Лари Нивън
Пръстенов свят (5)

Глава пета
РОЗЕТАТА

Математиката на хиперпространството притежава собствени дадености. В Айнщайновата вселена такива дадености обкръжават всяко тяло с голяма маса. Намирайки се извън тях, корабите могат да пътуват по-бързо от светлината. Окажат ли се вътре в тях, те просто изчезват, ако се опитат да направят това.

„Далечният изстрел“, отдалечил се на около осем светлинни часа от Слънцето, вече бе напуснал неговата даденост.

А Луис Ву се оказа в режим на свободно падане. Чувстваше се притеснен. Мускулите му бяха напрегнати, стомахът му бе стегнат и му се гадеше. Знаеше, че тези неприятни усещания ще изчезнат. Опияняваше се от полета.

Много пъти се бе запознавал с режима на свободно падане в огромния прозрачен мехур на извънземния хотел, намиращ се на орбита около Луната. Ако размахаше по същия начин ръцете си тук, в тясната каюта, сигурно щеше да повреди нещо.

Бе се спрял на външно ускорение от две единици. Около пет дни бе работил, ял и спал, без да излиза от противошоковото кресло на пилота. Въпреки чудесното състояние на креслото се чувстваше мръсен. Въпреки петдесетте часа сън, чувствуваше се изтощен.

Стори му се, че прозря бъдещето си. Щеше да запомни това пътуване най-вече с неудобствата му.

В дълбокия космос небето не изглеждаше много по-различно от това, което се вижда нощем от Луната. Вътре в Слънчевата система планетите не изменят кой знае колко гледката. Само дето в галактическия юг се виждаше една звезда, доста по-ярка от останалите — Слънцето.

Ръцете му заработиха отново върху командния пулт.

„Далечният изстрел“ се завъртя около оста си и звездите се оказаха под краката на Луис. Двадесет и седем — триста и дванадесет — хиляда. Несус му бе продиктувал тези координати непосредствено преди Луис да хлопне капака над главата му.

В тази посока се намираха мигриращите кукловоди.

Луис разбра, че не се насочва към нито един от Магелановите облаци. Кукловодите го бяха излъгали. Така или иначе, реши той, трябва да са на около двеста светлинни години от него. И то по оста на галактита. Може би кукловодите бяха решили да я напуснат по най-прекия път, като след това се придвижат по плоскостта й до по-малкия облак. По този начин щяха да избегнат сблъсъка с междузвездни отломки и отпадъци — слънца, прахови облаци, концентрати на водород.

Всъщност, това не бе от особено значение. Ръцете на Луис, подобно на тези на пианист преди концерт, се раздвижиха над командното табло.

Режим на слизане.

„Далечният изстрел“ изчезна.

Луис се стремеше да не гледа към прозрачния под. Вече бе престанал да се чуди защо няма щори за всички прозорци. Видът на Нищото бе подлудявал немалко здрави хора. Очевидно обаче, бе имало и други, способни да понесат тази гледка. Един от тях ще да е бил и пилотът на „Далечният изстрел“.

Вместо надолу, насочи погледа си към индикатора за масата — прозрачна сфера, поставена непосредствено над командния пулт. Въпреки ограниченото пространство, тя беше направена в размер, надвишаващ стандартния. Луис започна да наблюдава сините линии, появяващи се в центъра й.

Промяната им можеше да се забележи с просто око. Той без затруднения следеше как линиите бавно се движат по повърхността на сферата. Гледката бе необичайна и дразнеща. При нормална хиперскорост линиите щяха да бъдат неизменни цели часове.

Луис се пресегна с лявата си ръка към контролния лост.

Кухненската секция от дясната му страна беше сервирала първо кафе със странен вкус, а сетне някакъв сандвич, който се разпадна в ръцете му на парчета месо, кашкавал и хляб и на някакви листа. Тази автокухня явно е плачела за препрограмиране още преди стотици години, си бе помислил Луис. Междувременно линиите на индикатора на масата набъбнаха, понесоха се нагоре и напред със скоростта на минутна стрелка и изчезнаха. Друга една мъглява синя ивица в долната част на сферата започна да расте. Луис натисна контролния лост.

Под краката му светна напълно непознат червен великан.

— Прекалено бързо! — изръмжа Луис. — Прекалено бързо, тандж да го вземе!

Във всеки нормален кораб беше достатъчно да преглеждаш показанията на индикатора на масата веднъж на шест часа. На борда на „Далечният изстрел“ на човек не му оставаше време дори да мигне.

Луис се порадва на сияйния червен диск и на звездното му обкръжение.

— Тандж да го вземе! Та аз съм вече извън известното пространство!

Насочи кораба така, че да види по-добре звездите. Под него заструи едно съвсем чуждо небе.

— Мои са! Всичките са мои! — изпя набързо Луис и започна да потрива ръце от удоволствие. Имаше си собствени начини да се развлича.

Червената звезда отново се появи и той я закова на ъгъл от 90 градуса. След това реши да се доближи до нея и да я заобиколи.

Измина час и половина.

Изминаха три часа до момента, в който отново се отпусна.

Чуждите звезди не го смущаваха. Луис бе израснал на Земята, където осветлението на градовете не позволяваше да се види небето, самият той бе зърнал звезда едва на двадесет и шест годишна възраст. Провери още веднъж дали се намира в чисто пространство, затвори капаците на командния пулт и най-сетне се изопна върху креслото.

— Леле! Очите ми са заприличали на варени луковици!

Заплува в пространството, сгъвайки и изправяйки лявата си ръка. С нея три часа бе стискал контролния лост на хипердвигателя. Цялата й долна част от лакътя до краищата на пръстите го болеше.

На тавана висяха пръстени за изометрични упражнения. Луис ги използва. Болката изчезна, но умората остана.

Какво да направи? Да събуди Тила? Щеше да бъде хубаво сега да си поговори с нея. Следващия път, като излезе отново в отпуск, ще си вземе жена. Така ще му е най-добре. Видът му сега обаче бе на привидение, изплувало от някое наводнено гробище. Май вече нямаше да може да играе ролята на приятен компаньон. Здраве да е.

Не трябваше да я взема на борда на „Далечният изстрел“.

А може би пък беше сторил добре, че я взе. Присъствието й през изминалите два дни му бе приятно. Помисли си дали някой не е решил да напише отново историята за Луис Ву и Паула Черенкова, като този път я украси с щастлив край. Навярно така щеше да бъде по-добре.

Имаше обаче нещо в Тила, което го смущаваше. Не беше възрастта й. Бе имал приятелки на всякаква възраст, някои от тях съвсем млади. И именно те страдаха най-много. Излизаше, че болката е част от процеса на познание. И май така си беше.

Тила изглеждаше лишена от способността да усеща болката на другите.

Можеше обаче да усеща удоволствието им, да се отзовава и сама да предизвиква удоволствие. Беше прекрасна любовница, болезнено красива, почти начинаеща в изкуството, чувствена като котка и изненадващо лишена от всякакви задръжки.

Нито едно от тези качества обаче не я правеше изследовател.

Тя бе живяла щастлив и скучен живот. Беше се влюбвала два пъти и двата пъти се беше уморявала първа от любовната връзка. Никога не беше изпадала в действително лошо стресово положение, никога не бяха й причинявали истинска болка. Настъпеше ли някое сериозно изпитание, сигурно щеше да се паникьоса.

— Аз обаче сам си я избрах — призна си Луис. — Проклетият Несус! Той е виновен!

Ако обаче Тила някога беше се изложила в стресова ситуация, сигурно Несус би отхвърлил кандидатурата й като на жена, лишена от късмет.

Сгреши, дето я взе. Щеше да му бъде бреме. Щеше да заделя време за нейната защита тогава, когато е потребно да защищава себе си.

Какви ли щяха да бъдат стресовите ситуации, в които можеха да се окажат? Кукловодите бяха добри бизнесмени и никога не плащаха повече от необходимото. „Далечният изстрел“ имаше неоценима стойност. Луис имаше неприятното предчувствие, че и този път те ще си оправдаят хонорарите.

— Достатъчно съм работил днес — каза си той, върна се в креслото си и спа цял час с помощта на приспивателния шлем. След като се събуди, постави кораба в изходна позиция и потъна в Нищото.

На пет и половина часа от Слънцето отново излезе от него.

Координатите, продиктувани му от кукловода, очертаваха рамките на една малка част от звездното небе, ако се съди от Слънчевата система. Сега вече същите координати определяха размерите на куб със страна от половин светлинна година. Някъде във вътрешността на този куб трябваше да се намира флотилия от космически кораби. В куба, освен ако данните не го лъжеха, трябваше да се намират и Луис Ву, и „Далечният изстрел“.

На доста голямо разстояние пред него се виждаше мехурче от звезди, чийто диаметър бе около седемдесет светлинни години. Известното пространство бе още по-надалеч.

Нямаше смисъл да търси корабите, след като не знаеше какво точно търси. Реши да събуди Несус. Кукловодът, захапал един от тренировъчните пръстени, надникна иззад рамото на Луис.

— Необходимо е да разбера разположението на някои звезди, за да мога да се ориентирам. Фокусирай онзи зеленобял гигант на екрана…

Пилотската кабина отново се оказа препълнена. Луис се наведе над командното табло така, че да може да го опази от безгрижните копитца на кукловода.

— Спектрален анализ… тъй… Я сега фокусирай синьожълтата двойна звезда на позиция четиринадесет.

— Започнах да се ориентирам. Сега мини на 348,72.

— Какво точно трябва да търся, Несус? Пламъците на ракетни двигатели? Или вие се движите с импулси?

— Използвай телескопа. Когато видиш обекта, сам ще се сетиш.

На екрана на телескопа се виждаха неизвестни звезди. Луис включи увеличителя, докато…

— Виждам пет точици, образуващи правилен петоъгълник. Това ли е?

— Съвсем точно. Към тях сме се насочили.

— Добре, дай да проверя разстоянието… Хей, Несус, да няма някаква грешка? Много са далеч.

Не последва никакъв отговор.

— Това не могат да бъдат космически кораби, дори и далекомерът да е развален. Иначе ще излезе, че флотът на кукловодите се движи със скорост, почти равна на светлинната.

Пет мъждукащи звезди, разположени във форма на правилен петоъгълник. Намираха се на разстояние една пета от светлинната година и щяха да бъдат напълно невидими за невъоръжено око. Ако данните от увеличението бяха верни, трябваше да имат размерите на планети. Една от тях бе по-тъмна от другите.

Розета на Кемплерер. Много странна работа.

Вземете три или повече еднакви по маса тела. Поставете ги върху краищата на многостранен многоъгълник и им придайте еднаква ъглова скорост спрямо техния център.

Фигурата придобива устойчиво равновесие. Орбитите на масите могат да бъдат кръгови или елиптични. Друга маса може да заеме центъра на фигурата или пък той да е празен, това е без значение. Фигурата е устойчива, подобно на двойка троянови точки.

Трудността произлиза от това, че има няколко прости начина една маса да бъде уловена от една троянова точка (например трояновите астероиди в орбитата на Юпитер). Не съществува обаче прост начин, по който пет маси случайно да образуват подобна фигура.

— Невероятно — промърмори Луис. — Невиждано. Досега никой не е откривал розета на Кемплерер… — той не довърши мисълта си. Тук, насред звездите, какво осветяваше тези обекти?

— Моля те, не ми казвай — рече Луис Ву. — И да ми кажеш, няма да ти повярвам. За идиот ли ме взимаш?

— На какво няма да повярваш?

— Много добре знаеш на какво няма да повярвам.

— Както желаеш, Луис. Това е нашето местоназначение. Ако държиш правилно курса, насреща ни ще бъде изпратен кораб, съобразяващ се със собствената ни скорост.

Корабът се оказа с корпус трети размер и цилиндрична форма, приплеснат откъм долната си част, боядисан в чудат розов цвят и лишен от прозорци. Нямаше и отвори за двигателите. Навярно бяха импулсови двигатели, подобни на земните, а може и да представляваха нещо по-напреднало.

По нареждане на Несус Луис отстъпи маневрирането на другия кораб. Ако „Далечният изстрел“ разчиташе само на синтезния си двигател, щеше да се нуждае от месеци за изравняване на скоростта си с тази на флота на кукловодите. Техният кораб го постигна за по-малко от час, като в момента на появяването си редом до „Далечният изстрел“ вече бе подал комуникационния си ръкав. Той блесна като стъклена змия, протягайки се към люка на „Изстрела“.

Преминаването на другия кораб представляваше сериозен проблем. Нямаше достатъчно пространство, за да може целият екипаж да излезе едновременно от състоянието на стазис. Освен това, Говорещия с животни щеше да осъзнае, че това е последният му шанс да завладее кораба.

— Мислиш ли, че този път ще се съобрази с таспа?

— Не. Предполагам, че ще рискува още веднъж и ще се опита да отмъкне кораба. По-добре да направим нещо друго…

Прекъснаха съединенията между командния пулт и двигателите на „Далечният изстрел“. Не беше повреда, дето един кзинт или което и да е друго същество, изобретяващо машини, да не може да отстрани, стига да разполага с време и малко интуиция. Времето обаче нямаше да му стигне.

Луис наблюдаваше как кукловодът Несус, нарамил скафандъра на кзинта, преминава през ръкава. За съжаление, бе затворил плътно очи и не можеше да се наслаждава на прекрасната гледка.

— Безтегловност — каза Тила, когато изключи креслото й. — Не се чувствам приятно. По-добре ми помогни, Луис. Какво стана? Пристигнахме ли?

Луис й разказа накратко всичко, докато я придружаваше до люка. Тя си даваше вид, че го слуша, но явно вниманието й бе съсредоточено върху болката в стомаха. Личеше си, че наистина не се чувства добре.

— На другия кораб ще има гравитация — успокои я той.

Очите й уловиха малката розета, която Луис й посочи с поглед. Вече се виждаше с невъоръжено око — неголям петоъгълник с пет бели звезди. На лицето й бяха изписани въпроси. Луис забеляза как изражението му се промени, преди да влезе в люка. Розетите на Кемплерер бяха едно нещо, а преминаването от безтегловност към гравитация — друго. Разбра, че тя се стъписа от гледката на непознатите звезди.

— Не се опитвай да ме изненадаш с нищо, защото съм въоръжен — каза Луис, докато отваряше капака на креслото.

Оранжевото лице на кзинта остана безизразно.

— Пристигнахме ли?

— Ъхъ. Изключил съм двигателите. Няма да имаш време да ги свържеш с пулта. Освен това, към нас са насочени два големи рубинови лазера.

— Мислиш, че бих се опитал да избягам на хиперскоростен режим. Едва ли е възможно. Сигурно сме в обсега на някоя даденост.

— Ще се изненадаш от това, което ще ти кажа, но сме в обсега на пет дадености.

— На цели пет? Наистина ли? За лазерите обаче ме излъга, Луис, засрами се.

Така или иначе, кзинтът излезе от креслото си по съвсем миролюбив начин. Луис го последва, държейки променливата сабя в готовност. Оказал се в ръкава, кзинтът изведнъж спря, пленен от гледката на растящия звезден петоъгълник.

Едва ли можеше да я наблюдава от по-добра позиция.

„Далечният изстрел“, все още в режим на хиперскорост, бе на разстояние половин светлинен час пред флота на кукловодите. Разстояние, по-малко от това между Земята и Юпитер. Флотът обаче се движеше с ужасна скорост, изоставайки незначително от собственото си светлинно излъчване. Светлината, която виждаха на борда на „Далечният изстрел“, идваше от много по-далече. Когато корабът спря, розетата бе твърде малка, за да бъде забелязана. Съвсем малка, макар и вече видима, когато Тила преминаваше през ръкава. Сега беше огромна и продължаваше да расте с голяма бързина.

Пет бледосини точки, разположени във форма на правилен петоъгълник, вече заемаха цялото небе. И не преставаха да растат…

За кратък миг „Далечният изстрел“ се оказа обграден от пет свята. След това те изчезнаха. Не избледняха, а именно изчезнаха, тяхната отдалечаваща се светлина стана невидима. Оказа се, че променливата сабя е в ръцете на Говорещия с животни.

— За Бога! — избухна Луис. — Не изпитваш ли любопитство?

Кзинтът бе потънал в размисъл.

— Изпитвам любопитство, но и гордост, при това в много по-голяма степен. — Прибра острието на сабята и я подаде на Луис. — Всяка заплаха за мен е предизвикателство. Ще тръгваме ли?

Корабът на кукловодите бе робот. Обитаемият му отсек се състоеше от едно-единствено грамадно помещение. Четири противошокови кресла с форма, съобразена с физиката на екипажа, бяха подредени в кръг около устройството за освежаване.

Нямаше прозорци.

Нямаше и безтегловност, за радост на Луис. Съществуваше гравитация, която обаче не бе съвсем като земната. И въздухът не беше съвсем като въздуха на Земята. Налягането му бе малко по-високо. Имаше и миризми, не неприятни, но странни. Луис усети уханието на озон, на въглехидрати и на кукловоди — на много кукловоди — и още доста миризми, които не успя да свърже с нищо познато.

В помещението нямаше ъгли. Кривите стени преминаваха плавно в под и таван. Креслата и освежаващото устройство изглеждаха като разтопени наполовина. В света на кукловодите не бе имало и нямаше да има нищо твърдо или остро. Нищо, в което някой да може да се пореже или натърти.

Несус се отпусна щастливо в креслото си, така, сякаш нямаше кости. Чувстваше се толкова удобно, че чак да му завидиш.

— Не ще да говори — засмя се Тила.

— Разбира се, че не ща — отвърна кукловодът. — По-точно, не исках да започвам да ти обяснявам, понеже след идването на останалите щеше да ми се наложи да спра и да започна разказа отначало. Без съмнение, у вас предизвика любопитство гледката на…

— На летящи светове — прекъсна го кзинтът.

— И на Кемплерерови розети — добави Луис. От едва доловимото жужене разбра, че корабът се движи. Заедно с Говорещия с животни оставиха багажа си и се наместиха в креслата. Тила подаде на Луис червена напитка с вид на плодов сок.

— С колко време разполагаме? — попита Луис.

— Ще кацнем след час. Тогава ще ти бъде обяснено и кое е крайното ни местоназначение.

— Времето ще стигне. Хайде сега, започвай да разказваш. Кой измисли тази работа с летящите светове? Такива весели разходки не ми се виждат съвсем безопасни.

— Безопасни са, Луис! — личеше си, че кукловодът е напълно искрен. — Много по-безопасни от кораба, с който сега летим. А той е къде-къде по-безопасен от повечето кораби, построени от хората. Повярвай ми, имаме голям опит в преместването на светове.

— Опит? Че как сте го натрупали?

— За да ти обясня, ще трябва първо да разкажа нещо за топлината… и за контрола върху раждаемостта. Нали няма да се почувствате обидени или смутени от разказа ми?

Всички кимнаха в знак на отрицание. Като възпитан човек Луис не се засмя. Ала Тила не успя да сдържи смеха си.

— Трябва да знаете, че контролът върху раждаемостта е много труден за нас. При нас има само два начина да се избегне родителството. Единият се постига чрез хирургическа намеса. Другият — чрез пълно въздържане от полови контакти.

Тила бе шокирана.

— Но това е ужасно.

— Наистина, представлява известно неудобство, но не ме разбирайте неправилно. Хирургическата намеса не е заместител на въздържанието. Прави се с цел да го наложи. Днес последиците от такава намеса са обратими, за разлика от миналото. Малко хора от моята раса биха се подложили доброволно на подобна операция.

Луис подсвирна.

— Вярвам ти. Значи, при вас контролът върху народонаселението зависи от силата на волята?

— Да. Принудителното въздържание и за нас, както и за повечето раси, има неприятни странични ефекти. Постоянно сме страдали от свръхнаселеност. Преди половин милион години наброявахме половин трилион души — използвам човешката изчислителна система. По изчислителната система на кзинтите това ще рече…

— Разбирам от математика — прекъсна го кзинтът, — обаче не виждам връзката между тези проблеми и необичайната природа на вашия флот.

Говорещия не се беше засегнал, просто коментираше. От освежителното устройство бе измъкнал халба с кзинтов дизайн, която трябваше да побира около половин галон.

— Има връзка, Говорителю. Половин трилион цивилизовани същества произвеждат много топлина в хода на своето развитие.

— От много отдавна ли сте цивилизовани?

— Разбира се, че коя варварска култура би могла да понесе население с такава численост? Резервите ни от обработваеми земи бяха изчерпани много отдавна, така че ни се наложи да преустроим две планети по подобие на собствената ни. За тази цел трябваше да ги преместим в по-голяма близост до нашето слънце.

— Да, тогава за пръв път сте преместили светове, Естествено, използували сте роботизирани кораби.

— Точно така. След това изхранването престана да бъде проблем. Въпросът с жизненото пространство също беше решен. Открай време сме свикнали с високото строителство и обичаме да живеем заедно.

— Предполагам, че става дума за стаден инстинкт. Затова ли корабът мирише на стадо кукловоди?

— Да, Луис, на нас уханието на братята ни по раса действа успокояващо. Единственият ни проблем за времето, за което ти говоря, остана топлината.

— Топлината?

— Топлината е отпадъчен продукт на всяка цивилизация.

— Не разбирам — каза Говорещия с животни.

Луис, като земен жител, разбра всичко чудесно и реши да не коментира. Земята бе много по-пренаселена от Кзин.

— Ще ти дам един пример, Говорителю. Вярвам, че би желал през нощта да разполагаш със светлинен източник. Ако го нямаш, щеш не щеш, ще отидеш да спиш, даже и да си решил да вършиш нещо друго.

— Това всички го знаем.

— Нека допуснем, че светлинният ти източник е съвършен, сиреч, че излъчва радиация само в спектъра, видим за кзинтите. При все това светлината, която не избяга през прозореца, ще бъде погълната от стените и мебелите. Ще се превърне в топлина.

— Друг пример. Земята произвежда твърде малко прясна вода за своите осемнадесет милиарда жители. Налага й се да обезсолява морската вода, вследствие на което се отделя топлина. Нашият свят, много по-пренаселен от Земята, би загинал за един ден, ако не разполагаше с дестилиращи инсталации.

— Трети пример. Транспортът, предизвикващ промени в скоростта, винаги произвежда топлина. Космическите кораби, превозващи зърнени храни от селскостопанските планети, излъчват топлина при влизането си в нашата атмосфера и я затоплят. Още повече топлина отделят при излитането си.

— Но охладителните системи…

— Повечето охладителни системи само преместват топлината от едно място на друго и при това дори я увеличават, тъй като се нуждаят от енергозахранване.

— Така… Започвам да схващам. Колкото повече кукловоди има, толкова по-горещо става.

— Сега разбра ли, че топлината, произвеждана от нашата цивилизация, бе започнала да превръща световете ни в необитаеми?

Смог — помисли си Луис Ву. — Двигатели с вътрешно горене. Бомби и ракети в атмосферата. Промишлени отпадъци в езерата и океаните. И без това наполовина се самоизтребихме с нашите собствени боклуци. Ако не беше Демографското бюро, дали Земята вече нямаше да е загинала от отпадъчната си топлина?

— Невероятно — рече Говорещия с животни. — Тогава защо не напуснахте този свят?

— Кой ще рискува живота си, като се има предвид дебнещата от космоса смърт? Само някой луд като мен. Нима е трябвало да заселваме други светове с нашите луди?

— Можеше да изпратите кораби със замразени оплодени яйцеклетки. Само екипажите щяха да са от луди.

— Чувствам се неловко, когато говоря на сексуални теми. Биологическото ни устройство прави такива методи неизползваеми, но без съмнение можехме да измислим нещо аналогично. С каква цел, обаче? Населението нямаше да намалее и светът ни щеше да продължава да умира от собствената си топлина.

— Бих искала да надникна извън кораба — рече Тила, уж между другото.

Кукловодът бе изумен.

— Сигурна ли си? Не изпитваш ли страх от падането?

— Страх? В кораб на кукловоди?

— Да-а. Всъщност, от това, че ще гледаме, опасността няма да стане по-голяма. Много добре — всичко това Несус пропя на собствения си език и корабът изчезна.

Все още можеха да се видят един друг, както и самите себе си. Мержелееха се четири кресла, увиснали в пустотата, и едно освежаващо устройство в средата. Всичко останало бе черният космос. Пет свята блестяха със силна бяла светлина зад тъмната коса на Тила.

Бяха еднакви по размер, може би два пъти по-големи от Луната, гледана от Земята. Образуваха петоъгълник. Четири от тези светове бяха обградени от малки блестящи светлинки — изведени на орбита слънца, излъчващи изкуствено жълтобяло сияние. Бяха еднакви и по яркост и вид — мъгляви сини кълба, чиито континенти оставаха невидими от такова разстояние. Петият свят обаче…

Петият свят нямаше орбитални слънца. Светеше със собствена светлина, забелязваха се ивици, образувани от контурите на континентите и цветовете на слънчевите отблясъци. Между ивиците се спотайваше мрак, еднакъв с този на околното пространство. Създаваше се впечатление, че самият космос обгражда континенти от светлина.

— Никога не съм виждала такава красота — рече Тила, почти разплакана. Луис, който бе видял много неща, беше склонен да се съгласи с нея.

— Невероятно — каза Говорещия с животни. — Просто не мога да повярвам. Значи, взели сте вашите светове със себе си.

— Кукловодите не се доверяват на космическите кораби — рече разсеяно Луис. Потръпна при мисълта, че би могъл да пропусне всичко това, че е било напълно възможно кукловодът да се спре на някой друг, а не на него. Така и щеше да си умре, без да е видял розетата…

— Как го постигнахте, Несус?

— Вече ви обясних, че нашата цивилизация бе започнала да загива от собствената си топлина. Чрез цялостното преобразуване на енергията се освободихме от всички отпадъчни продукти на цивилизацията ни, само не от този. Не ни остана нищо друго, освен да отдалечим нашия свят от звездата му.

— Това не беше ли опасно?

— Беше много опасно. През оная година планетата ни щеше да полудее. Затова и годината влезе в историята. Вече бяхме закупили безоткатни импулсатори от Аутсайдерите. Можете да си представите на каква цена. Все още погасяваме вноските. Като използвахме тези двигатели, преместихме две селскостопански планети. Преди това експериментирахме същото с други, безполезни. Така или иначе, успяхме да го сторим. Преместихме нашия свят.

— След няколко хилядолетия — продължи кукловодът — числеността ни нарасна на един трилион. Отслабването на силата на естествената слънчева светлина ни принуди да осветяваме улиците си и през деня, което доведе до още по-голямо затопляне. Нашето слънце не ни служеше както трябва. Накратко, не след дълго разбрахме, че то е по-скоро бреме, отколкото придобивка. Отдалечихме се от него на разстояние една десета от светлинната година и го използвахме само като котва. Селскостопанските планети ни бяха необходими, пък и сметнахме, че ще е доста опасно да оставим нашия свят да плува свободно из пространството. Ако не беше това, слънце въобще нямаше да ни трябва.

— Ясно — рече Луис Ву. — Сега разбирам защо никой не успя да открие света на кукловодите.

— Тази беше една от причините.

— Претърсихме всички жълти джуджета в известното пространство, че и някои извън него. Почакай малко, Несус, все пак трябваше да открием селскостопанските планети, щом са били разположени като розета на Кемплерер.

— Луис, не сте знаели около какви слънца трябва да ни търсите.

— Как? Вашето слънце не може да не е било жълто джудже.

— Ние сме се появили и еволюирали под лъчите на жълто джудже, наподобяващо Процион. Сигурно ти е известно, че след половин милион години Процион ще се превърне в червен гигант.

— За Бога! Нима вашето слънце се е превърнало в червен гигант?

— Да. Малко след като сме преместили нашия свят, слънцето започнало да набъбва. Това е станало по времето, когато прадедите ти все още са използвали бедрените кости на антилопи, за да трошат черепи. Тогава, когато вече сте могли да си зададете въпроса къде се намира нашият свят, сте започнали да ни търсите не там, където е трябвало…

Несус помълча няколко секунди.

— Бяхме прикоткали при нас и подходящи планети от близки звездни системи, с което увеличихме броя на селскостопанските светове на четири, и ги подредихме във формата на розета на Кемплерер. Когато слънцето ни започна да се издува, наложи се да ги преместим всички едновременно, като при това им осигурим източници на ултравиолетово излъчване, което да компенсира отслабването на дейността на жълтото джудже. Вече разбираш, че преди двеста години, когато решихме да напуснем галактиката, бяхме доста добре подготвени. Понатрупали бяхме опит в преместването на светове.

Докато говореха, розетата бе увеличила размерите си. Светът на кукловодите приближаваше под краката им, растеше и се готвеше да ги погълне. Звездите, разпръснати из черните морета, се бяха уголемили и превърнали в малки острови. Континентите излъчваха светлина, по-силна от слънчевата. Преди много години Луис Ву, застанал на склона на планината Виж го там, бе наблюдавал водопада на Голямата река, най-високия в известното пространство. Погледът му бе проследил падането на водата до място, разположено някъде в безкрая, където водният поток се бе превърнал в размита бяла мъгла. Именно тази размитост на мъглата се бе запечатала в паметта му и тогава Луис Ву, почти хиптонизиран, се бе заклел, че ще живее вечно. Как иначе щеше да види всичко онова, което трябваше да бъде видяно?

Сега още веднъж се увери, че тогавашното му решение е било правилно. Светът на кукловодите продължаваше да се приближава.

— Гледай ти — каза Говорещия с животни. Раздвижването на дългата му розова опашка показваше, че се вълнува, макар лицето и гласът му да не издаваха безпокойство. — Несус, фактът, че не сте смели, беше достатъчен за нашето презрение. Това обаче явно ни е заслепило. Расата ви е опасна. Ако се бяхте страхували от нас, можеше да ни унищожите. Вашата сила е ужасяваща. Нямаше да бъдем в състояние да ви попречим.

— Един кзинт не би могъл да се бои от едно тревопасно.

Несус не беше вложил ирония в думите си, но Говорещия реагира гневно.

— Та кое разумно същество няма да се страхува от подобна сила?

— Разочароваш ме. Страхът е брат на ненавистта. Тогава може да се предположи, че един кзинт напада това, от което се бои.

Разговорът започна да придобива неприятен привкус. При положение, в което „Далечният изстрел“ се намираше на стотици светлинни години от известното пространство и всички те зависеха от милостта на кукдоводите, не беше разумно кукловодите да откриват причини да се боят от тях.

Трябва да се смени темата. И то бързо! Луис понечи да отвори уста.

— Хей! — каза Тила. — Всички вие говорите за Кемплерерови розети през цялото време. Кой ще ми обясни какво представляват?

Докато двамата извънземни започнаха да се надпреварват с отговорите, той се запита дали е имал основание да мисли за Тила като за повърхностно момиче.