Робърт Дохърти
Носферату (17)

16.

Еверест

 

Намче изчегърта леда от стъклото на кислородната си маска и погледна устройството за спътникова ориентация. Ако можеше да се вярва на информацията, с която разполагаше, намираха се съвсем близо до телата.

— Още малко — извика той, но думите му бяха погълнати от маската. Не беше сигурен дали Тай го е чул. Китаецът се облегна на една скала, сякаш силите му бяха на изчерпване. Намче се запита дали, ако клиентът му издъхне, ще му платят обещаната сума.

Бяха приблизително на около две хиляди метра от Еверест. Вдясно се простираше Каншун, почти вертикална скална стена, покриваща северната страна на върха. Някъде в горния й край трябваше да се намират двете тела, които търсеха. Шерпът погледна натам, но в първия миг не видя нищо, освен снежната пелена.

— Ето ги! — извика внезапно и посочи с ръка. Вятърът за миг бе разпръснал снега и Каншун се виждаше съвсем ясно. Само на петдесетина метра встрани от тях се бяха появили две малки заснежени купчинки.

Този път Тай намери сили да кимне.

Намче продължи да се катери, като погледна през рамо, за да провери дали Тай го следва. Изравниха се със стената и Намче спря. Извади четири клина от раницата и ги заби на различни места с помощта на малко чукче. След това прикрепи петдесетметрово въже към два от тях.

— Ти остани тук — извика на Тай.

Китаецът отново кимна.

Намче се завърза с въжето, стисна в дясната си ръка пикела и се люшна внимателно по отвесната стена. Щом стигна най-далечната точка, заби с рязко движение пикела в ледената покривка на стената. След това, използвайки го за опора, се изкатери върху скалата. Намираше се на съвсем тесен праг, под който зееше грамадна пропаст. Опита се да не мисли за онова, което можеше да му се случи при първото погрешно движение.

Измина няколко крачки, като се държеше за пикела и разчиташе на шиповете на своите котки. Когато отново погледна надолу, откри, че е почти над замръзналите тела. Видя, че въжето, с което се бяха завързали, се е закачило за една издатина, щръкнала на не повече от двайсетина сантиметра от скалата. Намче осъзна, че има само една възможност да се добере до труповете.

Той отпусна ръце и се плъзна надолу. Замахна почти веднага и заби острието на пикела в мига, когато се изравни с труповете. Успя да се задържи, като дишаше на пресекулки от изтощение.

Извади найлоново въже и затегна в предварително приготвените примки крайниците на двата трупа. След това пъхна острието на пикела под единия от тях, опитвайки се да го отдели от ледената покривка. След като го освободи, постъпи по същия начин и с втория труп. Сега и двата висяха почти вертикално на въжето. Намче заби още няколко клина, докато Тай се спускаше при него.

— Сега какво ще правим? — попита шерпът. Предполагаше, че Тай е тук, за да вземе нещо от труповете. Може би някаква ценна вещ? Или пък трябваше да изпълни погребален ритуал? Остана изненадан, когато Тай започна да привързва труповете един за друг.

— Не можем да ги свалим долу — заяви Намче.

Тай сякаш не го чу. Той отвори раницата, извади нещо, което приличаше на тънко одеяло, и загърна с него телата. Намче и преди бе виждал подобни одеяла — използваха ги от спасителната служба, за да запазят телесната температура на измръзнали в планината. От долния край на одеялото излизаха жици, свързани с литиевите батерии в раницата на Тай. Веднага щом уви труповете, Тай включи подгряването.

Намче се обърка още повече. Какъв смисъл имаше да се разтопяват отдавна замръзнали трупове?

Докато одеялото излъчваше топлина към вкочанената плът, Тай извади още нещо от раницата си. Спринцовка и няколко полиетиленови торбички за кръв.

— Сега пък какво ще правиш? — попита Намче, макар вече да се досещаше. Каквато и да бе причината обаче, струваше му се най-малкото налудничаво да участва в подобно начинание.

Тай продължаваше да не му обръща внимание. Той бръкна под одеялото и провери доколко се е размекнала плътта на един от труповете, като я убоде с върха на иглата. Изглежда се налагаше да почака още малко, защото отново насочи вниманието си към раницата. Извади две прозрачни тръбички и ги свърза с иглата и спринцовката. След това опря иглата в свивката на дясната ръка на един от труповете и започна да търси вена. Веднага щом я намери, прикрепи малка, задвижвана от батерии помпичка към спринцовката и започна да изсмуква кръвта. Намче го наблюдаваше вцепенен от ужас. От първия труп Тай успя да изцеди четири полиетиленови торбички. Щом приключи, се зае с втория.

Намче се притесни, не знаеше какво още може да последва. Китаецът приключи и с второто тяло и прибра торбичките в раницата. И тогава откачи карабината си от осигурителното въже.

— Какво си намислил? — попита го уплашено шерпът и посегна да го улови за ръката.

Тай измъкна въже от една от странните тръби, които стърчаха от раницата му, и го пристегна за тръбата от другата страна. Бръкна отново и извади надиплен и подсилен с шевове кевларов плат. Пусна го да се вее свободно зад него, засмя се и изведнъж скочи право напред в пропастта, оттласквайки се максимално от скалата.

Намче извика от изненада. В продължение на няколко секунди Тай летя право надолу, после платът над него се разтвори и дръпна тръбите, които се изпънаха като ветрило. На около километър по-надолу планерът вече се бе разгънал напълно и Тай завъртя уверено насочващата рама на северозапад, изчезвайки зад завесата от вихрещия се сняг.

 

 

Корос

 

Приключиха и последните предстартови проверки и започна отброяването до изстрелването. Нощните стартове бяха нещо необичайно на Корос, но Носферату бе успял да постигне своето срещу съответната цена. Самият той се намираше в Центъра за управление на полета, във ВИП ложата, откъдето наблюдаваше последните приготовления. Наложи се да увеличи още малко сумата — срещу обещанието, че информацията за изстрелването на кораба ще бъде запазена в абсолютна тайна, което не беше никак лесно, като се имаше предвид, че това бе първият подобен старт, извършван извън руска или американска космическа програма.

Сервилниченето на хората от Европейската космическа агенция започваше да го дразни. Бяха осигурили келнери, които обикаляха наоколо с подноси с шампанско, а около добре заредения бюфет в дъното на малката зала цареше шумно веселие. Носферату нареди с тих глас да опразнят помещението.

„Ариане 5“, с прикачения върху нея Кораб X, бе окъпана в светлините на прожекторите. Носферату отдели няколко секунди да се полюбува на собственото си творение. Отново бе успял да надиграе аирлианците, които години наред се бяха опитвали да потушат още в зародиш всякакви опити от страна на човечеството да посегне към космоса. Направо учудващо бе как хората все пак бяха успели да стигнат до Луната и дори да крачат върху нея след усилията, положени от Онези, които чакат да провалят космическата програма. Въпреки че мнозина писатели на научна фантастика отдавна тръбяха, че човечеството вече трябва да лети към звездите, краят на хилядолетието го бе заварило на разочароващо ниско ниво на космическо развитие.

Конструкцията на Кораба X бе проста и функционална. Носферату бе започнал работа върху нея преди много години, като внимаваше да запази в пълна тайна проекта, най-вече от Онези, които чакат. Беше успял незабелязано да събере група от най-изтъкнатите специалисти в тази област, бе ги разпръснал в различни части на планетата, така че само той си запазваше цялостен поглед върху онова, което се създаваше. Отново с помощта на парите, разбира се.

Корабът X бе делтовиден летателен съд, по-издължен и по-малък от американската космическа совалка. Товарният му отсек бе едва една четвърт от трюма на совалката, затова пък цената за неговото построяване и изстрелване бе една десета от разходите по американския космически кораб. Екипажът се състоеше от двама пилоти. Бе възможно да се монтират допълнителни жилищни помещения и екипажът можеше да се увеличи, но за момента в товарния отсек имаше само два космически скафандъра и специално оборудване, което да послужи за прехвърляне на кораба-майка.

Носферату бе извършил два пробни опита с Кораба X, приземявайки го на секретна площадка в Австралия. Предполагаше, че и сега всичко ще мине съвсем гладко.

Не беше сигурен обаче какво ще предприеме Вампир.

Мислите му бяха прекъснати от последните пет секунди на предстартовото броене. От соплата на ракетата бликнаха пламъци. Носферату си постави черни очила, за да се предпази от ярката светлина. Когато погледна отново, ракетата вече се издигаше над космодрума и съвсем скоро се изгуби напълно от погледа му.

Време беше да се заеме със следващата задача.

 

 

Хонконг, летище „Чек Лап Кок“

 

— Не сте добре дошъл тук.

Вампир бе предполагал, че няма да е добре дошъл в Хонконг. Стоеше върху тармаковата площадка на международното летище в Хонконг, град върху остров, недалеч от материка. Самолетът му се бе приземил на една от страничните писти и сега бе окъпан от фаровете на колите на летищната охрана. Мъжът, който го бе посрещнал с тези негостоприемни думи, носеше синя полицейска униформа. На пагоните му имаше обозначения, но те не говореха нищо на Вампир.

Неживият носеше раница на гърба си. Вътре държеше някои неща, които можеха да му потрябват в краен случай. Опитът го бе научил винаги да очаква най-лошото.

— Не сте добре дошъл тук — повтори полицаят.

Вампир реши да не му обръща внимание. Към тях се приближаваше друг човек, облечен в скъп костюм, каквито вероятно се продаваха само в най-луксозните магазини на Хонконг. По-важното бе, че веднага щом го зърна, полицаят неволно се изпъна.

— Аз съм Чон. Заместник-губернатор на Хонконг. С какво мога да ви помогна?

— Този тук — посочи с пръст Вампир — ми каза, че не съм добре дошъл.

— Станала е грешка — успокои го Чон. — Напоследък доста неща се объркаха. Но тук, в Хонконг, сме свикнали да посрещаме гостите независимо от обстоятелствата.

Чон бе платен агент на Вампир от двайсетина години и дължеше поста си на неговите връзки и влияние. Единствената му задача досега бе да следи какво прави Тиан Дао Лин.

Чон извика някаква заповед на китайски. Районът в радиус от двайсет метра незабавно бе очистен. Чон погледна надясно, в посоката, където се намираше пистата „изток-запад“. Слънцето висеше ниско над хоризонта, озарявайки крилете на един приземяващ се боинг 747.

— Нямаме много време до мръкване. Последвайте ме. — Китаецът се обърна и се отправи към хеликоптера, с който бе пристигнал.

Вампир го последва. Перките на хеликоптера продължаваха да се въртят. Веднага щом се качиха на борда, машината се издигна и се насочи към центъра на Хонконг. След десетина минути се приземиха на покрива на висока сграда, сгушена сред няколко небостъргача. Чон скочи на площадката и се отправи към една врата, без да поглежда през рамо. Вампир бе само на крачка след него. Спуснаха се по тясно стълбище и влязоха в просторен кабинет, откъдето се разкриваше чудесна панорамна гледка към центъра на града.

— Моля, седнете — покани го Чон. Самият той се настани в креслото от другата страна на бюрото и натисна няколко копчета. Прозорците мигновено се скриха зад плътни метални щори. Вампир остави раницата си до стола и се огледа. — Помещението е защитено от подслушване — докладва китаецът.

Вампир знаеше, че Тиан Дао Лин е могъщ човек в Хонконг, може би един от най-силните на острова. Някои дори твърдяха, че контролирал Триадата. Освен това, също като Вампир, Адрик и Носферату, той имаше съвсем легален и печеливш бизнес. Най-опасното му оръжие обаче бяха неговите собствени наследници. За разлика от всички останали неживи Тиан Дао Лин не само нямаше нищо против, но и обичаше да се люби с жени, които му раждаха многобройно потомство.

— Какви са новините? — попита Вампир.

— Един от наследниците, на име Тай, се е спуснал с делтапланер вчера от Еверест. Идва насам с голяма раница.

Вампир кимна. Тиан Дао Лин бе успял да се сдобие с кръвта на Онези, които чакат.

— Знаеш ли кога ще пристигне?

— До четири часа.

— Възможно ли е да го пресрещнем?

Чон придоби угрижен вид.

— Не можах да открия къде е скривалището на Тиан Дао Лин. Всеки път, когато се опитвам да проследя хората му, те успяват да ми се изплъзнат. А и той е много предпазлив и ако заподозре, че съм разкрил някого от обкръжението му, веднага го елиминира.

Вампир осъзна, че Чон няма да успее да се справи.

— Ще се опитам да открия скривалището по друг начин — рече той. — Въпреки това нареди на хората си да се помъчат да проследят движението на кръвта. Искам и нея, и Тиан Дао Лин.

 

 

Москва

 

Полковник Кокол почувства как върхът на иглата прониква през кожата му, но не намери сили да се съпротивлява. Помъчи се да отвори очи. Видя над себе си лицето на капитана.

— Оплескахме я — каза капитанът. — Не успяхме да им попречим да изнесат онова, което откраднаха от архивите. Избягаха ни.

Кокол преглътна измъчено. Лежеше на кушетката в подвижния оперативен център. Зад прозорците отвън се виждаха военни постове и милиция.

— Какво стана?

— След като ви удариха и изгубихте съзнание, продължиха нагоре в тунела, докато откриха страничен изход. Милицията и нашите хора се опитаха да ги спрат отвън, но понесоха тежки загуби.

— Какво са взели?

— Съхранявана в банки кръв, която руските войски са иззели от Берлин в края на Великата отечествена война.

— Втората световна — повтори замислено Кокол. — Кои бяха тези хора?

— Разполагаме със запис от проникването — убили са часовоя, както и Пашенка. Според милицията това е банда на руската мафия, тясно свързана с…

— Адрик — прекъсна го Кокол. В град като Москва се знаеше всичко.

— Да.

— Но защо им е притрябвала кръвта? Каква полза от някаква стара кръв?

— Не зная, но след като загинаха дванайсет души, трябва да е нещо важно.

Полковник Кокол се надигна едва-едва.

— Милицията има ли някаква представа къде можем да открием Адрик?

— Да. Знаят съвсем точно къде е неговият щаб. Но изглежда никой не смее да се изправи срещу него.

— Ще видим тази работа — Кокол бръкна в джоба си и извади сателитен телефон.

 

 

Околоземната орбита

 

Предният маневрен двигател на Кораба X се задейства само за секунда, колкото да снижи скоростта при навлизането в големия хангар на кораба-майка. При второто изригване на маневрените сопла Корабът X застина неподвижно, увиснал точно над главната платформа, между няколко полуразрушени „хищни нокти“. Страничният люк на корпуса се отвори и отвътре излязоха двамата членове на екипажа, облечени в космически скафандри. И двамата носеха пластмасови куфари.

Те се разделиха и всеки избра по един от „ноктите“, влезе вътре и спря при първия от труповете на аирлианците. След това отвори куфарчето и извади игли, спринцовки, пластмасови контейнери за кръв и портативни помпички от типа, който бе използвал и Тай.

Двамата се заеха да изцеждат от труповете и последните остатъци кръв, съхранена в космическото пространство.

 

 

Москва

 

Вампир наистина имаше дълга ръка. Сателитният телефон на Кокол иззвъня, той допря слушалката до ухото си за момент, после я подаде на капитана.

— Обажда се председателят.

Капитанът се облещи от изненада. Той слуша около минута, като отговаряше само с „Тъй вярно“ и „Ще бъде изпълнено“, после затвори телефона и го върна на Кокол.

— Е? — погледна го очаквателно полковникът.

— Ще нападнем Адрик и ще го унищожим. — Капитанът се извърна и извика на войниците си. Те наскачаха по колите и се отправиха към една от модерните сгради в центъра, където се намираше кабинетът на мафиотския бос.

Полковник Кокол — ветеран от Втората световна война, Студената война и периода след нея, който също не бе особено топъл, междувременно станал доверен шпионин на Вампир в Русия — реши да наблюдава щурма на сградата от съседната пряка. Разполагаше с пряка радиовръзка с всички командири на отряди, както и с образ от подвижни и улични камери.

— Виждам, че апаратурата си я бива — отбеляза той, докато войниците обграждаха сградата.

— Подарък от американците — поясни капитанът.

Докато разговаряха, специално подбрани щурмови групи заемаха ключови позиции. Поне засега не се виждаше и следа от противника. Кокол поклати недоверчиво глава.

— Изглежда прекалено лесно. Тук нещо не е наред.

Първите групи проникнаха в сградата и започнаха да напредват, осигурявайки тила си. Все още не се чуваха никакви изстрели. Цареше пълна тишина.

— На твое място бих изтеглил хората обратно — рече неочаквано полковник Кокол. — Още сега.

Две от групите се качваха нагоре по стълбището, тъй като асансьорите не работеха след прекъсването на електрозахранването в сградата. Три други отряда проверяваха стая по стая първите два етажа.

Капитанът се наведе над рамото на Кокол.

— Не мога да ги изтегля. Искам да отмъстя на тези типове. Гледайте внимателно. Имаме още един апарат, дар от братята американци. Страшно полезно нещо. — Той изломоти нещо в микрофона. Един от хората му спря до близкия компютър и извади някакъв уред от раницата си. Приличаше на органайзер с възможност за включване през устройството за дискети.

— За десет секунди можем да източим цялата информация от харддиска — похвали се капитанът. — Вече се прехвърля. — Посочи компютъра до реда от монитори.

— Казвам ти, че ми мирише на нещо гнило — настояваше Кокол. — Това място е капан.

— Какво?

Кокол се изправи и втренчи поглед в мониторите.

— Изкарай хората си навън. Веднага! — извика той.

— Не разбирам…

— Размърдай се — прекъсна го Кокол. — Адрик е бил готов за тази атака. След като не срещнахме никаква съпротива, значи нарочно ни е пуснал. А щом ни е пуснал, работата не отива на добре. — Още докато произнасяше тези думи, Кокол осъзна, че вече са закъснели.

Един от мониторите блесна ярко, после побеля и се изпълни със съскащия шум от прекъснато предаване. Секунда след това ги блъсна вълната на мощна експлозия, която разклати микробуса.

Кокол не се съмняваше, че всички отряди в сградата са били унищожени на място.

— Провери компютъра! — извика той на стреснатия капитан.

— Какво?

— Провери компютъра!

— За какво?

— Дали е прехвърлена информацията.

Капитанът се настани пред компютъра, стараейки се да не обръща внимание на хаоса, който цареше отвън. Миг по-късно въздъхна облекчено — на екрана трепкаше малка икона, сочеща, че данните са били прехвърлени успешно.

Кокол се съмняваше, че са се добрали до нещо ценно, но смъртта на двайсетина опитни войници ги задължаваше да проверяват всяка, дори най-малката възможност. Той прегледа набързо информацията. Дневно разписание, канцеларски бележки, доставки, часовник, телефонен указател.

Кокол съхрани всичко на дискета. След това се съсредоточи върху доставките от последните два дни. Усмихна се, когато откри информация за важна доставка от Хонконг.

Извади телефона, набра един номер и продиктува адреса на доставката на човека от другия край на линията.

 

 

Дълси, Ню Мексико

 

Носферату и отрядът от наемници излетяха с два военни хеликоптера „Хюи“ от изоставено летище в южния край на Колорадо. Отправиха се право на юг, като летяха ниско, за да избегнат радарите.

Дълси бе малко градче, разположено на юг от границата на Колорадо с Ню Мексико, между националния парк „Карсън“ и Рио Гранде. Теренът бе планински, склоновете — покрити с гъсти борови гори. Градчето се намираше на предния склон на най-голямата планина. На задния склон на същата планина бе входът към тайната лаборатория на „Меджик-12“, построена веднага след края на Втората световна война.

Експериментите, които се провеждаха там, надхвърляха границите на човешкото въображение. По нареждане на правителството бяха извършвани опити за телепатичен контрол на съзнанието с използването на въздействащи върху психиката медикаменти и електронно преструктуриране на паметта. Някои от тези проекти се основаваха на аирлиански технологии, други бяха продължение на изследвания, провеждани от нацистки учени по време на Втората световна война. Същите тези учени след края на войната бяха прехвърлени на територията на Щатите в хода на операция „Кламер“.

В лабораторията освен това бе докаран и първият страж — компютър, открит в Джемилтепек в Южна Америка — същият, който по-късно бе взел под свое командване членовете на „Меджик-12“ и им бе наредил да дадат заповед за извеждането на кораба-майка от хангара.

Водачът на отряда от наемници вдигна три пръста и извика предупредително, показвайки им, че до целта остават три минути. Войниците започнаха да си слагат приборите за нощно виждане. Носферату се поусмихна доволно. Човешката техника най-сетне достигаше задоволително ниво, след хиляди години на мъчителна еволюция.

Носферату знаеше, че малобройният охранителен отряд, разположен в Дълси, не може да им създаде проблеми. Хеликоптерът се приземи недалеч от предния пост, който бе обсипан незабавно с зашеметяващи гранати. Носферату изрично се бе разпоредил часовоите да се убиват само в краен случай. Наемниците се нахвърлиха върху още обърканите войници и ги завързаха. През това време Носферату слезе от хеликоптера и се отправи към зоната на разкопките.

Инженерите бяха изкопали вертикална шахта през срутените нива на подземната база и от нея се разклоняваха няколко къси хоризонтални тунела. Голям кран със закачена на въжето му метална клетка служеше за асансьор и Носферату се качи в нея, следван от четирима наемници, докато друг от хората му зае позиция зад лостовете на подемника.

Клетката се издигна във въздуха, залюля се и се спусна в шахтата. Приземи се на дъното й — на нивото на етажа, където генерал Хемщад бе извършвал строго секретни биологични изследвания по поръчка на „Меджик-12“, преди да започне да сътрудничи на Мисията. Горните етажи на базата бяха поели цялата сила на атаките на „изтребителите фу“, но това ниво изглеждаше относително добре запазено.

Подът бе обсипан с отломки, но не беше особено трудно да ги разчистят. Продължиха към зала, дълга приблизително двайсет метра. Имаше няколко врати от лявата й страна и коридор, който тръгваше надясно. Носферату ги подмина, като машинално четеше имената върху табелките, и сви зад ъгъла. Озова се в друг, по-къс коридор, с врати от двете страни, на всяка от които бяха поставени големи, предупредителни знаци за биологична опасност. Носферату отвори една от вратите и надникна. Неравен бетонен под се спускаше към пещера, издълбана в скалата. Таванът бе висок пет-шест метра, а до отсрещната стена имаше поне стотина метра.

В залата имаше няколко големи вертикално разположени контейнера. В момента бяха празни, но Носферату знаеше, че в тях са държали човешки тела. Погледна надясно, където, според предварителния доклад, е бил разположен стражът-компютър. Сега там нямаше нищо.

Носферату тръгна напред, като заобиколи контейнерите. Вляво от тях видя някаква сложна машина, монтирана на колелца. Знаеше, че е точно онова, което му трябва. Даде знак на войниците си да я изтикат навън.

 

 

Хонконг

 

Необичайното спокойствие на Вампир започваше да играе по нервите на Чон. Досещаше се, че е виновен, задето не бе успял да открие скривалището на Тиан Дао Лин. На всичко отгоре само преди пет минути хората му се бяха обадили, за да докладват, че са изгубили дирите на Тай някъде из крайните улички на Хонконг, където китаецът разполагаше с абсолютно предимство. Двама от преследвачите бяха застреляни на място, което показваше, че противникът няма никакво намерение да се церемони.

— Сър…

— Да? — попита Вампир.

— Дали пък… — Чон млъкна, защото сателитният телефон на Вампир иззвъня. Вампир слуша в продължение на една минута, без да каже нито дума. После написа някакъв адрес на едно листче и го подаде на Чон.

— Къде е това?

Китаецът погледна листчето.

— Сграда с офиси в центъра. Банка „Пасифик“.

Вампир се надигна.

— Време е да се отбием на кратко посещение при господин Лин.

— Сигурен ли сте…

Погледът на Вампир бе достатъчно уверение. Чон сграбчи своя телефон и изграчи няколко заповеди.

От тавана се чу воят на вертолетен двигател.

Вампир тръгна към вратата.

— Ще ни отнеме няколко минути… — поде Чон, но бе прекъснат от внезапен трясък — прозорците и стоманените щори се строшиха и се разлетяха като шрапнели из стаята. Едно тежко и заострено парче удари китаеца в гърдите и прекъсна няколко големи кръвоносни съда, убивайки го на място.

Вампир реагира инстинктивно и се хвърли на пода. Запълзя надалеч от прозорците, зад които вече се мяркаха тъмни силуети, провесени на въжета. Няколко черни фигури нахлуха в стаята и се втурнаха към Вампир.

Вампир се освободи от ръцете на първия от нападателите и измъкна от пояса си късия меч — верния кситос от времето, когато бе войник в Спарта. Скочи на крака, зае позиция за бой и завъртя острието пред очите на нападателите. Първият, който се нахвърли върху него, бе посечен през кръста. Останалите отстъпиха назад, като се стараеха да са извън обсега на меча.

— Къде е Тиан Дао Лин? — попита Вампир.

Никой не отговори. Вампир реши да действа. Подскочи рязко напред, финтира неочаквано встрани и отсече главата на най-близкия от противниците си. Нахвърли се върху останалите, но в същия миг вратата на кабинета се стовари с трясък на пода и вътре нахлуха още четирима облечени в черно командоси. Следваше ги старец, загърнат с широк черен халат, на който бяха избродирани червени дракони. Той спря и се огледа за миг.

— Спрете — произнесе властно и пристъпи в стаята. — Вампир.

Вампир насочи острието на меча към новодошлия.

— Тиан Дао Лин.

Старецът кимна.

— Не биваше да идваш тук. Трябваше да приемеш предложението на Носферату. — Докато говореше, наследниците му обградиха Вампир.

— Носферату е един безволев и емоционален глупак, който знае само да охка по своята любима — тросна се Вампир.

— Може и да си прав — кимна Тиан Дао Лин.

— Присъедини се към мен.

— В момента не виждам защо трябва да го правя. У мен е част от кръвта, а Носферату ще осигури апаратурата. Ти нямаш какво да предложиш.

— Напротив. Адрик е на моя страна. Тримата ще вземем от Носферату каквото ни е нужно. — Вампир отстъпи едва забележимо назад към бюрото, до което бе оставил раницата си.

Тиан Дао Лин сви рамене.

— Зная, че Адрик е твой шпионин. Предполагах, че крие нещо. Освен това научих, че се е сдобил с онова, което си му заръчал.

— Така е. Не забравяй, че той е с мен, а не с Носферату — Вампир прибра тържествено кситоса в ножницата, докато същевременно незабелязано пъхна ръка в джоба си.

— Все още не съм чул предложението ти — рече Тиан Дао Лин.

— Не съм го отправил — призна Вампир.

— В такъв случай ще наредя да те убият — Тиан Дао Лин се обърна към вратата.

Вампир скочи назад, преметна се през бюрото и тупна от другата страна. Същевременно стисна скрития в джоба му детонатор.

Ревът на изригналата мина, скрита в раницата, бе последван от зловещото тракане на стоманените топки, с които бе заредена бомбата и които се забиваха в стените на помещението, разкъсвайки всичко, което срещаха на пътя си. От удара на взривната вълна дъхът на Вампир секна за няколко секунди.

Той извади кситоса, изправи се на колене и се огледа. Подът бе покрит с кръв и части от човешки тела. Двама от наследниците на Лин все още помръдваха и огласяха околностите с болезнените си вопли. Вампир заобиколи предпазливо бюрото, като внимаваше къде стъпва. С два бързи удара отсече главите на оцелелите, но тежко ранени наследници. Забеляза кървава диря, която се проточваше към вратата, и я проследи.

Устните му се разтвориха в злокобна усмивка, когато зърна Тиан Дао Лин да се влачи по пода в коридора. Десният му крак бе почти откъснат от тялото.

Вампир застигна своя събрат нежив и притисна с подметка кървавата маса, която все още придържаше крака. Китаецът изкрещя от болка.

— Ще го преживееш — успокои го Вампир. — Нали знаеш, че кракът ти ще порасне отново. Но ще изминат много, много години. Казвам ти го от опит. Ако обаче се съюзиш с мен и дойдеш в Убежището, обещавам ти да стане по-бързо.

Тиан Дао Лин едва намери сили да кимне.

— Къде е кръвта, с която се сдоби? — попита Вампир и отново се отпусна върху смазания крак.

— В моя вертолет — изхриптя Тиан Дао Лин.

Вампир прибра кситоса. С една ръка вдигна ранения нежив и го метна на рамо.

— Да тръгваме тогава.

 

 

Околоземната орбита

 

Двамата астронавти си проправиха път през обгорената палуба и стигнаха до въздушния шлюз на Кораба X. Носеха със себе си кръвта, която бяха изцедили от аирлианските тела. Както бе предсказал Носферату, количеството бе съвсем малко, но пък това бе чиста, аирлианска кръв. Поставиха я в специално подготвения контейнер.

Затвориха въздушния шлюз, пристегнаха контейнера и заеха местата си. С няколко едва забележими тласъка от маневрените двигатели Корабът X се издигна над палубата, напусна хангара и излезе в космоса отвън.