Джеймс Клавел
Тай-пан (10)

Осма глава

Струан беше на долния етаж в кабинета си и пишеше послание до Роб. Беше почти два часът. Навън търговците със своите чиновници, кулитата и слугите изнасяха вещите от фабриките и ги товареха в гемии. Хопото бе отменил заповедта за незабавно освобождаване на всички слуги. На тях и на кулитата разрешиха да останат до часа на маймуната — три часа — времето, когато трябваше да се опразни Селцето. На площада все още дежуряха знаменосци, не допускаха никого до американската фабрика.

Струан довърши писмото, постави своя специален търговски символ и удари печат с восък и герб. Пишеше на Роб да не се безпокои, защото предстои да пристигне с добри новини в Хонконг. В случай че самият той закъснее, нареждаше на брат си да отиде на разпродажбата и да закупи цялата земя, за която се бяха разбрали предварително. Да купи също и могилата на каквато и да е цена. Роб трябваше всеки път да наддава с един долар повече от Брок, независимо от цените, които предлага.

Сега Струан изправи гръб, избърса уморените си очи и се захвана да проверява плана си, като се опитваше да открие недостатъците му. Подобно на всички планове, които се съобразяваха с човешките реакции, този също разчиташе на известна случайност. Но той чувстваше, че ветропоказателят на неговия шанс е насочен назад към старите времена, когато бе винаги защитен и когато нещата ставаха така, както той искаше.

Високият старинен часовник отброи два удара. Струан стана от гравираното тиково бюро и отиде при слугите, които сновяха навън-навътре от фабриката, надзиравани от португалските чиновници.

— Почти свършихме, мистър Струан — каза Мануел де Варгас.

Португалецът беше възрастен побелял човек с жълтеникаво лице и благородна осанка. Вече дванадесет години работеше като главен чиновник в „Ноубъл хаус“. Преди това бе притежавал собствена компания с главна квартира в Макао, но не бе устоял на конкуренцията на британските и американските търговци. Не им се сърдеше. Воля Господна, казал незлобиво, подбрал жена си и децата си и отишъл на литургия да благодари на Мадоната за всичките добрини. Приличаше на повечето португалци — предан, непридирчив, спокоен и бавен.

— Добре ли се чувствате, Варгас?

— Имам лека треска, сеньор. Но ще ми мине, щом се установим на едно място. — Варгас поклати глава. — Лошо е да сме все в движение.

После заговори остро на кантонски диалект, като се обърна към един кули, който минаваше наблизо, превит под тежестта на счетоводни книги.

— Това са последните книги, мистър Струан.

— Добре.

— Много тъжен ден. Носят се лоши слухове. Някои са нелепи.

— Какви?

— Че ще ни пресрещнат по пътя и ще ни избият всички. Че с Макао е свършено, а нас ще ни изхвърлят завинаги от Ориента. Както и обичайните слухове, че след месец ще се върнем и търговията ще бъде по-добра от всякога. Дори разправят, че в Кантон има четирийсет лака сребро.

Струан продължаваше да се усмихва.

— Дори в цялата провинция Квантунг няма толкова голямо богатство.

— Така е. Това е глупост, макар и забавна. Предполага се, че среброто е събрано от кохортата, за да умилостиви императора.

— Небивалици!

— Да, небивалици. Никой не би държал толкова много сребро на едно място. Всички китайски бандити биха се нахвърлили върху него.

— Вземете това писмо и го предайте на мистър Роб. Колкото може по-скоро — нареди Струан. — После заминете незабавно за Макао. Искам да организирате групи от строители. Да се явят на остров Хонконг след две седмици. Петстотин човека.

— Да, сеньор.

Варгас въздъхна, недоумяващ още колко време ще може да се преструва. Всички знаем, че е свършено с „Ноубъл хаус“. Петстотин човека? Защо са ни хора, когато нямаме пари да купим земя?

— Ще бъде трудно, сеньор.

— След две седмици — повтори Струан.

— Ще бъде трудно да намерим добри работници — допълни Варгас учтиво. — Всички търговци ще се надпреварват да ги спечелят, а и императорският указ анулира договора. Може би те няма да искат да работят на Хонконг.

— Ще ги спечелим с добри надници. Нужни са ми петстотин човека. Най-добрите. Ако трябва, предложете им двойни надници.

— Да, сеньор.

— В случай че нямаме пари — добави Струан с мрачна решителност, — Брок ще ви плати добре. Не се безпокойте.

— Не се безпокоя за себе си — отвърна Варгас с достойнство, — а за съдбата на къщата. Не ми се иска „Ноубъл хаус“ да загине.

— Да, зная това. Вие бяхте добър служител, Варгас, и аз ценя това. Сега вземете всичките чиновници. Аз ще тръгна с Маус и моите хора.

— Аз ли да заключа или вие, сеньор?

— Заключете, когато всичките чиновници се качат на борда.

— Добре. Сбогом, сеньор.

— Сбогом, Варгас.

Струан прекоси площада. Край него сновяха мъже, бързаха да натоварят останалия багаж в последните минути. Натежалите кораби бяха подредени по протежението на пристана. Малко по-нататък забеляза Горт и Брок да сипят ругатни и заповеди по своите моряци и чиновници. Някои от търговците бяха вече заминали и той замаха приветливо с ръка, когато един от корабите се отправи надолу, по течението. От другата страна на реката лодкарите наблюдаваха заминаването и шумно предлагаха да теглят съдовете до средата на течението, тъй като вятърът пречеше на отделянето от дока.

Лорчата на Струан беше двумачтова, доста широка и дълга четирийсет фута. Маус беше вече на кърмата.

— Всичко се изясни, тай-пан. Говори се, че хопото завзел къщата на Тай-сен. Там открили пет милиона рупии в сребро.

— И какво?

— Нищо. Слух, хайн? — Маус изглеждаше уморен. — Всички, които покръстих, изчезнаха.

— Ще се върнат, не се безпокойте. А в Хонконг ще покръстите още много други — отзова се Струан съчувствено.

— Хонконг е единствената ни надежда, нали?

— Да — Струан тръгна по пристана. Видя как от американската фабрика се отдели един висок кули и се сля с тълпата на площада. Струан се отправи също нататък.

— Айейа. Какви вие, янки, прави кан?

— По дяволите, тай-пан — чу се възгласът на Купър изпод шапката на кулито. — Толкова ли личи, че съм преоблечен?

— Височината ви издава, приятелю.

— Исках просто да ви пожелая попътен вятър. Не зная кога отново ще ви видя. Разбира се, разполагате с трийсет дни.

— Но вие не вярвате, че те са достатъчни?

— Ще разбера след трийсет и няколко дни, нали така?

— Между другото купете осем милиона фунта чай.

— С какво, тай-пан?

— С какво обикновено плащате за чая?

— Ние наистина сме ваши агенти. Поне още трийсет дни. Но аз нищо не мога да ви купя без пари.

— Продадохте ли всичкия си памук?

— Не още.

— Не е зле да побързате да го продадете.

— Защо?

— Търговията на пазара спада.

— Тогава ще се намеси Индипендънс.

— Ще бъде жалко, нали?

— Надяваме се, че ще се справите някак с Брок. И ще построите свой „Индипендънт клауд“. Искам да имам удоволствието лично дави победя.

— Не бързайте — отвърна Струан миролюбиво — и се пригответе да купувате бързо и в големи количества. Ще ви дам знак.

— Без нас ще бъде различно, тай-пан. Всеки от нас ще загуби по нещо, ако заминете.

— А може изобщо да не замина.

— Донякъде желая да ви няма. Повече от всички други вие заграбихте и отдавна държите голяма част от пазара. Време е да освободите моретата.

— Да ги освободим за американските кораби?

— И за други. Но не при условията, диктувани от Британия.

— Ние винаги ще владеем моретата. Длъжни сме. Вие сте аграрна страна, а ние сме индустриалци. Моретата са ни нужни.

— Един ден ние ще завладеем моретата.

— Може би тогава те няма да са ни нужни повече, защото ще владеем небесата.

Купър се засмя.

— Не забравяйте нашия облог.

— Това ми напомня, че получих писмо от Аристотел преди няколко дни. Моли да му изпратим заем, за да излезе от затруднението. Пише, че… „онази прелестна комисия ще почака до лятото, тъй като се разболяла от шарка…“ Разполагаме с много време да я гоним до дупка или… да я гътнем в леглото.

— Не вярвам да е Шиваун. Тя е студена като лед.

— Отново ли ви отблъсна?

— Да. Бихте ли вметнали една добра дума за мен?

— Нямам намерение да се намесвам в преговорите.

Зад гърба на Струан Купър зърна Брок и Горт да се приближават към тях.

— Ако Брок не стигне до Хонконг, вие ще имате на разположение много време, нали?

— Имате предвид едно малко убийство?

— Няма да е малко. За вас то ще означава много нещо, тай-пан.

Добър ден, мистър Брок.

— Сигурен бях, че това сте вие, мистър Купър — засмя се Брок. — Много мило от ваша страна, че сте дошли да ни изпратите. — После се обърна към Струан: — Тръгваш ли вече?

— Да. Горт ще трябва да гледа задницата на кораба ми оттук до Уампоа. После от „Чайна клауд“, та чак до Хонконг. Както обикновено.

— След четири дни ще гледаш единствено своя задник, защото ще те хвърлят в затвора за длъжници, където ти е мястото! — каза Брок с пресипнал глас.

— Чак до Хонконг, Горт — повтори Струан. — Но няма смисъл да се надбягвам с теб. Не те бива дори и за лодкар.

— Кълна се, че съм по-добър от теб.

— Ако не беше баща ти, щеше да станеш за смях в Азия.

— Върви по дяволите, куч…

— Дръж си езика! — излая Брок. Той знаеше много добре, че Струан ще бъде доволен, ако Горт го нарече „кучи син“ на публично място, защото тогава може да го извика на дуел. — Защо се заяждаш с момчето, а?

— Не се заяждам с него, Тайлър. Просто говоря обективно. Не е зле да го научиш как да се държи и как да стане добър моряк.

Брок се въздържа и не отговори. Засега Горт все още не може да се сравнява със Струан. Поне засега. След една-две години, когато захитрее, нещата ще се променят. Но, дявол го взел, все още е рано. Освен това не подобава на един англичанин да рита в червата врага си, който лежи безпомощен на земята. Като тоя скапан Струан.

— Приятелски бас. Обзалагам се на хиляда гвинеи, че момчето ми ще те победи. Преди теб ще докосне пилона със знамето в Хонконг.

— Двайсет хиляди гвинеи. Ще бъдат негови, не твои — каза Струан, без да снема присмехулен поглед от Горт.

— Как ще плащаш, тай-пан? — попита Горт презрително.

Глупостта му накара Брок да кипне.

— Той се шегува, Дърк. Нека бъдат двайсет хиляди.

— Да, разбира се. Щом казваш, Тайлър.

* * *

Външно Струан изглеждаше спокоен, но вътре в себе си ликуваше. Бяха налапали въдицата! Сега Горт и Брок щяха да бързат да стигнат в Хонконг преди него — двайсет хиляди гвинеи бе порядъчно богатство, но не можеше да се сравни с четирите милиона, които оставаха непокътнати на „Чайна клауд“. Брок щеше да бъде отстранен от пътя. И все пак играта бе опасна. За малко да се пролее кръв. Макар че лесно щеше да убие Горт.

Струан подаде ръка на Купър.

— Договорът ни е в сила още трийсет дни — стиснаха си ръцете, после Струан погледна към Горт. — Не забравяй — пилона в Хонконг! Щастлив път, Тайлър!

След това той се отправи към лорчата си, която вече обръщаше нос към средата на реката. Скочи на планшира, погледна назад и като махна подигравателно с ръка, изчезна под палубата.

— Извинени сме, нали, мистър Купър? — каза Брок и хвана Горт под ръка. — Ще държим връзка с вас!

Побутна Горт към лорчата. На палубата го блъсна грубо и го залепи за парапета.

— Проклет, ненормален, гнусен червей! Искаш да ти прережат скапаното гърло чак до мръсните уши! В тези води наречеш ли някого „кучи син“ — спукана ти е работата. Само го наречи така, и той има право да те убие! — Брок замахна и удари сина си през лицето с опакото на ръката си. От устата на Горт потече кръв. — Сто пъти съм ти казвал да се пазиш от този дявол! И аз се пазя, но ти трябва да се пазиш много повече, дявол го взел!

— Аз мога да го убия, татко, зная, че мога!

— Казвал съм ти сто пъти, внимавай с него. Той чака удобен момент да ти пререже гръкляна, глупако. И ще го направи. С този дявол ще се дуелираш само веднъж. Ясно ли е?

— Да.

Вкусът на кръвта накара Горт да побеснее. Баща му продължи:

— Следващия път ще си мъртъв, глупако. И още нещо. Никога не се обзалагай с такъв човек. Нито го удряй в слабините, когато е слаб и немощен. Това не е по правилата!

* * *

— По дяволите правилата!

Брок отново го удари през лицето.

— Брок живеят по правилата. Открито. По мъжки. Внимавай да не ги нарушиш или ще изхвръкнеш от „Брок и синове“!

Горт изтри кръвта от устата си.

— Не ме удряй повече, татко!

Брок усети гнева на сина си и лицето му се изопна.

— Не го прави, татко! Кълна се в небесата, че ще отвърна на удара — изръмжа Горт, забил крака в земята и стиснал здраво юмруци. — За последен път ти казвам — удариш ли ме още веднъж — няма да се спра! Кълна се, че ти е за последен път.

Вените на врата на Брок се издуха и почервеняха. Готов за бой, той измери сина си — вече не син, а враг. Не, не враг, а син, но пораснал. Син, предизвикал баща си, както много други синове. И двамата знаеха — ако се сбият — ще пролеят кръв и някой ще отпадне от фирмата. Никой не искаше това, обаче ако се стигнеше дотам, щяха да останат кръвни врагове.

Брок ненавиждаше Горт, задето го караше да чувства възрастта си. От друга страна, обичаше сина си, защото той винаги го подкрепяше, тъй като без съмнение знаеше, че баща му е по-ловък в кървавите разпри от самия него.

— Я по-добре тръгвай за Хонконг.

Горт отпусна юмруци неохотно.

— Добре — каза той дрезгаво, — но ти гледай да си разчистиш сметките с това копеле, ако си достатъчно умен, или следващия път ще се разправям, както аз си знам. — После стрелна гневен поглед към боцмана. — А ти какво чакаш, измет такъв? Веднага слизай долу!

Изтри кръвта от брадата си и плю зад борда. Но сърцето му все още биеше учестено и сега съжаляваше, че не е имало трети удар. Бях готов. Господи, и щях да го набия, както бих набил и онова зеленооко куче. Наистина!

— Кой курс да следваме, татко? — попита той, защото имаше много различни пътища. Подстъпите към Кантон по реката бяха осеяни с големи и малки острови и пътищата бяха многобройни.

— Ти сам забърка тази каша, Горт. Сам определяй маршрута!

Брок се отправи към пристанището. Почувства се ужасно стар и уморен. Спомни си баща си железар и как трябваше да търпи като момче боя и назиданията, да понася гнева му и да изпълнява всичките му заповеди. Докато един ден, вече на петнайсет години, кръвта нахлу в главата му. Когато погледът му се избистри, видя, че стои надвесен над неподвижното тяло на баща си.

„Божичко — изтръпна той, — за малко да стане същото. Не трябва да се бия с него. Не искам да загубя сина си.“

— Няма ли да тръгнеш след Дърк Струан, Горт? — попита той с по-мек глас.

Не получи отговор. Брок потърка празното око и намести отново превръзката. Наблюдаваше другата гемия. Тя вече беше стигнала до средата на реката, но Струан не се забелязваше на борда. Сампанът побутна носа на кораба и леко го заобиколи. Моряците се скупчиха, задърпаха въжетата и с песен започнаха да вдигат платната. Сампанът загреба към гемията на Варгас.

„Дърк няма навик да бърза така — мислеше си Брок. — Нещо не е в ред.“ Погледна към кея и видя, че Варгас и всички чиновници на Струан са все още там, а корабът — неотвързан. Не, Струан никога не постъпва така. Не заминава преди чиновниците си. Странни действия. Мдаа…

* * *

Струан се криеше в каютата на сампана. Когато лодката заобиколи лорчата, той захлупи още по-дълбоко шапката „кули“ на главата си и пристегна подплатеното китайско яке. Собственикът на сампана и семейството му сякаш не го забелязваха. Бяха им платили добре да не чуват и да не виждат нищо.

При сегашните обстоятелства планът, изготвен съвместно с Маус, бе най-разумен. Маус трябваше да избърза и да стигне пръв до „Чайна клауд“, закотвен близо до остров Уампоа на тринайсет мили оттук. Щеше да поеме най-прекия път на север и там да нареди на капитан Орлов да вдигне всички платна и да потегли с пълна скорост към другия край на острова. Там да смени курса и като го заобиколи, да се отправи нагоре по течението, по южния канал, отново към Кантон. Струан бе подчертал изрично, че Брок не трябва в никакъв случай да забележи маневрата. В това време той самият щеше да дочака среброто и да тръгне по по-дългия път, хитро да се промъкне до другия край на острова, където щеше да бъде срещата. Край Мраморната пагода. Самата сграда се извисяваше на двеста фута и се забелязваше отдалеч.

— Но защо, тай-пан? — беше попитал Маус. — Опасно е. Защо е нужен целият този риск, хайн?

— Просто бъди там, Волфганг — бе отговорил той. Когато сампанът докосна пристана, Струан вдигна няколко предварително приготвени коша и бързо се запъти през тълпата към градинската порта. Никой не му обърна внимание. Щом влезе, хвърли панерите настрана и изтича до прозореца в трапезарията, за да надникне през пердетата.

Лорчата му се бе отдалечила на значително разстояние. Корабът на Брок бе в средата на канала и набираше скорост с издути от вятъра платна. Горт беше застанал на кърмата и псувните му долитаха отдалеч до Струан. Брок стоеше до планшира, загледан надолу по течението. Варгас тъкмо бе преброил чиновниците и бе тръгнал обратно към градината.

Струан изскочи от трапезарията и се втурна нагоре по стълбите. От площадката видя как Варгас влезе в салона, направи последен оглед и излезе. Ключът се превъртя в ключалката. Струан въздъхна с облекчение и се изкачи по тясната стълба до тавана. Промъкна се край стари амбалажни сандъци и се приближи внимателно до предната част на къщата.

— Здравей, тай-пан — поздрави Мей-мей.

Облечена в ужасни панталони „хокло“ и подплатено яке, но с чисто лице, тя бе коленичила на възглавничка до малко вързопче с дрехи и готварски съдове. Мей-мей посочи една друга възглавница отсреща и табла за игра с подредени фигури.

— Играем със залагане, айейа?

* * *

— Един момент, малката.

На тавана имаше две малки прозорчета, едното от които гледате пред къщата. Оттук Струан можеше да оглежда целия площад, без да го забележат. Все още сновяха хора, ругаеха и вземаха решения за промяна в последния момент.

— Забелязахте ли ме?

— О, да, много — отговори тя. — Но ние наблюдавали тебе отгоре.

Долу може никой не видял. Защо Брок ударил свой син, айейа?

— Не видях това.

— Да. Два пъти. За какво натупал така? Ние смяхме, докато задавили. Негов син за малко да удари баща. Искам те да бият, да убият един друг — после ти няма да връщаш пари. Аз още мисля — ти ужасно луд, че не платиш на пират да убие него.

Тя седна на възглавницата, но изохка и отново застана на колене.

— Какво има?

— Моя дупе още боли.

— Моето — поправи я той.

— Моя! Това шега. Айейа! Този път аз бия тебе по дяволи и печеля обратно свои долари — и добави невинно: — Колко много дължа?

— Четиринайсет хиляди?

— Много добре си спомняш.

Той седна и вдигна чашата със заровете.

— Четири игри. После ще спим. Предстои ни дълга нощ. — Той хвърли заровете и тя изпъшка:

— Какъв джос имаш! Дюшеш! По дяволи дюшеш!

Тя хвърли на свой ред заровете и получи същия резултат, удари чашата в земята и извика възторжено:

— Хубав, мил, сладък дюшеш!

— Не викай така или ще престанем да играем!

— Няма опасност, тай-пан. Хвърляй! Мой джос днес добър!

— Да се надяваме, че и утре ще бъде също така добър!

— Айейа, утре, тай-пан! Днес! Днес важно! — И хвърли зара отново. Нов дюшеш. — Мил, сладък зар, обожавам тебе! — После се намръщи. — Какво значи „обожавам“?

— Обичам.

— А „обичам“?

— Хайде да не започваме спора отново.

Веднъж той се бе помъчил да й обясни какво означава любов. Оказа се, че в китайския език не съществува дума за английското понятие „любов“.

* * *

Старинният часовник започна да отброява единайсетия час. Струан се раздвижи уморено на поста си до предното прозорче. Мей-мей спеше свита на кълбо, а А Гип беше заспала, облегната на един плесенясал сандък. Преди няколко часа той задряма за малко, но сънищата му бяха странно примесени с реалността. Видя се легнал на борда на „Чайна клауд“, притиснат от тежестта на сребърното съкровище. Освободи го Джин-куа, който влезе в каютата и отнесе среброто, а му даде в замяна един ковчег и двайсет златни гвинеи. После изведнъж се оказа извън кораба — на брега, в Голямата къща, построена на могилата. Уинифред му донесе три яйца и той започна да закусва с тях. Тогава Мей-мей се обади зад гърба му: „Господи, как можеш да ядеш неродени кокоши яйца?“ Той се обърна и видя, че тя е гола и изумително красива. Уинифред попита: „Толкова ли беше красива мама, когато беше без дрехи?“, а той отговори: „Да, но по друг начин“ — и се събуди внезапно.

Сънят за семейството му го разстрои. „Ще трябва скоро да се връщам у дома. Дори не знам къде са погребани.“

Протегна се и започна да наблюдава движението по реката, като си мислеше за Роналда и за Мей-мей. Те са различни, толкова различни. Обичах и двете еднакво. Роналда би се радвала на Лондон и на голямата хубава къща, би ходила всеки сезон на бани в Брайтън и Бат. Би била чудесна домакиня, би давала вечери и балове. Но сега аз съм сам.

Ще заведа ли Мей-мей у дома? Може би. Ще я представя като тай-пан? Невъзможно! Защото онези, от които се нуждая, ще ме изоставят.

Той прекъсна разсъжденията си и отново се съсредоточи върху площада. Сега бяха останали само неясни сенки, облени от бледа лунна светлина. Пустотата му се стори странна и зловеща. Спеше му се. „Не бива да спиш — каза си той, — но колко съм уморен!“

Изправи се и още веднъж се протегна. Часовникът удари четвърт, после половин час и той реши да събуди Мей-мей и А Гип след още четвърт час. „Не виждам смисъл да бързам“ — помисли си той. Избягваше да мисли какво ще стане, ако лорчата на Джин-куа не пристигне. Пръстите му опипаха четирите половинки от монети в джоба и той отново се запита каква ли беше ползата за Джин-куа.

Отчасти разбираше неговите мотиви сега. Всичко стана ясно, след като Тай-сен бе опозорен. Явно нещата отиваха към война. Британците определено щяха да спечелят войната. Търговията отново щеше да потръгне. Но никога вече под диктата на Осемте правила. Оттук следваше, че Ко-хонгът щеше да изгуби монопола си и всеки човек щеше да търгува самостоятелно. В продължение на следващите трийсет години. Ето как Джин-куа циментираше търговските си връзки за трийсет години напред. Чисто по китайски — изгодата се преценява далеч в бъдещето, а не само за настоящия момент.

„Какво ли наистина е намислил Джин-куа? Защо ли му е да купува земи в Хонконг? Защо да обучава сина си на «варварски» обичаи и какво ще спечели от това? Какви са тези четири услуги? И как сега да изпълня обещанието си, след като съм се съгласил и обещал? Как да направя така, че Роб и Кълъм да не провалят сделката?“

Струан се замисли върху това. Прехвърли десетки възможности, преди да стигне до отговора. Знаеше какво му предстои и му беше крайно неприятно. След като взе решение, той насочи мислите си към други неща.

Какво да прави с Брок? Ами Горт? Там, на пристана, за малко да тръгне след Горт. Още една дума, и щеше да го призове публично на дуел. Честта щеше да го застави — и да му позволи — да усмири Горт. С нож в корема! Или с камшик!

А Кълъм? Какво смята да прави? Защо не е писал? И Роб също? И каква пакост беше направил Лонгстаф?

Малките камбанки удариха единайсет часа. Струан събуди Мей-мей. Тя се прозя и протегна сладко, като котка. А Гип беше станала още когато се беше размърдал Струан и сега събираше вързопите.

— Гемия дойде? — попита Мей-мей.

— Не. Но можем да слезем долу и да се приготвим. Тя пошепна нещо на А Гип, която махна карфиците от косата й и я среса енергично. Мей-мей затвори блажено очи. После А Гип оплете косата й като на „хокло“ и я завърза с червена панделка, после я спусна отзад на гърба.

Мей-мей отри ръце в праха и почерни лицето си.

— Какво правя аз за тебе, тай-пан! Тази мръсотия прах ще развали съвършенство на красива кожа. Ще трябва много злато да поправи това. Колко, мислиш, че трябва, айейа?

— Хайде, приготвяй се!

Той тръгна внимателно надолу по стъпалата, които водеха към трапезарията, направи им знак да останат търпеливо по местата си и отиде до прозореца. Площадът беше все още пуст. По скупчените сампани на плаващите села горяха газови фенери. От време на време пролайваха кучета, избухваха фишеци и долитаха каращи се, а понякога щастливи гласове, които после замлъкваха. Чуваше се непрекъснатото потропване на играещите маджонг, които блъскаха плочките по дъските на палубите и масите и бъбреха напевно. От огньовете се извисяваше пушек. Джонки, лорчи и сампани изпълниха устието на реката. Звуците, миризмите, гледките — всичко изглеждаше съвсем нормално. Освен голия площад. Той се бе надявал, че по него ще има хора. А сега те трябваше да прекосят безлюдно пространство. На лунната светлина щяха да ги забележат отдалеч.

Часът удари полунощ.

Той чакаше, наблюдаваше и пак чакаше.

Минутите започнаха да се точат бавно й след безкрайно дълга пауза камбанките отброиха четвърт час. После половин.

— Може лорча намира на юг. — Мей-мей едва сдържа прозявката си.

— Възможно. Ще почакаме още един час, после ще видим.

Още неизтекъл часът, и Струан видя лорча с два фенера да приближава до реката. Корабът беше доста далеч и не се различаваше нарисуваното червено око. Притаи дъх и зачака. Лорчата се движеше безшумно, но лениво и бавно. Това беше добър знак — сигурно среброто тежеше тонове. След като заобиколи Селцето откъм север, тя смени курса и се плъзна към кея. Двама китайци скочиха на брега и завързаха въжетата. За негово облекчение един друг китаец отиде до фенера на кърмата, изгаси го и отново го запали според предварително уговорения сигнал.

Струан се взря в полумрака, за да види дали не се крие някаква опасност. Не забеляза нищо. Провери пищовите си и ги затъкна в пояса си.

— Бързо ме последвайте! — заповяда той.

Отиде безшумно до входната врата, отключи я предпазливо и се шмугна в градината. Там отвори портата и после бързо прекоси площада. Струан имаше усещането, че цял Кантон го наблюдава. Когато стигна до лорчата, ясно видя нарисуваното червено око и в моряка, застанал на кърмата, позна човека, който го бе отвел при Джин-куа. Сега той помогна на Мей-мей да се качи на борда. А Гип рипна на кораба сама.

— Мога взема два кау чило, айейа? Какво каже кан?

— Твое име какво кан? — попита Струан.

— Уанг, айейа!

— Кау чило мои. Потегляй, Уанг!

Китаецът забеляза малките крачета на Мей-мей и присви очи. Скрито под ниско прихлупената сампанска шапка, лицето й не се виждаше. Струан не хареса колебанието на Уанг и начина, по който я огледа.

— Потегляй! — повтори рязко той и сви юмруци.

Уанг изграчи някаква заповед. Въжетата бяха освободени и гемията се отдели плавно от пристана. Струан поведе Мей-мей и А Гип по мостика към долната палуба. После зави към главната каюта, където откри петима китайци. Подкани ги със знак да излязат оттам. Те станаха неохотно и напуснаха стаята, като не пропуснаха да огледат Мей-мей от главата до петите, при което също забелязаха малките й стъпала.

Каютата беше малка, с четири койки, грубо скована маса и пейки. Миришеше на коноп и развалена риба. Застанал до вратата на каютата, Уанг беше вперил поглед в Мей-мей.

— Мога взема кау чило? Какво каже кан?

Струан не го удостои с внимание.

— Мей-мей, затвори врата, айейа? Само отваряш врата мое чук-чук, разбира?

— Разбира, маса.

Струан излезе в коридора и повика Уанг навън. Чу как залостиха след него вратата и чак тогава каза:

— Заведи мене в трюм!

Китаецът го заведе в трюма. Четирийсет сандъка бяха подредени чинно в две редици до стената с широк проход по средата.

— Какво има в сандък, айейа? — попита Струан.

Уанг го погледна учудено.

— Какво говори, айейа? Всичко, кое маса Джин-куа каже.

— Колко човек знае?

— Само мен! Всички зная, айейа! — Уанг прокара пръст по гърлото си.

Струан изръмжа:

— Пази врата!

После извади напосоки един сандък и изкърти капака му с лост. Вторачи се в среброто и вдигна един от най-горните късове. Усети напрегнатия поглед на Уанг и това усили напрежението му. Постави слитъка обратно и затвори капака.

— Какво каже за кау чило, айейа? — отново повтори въпроса си.

— Кау чило мой. Точка!

Струан се увери, че капакът отново е здраво затворен. Уанг втъкна палци в дрипавите си панталони.

— Чоу? Кан?

— Кан.

Струан се качи на палубата да провери такелажа и платната.

На носовата част и на кърмата имаше по един четирифунтов топ. И двата топа бяха заредени и готови за стрелба, а бурето — пълно догоре със сух барут. До него имаше подредени гюлета. Той заповяда на Уанг да събере екипажа и вдигна от земята един кнехт. Оказа се, че в лорчата има осем моряци.

— Слушай — обърна се той към Уанг, — всички ножове, всички бум-бум на палуба бързо-бързо.

— Айейа, не може — възпротиви се Уанг. — Много пират в река. Много.

Юмрукът на Струан се стовари върху врата му и го запрати към планшира. Моряците зашумяха гневно, готови да се нахвърлят върху чужденеца, но ги спря заплашително вдигнатият предмет.

— Всички ножове, всички бум-бум на палубата, бързо-бързо! — Гласът на Струан бе стоманен.

Уанг се надигна тежко и промърмори нещо на кантонски. Последва злобно мълчание, след което той хвърли ножа на палубата и останалите го последваха неохотно. Струан заповяда на Уанг да събере и да завърже всички ножове в парче брезент, което се валяше в краката им. После нареди на моряците да се обърнат с гръб и ги претърси. В третия от тях откри малък пистолет, взе го и стовари дръжката върху главата на виновния. Тутакси още четири ножа издрънчаха по палубата. С крайчеца на окото си зърна как Уанг хвърли зад борда бойна секира.

След като претърси хората, Струан им нареди да останат на палубата, а сам взе оръжията със себе си и отиде да огледа останалата част на кораба. Долу не се криеше никой. Зад някакви сандъци откри таен склад с четири мускета, шест саби, четири лъка и стрели и три бойни железа. Взе ги и ги отнесе в каютата си.

— Айейа, Мей-мей, ти чуваш какво горе кан? — попита той тихо.

— Да — пошепна тя в отговор. — Ти казваш ние можем да говорим безопасно английски пред А Гип. Сега не искаш говориш?

— Забравих. Просто навик. Всичко е наред, момиче.

— Защо ударил Уанг? Той нали довереник на Джин-куа?

— Товарът е магнитната стрелка на нашето пътуване.

— Магнитната стрелка?

— Магнит. Стрелката на компаса.

— О, разбирам.

Мей-мей беше седнала на койката и бърчеше нос от вонята на гниещата риба.

— Аз много лошо, ако остана тук. Мога да отида на палуба?

— Почакай, докато се отдалечим от Кантон. Тук си в много по-голяма безопасност.

— След колко време стигнем до „Чайна клауд“?

— Малко след зазоряване, ако Волфганг не сбърка мястото на срещата и не отклони кораба.

— Това възможно?

— С такъв товар всичко е възможно. — Струан вдигна единия от мускетите. — Знаеш ли как се стреля с това?

— Защо трябва да стрелям пушки? Мен, аз цивилизирана, пълна със страх жена, вярно, че красива, но пушки — нее!

Той показа:

— Ако някой влезе в каютата, убий го!

После се върна на палубата с другия мускет. Лорчата беше стигнала до средата на обляния в лунна светлина канал и плаваше тромаво, с около четири възела в час, потънала дълбоко под тежкия товар. Не бяха отминали покрайнините на Кантон и от двете страни на реката се нижеха гъсти редици от плаващи села. От време на време подминаваха лодки, сампани и джонки, движещи се нагоре по течението. Тук реката беше широка половин миля и пълна с големи и малки съдове, които плаваха по нея.

Струан погледна небето и установи, че времето ще е хубаво, но вятърът бе някак безплътен и мек, а дъхът му — безводен и сух. Той знаеше, че този вятър ще намали скоростта и ще забави движението им. Но не това го тревожеше. Толкова пъти бе минавал оттук и познаваше всички плитчини, реки, притоци и пропускателни пунктове.

Близо до Кантон трябваше да минат през лабиринт от различни по големина острови, които покриваха площ, дълга двайсет и широка пет мили. Имаше най-различни начини да се плува нагоре по течението. Както и надолу.

Струан бе щастлив, че отново е на път. Също, че е започнало пътуването до Мраморната пагода. Той се поклащаше леко с клатушкането на палубата. Уанг застана до кормчията, а моряците се пръснаха, навъсени и зли. Струан забеляза, че постовият е на мястото си на кърмата.

Половин миля напред реката се разделяше на два ръкава и заобикаляше един остров. Близо до разклонението имаше плитчина, която трябваше да избягнат. Струан не каза нищо и зачака. Чу Уанг да говори с кормчията, който завъртя румпела и внимателно отклони лорчата от плиткото място. „Добре — помисли си той, — поне е ясно, че Уанг познава част от водните пътища. Трябва да видя кой път ще избере. И двата са добри, но северният е по-безопасен.“ Лорчата започна да завива на север, без да се отклонява от курса си. Струан поклати отрицателно глава и посочи към южния канал. Допускаше евентуална засада.

Кормчията погледна към Уанг за потвърждение. Струан направи леко движение към тях и завъртя кормилото рязко. С остро пляскане на платната лорчата пое по новия път.

— За какво върви тоз път, айейа? За какво удря мене? Много лошо! Много!

Уанг се приближи до планшира и впери зъл поглед в нощта.

Вятърът се усили леко и лорчата заплава по-бързо по южния ръкав. В края на набелязания път Струан направи знак на кормчията да завърти кормилото. Корабът направи бавен завой и платната заплющяха на вятъра. Утлегарите заскърцаха по цялата палуба. Килнаха се леко, но скоростта отново се усили и корабът заплава по-бързо.

Струан заповяда да оправят платната. Плаваха гладко в продължение на половин час и покриха част от маршрута. Точно тогава той забеляза с крайчеца на окото си голяма лорча, която летеше право към тях откъм вятъра. На носа стоеше Брок. Струан се наведе, изтича бързо до кормилото и блъсна моряка встрани. Стреснати, Уанг и кормчията заговориха развълнувано, а екипажът се вторачи в Струан.

Той завъртя румпела по посока към щирборда. Молеше се лорчата да реагира бързо. Отдалеч долетя гласът на Брок:

— Дясно на борд, чудесен ход!

Вятърът отпусна платната. Струан с все сила дръпна кормилото в обратна посока, но лорчата не реагира и корабът на Брок се изравни с тях. В корпуса се впиха здраво абордажни куки. Струан вдигна мускета и се прицели.

— Я гледай ти! Това си бил ти, Дърк! — извика Брок с престорено учудване. Беше се надвесил над перилата, широко ухилен.

— Куките са пиратски акт, Брок! — каза Струан и подхвърли ножа си към Уанг с дръжката напред. — Режи бързо-бързо куки!

— Прав си, момче. Извинявай за куките. Мислех си, че лорчата ти е закъсала и че някой трябва да я изтегли. Не виждам флага на мачтата. Сигурно те е страх да го вдигнеш.

Струан видя, че хората на Брок са въоръжени и готови за бой. Горт бе застанал на кърмата до леко подвижно оръдие, заредено за стрелба, макар и не насочено към тях.

— Ако още веднъж използвате абордажни куки срещу мен, ще ви сметна за пирати и ще ви откъсна главите.

— Разрешаваш ли да се кача на кораба ти, Дърк?

— Да.

Брок се провря през такелажа и скочи на борда. Трима от хората му стъпиха на планшира, готови да го последват, но Струан вдигна мускета и извика:

— Не мърдайте! Ще пръсна черепа на всеки, който се качи на кораба без разрешение!

Хората останаха по местата си.

— Правилно — подигра го Брок, — закон на морето! Капитанът решава кого да покани и кого не. Останете по местата си!

Струан подкани Уанг:

— Режи куки!

Уплашеният китаец се спусна към въжетата. Горт завъртя оръдието и Струан се прицели него.

— Остави, Горт! — извика Брок.

Законът на морето бе на страната на Струан — абордажът се считаше за пиратски акт. При това да стъпиш на кораб, въоръжен и без разрешение, си беше чисто пиратство. Никой друг закон на Англия не бе съблюдаван и прилаган така ревностно като закона за плавателните съдове и за властта на морския капитан. Съществуваше само едно наказание за пиратството — бесило!

Уанг преряза последното въже и корабите започнаха да се раздалечават. Когато лорчата на Брок отплава на трийсет фута, Струан свали мускета и извика:

— Само да посмеете да се приближите на петдесет фута от мен, бога ми, ще ви обявя за пирати. — После се облегна на планшира. — Какво означава всичко това?

— Същия въпрос мога да ти задам и аз, Дърк — отвърна небрежно Брок и очите му блеснаха на светлината. — Вчера гледам, че тайно се промъкваш в оня сампан. После те виждам, облечен много странно, като кули, да се връщаш, представи си, обратно във фабриката. Чудно, казвам си, изглежда, нашият приятел Дърк се е побъркал. Или пък има нужда от помощ, с която да се измъкне спокойно от Кантон. И така ние тръгваме все надолу по течението, после се връща ме тайно назад и хвърляме котва на север от Селцето. Изведнъж те виждаме на борда на това смърдящо корито. Наедно с две гаджета.

— Моя работа е какво правя.

— Така е.

Струан мислеше трескаво. Корабът на Брок бе много по-бърз от неговия, екипажът му — опасен и въоръжен до зъби. Той не можеше да излезе насреща им сам.

Проклинаше се, че се оказа доверчив и не остави наблюдател. Но откъде можеше да знае, че Брок се е промъкнал тайно нагоре по течението.

„Как да се справи с него? Сигурно имаше някакъв начин. Той може лесно да ме нападне през нощта и дори да оцелея, трудно ще докажа истината. Брок ще се закълне, че е било инцидент. А и още нещо — Мей-мей не може да плува.“

— Старото корито гази много дълбоко във водата. Да не би да тече? Или товарът му е тежичък?

— Какво искаш да кажеш, Тайлър?

— Слухове, приятел. Вчера цяла сутрин се носеше слух. Преди да заминем. Слух за среброто на Тай-сен. Чу ли го?

— Имаше най-различни слухове.

— Да. Но във всички се говореше, че в Кантон има много богат откуп във вид на сребро. Тогава и през ум не ми мина, че това е вярно. Но когато те видях да се връщаш, си помислих — брей, че интересно! Точно преди това се беше обзаложил на двайсет хиляди гвинеи. Мнооого интересно! После през нощта се качваш като крадец в една тежко натоварена лорча и тръгваш на юг, но не по канала по който трябва да вървиш. — Брок се протегна, после почеса енергично брадата си. — Старият Джин-куа да е случайно тук?

— Не, няма го в Кантон.

— Старият Джин-куа е твое куче. Или поне твой човек, а? — Устните му се разтегнаха в цинична усмивка.

— Говори по-ясно!

— Няма смисъл да бързам, приятел. Не, по дяволите! — каза той и хвърли бърз поглед към носа на лорчата. — Нещо е олекнало на носа, какво ще кажеш? — Брок имаше предвид широкия четири фута железен клин, който стърчеше над ватерлинията. Таранът, изобретен от Струан преди много години, бе простичък метод за потапяне на кораби. Брок и още много китайски търговци го бяха възприели.

— Да. Наистина сме тежички. Но сме и добре въоръжени.

— Виждам това. Топ отзад, топ отпред, но и двата са закрепени неподвижно — каза Брок и после добави след напрегнато мълчание: — След пет дни ще пристигнат полиците, нали?

— Да.

— Ще ги получиш ли?

— След пет дни ще стане ясно.

— Четирийсет или петдесет лака сребро са много нещо.

— Вероятно е така.

— Попитах Горт какво би сторил нашият приятел Дърк, ако не проработи късметът му. А Горт каза: „Ще се опита да го поправи.“ „Да — казах аз, — но как?“ „Ще тегли заем.“ „Да, наистина — казах, — ще тегли заем. Но откъде?“ Тогава, миличък, си помислих за Джин-куа и Тай-сен. С Тай-сен е свършено, значи трябва да е Джин-куа. Помисли малко. На борда има две жени. Ще се радвам да ги отведа до Уампоа и Макао. Където кажеш.

— Аз сам ще ги отведа.

— Да, но това корито може и да потъне. Не ми се ще да мисля, че жените може да се удавят без нужда.

— Няма да потънем, Тайлър.

Брок отново се протегна и извика на моряците си да изпратят голямата лодка. След това поклати тъжно глава.

— Е, момче, просто исках да осигуря превоз за жените. И за теб, разбира се. Този съд е много несигурен. Изключително несигурен.

— В тези води се въдят много пирати. Ако някой се приближи към нас, ще използвам топа си.

— Това е разумно, Дърк. Но представи си, че видя в тъмната нощ кораб пред себе си и се опитам да му избягам, а той е толкова нахален, че стреля срещу мен с топ. Е, тогава, момче, ще постъпя, както си знам. Ще реша, че са пирати, и ще ги вдигна във въздуха.

Така ли е?

— Ако все още си жив след първия залп.

— Да-а. В труден свят живеем. Неразумно е да стреляш с топ.

Голямата лодка се приближи до кораба.

— Много благодаря, Дърк. Не е зле да вдигнеш флага, докато е още цял. Тогава няма да стават гнусни грешки. Извинявай за куките. Ще се видим в Хонконг.

Брок се прехвърли през борда на кораба и стъпи в лодката. Махна подигравателно с ръка и бързо се отдалечи.

— Какво иска Едноок маса? — попита Уанг разтреперан. Моряците бяха направо ужасени от лорчата на Брок.

— Какво мислиш, айейа? Ако правиш също нещо, кое правя аз, няма умреш, кан — отсече Струан. — Всички платна горе, бързо-бързо. Загаси огън, който вижда!

Съвзели се от страха, моряците загасиха фенерите и се понесоха, гонени от вятъра.

Когато Брок се качи на борда на своя кораб, той впери недоверчив поглед в нощта. Сред толкова много съдове, които плаваха надолу по течението, лорчата на Струан изобщо не можеше да се различи.

— Виждаш ли го? — попита той Горт.

— Да, татко.

— Ще слезна долу. Ако случайно потопиш някоя друга лорча, ще бъде лошо, ужасно лошо.

— На борда ли е среброто?

— Сребро ли, Горт? — Брок се престори на учуден. — Не зная за какво говориш. — После понижи глас: — Извикай ме, ако ти потрябвам. — Но никакви топове, освен ако той стреля по нас. Няма да действаме като пирати. Вече имаме много врагове, които ще се радват да ни обявят за пирати.

— Бъди спокоен, татко — каза Горт.

В продължение на три часа Струан влизаше и излизаше от общия поток на корабите, връщаше се назад, после отново сменяше курса, минаваше в опасна близост до бреговете, като винаги се стремеше да има кораб между него и лорчата на Брок, която неотклонно го следваше по петите. Тъкмо излезнаха от южния канал, като заобиколиха малкия остров, и отново се шмугнаха в главното корито на реката. Знаеха, че там ще има повече място за маневри, но това щеше да даде на Брок още по-голямо предимство.

В южния канал Брок имаше възможност да се отдалечи по посока на вятъра, а после да нападне откъм подветрената страна. Струан нямаше да разполага с достатъчно вятър, за да обърне кораба, и щеше да получи залп под прав или под остър ъгъл или страничен удар с желязната сонда щеше да го изкоруби и прати на дъното. Тъй като топовете бяха закрепени неподвижно на носа и на кърмата, той не можеше да ги премести до средата на палубата и да осигури надеждна защита. Щеше да бъде съвсем различно, ако неговият собствен екипаж беше тук. Струан щеше да преустанови движението на кораба, сигурен, че хората му ще използват оръжията си, за да спрат приближаващата атака. Но той нямаше доверие в китайците и в старинните китайски мускети, които изглеждаха готови да избухнат при първото дръпване на спусъка. Брок също беше прав. Ако противникът му стреляше пръв в тъмнината, той щеше да отвърне на изстрела. Един умел залп — и той хвръкваше във въздуха.

За стотен път Струан погледна небето. Нуждаеше се отчаяно от внезапна буря или дъжд, от облаци, които да скрият луната. Но нямаше никакви признаци да завали или поне да се заоблачи.

Той се вгледа в тъмнината отзад и видя, че лорчата бързо ги настига. Беше на сто ярда от кърмата и се приближаваше към наветрената страна, като напредваше по-бързо от тях.

Струан започна да мисли трескаво дано му хрумне някакъв план. Знаеше, че може лесно да избяга, ако изхвърли среброто зад борда, при което корабът щеше да олекне. Една миля напред реката отново се разклоняваше пред остров Уампоа. Щеше да е в по-голяма безопасност и можеше да избегне тарана, ако тръгнеше по северния ръкав. Но нямаше да може да се отдалечи на голямо разстояние, да преплава цялото протежение на Уампоа, а после да го заобиколи и да се срещне с „Чайна клауд“ далеч в южния край. Така че беше принуден да използва южния канал.

Не виждаше начин да се измъкне от клопката. След два или три часа щеше да се зазори и с него беше свършено. Трябваше някак да избяга в тъмнината и да се скрие, а после да се промъкне към мястото на срещата. Но как?

Далеч в мрака прозираше разклонението на реката, която обгръщаше остров Уампоа подобно на блестящ сребърен пояс. Струан забеляза А Гип на мостика. Тя го повика с пръст. Далеч зад кърмата се виждаше лорчата на Брок, която напредваше все откъм наветрената страна и беше готова да литне пред вятъра, ако Струан завиеше в южния ръкав. Ако тръгнеше по северния, Брок щеше отново да се окаже в по-изгодна позиция.

Той посочи една малка пагода на южния бряг и направи знак на кормчията да завие нататък.

— Разбира?

— Разбира, маса.

— Трябва да разбере добре! — Струан прокара пръст по гърлото си, после слезе бързо долу.

Мей-мей се чувстваше много зле. Ужасно й се гадеше от вонята на риба, спарения въздух в каютата и клатушкането на кораба. Но все още стискаше мускета. Струан я вдигна на ръце и я понесе навън.

— Не — възрази немощно Мей-мей. — Повиках тебе зарад А Гип.

— Защо заради нея?

— Изпратила нея тайно горе. Да слуша екипаж. — Мей-мей спря да говори, задавена от спазъм, и когато той премина, продължи: — Тя чула човек да говори с друг човек. Те говорили за сребро. Аз мисля, те знаят всички.

— Да — отвърна Струан, — сигурен съм, че знаят. — После потупа А Гип по рамото. — Ти получиш много голяма заплата скоро, кен.

— Айейа, за какво заплата? — възрази А Гип.

— Брок все още по наши пети? — попита Мей-мей.

— Да.

— Може светкавица да удари него.

— Може. А Гип, направи на мис супа! Сави? Супа! А Гип поклати глава:

— Супа — не. Чай-а по-добър.

— Супа!

— Чай-а!

— Ох, няма значение — отстъпи Струан, подразнен, защото знаеше, че колкото да повтаря „супа“, винаги най-накрая щеше да бъде чай.

Той изнесе Мей-мей на палубата и я постави да седне върху буре с барут. Уанг, кормчията и екипажът не погледнаха към нея. Но Струан бе сигурен, че те чувстват остро присъствието й и това усилва напрежението на кораба. После си спомни нейните думи за светкавицата и това веднага породи план. Притеснението го напусна и той се засмя гръмогласно:

— За какво ха-ха, айейа?

Мей-мей вдишваше дълбоко въздух и стомахът й започна постепенно да се успокоява.

— Намислих начин да справим с Едноок маса — отговори Струан. — Айейа, Уанг. Ела насам. — После подаде на Мей-мей един пищов. — Щом дойде човек наблизо, ти — бум-бум, сави?

— Сави, маса.

Струан направи знак на Уанг да го последва. Стъпваше леко по палубата и китайските моряци се отдръпваха, за да му сторят път. Спря се за малко до бака да се увери още веднъж, че лорчата на Брок е далеч, и бързо слезе под палубата. Уанг го следваше по петите. Жилищното отделение се състоеше от една-единствена, широка колкото целия кораб каюта, с койки, наредени по протежение на двете й страни. Под скарата на един открит люк имаше грубо зидано огнище и над дървените въглища висеше лъскаво котле. Наблизо се валяха купчинки треви и сушени гъби, суха и прясна риба, свежи зеленчуци, чувал с ориз и най-различни видове пръстени съдове.

Той вдигна капака на едно гърне и помириса съдържанието.

— Маса иска покажа? Кан?

Струан поклати глава. В първото гърне имаше сол, във второто — сиропиран джинджифил. След това корен от сен-сен в оцет с подправки. Имаше също готварско олио: фъстъчено и слънчогледово. Струан хвърли по няколко капки от двата вида в огъня. Слънчогледовото олио горя по-продължително от фъстъченото.

— Уанг, занеси това горе! — каза той и посочи гърнето със слънчогледово олио.

— За какво, айейа?

Струан побърза да се върне на палубата. Лорчата наближаваше мястото, откъдето трябваше да завият на север или на юг. Струан посочи южния ръкав.

— За какво по-дълъг път, айейа? — попита Уанг, като остави гърнето.

Струан го изгледа и китаецът отстъпи една крачка. Кормчията беше вече извил кормилото. Насочиха се на юг. Лорчата на Брок зави бързо в същата посока. Между тях все още имаше доста лодки и известно време Струан бе в безопасност.

— Ти стой на място — обърна се той към Уанг. — Хей, кау чило. Стой на място. Използвай бум-бум, ако нужно.

— Сави, маса — отвърна Мей-мей, която беше вече много по-добре.

Струан влезе в главната каюта, събра всички оръдия и ги донесе обратно на носа. Взе един мускет, двата лъка със стрелите, едно бойно желязо и хвърли останалото оръжие зад борда.

— Пират кан, ние няма бум-бум — промърмори мрачно Уанг. Струан вдигна желязото и започна да го размахва небрежно във въздуха. Смъртоносно оръжие при ръкопашен бой, то се състоеше от дълги три фута железа, свързани подвижно помежду си, и желязна топка с шипове на края. Късата желязна дръжка прилягаше добре в дланта и бе прикрепена към китката с предпазен кожен каиш.

— Пират дойде, много-много мъртви има — сряза го Струан. Уанг посочи гневно към лорчата на Брок.

— Него не може спре, айейа? — После показа към брега. — Там. Ние бяга бряг, ние спаси.

— Айейа!

Струан му обърна презрително гръб. Седна на палубата, здраво стиснал бойното желязо. Смълчаните моряци наблюдаваха с изумление как Струан накъса ръкава на ватеното си яке и потопи парчетата в олио. После внимателно нави едно от тях около металния връх на една стрела. Моряците се отдръпнаха, когато той опъна лъка. Набеляза по-далечна цел на мачтата и стреля. Стрелата не улучи целта, но попадна в тиковата врата на бака. С мъка успя да я изтегли.

Върна се назад, разви ватената ивица и я потопи в олиото. След това я поръси внимателно с барут, отново я уви около стрелата и завърза отгоре втора ивица от плата.

— Хола! — извика часовият на кърмата. Лорчата на Брок се приближаваше застрашително.

Струан пое кормилото и известно време управлява кораба. Рискува да мине съвсем близо до една тежко натоварена джонка, после ловко смени посоката и когато излезе на открито, се оказа в противоположното трасе. Брок извърши същата маневра, опита се да пресече пътя му, но трябваше да заобиколи редица движещи се на север джонки. Струан отстъпи кормилото на един от моряците и приготви още четири стрели. Уанг не можеше повече да се сдържа:

— Айейа, маса какво може прави?

— Донеси огън, който вижда, айейа?

Уанг тръгна, като сипеше ругателства, и след малко се върна с фенер.

— Огън, който вижда!

Струан посочи с жестове, че стрелата трябва да се потопи в огъня на фенера и да се изстреля пламтяща в грота на приближаващата лорча.

— Много огън, айейа? Те спира, ние напада, айейа?

Уанг зяпна от удивление. После избухна в смях и обясни плана на екипажа. Всички се заусмихваха на Струан.

— Ти много, мнооого тай-пан! Айейа! — извика възторжено Уанг.

— Много фантастичен ти! — присъедини се Мей-мей към общия смях. — Много надхитрил Едноок маса!

— Хола! — предупреди ги часовоят.

Лорчата на Брок бе преодоляла завоя и отново се приближаваше към тях. Струан пое румпела и отново поведе кораба във вътрешността на южния канал, като криволичеше, но винаги откъм наветрената страна. Струан знаеше, че Брок чака реката да се изчисти от кораби и да нанесе фаталния удар. Сега Струан беше по-малко уверен в себе си. „Ако стрелата улучи платното — си каза той — и ако го пробие, ако освен това не изгасне, докато лети във въздуха, ако грогът е достатъчно сух и се запали, ако те почакат още четири мили, преди да ме нападнат, и най-сетне, ако имам късмет, тогава ще мога да се отърва от тях.“

— По дяволите Брок! — извика той на глас.

Корабите по реката чувствително намаляваха. Струан натисна рудара към вятъра, за да придвижи лорчата колкото може по-близо до южния край на реката и когато направи завой, въздухът да го подхване отзад и да го тласне пред себе си.

На юг реката бе пълна с опасни плитчини. Маневрата на Струан дълбоко по посока към вятъра бе изложила кораба на опасност. Сега лорчата на Брок изчакваше удобен момент да нападне. Но Струан бе подготвен добре за атаката. Времето бе дошло. Много преди това той беше усвоил основния закон на живота: Направи така, че ти да диктуваш условията на боя, а не врагът ти!

— Айейа, Мей-мей, върви долу!

— Аз наблюдавам. Може, няма против?

Струан взе още един мускет и го подаде на А Гип.

— Веднага долу!

Двете жени изчезнаха под палубата.

— Уанг, донеси огън, който вижда, втори.

Китаецът донесе втори фенер и Струан запали и двата. После приготви стрелите и лъковете. „Вече няма връщане назад!“ — помисли си той.

Лорчата на Брок беше на двеста ярда и се движеше откъм вятъра. Постепенно корабите в реката изчезнаха. Двете лорчи останаха сами. В този момент корабът на Брок се люшна леко и се спусна към тях. Екипажът на Струан се пръсна и се втурна към противоположната страна. Моряците увиснаха по въжетата, готови всеки миг да скочат зад борда. Само Уанг остана на носа до Струан.

Сега се виждаше ясно как Горт направлява лорчата, а екипажът се готви за бой. Струан огледа палубата, но Брок не се забелязваше никъде. Питаше се каква ли дяволия бе намислил. Когато корабите бяха на разстояние петдесет ярда един от друг, Струан завъртя рязко румпела и тежко потегли пред вятъра, като тикна кърмата в лицето на Горт. Горт напредваше бързо и все оставаше откъм вятъра. Струан знаеше, че той е хитър и никога няма да сглупи да го нападне от подветрената страна. Направи знак на Уанг да поеме кормилото и да държи курса, а сам приготви лъка и стрелите и се мушна под планшира. Успя да види мачтите, които бързо и застрашително надвиснаха над него. Пъхна върха на стрелата в пламъка на фенера, напоената с олио материя пламна веднага. Той се изправи и се прицели. Лорчата беше на трийсет ярда от него. Стрелата описа огнена дъга и попадна право в грота. Но силата на удара загаси пламъка.

Горт извика нещо на екипажа си и продължи да напредва дори когато към него полетя втора стрела. Тя също се удари в грота, но се задържа, а по палубата се посипаха искри. Барутът във ватата се подпали и избухна в пламъци. Горт блъсна кормилото неволно, корабът потрепери силно и се килна настрана.

Струан бе приготвил трета стрела и я изстреля точно когато лорчата прелиташе край него. Стрелата се заби в огромния фок на носа. Пламъци лизнаха платното. Радостен, той насочи кораба срещу вятъра и в този момент видя как Брок изскочи на палубата и изблъска Горт от мястото му, после сграбчи румпела и извъртя кораба. С все сила изви кормилото докрай и се стрелна към средата на щирборда, като се опита да пресече бягството на противника.

Струан беше предвидил маневрата на Брок, но лорчата отказа да му се подчини. В този момент разбра, че е загубен. Запали последната стрела и зачака, облегнат с цялата си тежест върху румпела. Молеше се лорчата да ги заобиколи. Брок беше застанал на носа и крещеше на моряците, които се опитваха да изгасят пожара. До него се изсипа пламтящ куп въжета, но той не им обърна внимание, съсредоточен единствено върху точката по средата на щирборда, където възнамеряваше да нанесе удара.

Струан се прицели внимателно и щом лорчата се приближи на петнайсет ярда, стреля отново. Стрелата се заби в преградата до главата на Брок, но корабът му продължи настъплението си. Струан започна да маневрира, но беше вече късно. При удара корпусът потрепери, дървото изскърца противно и се разцепи, когато шипът на другия съд се впи в бакборда. Удареният кораб се килна силно и едва не се преобърна.

Струан за малко не падна на палубата. Посипаха го искри от горящи въжета и платна и той с мъка се изправи на крака. Вцепенените от ужас китайци запищяха, а хората на Брок нададоха неистови крясъци. Екипажите на двата кораба поведоха борба с огнената плетеница. Сред врявата се чу и викът на Брок: „Моля за извинение!“ — и двете лорчи заплаваха в различни страни. Корабът на Брок продължи с горящите платна направо, а лорчата на Струан първо се изправи, залитна несигурно на една страна, после на друга и след като се задържа за малко хоризонтално, се наклони опасно към бакборда.

Струан сграбчи румпела и с все сила го завъртя. Лорчата се подчини неохотно и когато вятърът изду платната, той я насочи към брега, като се надяваше отчаяно, че ще се добере до него, преди тя да потъне.

Виждаше, че и двете платна на Брок горят. Трябваше да бъдат отрязани в движение, а после заменени. Внезапно откри, че палубата на собствения му кораб е наклонена с десет градуса към бакборда — в обратната страна на удара. С мъка се изкачи по наклонената палуба и се надвеси над борда, за да огледа огромната дупка в пострадалата страна. Долният край на дупката беше потънал само един инч под ватерлинията, от което Струан заключи, че силният удар беше запратил сандъците със среброто в другия край на трюма. Сега тежестта им държеше кораба наклонен.

Той повика Уанг да застане при румпела и да поддържа същия курс. После грабна бойното желязо, проби си път напред и го размаха пред очите на няколко моряци. Подбра ги и ги застави да слезнат долу. На път за трюма зърна Мей-мей и А Гип, невредими, но уплашени, застанали сред развалините на главната каюта.

— Вървете горе! Вземете бум-бум!

С жестове и ругатни им обясни, че трябва да избутат и струпат всички сандъци до стената. Нагазили до глезените във вода, китайците ужасно се страхуваха да не се удавят, но видът на желязното оръжие беше още по-ужасен и те се подчиниха безропотно. Лорчата заскърца и се наклони опасно и дупката се показа над водата. Струан довлече резервното бизаново платно и започна да го тъпче в пробоя, като вместо клинове използва няколко сребърни кюлчета.

— По дяволите! — изрева той. — Бързо, бързо!

Моряците се спуснаха да помагат и скоро отворът бе запушен, така че да не влиза вода. Струан заповяда на хората да вдигнат резервния грот и да го занесат на палубата.

Макар че не пострадаха, Мей-мей и А Гип бяха потресени от случилото се. Мей-мей още стискаше пищова, а другото момиче — мускета. Парализиран от страх, Уанг не изпускаше кормилото. Струан побутна хората напред и с тяхна помощ провря грота под носа и под целия корпус на кораба, след което го обтегна здраво над разкъсаното място. Водното налягане натисна платното. В това време съдът се люшкаше безпомощно напред — назад и по едно време за малко не се преобърна.

Още веднъж Струан застави хората да слезнат в трюма, хубаво да уплътнят брезента и да подредят останалите сандъци до бакборда за по-добър баланс.

Върна се на палубата и провери внимателно как е завързан грогът. Отдъхна си едва когато се убеди, че е обтегнат здраво и държи.

— Добре ли си, Мей-мей?

— Какво, а?

— Нещо боли?

Тя посочи ръката си. На китката имаше кървяща рана. Той я разгледа внимателно. Болеше я, но не изглеждаше да е счупена. Струан сипа отгоре малко ром. После пи жадно и погледна назад. Течението влачеше лорчата на Брок. Гротът и фокът бяха обхванати от пламъци. Екипажът преряза въжетата и платната паднаха във водата, където продължиха да горят известно време. После всичко потъна в мрак. Наблизо имаше няколко джонки и сампани, но нито един съд не се притече на помощ на горящата лорча.

Струан се взря напред в тъмнината. Сикс рок чанъл — малко известен воден път — се простираше отляво на борда. Той натисна леко кормилото и корабът помръдна от мястото си. Вятърът изду платната и наклони съда силно, а дупката се оказа отново под водата. Чу се предупредителен вик и Струан веднага изправи кораба. „Опасно е да се плава така — помисли си той, — не смея да завия надясно. Най-малкият порив на водата ще откъсне покритието и ще ни прати на дъното. Ако мина през Сикс рок чанъл, Брок няма да ме открие, но и аз няма да съм в състояние да маневрирам. Значи трябва да остана в тази част на реката. Да се движа по посока на вятъра по възможно най-права линия.“

Той провери къде се намира. Мраморната пагода беше на осем или девет мили надолу по течението.

Предпазното платно, обгърнало кила на кораба, играеше ролята на щурмова котва и спъваше движението на лорчата, която плаваше с два — три възела в час. Освен това Струан се придържаше към вятъра, за да избегне кормуването, а това също намаляваше скоростта. Надолу по реката се виждаха много завои. „Дано не се наложи да завивам надясно. Ще свалим платната и ще се оставим на течението, а после ще ги вдигнем отново, когато бъде възможно.“

Той подаде румпела на Уанг и слезе отново под палубата да провери завързаното платно. Ще издържи известно време и с малко повече късмет — помисли си той. Взе няколко чаени чаши и се качи горе.

Моряците се бяха струпали от едната страна на кораба, все така враждебни. Бяха само шест човека.

— Айейа, шест бул само? Къде още два?

Уанг посочи водата зад борда и се засмя:

— Бум — тряс и пада. Голяма работа! — помаха той с ръка към кърмата.

— Божичко! Защо не ги спаси, айейа?

Струан знаеше, че е безполезно да обяснява. Според китаеца съдбата просто отрежда двама човека да паднат във водата и да се удавят. Боговете също решават какво ще стане с хората. Много погрешно е да се намесиш в тяхната работа. Спасиш ли човек от смърт, ти самият отговаряш за него до края на живота си. Защото намесиш ли се във волята на боговете, ти сам трябва да поемеш тяхната отговорност.

Струан наля чаша ром и я подаде на Мей-мей. Предложи на всеки по глътка, без да очаква благодарност и без да получи такава. „Странни хора — помисли той, — защо да ми благодарят, че им спасих живота? Това, че не потънахме, е просто съдба. Благодаря, Господи, че ми отреди такава съдба!“

— Хола! — извика развълнувано, един моряк, надвесен над водата.

Част от платното беше изплувало на повърхността. Струан изтича бързо надолу. Свали от ръката си бойното желязо и напъха подгизналото платно още по-навътре в дупката. Три фута дълбока вода плискаше по дъното. Той повдигна един сандък и го притисна по-плътно до брезента, като заклини още няколко слитъка в процепите.

— Ще издържи — каза на глас. — Може би.

Вдигна отново желязото и влезна в главната каюта. Тя беше цяла развалина. Струан погледна с копнеж към койката, после нарами сламеника и се изкачи на мостика.

На последната стълба се втрещи. Уанг стоеше с насочен към него пистолет. Втори китаец държеше мускет, съборил в краката си А Гип. Един от моряците бе сграбчил Мей-мей и запушил устата й с ръка. Точно когато Уанг стреля, Струан вдигна инстинктивно сламеника и се хвърли встрани от мостика. Почувства как куршумът одраска врата му, после се метна върху палубата с обгорено от барута лице и вдигнал трогателно сламеника пред себе си като щит. Вторият китаец стреля напосоки, но мускетът експлодира и откъсна ръцете му, а той се вторачи изумен в остатъка от крайниците си и запищя.

Струан размаха желязото, когато Уанг и екипажът му се втурнаха в атака. Бодливата топка зацепи бузата на Уанг и отнесе част от устата му. Той се олюля. Струан замахна отново и още един човек падна покосен, а друг скочи на гърба му и се опита да го удуши с плитката си. Но Струан го отхвърли от себе си. Човекът, който държеше Мей-мей, се метна напред и получи удар в лицето с дръжката на желязото, изпищя и се свлече на земята. Струан стъпи отгоре му. Двамата, които бяха останали невредими, побягнаха към носа. Струан си пое дъх и незабавно се хвърли след тях. Те скочиха зад борда. От кърмата долетя писък. Жалък и с бликаща от половината му лице кръв, Уанг се мъчеше слепешката да хване Мей-мей. Тя се изплъзна от ръцете му и закуца по-далеч от него.

Струан се върна назад и го уби.

Човекът без ръце надаваше ужасни писъци. Струан уби и него бързо и безболезнено. На палубата настъпи тишина.

Мей-мей впери ужасен поглед в откъснатата ръка и обхваната от силен спазъм, повърна. Един ритник изпрати ръката зад борда. Когато се съвзе, Струан изхвърли всички тела освен едно във водата. Прегледа А Гип. Тя дишаше тежко и от устата й струеше кръв.

— Мисля, че ще се оправи — каза той, учуден, че гласът му е толкова пресипнал.

Попипа лицето си. Заливаха го вълни от болка. Отпусна се тежко до Мей-мей и попита:

— Какво всъщност стана?

— Аз не зная — беше престанала да плаче. — Един момент държа пищов, друг момент — слагат ръка на моя уста и стрелят по теб. Защо ти не умрял?

— Имам чувството, че съм умрял.

Лявата част на лицето му бе силно обгорена, косата му — опърлена, половината вежда липсваше. Болката в гърдите утихваше.

— За какво те — Уанг и те — правят това? За какво? Той доверен на Джин-куа — промълви тя.

— Ти сама каза, че всеки би се опитал да открадне среброто. Да. Всеки. Не ги виня. Бях абсолютен глупак, че слезнах долу.

Той провери курса на кораба. Все още се влачеха във вярната посока.

Мей-мей забеляза раната на врата му.

— Още инч, половин инч — пошепна тя. — Моли богове за твои джос. Аз направя огромен дар.

Струан вдишваше миризмата на прясна кръв и сега, вече в безопасност, стомахът му се сгърчи. Довлече се пипнешком до парапета и повърна. След това намери дървено ведро и изми пода. Почисти и желязото.

— За какво трябва да оставиш този човек? — попита Мей-мей.

— Той не мъртъв.

— Хвърли зад борд!

— Когато умре. Или когато се събуди, ако наистина се събуди, може сам да скочи.

Струан вдъхваше дълбоко свежия въздух и отвратителното усещане го напусна. Краката го боляха от умора. Приближи се до А Гип и я отнесе в каютата.

— Видя ли къде я улучиха?

— Не.

Струан разкопча ватеното й палто и внимателно я прегледа. Гърдите и гърбът й бяха незасегнати, но в основата на плитката имаше кръв. Зави я отново и я положи внимателно на койката. Лицето й беше посивяло и петнисто, дишането й — сподавено.

— Не изглежда добре.

— Колко време трябва вървим сега? — попита Мей-мей.

— Два-три часа. — Той пое кормилото. — Не зная. Може би повече.

Мей-мей се отпусна назад и остави на вятъра и хладния въздух да прояснят съзнанието й.

Струан забеляза счупената бутилка от ром, която се търкаляше до улея.

— Върви долу. Виж дали няма друго шише. Мисля, че има още две.

— Извини мене, тай-пан. Аз почти убила нас с мой собствен глупост.

— Не, момиче. Беше среброто. Потърси в трюма.

Тя тръгна надолу. Забави се дълго.

* * *

Когато се върна, носеше чайник и две чаши.

— Аз направила чай — заяви гордо. — Правила огън и готвила чай. Шише ром счупило и аз готвила чай.

— Не знаех, че можеш да вариш чай, камо ли да стъкмиш огън — подразни я той.

— Кога аз стара и беззъба, аз стана слугиня.

Тя забеляза разсеяно, че последният китайски моряк е изчезнал. Наля чай и му предложи чаша със слаба усмивка.

— Благодаря.

А Гип дойде в съзнание, повърна, после отново припадна.

— Изобщо не ми харесва видът й — каза Струан.

— Тя чудесна робиня.

Той отпи блажено от чая.

— Колко е водата в трюма?

— Под покрит с вода. — Мей-мей отпи от чая. — Мисля, бъде по-мъдро — как казва? — „купим“ морски бог на наша страна.

— Да спечелим. Така се казва.

Тя кимна с глава.

— Да. Умно бъде, ако аз спечеля морски бог.

— Как става това?

— Долу има много сребро. Един слитък бъде много добре.

— Не. Ще бъде много лошо. Голяма загуба на сребро. Много пъти сме обсъждали това. Има не богове, а един Бог.

— Вярно. Но моля, моля, тай-пан! Моля! — Очите й го гледаха умилно. — Ние нуждаем фантастично много помощ. Аз настоявам веднага — специална благословия на морски бог.

Струан отдавна се беше отказал да й внушава, че има само един бог, че Исус е Негов син и че християнството — единствената истинска религия. Преди две години се беше опитал да й го обясни.

— Ти искаш аз бъда християнка? Тогава аз християнка — беше му заявила весело.

— Не е чак толкова просто, Мей-мей. Трябва да вярваш.

— Разбира се, аз вярвам всичко, кое ти искаш от мене да вярвам. Има един Бог. Християнски варварски Бог. Нов Бог.

— Няма никакъв варварски Бог и никакъв нов Бог. Това е…

— Ваш Господ Исус не бил китаец, айейа? Значи варварин. И дори за какво казваш този Исус Бог не нов, кога той не роден дори преди две хиляди години. Това много, твърде ново. Айейа, наши богове пет-десет хиляди годишни.

Струан не беше компетентен по въпроса. Макар че беше християнин и ходеше на черква, понякога се молеше и познаваше Библията като повечето обикновени хора, той нямаше достатъчно знания и опит да я обучава. Помоли Волфганг Маус да й разясни евангелието на мандарин. Но след като Маус я посвети в религията и я покръсти, Струан откри, че тя все още посещава китайския храм.

— Защо ходиш там? Ти си оставаш езичница. Прекланяш се пред идоли.

— Но какво друго освен идол дървена гравюра на Господ Исус върху кръст в черква?

— Не е същото.

— Статуя Буда само символ на Буда. Аз не боготворя идол, момче. Аз китайка. Китайци не боготворят идоли, само идея на статуя. Ние, китайци, не глупави. Ние ужасно умни за тези божи работи. И как да разбера този Господ Исус, кой варварин, дали обичал китайци?

— Няма ли да престанеш да говориш такива неща? Това е богохулство. През последните три месеца Волфганг ти разтълкува цялото евангелие. Разбира се, че Исус обича всички хора еднакво.

— Тогава за какво християнски мъже свещеници, кои носят дълги поли и кои нямат жени, казват, че други християнски свещеници, кои обличат като мъже и правят много деца, са луди? Маса Маус казва — преди имало много войни и много убийства. Айейа, дългополи дяволи горели мъже и жени на огньове — каза тя и поклати упорито глава. — По-добре да сменим още сега, тай-пан. Хайде ние да бъдем дългополи християни. Ако ние загубим, няма да изгорят нас на клада. Ваши любезни християни не горят хора, нали така, айейа?

— Човек не се променя просто така и с такава цел. Католиците не са прави. Те…

— Казвам тебе, тай-пан. Мисля, ние трябва да бъдем дългополи християни. Аз също мисля ти да слушаш твой нов Исус Господ много внимателно и аз слушам Исус колко мога и в също време да си гледам наши истински китайски богове. — Тя тръсна решително глава и после се усмихна очарователно. — Така, той най-силен бог — ще грижи за нас.

— Не можеш да направиш такова нещо. Има само един Бог. Един!

— Докажи!

— Не мога.

— Ето, видиш? Как може смъртен човек да докаже бог, всеки бог? Но аз християнка като тебе. За щастие, също и китайка и в божи работи по-добре да мисля малко по китайски. Много мъдро, ако човек свободен да мисли. Много. Твой джос, че аз китайка. Дори само от моя страна мога да помоля китайски богове. Кои, разбира се не съществуват — добави тя бързо и се усмихна. — Нали чудесно?

— Не.

— Разбира се, ако аз имам избор — какъв нямам, защо само един Бог, — аз ще избирам китайски бог. Китайски богове не искат техни поклонници да убиват други богове или да избиват всички хора, кое се кланят до земя — и отново побърза да обясни, — но християнски варварски бог, кой само един бог, прилича на бедна проста жена много кръвожадна и с труден характер, но, разбира се, аз вярвам на него. Така е — натърти тя накрая.

— „Така е“ не значи нищо.

— Аз мисля твое небе адски странно място. Всеки лети като птица и всеки има брада. Хора на небе правят любов?

— Не зная.

— Ако не можем да правим любов, не отивам на твое небе. О, не, абсолютно. Истински бог, неистински бог — това ще бъде много лошо място. Трябва да разбера, преди да отивам там. Наистина. И друго нещо, тай-пан. За какво трябва единствен истински Бог, кой следователно фантастично умен, да казва само една жена? Това ужасно глупаво, не? И ако ти християнин, за какво ние като мъж и жена, кога ти вече имаш жена? Прелюбодействие, а? Много лошо. За какво ти нарушаваш толко много от Десет заповеди, айейа, и пак наричаш себе си християнин?

— Виж, Мей-мей, някои от нас са слаби и грешат. Господ Исус ще ни прости, ще прости на някои от нас. Обещал е да ни прости, ако се покаем.

— Аз няма! — каза тя много твърдо. — Дори ако бях най-единствен Бог. Не, не! И друго нещо, тай-пан. Как може Бог да бъде Троица и пак да има единствен син, кой също бог, роден от истинска жена, без да помага истински мъж, коя после става майка на Бог? Ей това аз не разбирам. Но не разбирай мене грешно, тай-пан. Аз християнка като всеки друг, кълна в Бог. Айейа?

Много пъти бяха разговаряли така и всеки път Струан се чувстваше въвлечен в спор без начало и без край. Оставаше му само вярата, че има един — единствен Бог, истински Бог, а също и убеждението, че Мей-мей никога няма да разбере това. Беше се надявал, че може би Той сам щеше да се разкрие пред нея, когато сам Той реши…

— Моля, тай-пан, една малка преструвка на никого не навреди.

Аз вече казала молитва на Единствен Бог. Все пак не забравяй, че ние в Китай и това китайска река.

— Но няма смисъл, разбери.

— Зная. О, да, тай-пан, зная абсолютно. Но аз само две години християнка, така че ти и Бог трябва да бъдете търпеливи с мене. Той прости на мене! — заключи тя победоносно.

— Добре — съгласи се Струан.

Мей-мей слезе под палубата. Когато се върна, лицето и ръцете й бяха измити, а косата й — оплетена. Държеше сребърен слитък, увит в хартия. Самата хартия беше изписана с китайски йероглифи.

— Ти ли написа знаците?

— Да, аз намерила писалка и мастило. Написала молитва за морски бог.

— Какво се казва в нея?

— „О, Голям мъдър и могъщ морски бог. Срещу този огромен дар, кой почти сто таела сребро, моля докарай нас невредими до варварски кораб, наречен «Чайна клауд» и собственост на мой варварин, а оттам на остров Хонконг, кой варварин открадвал от нас.“

— Не ми харесва много тази молитва — каза той. — В края на краищата, момиче, среброто си е мое и аз не желая да ме наричат варварин.

— Тази молитва учтива, тя казва истина. Морски бог китаец. За китаец ти варварин. Много важно да казва истина в молитва.

Мей-мей се спусна внимателно по наклонената палуба на кораба, като едва удържаше в протегнатата си ръка тежкия, сгънат в хартия сребърен слитък, затвори очи и запя монотонно молитвата, която бе написала. После, все още със затворени очи, разгъна внимателно среброто, пусна хартията във водата и бързо пъхна слитъка в гънката на якето си. Отвори очи и загледа как водата край кораба всмука хартията и я погълна.

Мей-мей се изкачи обратно радостна и здраво стиснала среброто.

— Ето, сега можем да почиваме.

— Но това е измама, за бога! — кипна Струан.

— Какво?

— Не си хвърлила среброто зад борда.

— Шшшт! Не толко високо! Ти всичко разваляш! — После пошепна: — Не, разбира се. Да не мислиш аз глупачка?

— Вярвах, че искаш да принесем дар на боговете.

— Аз направила това — пошепна тя озадачена. — Ти не мислил аз наистина да хвърля всичко това сребро във вода? Божичко, аз да не би да парче кучешко месо? Да не би случайно луда?

— Защо тогава цялата тази…

— Шшшт! — настоя Мей-мей. — Не толко високо! Морски бог може да чуе.

— Защо се престори, че хвърляш среброто зад борда? Това не е никакъв дар!

— Аз заклевам в Бога, тай-пан, аз съвсем не разбирам тебе. За какво на богове истинско сребро, айейа? За какво могат да използват? За истински дрехи, истинска храна? Богове са богове, китайци са китайци. Аз направила дар и спасила твое сребро. Кълна в Бог това варвари много странни хора.

Тя слезе долу, като мърмореше под носа си на сучоуски диалект: „Сякаш бих унищожила толкова много сребро! Да не съм императрица, че да хвърля среброто! Айейа! — Преодоля коридора и влезе в трюма. — Дори императрицата на дяволите няма да направи такава глупост“. Постави среброто в дъното на кораба, където го бе намерила, и се върна на палубата.

Струан я чу, че се връща и че все още мърмори ядно на китайски.

— Какво казваш? — попита я той.

— Казвам аз да не луда да разпилея пари, спечелени с толко много труд. Да не варварка? Разсипница?

— Е, добре. Но все пак не разбирам как смяташ, че морският бог ще чуе молитвата ти, когато така явно си го измамила? Цялата тази работа е ужасно глупава.

— Не говори високо! — смъмри го тя. — Той получил дар. Сега ще пази. Не истинско злато иска бог, а само идея. Това той получил! — Тя тръсна глава. — Богове също като хора. Те вярват на всичко, ако кажеш как трябва. — После добави: — Може пък Бог излезнал и не помогне все пак и ние удавим. Много важно!

— Слушай — каза Струан строго, — защо шепнем, а? Нали е китайски морски бог? Откъде, дявол да го вземе, ще знае той английски език, айейа?

Мей-мей се стъписа. Сбърчи вежди и се замисли. После вдигна рамене.

— Бог е бог. Възможно е да говори варварски език. Искаш още малко чай?

— Благодаря.

Тя наля в неговата и в своята чаша. После седна на стълбата на люка, обхванала коленете си с ръце, и затананика песничка.

Лорчата се люшкаше, носена от течението на реката. Зазоряваше се.

— Ти си чудесна жена, Мей-мей!

— Аз също харесвам тебе. — Тя се сгуши до него. — Колко хора като тебе има в твоя страна?

— Около двайсет милиона мъже, жени и деца.

— Казват, има три стотици милион китайци.

— Това би означавало, че всеки четвърти човек на земята е китаец.

— Аз безпокоя за мой народ, ако всички варвари като тебе. Ти убиваш толко много, толко лесно.

— Аз ги убих, защото те се опитваха да ме убият. А освен това ние не сме варвари.

— Аз се радвам, че видяла тебе как убиваш — каза тя загадъчно с блеснали очи и глава, обляна от светлината на изгряващото слънце. — Аз много радостна, че ти не умрял.

— Някой ден ще умра.

— Разбира се. Но аз се радвам, че видяла тебе как убива. Наш син Дънкан ще бъде достоен за тебе.

— Когато той порасне, няма да има убийства.

— Кога деца на деца на негови деца пораснат, все още ще има убийства. Човек — звяр убиец. Повече от хора убийци. Ние, китайци, знаем. Но варвари по-лошо от всичко. По-лошо.

— Мислиш така, защото си китайка. Вие имате много по-варварски обичаи, отколкото ние. Хората се променят, Мей-мей.

Тогава тя каза простичко:

— Научи от нас, от уроци на Китай, Дърк Струан! Хора никога не променят.

— Научи от нас, от законите на Англия, момиче! Светът може да стане такова място, където всички хора ще са равни пред закона. И законът ще е справедлив, честен. Без подкупи.

— Толко ли много важно, ако хора гладуват?

Той дълго размишлява върху това.

Лорчата се носеше по течението. Нагоре и надолу по реката минаваха други кораби и екипажите им се вглеждаха в тях с мълчаливо любопитство. Напред реката правеше завой и Струан леко свърна към канала. Изглежда, парчето брезент държеше.

— Мисля, че е важно — продума той най-накрая, — много е важно. О да, исках да те попитам нещо. Каза, че си се срещала с Върховната дама на Джин-куа. Къде беше това?

— Бях слугиня в нейна къща — отговори Мей-мей спокойно и го погледна в очите. — Точно преди Джин-куа да продаде на тебе. Ти мене купил, нали?

— Да, получих те според вашия обичай. Но ти не си робиня. Можеш свободно да напуснеш или да останеш. Казах ти го още първия ден.

— Аз не повярвала. Сега вярвам, тай-пан.

Те наблюдаваха брега и минаващите лодки.

— Никога преди не виждала убийство. Аз не обичам убийства. Това е, защото аз жена ли?

— И да, и не. Не знам.

— Ти обичаш да убиваш?

— Не.

— Жалко, твоя стрела не пронизала Брок.

— Не се целех в него. Не се опитвах да го убия, просто да го накарам да се отмести.

Тя беше поразена.

— Кълна в Бог, тай-пан! Ти особено фантастичен!

— Кълна се в Бога, Мей-мей — поде той и очите му се присвиха в усмивка, — ти си особено фантастична!

Тя лежеше на хълбок и го гледаше с очи, изпълнени с любов. После заспа.

Когато се събуди, слънцето вече беше изгряло. От двете страни бреговете на реката бяха ниски и тънеха в мъгла в далечината. Обширна земя, осеяна с безброй оризища, зелени и разлюлени под зимното небе. Далеч от тях — забулени в облаци висини.

Наблизо по реката се виждаше Мраморната пагода. В подножието плаваше „Чайна клауд“.