Джеймс Клавел
Тай-пан (12)

Десета глава

Струан седеше отпуснат на носа на голямата лодка с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на дебелото моряшко палто, с желязо, прикрепено към китката му, и с пистолет в пояса. Хората му гребяха напрегнато, тежковъоръжени. Скрагър седеше по средата и пееше с пиянски глас моряшка песничка. Пиратският флагман беше на сто ярда от тях. По предварителна уговорка със Скрагър — и по настояване на Струан — флагманът се беше отделил от охраняващата го флотилия от джонки и се бе приближил до брега откъм подветрена — та страна на „Чайна клауд“. Там, легнал в дрейф, единствено с малкото задно платно, флагманът бе изложен на прицела на „Чайна клауд“ и на неговата милост. Но останалата армада от джонки бе заела позиция на блокада около двата кораба.

Струан знаеше, че е опасно да предприеме сам абордаж на пиратския кораб, но половинката от монетата не му оставяше никакъв избор. Щеше да вземе със себе си Маус — трябваше му преводач, — а и Маус се биеше дяволски добре. Но Скрагър бе отказал.

— Сам, тай-пан. Там, на кораба, има езичници, които говорят английски! Сам! Ако искате, вземете оръжие, но сам! Така искат!

Преди да напусне „Чайна клауд“, Струан бе дал последни заповеди пред Скрагър.

— Ако флагманът вдигне платна, взривете го! Ако до един час не се върна, хвърлете го във въздуха!

— Вижте какво, тай-пан — засмя се Скрагър нервно, — не бива да гледате така на тази покана. Съвсем не! Забравихте ли белия флаг драги приятелю?

— Хвърлете го във въздуха! Но първо обесете момчето на мачтата!

— Не се безпокойте — закани се Орлов. — Считайте момчето за мъртво и кълна се в Исуса Христа, че няма да напусна тези води, докато има и една джонка останала.

— Спри гребането! — заповяда Струан, когато скутерът се изравни с джонката. От двете страни се бяха строили сто китайски пирати, бъбреха разпалено и подигравателно. Струан забеляза оръдейните амбразури. Преброи по двайсет от всяка страна. Общо четирийсет оръдия.

Качи се по стълбата и веднага забеляза, че топовете са в добро състояние, буретата с барут — разпилени навсякъде. Имаше безброй много димки и запалителни бомбички, а пиратският екипаж беше многоброен. Навсякъде бе мръсно, но без следи от болести и скорбут. Корабните платна бяха в добро състояние, а такелажът — добре опънат. Трудно, ако не и невъзможно, да се превземе с ръкопашен бой. Но няма да е трудно за „Чайна клауд“ да ги потопи, ако има удобен случай.

Той последва Скрагър, който го заведе долу в главната каюта под задната палуба, като подсъзнателно отбелязваше мостиците и евентуалните пречки в случай на отстъпление. Стигнаха до мръсно антре, препълнено с хора. Скрагър си проби път до една врата в далечния ъгъл, охранявана от неотстъпчив китаец, който посочи оръжията на Струан и започна да ругае Скрагър. Но Скрагър се развика също на кантонски, презрително го избута с една ръка и отвори вратата.

Каютата бе огромна. Мръсни възглавници се валяха върху леко повдигнат подиум. Отгоре имаше ниска масичка, боядисана в яркочервен лак. Стаята, както и целият кораб, вонеше на пот, развалена риба и кръв. Зад подиума се издигаше решетъчна стена, богато гравирана и със завеса от другата страна, където спеше върховният командващ. „Невъзможно е да се види оттук — помисли си Струан. — Но може лесно да се стреля или да се забие кама.“ Забеляза четири решетъчни прозореца и шест газови фенера, които висяха от гредите на тавана.

В решетъчната стена се отвори врата.

У Куок беше нисък, широкоплещ човек на средна възраст. Лицето му бе кръгло и жестоко, плитката — дълга и мазна. Богатият зелен копринен халат, завързан около дебелия корем, беше накапан с мазнина. На краката си носеше красиви кожени моряшки ботуши и на китките — голям брой безценни нефритени гривни.

Той огледа внимателно Струан, после направи знак да го последва до подиума и седна от едната страна на масата. Струан седна срещу него. Скрагър се облегна на затворената врата и започна да се чеше разсеяно, с подигравателна усмивка на лице.

Струан и У Куок се загледаха един в друг, без да отместват поглед и без да помръднат. Най-после У Куок вдигна леко ръка — приближи се слуга с пръчици, чаши, чай и полукръгли сладкиши — мънички и крехки сладки от оризово брашно, пълни с бадемов крем, и чиния с различни видове дим сум.

Дим сум представляваха също малки и крехки соленки от оризово брашно, пълни със скариди, пържено свинско или пилешко месо, зеленчуци или риба. Някои бяха приготвени на пара, други — пържени в много олио.

Слугата наля чай.

У Куок вдигна чашата си и направи знак на Струан да направи същото. Пиха мълчаливо със затворени очи. После пиратът взе пръчиците и си избра дим сум. Постави го на малка чинийка пред Струан и му направи знак да яде. Струан беше сигурен, че китаецът очаква от него да яде с ръце, а не с пръчици, от което авторитетът му щеше много да пострада. „Хайде — каза си той, — вдигай насраните от мухите пръчки“ — и си помисли с благодарност за Мей-мей. Хвана сръчно пръчиците и поднесе парчето дим сум към устата си, после ги положи обратно върху порцелановата съдинка и задъвка с удоволствие. Беше още по-доволен от учудването на пирата — как може варварин да яде като цивилизован човек!

Струан вдигна отново пръчиците и придирчиво избра още едно дим сум от чинията — най-малкото и най-тъничкото — това, което беше най-трудно да се вдигне. Беше парена и пълнена със скариди соленка от бяло и толкова тънко тесто, че беше почти прозрачно. Вдигна го бързо и без усилие, като се молеше да не го изпусне. Задържа го на една ръка разстояние и го предложи на У Куок.

Пръчиците на У Куок се приближиха гъвкаво, поеха соленката и я поднесоха към малката съдинка. Но на масата падна мъничко парченце от скаридата. У Куок остана невъзмутим, но Струан разбра, че е загубил авторитета си и че вътрешно кипи от гняв.

Струан нанесе последен съкрушителен удар. Наведе се напред да вдигне късчето скарида, пусна го в своята съдинка и избра още едно мъничко парченце. Отново го предложи. У Куок го взе. Този път не изпусна нищо.

Той подаде на свой ред една соленка на Струан, който я пое спокойно във въздуха и изяде с наслаждение, но отказа следващата. Върхът на китайското благоприличие изискваше гостът да се престори пред домакина, че е преситен от обилната храна, макар и двамата да са в състояние да продължат лакомо да се хранят.

— Хапвайте си, приятелче! Има още много от това — каза У Куок внезапно в качеството си на домакин.

Струан бе толкова изненадан от грубия диалект кокни, на който заговори У Куок, че удоволствието му от постигнатия успех, особено от това, че го накара да заговори пръв, силно намаля.

— Благодаря. Радвам се, че говорите английски език. Това улеснява нещата. Много по-лесно е.

— Да, така е. — У Куок беше много горд, че говореше на варварския език.

— Откъде научихте английски език? — Струан се понаведе и се почеса по глезена. Навсякъде по пода и по възглавничките имаше бълхи.

— Откъде вие и такива като вас са се научили да ядат като китайци, а?

Струан избра още едно парче.

— Много пъти съм се опитвал да науча кантонски. Но не съм добър ученик и езикът ми не произнася звуците правилно. — Той изяде баничката деликатно и отпи от чая. — Чаят е великолепен.

У Куок поклати глава.

— Лин Тин. Обичате ли сучоуски чай?

— Лин Тин е по-добър.

— Научих английски от Скрагър и други. Учих години наред.

Китаецът изяде едно парче и после отново подкани Струан да опита от вкусната храна.

— Яжте още малко, приятелю. Вие сте странен човек. Много се радвам да се запозная с подобен тип. Естествен сте. Кълна се, че много дни ще ви трябват да умрете, много дни.

Очите на Струан станаха по-тъмнозелени и по-блестящи.

— А вие ще умрете много бързо. Моите методи са различни от вашите. Един миг сте жив, другия — мъртъв — щракна с пръсти. — Така е най-добре — и за приятел, и за враг. Или за бясно куче!

— Защо говорите така странно, а? — попита У Куок след зловеща пауза.

— Моля?

— Вие не говорите като мен. Трудно ви разбирам. Звучи различно.

— Има много диалекти, различни видове английски език — обясни спокойно Струан.

— Той е франт, У Куок, както вече казах — обясни Скрагър. — Контетата говорят различно. Ходят на училище, както казах.

— Този обесник Скрагър истината ли казва? Моят английски правилен ли е?

— Кой говори по-правилно кантонски — селянинът или учителят? Езикът на селяните е правилен за полето, а на учителя — за училището.

У Куок се облакъти на възглавницата и отпи от чая. После заговори:

— Чухме, че на борда на кораба си имате много сребро. Четирийсет лака.

— Кой ви даде това? — Струан разтвори дланта си и постави половинката от монетата на масата.

— Една половинка — една услуга. Така ли е, приятел?

— Да — отвърна Струан, ядосан на себе си, че се е хванал в клопката на Джин-куа. — Откъде имате това?

— От баща ми.

— А той откъде го има?

— Какво мислите, драги, откъде този стар разбойник Джин-куа се е сдобил с четирийсет лака сребро? От старите си корабни другари, разбира се. Десет лака на баща ми са на борда на вашия кораб. — Коремът на У Куок се разтресе от смях. — Налей на негово благородие малко грог, Скрагър! Той има нужда от него.

— У Фанг Чой и Джин-куа са корабни другари?! — попита Струан потресен.

— Така е думата, приятел. Ние охраняваме морската му търговия да не попадне в ръцете на лайняни пирати. Контролираме морето. Почтено е да се плаща за услугите, нали? Така че понякога ние инвестираме парите му, за да получим печалба, така ли? Инвестираме понякога. Чай, коприна, опиум. Заеми. — У Куок се държеше за корема и от смеха на тесните му очички се появиха сълзи. — Така излиза, че ние също сме партньори — ние и „Ноубъл хаус“. Има ли по-изгодна инвестиция, а, приятел?

— Какво предлагате като „услуга“, У Куок?

— Да пием за среброто и за вашия джос, тай-пан. После ще говорим.

— Той каза да обесят момчето, ако се забавим повече от час — напомни Скрагър, като напълни три чаши с ром. — А ако вдигнем платно, да ни хвърлят във въздуха и да обесят момчето.

— Колко прави един час, приятел?

— Достатъчно дълго.

У Куок продължи да яде известно време.

— И ще обесите момчето?

— А вие? — Струан извади часовника си и го постави на масата. — Половината време измина.

У Куок взе една чаша от Скрагър и пи бавно. Струан почувства как косата на тила му се изправи от напрежение. Чуваше приглушените звуци от китайската реч, скърцането на опънатите въжета и на дъските.

Отвън долиташе тихият шум на дъжд. У Куок взе клечка за зъби и започна да чисти зъбите си, учтиво покрил уста с ръка. Дъждът се усили.

— Услугата, която У Куок иска! — започна той. — Флотилията ви се състои от двайсет клипера, така ли?

— Деветнайсет.

— Добре, деветнайсет. На всеки един ще поставяме по един наш човек. Обучавате ги като капитани. Офицери. Деветнайсет човека. Както е редно, за да станат добри капитани. Биете ги, влачите ги под кила на кораба, каквото пожелаете, само не ги убивате. Пет години ще са ваши, после се връщат обратно. Второ. След една година и един ден получаваме клипер. Като „Чайна клауд“. Цената му ще платим в сребро. Вие плащате в пари и в друго, ние — в сребро. Оборудван с топове, такелаж и платна. Десет от нашите хора отиват в Блайт и наблюдават построяването му, после се връщат с него. Къде и как ще получим кораба — ще решим по-късно, нали така, Скрагър?

— Мда.

— Последно, даваме ви един малчуган — трима малчугани — да образовате. Три момчета да изучите като контета. В най-доброто лондонско училище — каза У Куок, — каквото и да струва.

— Най-добрите дрехи, карети, квартири и храна — добави Скрагър, да станат като проклетите контета. Да получат най-изискано образование. Оксфорд или Кеймбридж. Да. Университет и после у дома.

— Това не е една услуга, а много — възмути се Струан.

— Много — малко, това е услугата — каза У Куок троснато. — Това искаме, по дяволите. Ако не, мога да си взема обратно десетте лака, а също и трийсетте. После ще си купя кораб. С пари всичко може да се купи, нали така, драги? Да, мога да взема обратно парите и да се споразумея с Едноокия дявол. Как се казва?

— Брок — отвърна Струан.

— Да, Брок. Да се споразумея с Брок или с някой друг. Споразумението си е споразумение. Просто искам да изучите хората. И да построите кораб. Почтена молба. Казвате да или не.

— Аз ще сключа друго споразумение с вас. Ето ви монетата и със или без мен на борда на „Чайна клауд“, опитайте да си вземете обратно среброто, за бога.

— Имаме двеста кораба чак до хоризонта. Ще загубя сто, двеста кораба, какво значение има. Ще взема среброто, тай-пан. Ще взема среброто.

Струан вдигна половинката от монетата и стана.

— Съгласен ли сте с моето споразумение?

— Не съм съгласен. Съгласен съм да бъде услуга. Да не би тай-панът на „Ноубъл хаус“ да е загубил честта си, айейа? Да или не?

— След един месец доведете сто човека. Не искам нито един от тях да е преследван от мандарините за престъпления, всички да могат да четат и пишат. От тях ще избера деветнайсет за капитани. И десет човека, които да надзирават строежа. После доведете и трите момчета.

— Много опасно, приятел — каза У Куок, — толкоз много хора. Какво ще кажеш, Скрагър?

— Няма да е опасно, ако ги докараме, да речем, в Абърдийн, няма нищо непочтено и лошо в това да направим подбор. Нали?

У Куок помисли за момент.

— Съгласен съм. След месец в Абърдийн.

— Аз ще предам кораба лично на вас. Или на У Фанг Чой… единствено. На никой друг — заяви Струан.

— На този, когото изпратя.

— Не.

— Или на мене, драги? — попита Скрагър.

— Не. На У Куок или на У Фанг Чой. И то в открито море.

— Защо? — попита У Куок. — Кажете защо? Каква гадост се мъти в главата ви, приятел?

— Нали корабът ще бъде ваш? Не е редно такъв красавец да попадне в други ръце. Къде е вашето достойнство, а?

— Съгласен съм — каза У Куок накрая. — Без предателство, за бога, или ще си го върна.

Струан замълча презрително и тръгна към вратата, но Скрагър препречи пътя му.

— А къде е свещената клетва, тай-пан?

— Вече я дадох на Джин-куа, Скрагър. Знаете цената на моята клетва, по дяволите!

Скрагър кимна към У Куок и се отдръпна.

— Благодаря, тай-пан.

— Като виждам, че давате съгласието си по такъв любезен и приятелски начин, тай-пан, си спомням, че баща ми ви е изпратил подарък и послание.

Той махна с ръка към Скрагър, който отвори един моряшки сандък, извади вързоп и го подаде на Струан.

Вързопът съдържаше флаг с емблемата на лъва и дракона. Също и корабния дневник на изчезналия Скарлет клауд.

Струан отвори дневника на последната страница и прочете:

„16 ноември. Пладне. N 11° 23′ 11″ 114° 9′ 8″. Бурята продължава. Ураганна сила на вятъра. В три бела по средата на вахтата миналата нощ бурята отнесе платната и мачтите. Неуправляем, корабът ни се натъкна на Тизардските рифове, където заседна с божията воля с разкъсан кил и продънен корпус.

18 ноември. 4 часът. Зърнахме четири джонки на изток-североизток. Последни приготовления за напускане на кораба.

18 ноември. 5 часът. Четирите джонки промениха курса и се насочват към нас. Раздадох мускети. Опитах се да разгърна топа, но наклонът на кораба не позволи. Приготвихме се, доколкото успяхме. В случай че са пирати.

18 ноември. 8 часът. Нападнаха ни пирати. Унищожихме първите от нападателите, но те са…“

Струан затвори дневника.

— Всички ли убихте?

— Джонките не се числят към редовната ни флотилия, приятел, по-голямата част.

— Всички ли убихте?

— Те сами избиха себе си, тай-пан. Аз не бях там.

— Знаете какво представляват тези непрокопсаници, тай-пан — намеси се Скрагър. — Ако това бяха хора на У Фанг Чой… защо ще връща дневника, а? Историята стигна до неговите уши. Той ме изпрати да огледам мястото. Когато пристигнах там, на борда нямаше никакви хора. Нито тела. Нищо.

— Ограбихте ли го?

— Познавате морските закони, тай-пан. Корабът беше претърпял корабокрушение и беше изоставен. Спасихме половината товар. Шестнайсет топа, барут и гюлета.

— Къде е хронометърът?

Скрагър отмести погледа си.

— Е, на борда на моята джонка, разбира се, макар че не мога да си служа с него. Поне засега. Ще намеря някой да се грижи за него. Нека бъдем справедливи. Но знаете ли, тай-пан, знаете ли какво направиха онези мръсни негодници? Оставиха инструмента да спре. Представете си! Истината казвам, ей богу! Оставиха го да спре! Чак след седмици открихме един търговец, който знаеше лондонското време. Американец. Бостън Скайларк. — Скрагър се разсмя, после добави: — Четири от техните момчета решиха да дойдат с нас.

— А останалите?

— Оставихме ги на дрейф край Филипините. Близо до брега. Честна дума. Преди три или четири седмици.

У Куок се размърда на възглавниците, като се почесваше лениво.

— Последно, тай-пан, баща ми каза: „Десет таела на кораб не е много, за да ви осигурим свободно плаване. Десет таела на кораб и английският флаг получава протекцията на У Фанг Чой.“ Чух, че разполагате с нова котвена стоянка тук, в Хонконг. Съгласен ли сте?

— Мога да му дам един таел.

— Най-малко шест. Най-малко. Така каза баща ми, а той знае, че с вас се преговаря трудно. Шест!

— Един!

— Седнете. Да пием още грог. Ще донесат и ядене — каза У Куок.

— След пет минути този кораб ще хвръкне във въздуха и заложникът ще бъде обесен!

У Куок се оригна.

— Няма да обесите сина ми, приятелю.

— Разбира се, че не — отвърна презрително Струан. — Само едно бедно преоблечено момче.

У Куок се ухили самодоволно и отпи голяма глътка.

— Много сте хитър, тай-пан. Два таела на кораб тогава съгласен ли сте? И слушайте какво ще ви кажа. Задръжте момчето — обесете го, хвърлете го във водата — ваше е. Изпратете го обратно и ние ще ви го обесим.

— Какво? — избухна Скрагър. — Момчето не е ваш син?

— Разбира се, Скрагър. Да не мислите, че съм глупак? — каза Струан дрезгаво. — Зная колко струва клетвата на подобна твар — тръгна гордо към вратата.

— Но нали аз и вие се заклехме — извика Скрагър ужасен. — Дадохме му честната си дума! Вие казахте, че това е ваш син. Така ми казахте, за бога!

— Тай-панът никога не би изпратил собствения си син на борда на нашия кораб. Защо аз да пращам моя син при него?

— Но аз му се заклех, за бога! Това е измама!

У Куок се изправи бавно.

— Наричаш ме измамник, приятел, така ли?

— Не, разбира се — побърза да отговори Скрагър, като се опита да прогони гнева от лицето си, — просто се заклех и държа на клетвата си. Това, което направихте, не е редно, съвсем не е редно. Това е всичко.

У Куок поклати уморено глава и се оттегли в покоите си.

— Варварите са много странни, приятел. Наистина са много странни.

Решетъчната врата се затвори след него.

Скрагър се качи на палубата. „Господи — помисли си той и едва не заплака от гняв, — край на всичко! Ще го науча аз него — тоя мръсен развратен езичник, гаден педераст. Дяволите да ме вземат, ако не го унищожа. Но след като мине изборът на хората. Не по-рано. Не смея преди това, защото всичко ще пропадне. Но след това, ей богу, след това…“