Лари Нивън
Пръстенов свят (1)

Глава първа
ЛУИС ВУ

Луис Ву се материализира в една от многото пътни кабини сред кипежа на нощния живот в Бейрут.

Тридесетсантиметровата му плитка имаше белотата и блясъка на изкуствения сняг. Кожата и безкосменото му теме бяха с хромовожълт цвят. Стереооптическо изображение на златен дракон красеше кралскосините му одежди. В мига на неговото появяване на лицето му бе изписана широка усмивка, разкриваща бисернобели, съвършени, стандартни зъби. Ву целият бе усмивка и приветствие. Усмивката обаче започна да чезне и угасна, разкривайки лице, наподобяващо размекваща се гумена маска. Възрастта на Луис Ву си личеше.

Той отдели няколко мига за гледката на нощния Бейрут, изпълващ се с хора, появяващи се от кабините от незнайни места. През нощта движещите се тротоари бяха изключени и преминаващите край него човешки тълпи вървяха пешком. Сетне от сигнала на часовниците се разбра, че е 23 часа. Луис Ву изправи рамене и стана част от света.

В Рещ, където даваното от него празненство беше в разгара си, вече бе започнал денят, следващ неговия рожден ден. В Бейрут беше един час по-рано. Луис изпи няколко ракии в шумен открит ресторант и се включи в изпълнението на песни на арабски и интерезик. Преди полунощ отпътува за Будапеща.

Дали гостите му вече бяха разбрали, че е напуснал собственото си празненство? Може би щяха да решат, че е в женска компания или че ще се върне след един-два часа. Луис Ву обаче бе започнал да странства сам, прескачайки разделителната линия между дните и преследван по петите от настъпващото утро. Двадесет и четири часа не бяха достатъчни за човек, отбелязващ рождения си ден за двустотен път.

Приятелите му можеха да се веселят и без него, сами да се погрижат за себе си. В това отношение разбиранията на Луис бяха неизменни.

Будапеща бе изпълнена с вино и спортни танци, с местни жители, които го приемаха като богат турист, и с туристи, решили, че е богат туземец. Танцува, пи вино и отпътува преди полунощ.

В Мюнхен се разходи пешком.

Въздухът бе топъл и чист и попроветри част от изпаренията в главата му. Повървя върху яркоосветените движещи се тротоари, добавяйки собствения си ход към скоростта им от десет мили в час. Дойде му наум, че всички градове в света имат движещи се тротоари и че на всичките скоростта е точно десет мили в час.

Тази мисъл беше непоносима. Не нова, а просто непоносима. Луис Ву бе осъзнал колко много прилича Бейрут на Мюнхен и на Рещ. И на Сан Франциско, Топека, Лондон и Амстердам. В магазините, разположени покрай движещите се тротоари във всички градове по света, се продаваха едни и същи стоки. Хората, преминаващи покрай него тази вечер, му се виждаха еднакви. Бяха облечени по един и същ начин и нямаха вид на американци, немци или египтяни, а просто на хора.

Благодарение на пътните кабини, само за три века и половина безкрайното разнообразие на земята се бе превърнало в това. Те покриваха целия свят, образувайки мрежа за моментално пътуване. Разликата между Москва и Сидней бе сведена до един миг и до една десетзвездна монета. С течение на времето градовете се бяха слели и названията им се бяха превърнали в спомени.

Сан Франциско и Сан Диего се намираха съответно в северния и в южния край на гигантския град, заел цялото крайбрежие. Колко хора обаче можеха да си спомнят кой от двата в кой край е? Един тандж знаеше!

Твърде песимистични мисли за човек, навършил 200 години.

Сливането на градовете обаче бе нещо реално и Луис го познаваше. Всички ирационалности, характерни за определено място, време и обичаи, се бяха слели в една голяма рационалност, в един Град, покрил целия свят като скучно сиво тесто. Продължаваше ли някой днес да говори дойч, инглиш, франсе, еспаньол? Всички говореха интерезик. Даже и модата на татуировките се изменяше изведнъж, внезапно.

Дали не беше време да вземе още една година платен отпуск? Да потъне в неизвестността сам, на самотен кораб, с естествен цвят на кожата и очите и небръсната брада?

„Глупости — рече си Луис. — Та нали съвсем наскоро ползвах отпуск.“ Преди двадесет години.

Полунощ обаче отново наближаваше и Луис Ву откри една пътна кабина, пъхна кредитната си карта в процепа и набра номера на Севиля.

Появи се в осветена от слънцето стая.

— Що за тандж? — зачуди се той, примигвайки. На пътната кабина навярно й бяха изгорели бушоните. В Севиля не трябваше да грее слънце. Луис Ву понечи да набере номера отново, но спря и се извърна.

Намираше се в безлична хотелска стая. В обстановка, която със своята прозаичност направи последвалия шок дваж по-силен.

От средата на стаята в него се бе втренчило нещо, което не бе нито с човешки вид, нито дори хуманоид. Стоеше на три крака и наблюдаваше Луис Ву от две посоки с две плоски глави, украсили върховете на две гъвкави и изящни шии. По-голямата част от кожата на това чудато туловище бе бяла и мека като ръкавица. Между основите на двете шии обаче започваше гъста и груба кафява грива, която продължаваше по целия гръбнак и стигаше до основата на сложната на вид първа става на задния крайник. Двата предни крака бяха широко разкрачени, така че малките ноктести копита на звяра образуваха един почти равностранен триъгълник.

Луис предположи, че създанието е извънземно животно. В тези плоски глави не изглеждаше да има място за мозъци. Забеляза обаче изпъкналостта между основите на шиите, защитена с едно удебеляване на гривата, и в главата му изплува спомен отпреди осемнадесет десетилетия.

Това бе кукловод. Кукловод от Пирсън, и неговият череп и мозък се намираха под изпъкналостта. Не беше животно. Притежаваше толкова разум, колкото и човекът. Очите му, по едно в глава, защитени от яки костни гнезда, продължаваха да гледат втренчено Луис Ву от две посоки.

Луис натисна дръжката на вратата. Беше заключена.

Не беше в плен. Можеше да набере номера на друг град и да изчезне. Това обаче въобще не му дойде наум. Не всеки ден можеше да се види кукловод от Пирсън. Бяха изчезнали от известното на човека пространство още преди Луис Ву да се роди.

— Мога ли ви помогна с нещо? — попита Луис.

— Можете — отвърна извънземното. Отвърна с глас, който разбуди мечти от юношеските години. Такъв глас щеше да подхожда на Клеопатра, Хубавата Елена, Мерилин Монро и Лорелай Хунц, събрани в едно.

— Тандж! — ругатнята му се стори по-уместна от обикновено. Няма справедливост на този свят! Не беше честно такъв глас да принадлежи на двуглаво извънземно създание с неопределен пол.

— Не се бой — рече извънземното, — знай, че можеш да избягаш, ако пожелаеш това.

— Едно време в училище съм виждал на картинка същества като теб. Мислех, че отдавна сте си заминали.

— Когато моята раса напусна известното пространство, аз не бях сред другите — отвърна кукловодът. — Останах в известното пространство, защото расата ми се нуждаеше от моето присъствие тук.

— Къде си се крил? И в коя част на Земята се намираме?

— Това не е твоя грижа. Нали ти си Луис ММГРЕВПЛХ?

— Знаел си кой съм? Преследвал си именно мен?

— Да. Открихме, че е напълно възможно да се манипулира мрежата от пътни кабини.

Луис Ву знаеше, че е напълно възможно. Само дето подкупът трябваше да е огромен, но това можеше да се уреди. Защо, обаче?

— Ще ми отнеме доста време да ти обясня — започна кукловодът.

— А ще ме пуснеш ли да изляза оттук?

Кукловодът размисли.

— Предполагам, че съм длъжен да го направя. Искам обаче преди всичко да знаеш, че съм защитен. Ако решиш да ме нападнеш, въоръжението ми ще те спре.

— Защо би трябвало да те нападам?

В гласа на Луис Ву се почувства раздразнение. Кукловодът не отговори.

— Сега си спомням. Вие сте страхливци. Целият ви етически кодекс е изграден върху страха.

— Съждението ти е неточно, но приемливо за нас.

— Е, можеше и да е по-зле — съгласи се Луис. Без съмнение, предпочиташе да си има работа с кукловод, отколкото с побърканите на расова тема триноци или с кзинтите, у които инстинктът да натискат спусъка бе твърде силно развит. Или с гроговете, от чиито туловища се подаваха смущаващи заместители на ръце.

Съществото отприщи в главата му цял порой от прашни спомени. Информацията за кукловодите, за търговската им империя и за сделките им с човечеството се смеси със спомена за първата тютюнева цигара, изпушена от Луис, за клавишите на пишещата машина под младите му и тромави нетренирани пръсти, за списъците от думи на интерезик, които трябваше да се запаметяват, за звученето и вкуса на английския, за несигурността и смущенията на ранната младост. Бе учил за кукловодите в часовете по история в гимназията и след това те бяха излезли от паметта му за цели сто и осемдесет години. Невероятно бе колко дълго време можеше да се съхрани подобна информация в един човешки мозък.

— Ще остана тук — каза той на кукловода, — ако така ще се чувстваш по-спокоен.

— Не. Трябва да се срещнем.

Докато кукловодът набираше смелост, мускулите под гладката му кожа трептяха и се издуваха. След това вратата на пътната кабина щракна и Луис Ву влезе в стаята.

Кукловодът направи няколко крачки назад.

Луис се отпусна в едно кресло. Стори това по-скоро за успокоение на другия, отколкото заради собственото си удобство. Седнал щеше да изглежда по-безопасен. Креслото бе стандартна направа, самонастройващ се масажиращ модел, предназначен изключително за хора. Луис усети слабо ухание, напомнящо му едновременно за рафт с подправки и за химическа лаборатория. Не беше неприятно.

Извънземното се бе отпуснало върху сгънатия си заден крайник.

— Навярно се чудиш защо те докарах тук. Ще трябва да ти обясня. Какво знаеш за моята раса?

— Мина доста време, откакто бях гимназист. Някога сте имали търговска империя, нали? Това, на което ние казваме „известното пространство“, е било само част от нея. Знаем, че триноците са търгували с вас, а ние ги видяхме за пръв път едва преди двадесет години.

— Да, и с триноците сме търгували. Главно с посредничеството на роботи, доколкото си спомням.

— Вашата бизнесимперия е била поне на хилядолетна възраст и се е простирала на светлинни години разстояние. И изведнъж всичките сте я напуснали. Изоставили сте всичко. Защо?

— Нима вече се е забравило защо? Избягахме, за да се спасим от избухването на граничния слой на галактиката.

— Знам това — каза Луис. Макар и смътно, спомняше си, че верижната реакция на избухващите свръхнови звезди на ръба на галактиката всъщност бе забелязана за пръв път от извънземни. — Но защо трябва да бягате още отсега? Слънцата от граничния слой избухнаха преди десет хиляди години. Светлината им ще стигне тук едва след още двадесет хиляди.

— Ей, хора, много сте безгрижни — рече кукловодът. — Ако я карате така, няма да се опазите. Не виждате ли опасността? Челната радиационна вълна ще превърне цялата тази област от галактиката в необитаема.

— Двадесет хиляди години са много време.

— Гибелта и след двадесет хиляди години си е гибел. Моята раса избяга в посока на Магелановите облаци. Някои обаче останахме, в случай че нещо застраши миграцията на кукловодите. Такава опасност вече се появи.

— Тъй ли? Що за опасност е?

— Все още нямам свободата да ти отговоря на този въпрос. Обаче ще ти покажа нещо.

Кукловодът се присегна към нещото, поставено върху една маса.

Луис, който дотогава се бе чудил къде извънземното държи ръцете си, видя, че устите му бяха същевременно и негови ръце.

При това хубави ръце, реши той, докато кукловодът му подаваше холографска снимка. Отпуснатите и еластични устни стърчаха цели инчове отвъд зъбите. Бяха сухи като човешки пръсти и покрити с множество израстъци, наподобяващи именно пръсти. Луис успя да види как зад четвъртитите вегетариански зъби пъргаво проблясна раздвоен език.

Взе холографската снимка и се вгледа в нея.

Първоначално не разбра нищо, но продължи да гледа с надеждата, че картината ще му се изясни. Виждаше се малък бял диск, който приличаше на слънце от клас ГО, К9 или К8. Светещият обект обаче не можеше да е слънце. Частично зад него, на фона на космическия мрак, се виждаше небесносиня ивица. Тя бе с геометрически правилна форма, с остър ръб и на вид изглеждаше твърда и от изкуствен произход. Бе и по-широка от светещия диск.

— Прилича на звезда с обръч — каза Луис. — Какво всъщност е това?

— Можеш да задържиш снимката и да я проучиш, ако желаеш. А сега ще ти кажа защо те докарах тук. Смятам да образувам четиричленна изследователска група, в която да участваме и аз, и ти.

— Какво има за изследване?

— Все още нямам свободата да ти го кажа.

— Не се занасяй. Би трябвало да съм слабоумен, за да се хвърля слепешката в неизвестността.

— Честита ти двестагодишнина — рече кукловодът.

— Благодаря — отвърна Луис изумен.

— Защо избяга от честването на собствения си рожден ден?

— Това не е твоя работа.

— Моя е. Извинявай, Луис Ву, но защо избяга от собствения си рожден ден?

— Реших, че двадесет и четири часа не са достатъчни за отбелязването на двестагодишнина. Затова се заех да ги удължа, като започнах да прескачам границата между часовете. Като извънземен ти не би могъл да ме разбереш.

— Бил си очарован от начина, по който е протекло празненството?

— Не съвсем. Всъщност …

Луис си спомни, че никак не беше очарован. Напротив. Макар и веселбата да се беше развила уж както трябва.

Празненството беше започнало страхотно. Така и трябваше, нали имаше приятели във всички часови пояси. Не биваше да се пропилее даже и една минута от този ден. Из цялата къща имаше спални комплекти и за дълбок сън, и за лека дрямка. За тези, които не искаха да пропуснат нищо, бяха осигурени препарати за бодърстване. Едни от тях предизвикваха любопитни странични ефекти. Други — никакви.

Имаше гости, с които Луис не се бе срещал от сто години. С други се виждаше ежедневно. Някои преди много време бяха негови смъртни врагове. Имаше и жени, които напълно бе забравил, така че на няколко пъти се учуди как се беше изменял вкусът му.

Както и предполагаше, твърде много време отиде за представянето на гостите. Спомни си за дългите списъци, които му се бе наложило да запамети. Доста бивши приятели се бяха превърнали в непознати.

Така че, няколко минути преди полунощ Луис Ву бе влязъл в една пътна кабина, набрал някакъв номер и изчезнал.

— Стана ми до болка скучно — каза Луис Ву. — „Разкажи ми как прекара последната си свободна година, Луис.“ „Как не ти омръзва да живееш толкова време в пълна самота, Луис?“ „Колко хубаво, че си се сетил да поканиш посланика на Тринок, Луис.“ „Хей, Луис, знаеш ли защо са необходими трима джинксианци, за да боядисат един небостъргач?“

— Защо трябва да са трима?

— Какво?

— За джинксианците ми е думата.

— А, да. Единият държи спрея с боята, а двама въртят небостъргача пред него. Този виц го бях слушал още в детската градина. Всичките глупости и всичките тъпи вицове в живота ми се събраха наведнъж в една голяма къща. Не можах да го понеса.

— Не те свърта на едно място, Луис Ву. Нали самият ти даде пример как да си прекара човек свободната година?

— Май бях аз, но не си спомням точно. Това вече го правят мнозина, повечето ми приятели в това число.

— Не го правят така често като теб. Приблизително веднъж на четиридесет години общуването с хора ти омръзва. Тогава напускаш световете им и тръгваш към границата на известното пространство. Преминаваш извън него, сам и в кораб за един пътник, докато отново не закопнееш за общуване. Ти се завърна от последната си свободна година, четвъртата поред, ако не се лъжа, преди две десетилетия. Не те свърта на едно място, Луис Ву. Във всеки от човешките светове си живял достатъчно дълго, за да те мислят за местен. Тази нощ избяга от празненството по случай рождения си ден. Пак ли ти се тръгва на път?

— Това си е мой проблем.

— Така е. А моят проблем е да те привлека към изследователската група. Много си подходящ. Обичаш да рискуваш, но първо претегляш риска. Не се боиш да останеш насаме със себе си. Достатъчно си предпазлив и разумен, след като си успял да оцелееш двеста години. Тъй като не си занемарявал здравето си, имаш организъм на двадесетгодишен. И, последно по място, но не по значение, изглежда общуването с извънземни ти е наистина приятно.

— Така е — Луис познаваше неколцина ксенофоби и ги смяташе за тъпи същества. Животът е ужасно скучен, ако трябва да общуваш само със себеподобни.

— Не ти се ще обаче да скачаш в неизвестността, Луис Ву. Не е ли достатъчно, че аз, един кукловод, ще бъда заедно с теб? От какво можеш да се страхуваш преди аз да съм се уплашил? Нали знаеш, че предпазливостта на моята раса е пословична?

— Така е — рече Луис Ву. Всъщност, вътрешно вече беше решил да приеме предложението. Ксенофилията, неуморността и любопитството бяха намерили щастливо съчетание в неговата личност. Накъдето тръгнеше кукловодът, натам щеше да потегли и Луис Ву. Искаше обаче да научи нещо повече.

А и беше в чудесна позиция за пазарлък. Един извънземен нямаше току-така да живее в подобна стая. Тази обикновена наглед хотелска кутийка, това така привично и банално за земния човек място нямаше как да не е специално оборудвано за вербуване.

— Решил си да не ми казваш какво ще изследваш — подхвана Луис. — Ще ми обясниш ли поне къде е?

— На двеста светлинни години оттук в посока към малкия облак.

— Че дотам даже с хиперскорост се пътува цели две години.

— Разполагаме с кораб, който лети значително по-бързо от конвенционалните съдове с хипердвигатели. Ще изминаваме една светлинна година за пет четвърти от минутата.

Луис зяпна и не можа нищо да каже. Минута и четвърт ли чу?

— Това не би трябвало да те учудва, Луис Ву. Как иначе щяхме да сме в състояние да изпратим наш агент до граничния слой на галактиката, който да извести за верижната реакция на свръхновите? Трябваше сам да съобразиш, че такива кораби съществуват. Решил съм, ако мисията ни е успешна, да предам кораба на членовете на екипажа си заедно с чертежите, по които те ще си построят собствени. Този кораб, следователно, ще бъде твоята заплата или хонорар, не си спомням как му казвахте. С възможностите му ще се запознаеш, когато се включим в миграцията на кукловодите. Тогава ще разбереш и какво възнамеряваме да изследваме.

Да се включи в миграцията на кукловодите!

— Запиши ме — каза Луис Ву. Щеше да бъде свидетел на преселението на цяла една разумна раса. Да види гигантски кораби, всеки от тях пълен с хиляди милиони кукловоди. Да наблюдава цялостно функциониращи екологични системи.

— Добре — рече кукловодът и се изправи. — Екипажът ни ще бъде от четирима души. Сега е време да потърсим третия му член — кукловодът заситни с лек тръс към пътната кабина.

Луис мушна загадъчната холоснимка в джоба си и го последва. Вече в кабината, той се опита да види номера, набиран от кукловода, за да разбере къде отиват. Извънземният обаче го набра твърде бързо и двамата веднага изчезнаха.

Луис Ву последва кукловода и се оказа заедно с него в слабоосветен луксозен ресторант.

Разбра, че се намира в Ню Йорк, в ресторанта на Крушенко. Позна го по черно-златната украса и по разточителните сепарета във форма на подкови.

Появата на кукловода бе последвана от възгласи на удивление. Келнер-човек, невъзмутим като робот, ги придружи до масата им. Един от столовете бе веднага махнат и заменен с огромна четвъртита възглавница, която извънземният постави между трите си крайника преди да седне.

— Очаквали са те — реши Луис.

— Да. Направих резервация. Крушенко е свикнал да обслужва извънземни гости.

Луис забеляза, че имаше и други извънземни. На съседната маса се бяха разположили четири кзинти, а в другия край на помещението се виждаше един кдатлино. Вярно бе, че и сградата на ООН бе наблизо. Луис си поръча чиста текила и отпи веднага от нея.

— Добре си се сетил — каза на кукловода. — Умирам от глад.

— Не сме дошли, за да ядем. Тук ще вербуваме третия член на екипажа.

— Къде? В ресторанта?

Кукловодът отвори уста, но не за да отговори.

— Не съм ли те запознавал с моя кзинт Кчула Рит? Държа го за домашно животно.

На Луис текилата му приседна. На масата зад гърба на кукловода се бяха разположили четири стени от оранжева козина и всяка една от тях бе кзинт. Като чуха думите му, четирите стени се извърнаха към него и оголиха остри като игли зъби. При кзинтите такова изражение на лицето не беше усмивка, макар и да приличаше.

Фамилното име Рит принадлежеше на рода на Патриарха на Кзин. Луис, допиваики текилата, реши, че това няма значение. Обидата така или иначе беше смъртна, а и човек не можеше да бъде изяден повече от един път.

Кзинтът, разположен най-близко до тях, се изправи.

Пищна оранжева козина, ако се изключат черните ивици над очите, покриваше туловището на същество, наподобяващо тлъст котарак с височина осем фута. На мястото на тлъстината обаче имаше мускули, силни и могъщи и подредени по странен начин върху един също така странен скелет. От краищата на ръцете, наподобяващи ръкавици от черна кожа, се подадоха остри и лъскави нокти.

Четвърт тон месоядна и мислеща плът се надвеси над кукловода и проговори.

— Я ми кажи сега, защо мислиш, че можеш да обидиш Патриарха на Кзин и да останеш жив?

Кукловодът отвърна веднага и без трепет в гласа.

— На един свят, въртящ се около Бета на Лира, не кой да е, а именно аз така ритнах в корема един кзинт на име Чуфт Каптейн със задното си копито, че му строших три ребра от външния скелет. Нуждая се от смел кзинт.

— Продължавай — каза черновеждият. Въпреки особената структура на устата му, говореше на превъзходен интерезик. Гласът му не издаваше с нищо гнева, който по всяка вероятност го изпълваше. Ако съдеше само по външната изява на чувствата, Луис можеше да остане с впечатлението, че присъства на някакъв скучен ритуал.

Месото, сервирано на кзинтите, бе сурово и димящо. Явно, бяха го затоплили до телесна температура непосредствено преди поднасянето. Всички продължаваха да се усмихват.

— Този човек и аз — рече кукловодът — ще изследваме едно място, за което не сте и мечтали. Ще ни трябва кзинт в екипажа. Ще се осмели ли един кзинт да последва един кукловод?

— Говори се, че кукловодите са растителноядни и бягат от битките, а не се стремят към тях.

— Сам ще прецениш. Възнаграждението ти, ако оживееш, ще бъдат чертежите на нов и ценен модел космически кораб, плюс образец от самия кораб. Причина за големият размер на възнаграждението са опасностите, съпровождащи изпълнението на задачата.

Луис реши, че кукловодът нарочно цели да уязви кзинта. На кзинтите никога не се предлага възнаграждение за опасен труд. Предполага се, че те въобще не забелязват опасностите.

Кзинтът обаче отговори с една дума.

— Приемам.

Другите трима изсъскаха нещо.

Първият на свой ред изсъска в отговор.

Звуците, издавани от кзинт, напомнят сръднята на самотен котарак. Разгорещеният спор на четирима кзинти вече предизвиква асоциация за голяма котешка битка с разнотонови мяукания. Заглушителите на звук в ресторанта се включиха автоматически и мяуканията затихнаха, но не спряха.

Луис си поръча още една чаша. Доколкото познаваше историята на кзинтите, четиримата проявяваха огромно самообладание. Кукловодът беше все още жив.

Спорът заглъхна и четиримата кзинти се обърнаха към масата на Луис.

— Как се казваш? — кзинтът с черните вежди отправи този въпрос към кукловода.

— Използвам човешкото име Несус — отвърна кукловодът. — А истинското ми име е… — от странните му гърла се разнесе няколкосекундна музика.

— Добре, Несус. Ти сигурно вече си разбрал, че ние четиримата сме кзинтска делегация с мисия на Земята. Това е Харч. Онзи е Фтанс. Другият, с жълтите ивици, е Хрот. Аз, тъй като съм само чирак и кзинт от ниско потекло, нямам име. Наричат ме Говорещия с животни.

Луис примигна.

— Проблемът ни е, че сме необходими тук. Предстои да участваме в много важни преговори… но това не е твоя грижа. Реши се, че единствено на мен може да ми се намери заместник. Ако твоят кораб наистина си струва, ще дойда с теб. В противен случай ще трябва да докажа смелостта си по друг начин.

— Съгласен съм — каза кукловодът и стана. Луис остана седнал.

— Каква е титлата ти в Кзин? — попита той.

— На езика на героите… — кзинтът започна да ръмжи.

— Защо не назова истинската си титла? Това умишлена обида ли беше?

— Да — каза Говорещия с животни, — бях разгневен.

Привикнал на собствените си разбирания за тактичност, Луис бе очаквал кзинтът да го излъже. Тогава щеше да се престори, че е повярвал на лъжата му, и извънземният ще започне да се държи по-учтиво. Обаче вече беше късно. Луис се поколеба за частица от секундата, преди да зададе следващия си въпрос.

— Какъв е обичаят в такива случаи?

— Ще трябва да се бием с голи ръце, веднага щом ми отправиш предизвикателство. Или единият от нас ще трябва да се извини на другия.

Луис се изправи. Знаеше, че извършва самоубийство, но и обичаят му беше много добре известен.

— Предизвиквам те на двубой — каза. — Ще се бием със зъби срещу зъби, с нокти срещу пръсти, щом не можем да живеем в мир в една и съща вселена.

Без да повдигне глава, обади се кзинтът на име Хрот.

— Длъжен съм да се извиня от името на моя другар, Говорещия с животни.

— Какво? — не разбра Луис.

— Това ми е служебно задължение — отвърна кзинтът с жълти ивици. — В природата ни е да се оказваме в ситуации, когато трябва или да се извиняваме, или да се бием. Знаем какво ни се случва, когато се бием. Откакто за пръв път се сблъскахме с хората, броят ни намаля осем пъти. Нашите колонизирани светове сега са ваши колонизирани светове. Видът, който ни робуваше, беше освободен и научен на човешка технология и човешка етика. Когато ни се налага да се извиняваме или да се бием, мое служебно задължение е да се извинявам.

Луис седна. Реши, че май ще продължи да живее.

— За нищо на света не бих се занимавал с твоята работа — каза на кзинта.

— И аз. Патриархът обаче смята, че за друго не ме бива. Не съм много умен, здравето ми куца, а и чувството ми за координация е ужасно. Какво ми остава да правя?

Луис отпи от чашата си и изпита желание някой да смени темата. Примирилият се с ролята си кзинт кой знае защо му подейства потискащо.

— Хайде да се нахраним, Несус — каза Говорещия с животни. — Освен ако мисията е неотложна.

— Съвсем не е неотложна. Екипажът ни все още не е попълнен. Моите колеги ще ми се обадят, когато открият подходящ четвърти член. Най-добре е наистина да се нахраним.

Говорещия с животни каза още нещо, преди да седне на своята маса.

— Луис Ву, намирам предизвикателството ти за многословно. Ако си решил да предизвикаш един кзинт, достатъчно е да нададеш гневен крясък. Крещиш и скачаш.

— Крещиш и скачаш — повтори Луис. — Сериозна работа.