и освен това греховно. — Ъъ, благодаря, но не трябва.

— Кажи ми, ако промениш решението си, момче. Не се притеснявай. Това не е грях — мисля, че е напълно естествено човек да изпитва желание или апетити. Но пази се от домовете. Никога не отивай там пиян. Никога не лягай с момиче, без да си взел предпазни мерки. Никога не си позволявай волности с жената или дъщерята на европеец — или, съвсем основателно, той ще се разправи с теб, и то много бързо. Никога не наричай някого кучи син, ако не си готов да подкрепиш думите си със стомана или куршум. И никога, ама никога не отивай в публичен дом, който не ти е препоръчан от човек, на когото можеш да се довериш. Ако не искаш да питаш мен или Роб, поискай мнението на Аристотел. Можеш да му имаш пълно доверие.

Много объркан, Кълъм наблюдаваше баща си, който с твърда и решителна ръка завърши бръсненето. „Изглежда така самоуверен във всичко — мислеше си Кълъм. — Но греши. В много отношения не е прав. Светото писание казва съвсем ясно — похотта е дело на дявола. И е грешна. Да можех да имам жена, щях да забравя похотливите си желания. Или любовница. Но това противоречи на закона и на свещеното слово.“

— Ти купи ли си любовница? — попита той.

— Да.

— Колко плати за нея?

— Бих казал, че това не те засяга, момче — отвърна той меко.

— Съжалявам, не исках да любопитствам и да те обидя или… — засрами се Кълъм.

— Знам. Но този въпрос не бива да се задава на друг човек.

— Да. Но исках да разбера колко струва една жена. Да се купи.

— Това зависи от вкуса ти. От един таел до безкрайно много. — Струан не съжаляваше, че е подел разговора. „По-добре ти сам — си каза той, — отколкото други да го направят вместо теб.“ — Между другото, Кълъм, досега не сме уреждали заплатата ти. Започваш с петдесет гвинеи на месец. Може да ги считаш за джобни пари, с които да купуваш всичко.

— Но това е голяма щедрост — възкликна Кълъм, — много ти благодаря!

— След пет месеца сумата ще се увеличи значително. Щом закупим земя, ще започнем да строим. Складове, Грейт хаус… и къща за теб.

— Това ще бъде чудесно. Никога не съм имал къща… Искам да кажа, дори не съм имал самостоятелна стая. И в университета даже.

— Човек трябва да има свое кътче, може и малко. Уединението е от голямо значение за яснотата на ума.

— Петдесет гвинеи са много пари за един месец — каза Кълъм.

— Ти ще ги спечелиш.

Това са достатъчно пари, за да се ожени. Лесно. Без публични домове и смрадливи туземки. Спомни си с чувство на отвращение трите пъти, когато беше посетил дома, който студентите посещаваха, защото средствата им не позволяваха да идат на друго място. Наложи се да се напие, за да се държи като мъж и да влезе в усмърдяната стая. Един шилинг, за да се овъргаля в умирисаното от пот легло с една кранта, два пъти по-възрастна от него. За да се освободи от дяволските болки — тази напаст по мъжете. И винаги седмици наред терзание в очакване на болестта. Господ да ме пази от ново грехопадение — помисли си той.

— Добре ли си, Кълъм?

— Да, благодаря. Смятам да се избръсна преди закуска. Съжалявам, не мислех да… не исках да те обидя.

— Зная.

— Дошъл е Брок — съобщи морякът.

— Доведи го — каза Струан, без да вдигне поглед от каталога с парцелите, които Роб му беше дал.

Докато чакаха, Кълъм и Роб почувстваха как напрежението в каютата нарасна.

Появи се Брок, широко засмян.

— Я виж, това си ти, Дърк! Знаех си, че се намираш на кораба!

— Грог?

— Благодаря. Добро утро, Роб. Добро утро, Кълъм.

— Добро утро — отговори Кълъм и с недоволство откри, че изведнъж го обзе страх.

— Тези дрехи са ти по мярка. Моряк ли смяташ да ставаш? Като баща си?

Брок седна в моряшкия стол.

— Последния път, когато видях баща ти, положението му беше отчайващо. Той потъваше. Наистина ужасно! Страшна случайност — катастрофата искам да кажа. — Пое чаша ром от Струан. — Благодаря. Бях вече загасил скапания огън, който се появи през нощта като гръм от ясно небе, и тъкмо се канех да му се притека на помощ, а той изчезнал. Цяла нощ и част от следващия ден продължих да го търся.

— Много мило от твоя страна, Тайлър — каза му Струан.

— Миналата нощ изпратих Горт да попита за теб. Много странно, нали, Кълъм?

— Какво странно, мистър Брок?

— Ами тоз дявол — джуджето — не знаеше, че си тук. До тоз момент, както разбрах, никой не е могъл да стъпи на кораба. Освен това си спрял точно под дулата на флагмана — много странно наистина.

— Горт докосна ли пилона? — попита Струан.

— Да. Беше много тъжен. Каза, че има такова чувство, сякаш забиват в ковчега пирон. Беше му много неприятно.

Струан му подаде банков ордер — двайсет хиляди гвинеи.

— Благодаря ти, Дърк — каза Брок, без да се докосне до него или дори да го погледне. — Но той не е мой. По-добре ти го дай на Горт. Или му го изпрати. Тази сума не е за мен.

— Както искаш, Тайлър. Ще бъде ли той на търга за земята?

— Да, разбира се.

Струан вдигна каталога.

— Най-хубавите парцели са седми и осми в западната част на долината, шестнайсети и седемнайсети в центъра и двайсет и втори и двайсет и трети в източната част. Кой искаш ти? Ще ми дадеш ли възможност да избирам свободно, Дърк?

— Има достатъчно и за двама ни. Избери това, което искаш. Няма да наддаваме срещу теб. Нито ти срещу нас.

— Аз си помислих същото. Така е справедливо. И умно. Избирам шестнайсети и седемнайсети от крайбрежните и шести и седми от крайните.

— А ние ще вземем седми и осми, а от крайните — трети и четвърти.

— Съгласен. И остава могилата. Ще участваш в наддаването, нали?

— Да.

Брок пи от рома. Усещаше безпокойството на Кълъм.

— Утре флотилията заминава, Дърк. Чу ли това?

— Не. Къде отива?

— На север.

— Да воюва — засмя се Струан. — Отново ще безпокоят Пекин? През зимата?

— Да. Нашите началници им заповядаха да тръгват на север. Главата на твоя лакей е пълна само с топове. Чух, че адмиралът се разкрещя, но Лонгстаф му се изежи: „Марш на север, по дяволите! Заповядано ти е да вървиш на север! Ще я научим ние тая невярна подла сган! Ще им дадем добър урок!“.

— Те няма да заминат на север.

— Сигурно, след като си се върнал. Много жалко, че тай-панът мяза на Лонгстаф. Направо смешно. И че таквиз като теб могат да му влияят. Че трябва да разчитаме на такива като теб да спасяват флотилията ни. — Той се изкашля шумно и подуши въздуха. — Тук мирише много странно.

— Така ли?

— Мирише на сребро. Да, така е, сребро. — Брок стрелна с поглед Кълъм. — Значи не си банкрутирал, а, момче?

Кълъм не каза нищо, но кръвта нахлу в главата му. Брок изсумтя:

— Усетих миризмата, когато хвърли котва, Дърк. Дори когато влезе в пристанището. Значи не си потънал, имаш с какво да платиш и отново ще ме метнеш.

— Кога пристигат парите?

— Днес, както вече знаеш.

— Желаеш ли да продължа срока?

— Ако не беше момчето и всички останали на кораба, нямаше да знам, че ме будалкаш. Че среброто е в трюма. Но аз не съм балама — прочетох го на лицата на всички на кораба освен на твоето… и на Роб. Днес ще взема твоя чек, по дяволите. Без кредит.

— Ще уредим всичко, след като приключи търгът за земята.

— Преди него. Да, преди това. По-добре си изчисти дълговете, преди да започне наддаването! — каза той и очите му засвяткаха от надигналия се в него гняв. — Отново ме баламосваш, бог да те убие и дяволът, на който служиш, да те отнесе в пъклото! Но могилата ще е моя! Моя!

— Тя принадлежи на „Ноубъл хаус“ — не на някоя второстепенна личност.

Брок се надигна със свити юмруци.

— Ще плюя на гроба ти! Проклет да си!

— А аз ще плюя върху къщата ти от върха на могилата още преди да е мръкнало, кълна се!

— Може съкровищата на Азия да не ти стигнат, за да платиш цената! Довиждане!

Брок изхвърча навън и ботушите му затропаха по мостика. Кълъм изтри потта от ръцете си.

— Тази могила те е омагьосала, Дърк. Той ще спре наддаването и ще те разори — каза Роб.

— Да, татко. Сигурен съм, че ще го направи.

Струан отвори вратата:

— Стюард!

— Да, сър.

— Слушай, Дърк — каза Роб. — Имаш удобен случай. Постъпи с него така, както той е готов да постъпи с теб. Спри изведнъж да наддаваш. Остави го после да се измъква от кашата. Ще бъде разорен. Той не ние.

Струан не каза нищо. На вратата се почука и влезе Кудахи.

— Слушам, сър.

— Спуснете катера. Кажете на боцмана да откара мистър Роб и мистър Кълъм на „Тъндър клауд“. Изчакайте мистър Кълъм и го откарайте на флагмана. После се върнете да докладвате. Всички моряци на палубата!

Кудахи отново затвори вратата.

— Татко, чичо е прав. Не виждаш ли, за бога, че този проклет пират те държи здраво в ръцете си.

— Тогава трябва да видим дали с Божията помощ няма да можем да се измъкнем от ръцете му. Това е въпрос на чест!

— Дърк — настоя Роб, — няма ли да се вслушаш в един разумен съвет?

— Сара те моли да отидеш при нея. Още нищо не казвай за среброто. И, Кълъм, мойто момче, ако Лонгстаф пита случайно за мен кажи му просто, че съм на кораба. Нищо друго.

— Дърк, не изпускай единствения си шанс…

— По-добре побързай, Роб. Поздрави Сара и децата от мен — каза Струан и отново се задълбочи да разглежда документите на бюрото си.

Роб знаеше, че всеки по-нататъшен спор е безполезен и излезе, без да каже нито дума повече. Кълъм го последва със свито сърце. Знаеше, че нищо не е в състояние да промени баща му… и Брок, че „Ноубъл хаус“ ще стане жертва на нищо и никаква могила, покрила една най-обикновена скала. „Абсолютна глупост! — възмущаваше се той. — Защо е толкова ужасно тъп баща ми?“