Лари Нивън
Пръстенов свят (23)

Глава двадесет и трета
БОЖЕСТВЕНИЯТ ГАМБИТ

Туземците, боготворящи Небесата, видяха, че на небето вече има две кули.

Както и преди, площадът с олтара бе изпълнен със златисти лица.

— Пак случихме религиозен празник — рече Луис и се опита да открие бръснатия ръководител на хора, но не успя.

Несус бе вперил замечтан поглед в кулата, наречена „Небеса“. Мостикът на „Невъзможния“ бе на равнището на стаята с картите на замъка.

— Веднъж вече не ми се удаде да изследвам това място. Сега пък не мога да го достигна — изрази мъката си кукловодът.

— Ако искаш, можем да разбием стената с дезинтегратора и после да те спуснем с въже или стълба — предложи Говорителя.

— Ами ако се подхлъзна?

— Преминаването ти ще е по-малко опасно от други неща, които си правил на този свят.

— Аз и по-рано съм рискувал, но в търсенето на знания. Вече знам за пръстеновия свят това, което моят свят желае да научи. Отсега нататък ще рискувам единствено в името на достигането на тези знания до моя свят. Луис, ето го и кабелът.

Луис кимна.

В онази част на града, която бе в посока на въртенето, имаше някакъв черен облак. Изглеждаше едновременно гъст и тежък, ако се съди по неподвижността му. В близост до неговия център към небето стърчеше остъклен обелиск. Облакът бе с удивително равна повърхност.

Не можеше да бъде нищо друго, освен кабелът. Толкова много!

— Как ще транспортираме това нещо?

— Нямам представа — объркано промърмори Луис. — Нека първо да слезем и да огледаме.

Приземиха потрошения полицейски участък в посока на въртенето спрямо олтара. Несус не изключи повдигащите двигатели, а само едва-едва докосна повърхността. Платформата, от която преди се наблюдаваха арестантските килии, се превърна в рампа за слизане. Ако се окажеше затисната от цялата маса на сградата, тя сигурно щеше да се разруши.

— Трябва да открием начин да пренесем този кабел. Ръкавица, изтъкана от него, би ни помогнала. Или пък макара, направена от материала на основата на пръстеновия свят.

— Не разполагаме с нито едно от тези неща — рече Говорещия с животни. — Ще се наложи да поприказваме с туземците. Може би знаят някакви предания или разполагат със стари сечива и свещени предмети. На това отгоре, вече три дена разполагат с жицата и сигурно са се научили да боравят с нея.

— В такъв случай и аз ще трябва да дойда с вас — обади се кукловодът едновременно твърдо и неохотно.

— Говорителю, все още не знаеш достатъчно добре езика. Харлоприлалар ще остане в сградата, за да я издигне при необходимост. Освен ако… Луис, не би ли могъл туземният любовник на Тила да води преговорите от наше име?

На Луис му стана малко неприятно от това, че Несус назова Търсача с такива думи.

— Дори и Тила не го смята за гений, Несус. Не бих му поверил това.

— Прав си. И аз не бих му го поверил. Луис, наистина ли се нуждаем от този кабел?

— Не знам. Ако не съм се побъркал, нужен ни е. В противен случай…

— Добре. Ще дойда.

— Не си длъжен да вярваш в правотата на думите ми.

— Ще дойда — повтори кукловодът и започна да трепери. Най-странната особеност на говора на Несус бе неговата яснота и точност, лишени от каквото и да е вълнение. — Знам, че се нуждаем от кабела. Случайност ли е това, че той се озова точно на пътя ни? Всички случайности се оказват свързани с Тила Браун. Ако кабелът не ни беше необходим, нямаше да е тук.

Луис въздъхна облекчено. Не защото в твърдението имаше логика, напротив. То обаче съвпадаше с хода на собствените му мисли. Именно затова не каза на кукловода, че говори глупости.

Слязоха по рампата и се измъкнаха от сянката на „Невъзможния“. Луис бе взел със себе си лазерно фенерче. Говорещия с животни носеше дезинтегратора. Мускулите му играеха едва ли не като течни при всяко негово движение, изпъкващи под новата оранжева козина, израснала около половин инч. Несус, на пръв поглед, не бе въоръжен. Имаше предпочитание към таспа и към най-задната позиция.

До него вървеше Търсача, държащ в ръка черната си желязна сабя. Големите му крака бяха боси и мазолести, не носеше друга дреха, освен жълтата кожа, служеща му за набедреник. И неговите мускули играеха като на кзинта.

Тила не носеше оръжие.

Търсача и Тила щяха да останат на борда на „Невъзможния“, ако не беше сделката, сключена сутринта. Стана по вина на Несус. Луис бе помолил кукловода да му превежда, когато реши да предложи на Търсача „продажбата“ на Тила.

Търсача бе кимнал важно и предложил в замяна една капсула от еликсира на младостта, осигуряваща около петдесет години живот.

„Съгласен съм“ — бе казал Луис. Предложението бе великодушно, макар да нямаше никакво намерение да поглъща течността. Едва ли лекарството бе изпробвано върху хора като Луис Ву, които поемаха възстановител от сто и седемдесет години насам.

После Несус му дообясни разговора на интерезик.

— Не исках да го обиждам, Луис, или да го оставям с чувството, че си му продал Тила евтино. Вдигнах цената. Сега той притежава Тила, а ти капсулата и ще можеш веднага да я дадеш за анализ на Земята, когато се върнем там. Ако се върнем там, искам да кажа. В добавка поисках от Търсача да ни бъде телохранител, докато се сдобием с кабела.

— С какво ще ни охранява? С кухненския си нож ли?

— Направих това, за да го полаская, Луис.

Тила, разбира се, бе настояла да го придружи. Беше неин мъж и се излагаше на опасност. Луис се запита дали кукловодът не бе разчитал именно на това. Нали според Несус тя продължаваше да бъде носител на късмет.

Небето май винаги щеше да е облачно в такава близост до Окото. Под сивия му похлупак те се придвижиха до друг, вертикално разположен черен облак, висок колкото сграда на няколко десетки етажа.

— Не го докосвайте — предупреди Луис, спомняйки си думите на жреца при последното му посещение в града. Беше се сетил за момичето, изгубило няколко пръста при опита си да хване небесната нишка.

Отблизо тя продължаваше да наподобява черен дим. Разрушеният град прозираше през нея. Можеха да се видят подобните на кошери къщички от предградията и няколкото плоски стъклени кули, които сигурно щяха да бъдат магазини, ако този свят бе обитаван от хора.

Забелязваше се, че димът всъщност е нишка, ако се доближиш на инч от нея. След това окото започваше да сълзи и тя отново изчезваше. Бе необикновено тънка, почти до невидимост. Наподобяваше мононуклеидната нишка на Синклер, а мононуклеидната нишка на Синклер беше опасна.

— Я опитай с дезинтегратора — каза Луис. — Виж дали няма да можеш да я срежеш, Говорителю.

В облака просветнаха рояци искри. Вероятно това бе прието за светотатство. Ще се биете със светлина, така ли? Все пак, решението на туземците да изтребят пришълците явно бе взето доста по-рано. Когато в облака от черни нишки се появиха коледни светлинки, отвсякъде се раздадоха истерични писъци. Мъже, облечени в разноцветни одеяла, наизскочиха от околните сгради, размахвайки… саби и тояги. „Нещастни създания“ — помисли Луис и настрои лъча на фенерчето си на максимално стесняване и висока интензивност.

Светлинни мечове, тоест лазерни оръжия, се използваха на всички светове. Луис бе получил военно обучение преди един век, а войната, за която го бяха подготвили, така и не се състоя. Правилата обаче бяха твърде прости, за да бъдат забравени.

Колкото по-бавно движиш лъча, толкова по-дълбока е раната.

Луис обаче движеше лъча бързо. Много мъже спряха и се хванаха за гърдите, но окосмените им лица не издаваха нищо. Когато враговете са много, движи лъча бързо. Режи на половин инч дълбочина. Наранявай колкото се може повече врагове и забавяй атаката им. Стана му мъчно за тях. Фанатиците бяха въоръжени само с мечове и тояги. Нямаха никакъв шанс.

Един обаче успя да удари Говорителя с меча си достатъчно силно, за да изпусне дезинтегратора. Друг сграбчи оръжието и го хвърли. Загина веднага, тъй като кзинтът моментално счупи гръбнака му със здравата си ръка. Трети човек взе дезинтегратора и побягна с него. Не се опита да го използва, просто побягна. Луис не можа да го улучи с лазера, защото вече се мъчеха да убият и него самия.

Винаги удряй по туловището.

Все още не бе убил никого. Сега, докато враговете му се колебаеха, помете двамата, които бяха най-близо.

Какво правеха другите?

Говорителя действаше с ръце. Със здравата разкъсваше, а бинтованата използваше като тояга. Успяваше да избягва насочените към него саби, докато ликвидира тези, които ги държаха. Бе обкръжен отвсякъде, но туземците не смееха да го доближат. Извънземна оранжева смърт, осем фута висока и с остри зъби!

Търсача атакуваше с черната си метална сабя. Трима мъже лежаха пред него, други отстъпваха, а от сабята капеше кръв. Бе вещ и опасен противник, а туземците разбираха от саби. Тила бе застанала зад него и имаше загрижен вид, както подобава на добра героиня. Несус се бе понесъл към „Невъзможния“. Едната му глава бе наведена, а другата — вдигната високо. С наведената поемаше информация за повърхността, високоиздигнатата разширяваше полезрението му.

Луис не бе пострадал и продължаваше да отблъсква враговете. И тези, които се доближаваха до него, и по-отдалечените. Лазерът, ивица от смъртоносна зелена светлина, се движеше с лекота в ръката му.

Никога не насочвай лъча към огледало. Отразяващите повърхности можеха да предизвикат неприятни изненади за човек, въоръжен с лазер. Тук обаче очевидно бяха забравили тази истина.

Един туземец, облечен в зелено одеяло и придаващ си колкото се може по-страховит вид, се втурна към Луис Ву с тежък чук в ръка. Златисто глухарче с очи… Луис го докосна със зелената лазерна светлина, но туземецът продължи устрема си.

Луис почувства ужас, застина на място и задържа лъча неподвижен. Мъжът вече бе започнал да замахва към главата му, когато върху неговата дреха се появи черно петно и внезапно избухна в яркозелен пламък. Падна досами Луис с изпепелено сърце.

Облекло с цвета на светлината на лазера може да бъде не по-малко опасно от огледало. За щастие, нямаше други хора със зелени облекла. Луис докосна с лъча врата на нападателя.

Един туземец препречи пътя на Несус. Трябваше да е много смел, щом се бе одързостил да нападне такова чудато страшилище. Луис не можа да види какво точно последва, но нападателят явно бе убит, тъй като Несус се обърна, ритна го и продължи пътя си. И тогава…

Тогава Луис видя добре какво се случи. Кукловодът продължи да бяга с една глава вдигната високо, а другата — снижена. Изведнъж високовдигнатата глава отхвръкна и заподскача по земята. Несус спря, извърна се и застина.

Едната му шия завършваше с плосък чукан. От нея рукна струя кръв, червена като човешката.

Несус нададе въздишка, изпълнена със страдание.

Туземците го бяха вкарали в капан. Бяха опънали на пътя му небесна нишка.

Луис беше живял цели двеста години. И преди бе губил приятели. Продължи битката, движейки светлинния си меч почти рефлекторно. Клетият Несус. А може би наближава и моят ред.

Туземците бяха отстъпили. Навярно загубите им от тяхна гледна точка бяха огромни.

Тила, с разширени очи и ръце, притиснати до болка в лицето, бе вперила поглед в умиращия кукловод. Говорителя и Търсача отстъпваха към „Невъзможния“.

Почакай малко! Та той има още една глава!

Луис се втурна към кукловода. Когато мина покрай Говорителя, кзинтът взе лазерното му фенерче. Луис се наведе, за да избегне опънатата нишка, продължи, все така приведен, и събори с рамо кукловода. Беше му се сторило, че той, изпаднал в паника, иска отново да побегне.

Стисна го така, че да го обездвижи, и пресегна към колана си.

Оказа се, че няма колан. Трябваше да разполага с колан!

Тила му подаде шала си.

Луис направи от него примка и пристегна осакатената шия. Несус бе вперил ужасен поглед в прерязаната си глава и в кръвта, струяща от единствената каротидна артерия. Насочи окото си към Луис, сетне то се затвори и Несус припадна.

Луис затегна примката. Шалът на Тила се оказа здрав и той успя да притисне и затвори артерията, две големи вени, ларинкса и хранопровода, всичко.

Значи, успяхте да сложите турникета, докторе?

Поне кръвта престана да тече.

Луис се наведе, взе кукловода на рамо, обърна се и тръгна към сянката на полуразрушения полицейски участък. Пред него вървеше Търсача, прикривайки го, и късата му черна сабя описваше кръгове в търсенето на евентуални врагове. Въоръжени туземци ги наблюдаваха, но не се осмеляваха да се доближат до тях.

Луис бе следван от Тила. Последен бе Говорещия с животни, шарещ със зеления лазер по местата, където предполагаше, че се укриват туземци. Когато стигна до рампата, кзинтът се спря, изчака Тила да влезе и отново се отдалечи. Защо направи това?

Тъй като нямаше време за губене, Луис тръгна по стълбището. Малко преди да достигне моста, кукловодът вече му се струваше невероятно тежък. Остави Несус до потъналия в пластмаса велосипед, присегна към устройството за оказване на първа медицинска помощ и прилепи диагностициращата пластинка върху осакатената шия непосредствено под турникета. Медицинският възел на кукловода все още бе прикрепен към велосипеда и Луис правилно предположи, че устройството е по-сложно от неговото собствено.

Датчиците върху подвижната кухня започнаха да присветват сами. Няколко секунди след това от таблото се протегна маркуч, който докосна кожата на кукловода и започна да шари по нея, докато накрая откри търсеното място и се впи в тялото му.

Луис потрепери. Щом устройството бе започнало да храни Несус интравенозно, сигурно все още беше жив.

„Невъзможния“ вече бе във въздуха, макар Луис да не бе усетил издигането. Говорителя седеше на най-горното стъпало на летателната рампа и наблюдаваше внимателно оказалите се под него „Небеса“. Държеше нещо в ръцете си — много грижливо.

— Мъртъв ли е кукловодът? — попита той.

— Не е, но е изгубил доста кръв — Луис седна до кзинта. Боляха го костите и бе ужасно потиснат. — Кукловодите изпадат ли в шоково състояние?

— Откъде мога да знам? Шокът сам по себе си е твърде странен механизъм. Бяха ни необходими векове, за да разберем защо вие, хората, умирате така лесно при изтезания. — Кзинтът очевидно бе съсредоточил мислите си върху нещо друго. — Отново ли сработи късметът на Тила Браун?

— Така ми се струва — рече Луис.

— Защо? По какъв начин нараняването на кукловода може да помогне на Тила?

— Би трябвало да я видиш през моите очи — рече Луис. — Когато за пръв път я срещнах, тя бе много еднопосочна. Беше, как да ти кажа…

Разсъжденията му освободиха един спомен.

— Случило се е с един човек на средна възраст, голям циник, дето започнал да търси някакво момиче заради мита, който го обкръжавал. Когато го открил, все още не бил уверен в истинността на мита. До момента, когато тя му обърнала гръб. Тогава видял празнотата й. Видял, че тя всъщност е маска на момиче. Маска, закриваща цялата предна част, не само лицето. Не можело тя да бъде наранена, Говорителю, а този мъж търсел точно това. Жените в неговия живот винаги бивали наранявани и той започнал да мисли, че то става по негова вина. Накрая започнало да му се струва непоносимо.

— Нищо не разбрах, Луис.

— Когато дойде тук, Тила беше маска на момиче. Никога не й бяха сторвали зло. Не беше човешко същество в същинския смисъл на думата.

— Какво лошо виждаш в това?

— Лошото е, че тя е била замислена като човешко същество, преди Несус да я превърне в нещо друго. Даваш ли си сметка какво е направил? Опитал се да създаде бог по някакъв свой идеализиран образ и получил Тила Браун.

— Тя е точно това — продължи още по-разпалено Луис, — което би желал да бъде всеки кукловод, дори с цената на душата си. Не може да й бъде сторено зло. Не може дори да й бъдат причинени големи неприятности, освен ако няма полза от тях. Именно поради това се оказа тук. Пръстеновият свят за нея е щастливо място, тъй като на него може да придобие опита, необходим й, за да стане пълноценно човешко същество. Не ми се вярва лотарията да е довела до появяването на много други като нея. Щеше да ги сполети същото, ако беше така. Щяха да се окажат на борда на „Лъжецът“, ако Тила не бе извадила по-голям късмет от тях. И все пак… на Земята би трябвало да са останали десетки жени като Тила Браун. Бъдещето ще започне да ни се вижда странно, когато те осъзнаят силата си. Останалите хора ще трябва да свикнат бързо да се махат от пътя им.

— Какво ще правим с главата на листояда? — попита Говорителя.

— Лишена е от способността да бъде съпричастна към страданията на другите — продължи Луис. — Може би й е било необходимо да стане свидетел на болките на един добър приятел. Разбира се, късметът й не се е интересувал колко ще струва това на Несус.

— А защо, според теб, е било нужно всичко? Нали по тази логика именно късметът й би трябвало да я защищава от екстремни обстоятелства?

— Тя никога не е знаела дали може да се справи с екстремни обстоятелства. Следователно, не е имала основания да притежава самочувствие. Такива неща по-рано не са й се случвали.

— Все още не мога да те разбера.

— Установяването на пределите на собствените ти възможности е задължителна част от преминаването към зрелостта. Тила не би могла да порасне, да стане истински човек, ако не се изправи пред нещо, което може да я застраши.

— Това навярно е присъщо на хората — рече Говорещия с животни.

Луис прие този коментар като признание, че напълно се е объркал. Не се опита да му отговори.

— Чудя се дали постъпихме правилно, като паркирахме „Невъзможния“ по-високо от „Небесата“ — добави кзинтът. — Нищо чудно туземците да са приели това като светотатство. Впрочем, такива разсъждения биха били безсмислени при положение, че ходът на събитията се управлява от късмета на Тила Браун.

Луис едва сега забеляза какво държи кзинтът така грижливо.

— Ти се върна, за да прибереш главата му? Изгубил си си времето. Няма да можем да я замразим дълбоко, поне не скоро.

— Не, Луис — Говорителя му показа предмет с размерите и формата на детска глава. — Не го докосвай, ако не искаш да се лишиш от пръстите си.

— От пръстите?!

Видя нещо във формата на сълза, завършваща с острие. Краят му преминаваше в тънка черна нишка. Нишката, използвана за свързване на засенчващите плоскости.

— Разбрах, че туземците умеят да боравят с конеца — каза Говорителя. — Не може да не умеят, след като направиха капана, от който пострада Несус. Та реших да проверя как са го направили.

— Мисля — посочи той с лапата си, — че това е един от краищата. Предполагам, че другият завършва с обикновена скъсана нишка. Навярно тя е била прекъсната там, където беше сблъсъкът й с „Лъжецът“. Този край, обаче, капковидният, сигурно е бил изтръгнат от гнездото си в корпуса на някоя от засенчващите плоскости. Така или иначе, извадихме късмет. Можем да се заловим поне за единия край.

— Правилно. Можем и да вземем жицата на буксир. Не би трябвало да се закачи на нищо, тъй като ще го среже.

— Накъде ще се отправим, Луис?

— В посока към звездите. Връщаме се на „Лъжецът“.

— Правилно. Там се намира и медицинското оборудване, на което ще поверим Несус. А после?

— После ще видим.

Остави Говорителя да пази капкообразния край и отиде на горния етаж да провери какво е останало от втвърдяващата се пластмаса. С две шепи от нея залепи края за една стена и едва тогава установи, че не разполагат с електроенергия, необходима за втвърдяването на пластмасата. Дезинтеграторът можеше да им бъде от полза, но го бяха загубили. Най-накрая Луис успя да се досети, че енергията, съхранявана в батерията на запалката му, щеше да бъде достатъчна за втвърдяването на пластмасата.

Сълзообразната дръжка остана да стърчи в посока към пристанището.

— Ако си спомням добре, стаята с командния мостик гледа към звездите — рече Говорещия с животни. — Ако не е така, ще трябва да направим всичко отново. Нишката трябва да се влачи подир нас.

— Би трябвало да стане — каза Луис, макар и да не бе съвсем сигурен. Така или иначе, не можеха да натоварят небесната нишка на кораба. Трябваше просто да я влачат. По всяка вероятност, нямаше да се закачи в нищо, което да не успее да пререже.

Откриха Тила и Търсача в машинното помещение, в компанията на Прил, която се занимаваше с повдигащите двигатели.

— Посоките ни се разделят — отсече без въведение Тила. — Тази жена твърди, че можем да се прилепим до летящия замък. През един прозорец бихме могли да влезем направо в банкетната зала.

— А после? Ще останете в капан, освен ако не откриете как се управляват двигателите.

— Търсача казва, че разбира малко от магия. Сигурна съм, че ще се справи.

Луис реши да не я разубеждава. Боеше се да противоречи на Тила Браун, смятайки, че със същия успех може да се опита да спре нападащ бандерснач с голи ръце. Съветът му бе кратък:

— Ако не можеш да разбереш какво точно трябва да се направи, започни да натискаш наслуки ръчките и копчетата.

— Няма да го забравя — усмихна се тя. Сетне с по-сериозен глас добави:

— Погрижи се за Несус.

Когато двадесет минути по-късно Търсача и Тила напуснаха „Невъзможния“, Луис не си взе довиждане. Бе решил какви думи ще произнесе, но не произнесе нищо. Какво можеше да и каже за собствената й сила? По пътя на пробите и грешките тя щеше сама да разбере, а междувременно късметът й щеше да се погрижи да не изгуби живота си.

След няколко часа тялото на кукловода изстина и заприлича на труп. Светлините на медицинското устройство продължаваха да блещукат. Вероятно Несус бе изпаднал в някаква форма на хибернация.

„Невъзможния“ се придвижваше в посока към звездите, влачейки след себе си нишката — ту отпусната, ту опната. Древни сгради се срутваха зад гърба им, разсичани от омотаната жица. Капкообразната дръжка продължаваше да е здраво закрепена върху пластмасовата стена.

Градът с летящия замък бавно изчезваше от хоризонта. След няколко дни се смали, после стана едва забележим, накрая съвсем невидим.

Прил стоеше непрестанно при Несус. Неспособна да му помогне и нежелаеща да го изостави. Страданието й бе очебийно.

— Ще трябва да направим нещо за нея — каза Луис. — Пристрастила се е към таспа. Сега й липсва и тя се чувства като при тежък махмурлук. Ако не се самоубие, би могла да умъртви Несус или мен.

— Луис, предполагам, че не очакваш аз да те посъветвам как да постъпиш — изръмжа Говорещия с животни.

— Не. Не очаквам.

За да се помогне на едно страдащо човешко същество, трябва да си даваш вид, че го слушаш с внимание. Луис се опита да направи това, но речникът му не бе богат, пък и Прил не проявяваше желание да разговаря. Насаме той скърцаше със зъби от яд, но в компанията на Прил възобновяваше опитите си.

През цялото време бе пред очите му. Ако не я гледаше, можеше и да се почувства с чиста съвест, ала тя не напускаше мостика.

Постепенно той започна да научава езика й и също така постепенно тя започна да разговаря с него. Опита се да й разкаже за Тила, за Несус, за това, как самият той се бе държал като бог.

— И аз се смятах за богиня — каза тя. — И то сериозно. Защо ли го правех? Та нали не аз построих пръстена, който е много по-стар от мен.

Прил също се учеше. Ползваше нарочно опростена версия на древния си език. Две глаголни времена, никакви предлози и подчертано ясно произношение.

— Други са ти казали, че си богиня — рече Луис.

— Знаех, че е така.

— Всеки иска да бъде бог — Луис всъщност искаше да каже, че всеки се стреми към власт без отговорност, но не откри точните думи.

— Сетне се яви двуглавият. Той имаше машина.

— По-точно тасп.

— Тасп — повтори тя внимателно. — Трябваше да се досетя за това. Таспът го направи бог. Изгуби таспа, престана да е бог. Двуглавият мъртъв ли е?

Беше трудно да се отговори на този въпрос.

— Той би сметнал, че да си мъртъв е глупаво — рече Луис.

— Глупаво е да дадеш да ти отрежат главата — възрази Прил.

Шега. Бе се опитала да се пошегува.

Постепенно тя започна да проявява интерес и към други неща: към секса, към езиковите уроци и към ландшафта на пръстеновия свят. Пресякоха малка ливада със слънчогледи. Прил дотогава не бе ги виждала. След като провалиха трескавите опити на растенията да ги облъчат, засадиха едно току-що покълнало от тях върху покрива на сградата. После направиха рязък завой в посока на въртенето, за да избягнат по-големите струпвания на опасните слънчогледи.

Когато храната им свърши, Прил изгуби интереса си към кукловода. Луис реши, че вече е излекувана.

Говорителя и Прил се опитаха да играят ролята на богове в най-близкото село. Луис ги изчака търпеливо, надявайки се да бъдат убедителни. Беше му се приискало да си обръсне главата и да се присъедини към тях, но стойността му като божество бе нулева. Независимо от усилията си, все още не се справяше с езика.

Говорителя и Прил се върнаха с дарове. И с храна.

Дните се превърнаха в седмици, наложи им се неколкократно да повтарят спектакъла. Справяха се успешно. Козината на Говорителя бе пораснала, така че той отново бе заприличал на оранжева космата пантера. По препоръка на Луис, държеше ушите си плътно прилепнали към главата.

Обожествяването се отразяваше доста странно на кзинта. Една вечер подхванаха разговор на тази тема.

— Не ме смущава това, че играя ролята на бог — каза той. — Смущава ме, че я играя лошо.

— Какво искаш да кажеш?

— Задават ни въпроси, Луис. Жените задават въпроси на Прил и тя им отговаря. Аз обаче не мога нито да разбера проблемите, нито да предложа решения. Мъжете би трябвало да отправят въпросите също към Прил, защото тя е човешко същество, а аз не съм. Те обаче питат мен. Мен! Защо трябва да искат от мен, извънземния, да им оправям живота?

— Ти си самец. Богът е преди всичко символ — заобяснява Луис, — даже когато е истински. Ти си символ на мъжество.

— Смехотворно е! Аз дори нямам външни полови органи. За разлика, предполагам, от теб.

— Ти си голям, с внушителен и страховит вид. Това автоматично те превръща в символ на мъжество. Изгубиш ли този си вид, веднага ще се лишиш и от качеството на божество.

— Необходим ни е един работещ радиотелефон, за да отговаряш на трудните въпроси вместо мен.

Прил ги изненада. „Невъзможния“ по-рано бе полицейски участък и тя бе издирила в едно от складовите помещения комплект интеркоми с батерии, които се зареждаха от енергийната система на сградата. Успяха да накарат два от шестте апарата да проработят отново.

— По-съобразителна си, отколкото предполагах — каза й Луис същата вечер.

Поколеба се дали да продължи, опасявайки се думите му да не прозвучат нетактично поради незнанието на езика. Все пак го направи.

— По-съобразителна си, отколкото е необходимо за една корабна блудница.

Прил се засмя.

— Глупаво дете! Не кой да е, а ти ме убеждаваше, че вашите кораби се движат по-бързо от нашите.

— Така е — каза Луис. — Движат се по-бързо от светлината.

— Можеше да ми разкажеш и по-хубава приказка — засмя се тя. — Това е теоретически невъзможно.

— Сигурно ползваме различни теории.

Стори му се, че тя се смути. Беше се научил да улавя реакциите й по неволните движения на мускулите, а не по безизразното й лице.

— Скуката е опасно нещо в един кораб, когато той пътува с години между два различни свята — каза тя. — Развлеченията трябва да бъдат много и разнообразни. За да бъдеш корабна блудница, са необходими обширни познания по медицина на духа и тялото, плюс опит от любенето с много мъже, плюс умението на изтънчен събеседник. Трябва да знаем и как функционира корабът, за да не причиним неволно някаква злополука. Трябва да сме здрави. Гилдията изисква освен това умение да свирим поне на един музикален инструмент.

Луис зина от удивление. Прил се засмя мелодично и започна да го докосва на едно място, на друго място…

 

 

Интеркомът работеше чудесно, макар слушалките му да бяха проектирани по-скоро за човешки, отколкото за кзинтски уши. Луис се научи да мисли бързо и да оказва пълноценна помощ на бога на войната. Все пак, понякога правеше грешки и в същото време разбираше, че скоростта на „Невъзможния“ е по-голяма от тази, с която се разпространяват новините из пръстеновия свят. Така че всеки контакт за туземците беше пръв.

Изминаха месеци.

Теренът започна да се издига и да става все по-пустинен. Божия юмрук също ставаше все по-голям. Луис бе изпаднал в плен на еднообразието и все по-бавно съобразяваше какво точно се случва около него.

Веднъж, посред бял ден, отиде при Прил.

— Има нещо, което според мен е редно да знаеш. Известно ли ти е какво представляват индукционните токове?

Тя поклати глава.

— Много слаби токове, които при допир с мозъка могат да предизвикат усещане за болка или за удоволствие — обясни той. — На този принцип функционира таспът.

Разясненията му отнеха около двадесет минути.

— Знаех, че той притежава машина — отвърна Прил. — Защо трябваше да ми я описваш?

— Защото вече напускаме цивилизования свят. По пътя към нашия кораб няма да срещнем много градове и въобще места, откъдето можем да си набавяме храна. Исках да знаеш какво представлява таспът, преди да вземеш решение.

— Какво трябва да решавам?

— Дали ще останеш в следващото селище. Или ще пожелаеш да ни придружиш до „Лъжецът“ и оттам да се върнеш с „Невъзможния“. На „Лъжецът“ можем да ти осигурим храна.

— На борда му ще се намери място и за мен — каза тя уверено.

— Разбира се. Но…

— Омръзна ми от диваци. Искам да се върна при цивилизацията.

— За теб може да се окаже трудно да усвоиш нашите привички. Например, би трябвало да си пуснеш коса като моята. — Луис бе отрязал плитката си и косата му бе израснала дълга и гъста. — Ще трябва да носиш перука.

Прил се усмихна.

— Все ще се приспособя — рече тя и внезапно се засмя. — А и ти би ли се отправил към дома си без мен? Оранжевият ти приятел не може да бъде заместител на жена.

— Този довод безспорно е убедителен.

— Мога да бъда от полза на вашия свят, Луис. Мъжете ви не разбират много от секс.

Той предпочете да пропусне това изречение покрай ушите си.