Робърт Дохърти
Истината (9)

НАСТОЯЩЕТО
7.

Кемп Роуи, Северна Каролина

 

Майор Куин бе служил като оперативен началник на Зона 51 по времето, когато я беше ръководил „Меджик-12“. Когато Майк Търкот и Лиза Дънкан бяха разкрили, че комисията е „обладана“ и я бяха пречистили, незнанието на Куин за незаконната дейност на организацията и опитът му в управлението на центъра му бяха осигурили запазването на този пост.

В Кемп Роуи, на петдесет километра западно от Форт Браг, той изпълняваше функцията на координатор между оцелелите от Зона 51, осъществяваше връзката помежду им и пренасочваше информация към съответните представители на правителството на Съединените щати. След загубата на пазителите на Артад и Сянката на Аспазия това ставаше все по-лесно. Вече беше разгласил разгрома на извънземните. Докато светът празнуваше, той се опитваше да следи оцелелите в двата лагера.

Имаше пряка връзка със Службата за национална сигурност във Форт Мийд, която следеше електронния трафик, и Космическото командване, скрито дълбоко в планината Шайен в Колорадо. Чрез Службата Куин наблюдаваше отчаяните опити на водачите по света да влязат в контакт със Сянката на Аспазия и мълчанието на бившия им ръководител. Чрез Командването проследи нокътя от Арарат до Казахстан и сега наблюдаваше новия му курс.

Работеше в стар самолетен хангар в края на пистата, където се обучаваха спецчастите и откъдето провеждаха въздушните си операции. Мястото се охраняваше от елитната Делта Форс. Оцелелите от Зона 51 бяха принудени да се преместят там, след като правителствените сили бяха атакували Зоната по секретна заповед. Куин все още се опитваше да установи кой е издал тази заповед, тъй като всички държавни институции, с които до този момент се бе свързал, твърдяха, че нямат представа.

Беше разговарял дори с командира на частта, провела атаката. Той му бе съобщил само, че заповедта е имала верния шифър, че са разрушили базата и са откарали Лиза Дънкан на летище край Ню Орлиънс, където чакал самолет „Оспри“.

Куин разбираше, че положението е изключително странно. Отдавна работеше в сивия свят на секретните операции и знаеше, че със съответните шифри може да се постигне почти всичко, без да ти задават никакви въпроси. И онзи, който бе отвлякъл Лиза Дънкан и беше унищожил Зона 51, очевидно бе разполагал с шифъра.

Когато позна гласа в слушалките си, той се извърна от компютърния екран.

— Куин?

— Слушам, майор Търкот?

— Роякът е отвлякъл Дънкан.

Куин се намръщи и се замисли. Бяха предполагали, че Дънкан е похитена от нова комисия „Меджик-12“, копие на първата, която е унищожила и Зона 51. Впоследствие той беше установил, че няма данни за нова комисия, и бе решил, че зад отвличането на Дънкан и атаката срещу Зоната стои едната или другата страна в гражданската война на извънземните.

— Искам да знам къде се крие Роякът — продължи Търкот. — Какво ти е известно до този момент?

Куин му съобщи информацията за летището край Ню Орлиънс, която беше получил от командира на частта, получила заповед да нападне Зона 51.

— След като вече не сме в немилост, поисках информация от всички държавни институции и получих отрицателен отговор.

— Продължавай да търсиш — нареди Търкот. — Искам да знам къде са я отвели. Проследи самолета. Все някой трябва да го е пилотирал.

— Ще опитам.

— Гледай да успееш.

Последва кратко мълчание, след това по радиостанцията отново се разнесе гласът на Търкот.

— Извинявай. Знам, че правиш каквото можеш.

— А ти какво ще правиш? — попита Куин.

— Трябва да махнем кораба-майка — и главния пазител — оттук. Къде е нокътят, който откраднаха аирлианците?

— Вече е в космоса, движи се към Марс.

— Време до целта?

— Какво?

— Кога ще стигне до Марс? — попита Търкот и овладя нетърпението си.

— Ако се съди по сегашната му скорост и наблюденията ни от пристигането на Аспазия от Марс, предполагам, че ще стигне за малко повече от един ден.

— Колко време според Кинкейд ще им трябва на аирлианците да довършат предавателя?

— Казва, че не можел да прецени, защото след като роботите не функционират, всичко се е променило. Щом аирлианците от Сидония се насочват натам, изглежда, че ще го довършат самите те.

— Добре — каза Търкот. — Ще върнем кораба-майка на Щатите. После ще го закараме на Марс. Имам нужда от помощ — хора, които могат да работят в такава среда. Виж дали Космическото командване може да ни прати някого. Трябва да имат още хора освен онези, които пратиха със совалката.

— Слушам. — Куин замълча: на компютърния му екран течеше нов доклад. — Струва ми се, че това ще те заинтересува. Изглежда, че Сянката на Аспазия е поставил клопка на Великденския остров. В момента се опитват да се евакуират. Артад явно е направил същото с Циан Лин — имаме данни за мощна експлозия в този район.

— Флотът може ли да спаси всички онези хора? — попита Търкот.

— В момента ги евакуират по въздух, но върви бавно. Ще отнеме най-малко един ден.

 

 

Планината Арарат

 

Търкот с интерес наблюдаваше бавно зарастващата рана на главата на Сянката на Аспазия. Беше завързал ръцете и краката на съществото с алпинистко въже.

Когато новата кожа най-после затвори раната, Сянката на Аспазия вдигна клепачи и погледна Търкот.

— Това беше глупаво.

— Защо? — попита майорът.

— Мога да ти предложа много.

— В наши ръце са корабът-майка, главният пазител, а сега и… — Търкот повдигна покрития с плат предмет — Граалът. Така че в края на краищата не се налага да сключвам сделки с теб. Какво друго можеш да ми предложиш?

— Информация.

— Относно?

— Истината, която толкова отчаяно искаше да узнаеш.

— Няма да ти повярвам, даже да ми кажеш истината — отвърна майорът, остави Граала и опря ръка върху автомата си. — Виж какво. В момента можеш да направиш нещо за мен, за да докажеш искреността си. Заложил си унищожителен механизъм на Великденския остров, нали?

Сянката на Аспазия се усмихна и показа острите си зъби.

— Значи имаш нужда от мен.

— Кога ще се взриви?

— Скоро.

— До един ден ли?

— Да.

— Как да деактивираме устройството?

— Пусни ме и ще ти кажа.

Търкот поклати глава.

— Не си в положение да се пазариш.

— Напротив, ако разполагам със сведенията, които искаш.

Майорът вдигна автомата.

— Колко пъти искаш да умреш?

На лицето на Сянката на Аспазия пробяга страх.

— Няма да го направиш.

— Искам да знам как се деактивира устройството. Казвай.

— Само срещу свободата си и кораба-майка.

— Ела с мен. — Търкот развърза краката на Сянката на Аспазия, задърпа въжето и съществото бе принудено да го последва към залата на главния пазител. Когато стигнаха до вратата, майорът надникна вътре. Яков пак бе долепил длани към пирамидата.

— Кажи как да деактивираме устройството — повтори Търкот.

— Само ако ми дадеш кораба-майка — заяви Сянката на Аспазия.

— Няма да стане. — Търкот натисна спусъка и куршумът улучи същото място като преди.

 

 

Великденският остров

 

Самолетът, на който бяха Кели Рейнолдс и другите бежанци, излетя от пистата и много претоварен, се издигна в небето. Транспортните С2А можеха да поберат само малка част от хилядите пленени и поробени от нановируса. Останалите чакаха край пистата, вперили очи в небето с надеждата, че ще пристигнат други самолети да ги спасят. Знаеха, че времето изтича.

Някои по-предприемчиви отидоха на брега и отплаваха с катамарани. Останалите можеха само да стоят и да чакат.

 

 

Космическото командване, Колорадо

 

Съобщението беше с шифър СТ-6. Капитан Манинг започна да го разшифрова и закима още преди да стигне до средата. Носеше черен гащеризон. Над левия джоб на гърдите му бе извезано името му, над десния бяха отличията на тюлен от военноморския флот, а на лявото рамо имаше уникален пагон с кинжал между полумесец и звезда — пагонът на космическите сили на Съединените щати.

Този род войски вече беше изгубил две подразделения във войната срещу извънземните: едното на борда на совалката „Колумбия“, другото с Търкот по време на акцията в Египет. Манинг бе взел останалите си хора и с тях беше обучил новобранци от различни спецчасти, главно от сухопътните сили и тюлените от военноморския флот. Предпочиташе тюлените, тъй като поради водолазната си подготовка вече бяха свикнали да работят в „безтегловна“ среда.

Сега имаше заповед да се приготви за трета задача. Излезе от свързочния център със съобщението в ръка. Бяха разквартирувани във военновъздушната база „Питърсън“ край Колорадо Спрингс. Свързочната сграда се намираше в съседство с грамаден хангар, някога използван за бомбардировачи Б-52. Сега служеше за основен тренировъчен полигон на неговата част.

Капитанът влезе в хангара и спря, когато забеляза раздвижването. В центъра имаше голям воден резервоар, висок три етажа и с диаметър сто метра. До платформата на върха му водеха няколко рампи. От тавана висяха множество метални релси, които пресичаха пространството над резервоара.

Манинг чу един от старшините, застанал на платформата, да вика по радиостанцията и се качи по рампата. Резервоарът беше пълен с вода и старшината проверяваше уменията на шестима мъже в пълно бойно снаряжение.

Те носеха ТШКБС — тактически шарнирни космически бойни скафандри, предназначени за бойни операции в космоса. Освен действителните космически операции резервоарът предоставяше най-добрата среда за подготовка на бойците — безтегловност и липса на кислород.

Най-интересното в скафандрите бе това, че отвън шлемовете бяха плътни и нямаха визьори. Образите се предаваха от камери до екран, разположен точно пред очите на боеца, наред с тактическата информация. Ръцете свършваха с плоски черни плочи, с които бяха свързани различни оръжия, пригодени за космоса. На краката имаше миниатюрни ракети, допълващи реактивното устройство на раницата, която освен нещо^[1] съдържаше кислородна бутилка и сложен компютър.

ТШКБС почти изцяло беше разработен в рамките на програмата на военновъздушните сили „Пилот 2010“. съзнали, че възможностите на самолетите им се развиват по-бързо от способността на пилотите да ги управляват, ВВС разбираха, че е нужен съвсем различен подход към проблема. Бяха проектирани изтребители, които щяха да са в състояние да развиват 20 g, но пилотите щяха да припаднат при два пъти по-малко ускорение. Освен това при скорост повече от няколко маха пилотът нямаше да реагира достатъчно бързо, за да управлява самолета както трябва.

ТШКБС решаваха и двата проблема, като предпазваха пилота и позволяваха по-бързи реакции с помощта на устройство, наречено СУАР — сензорно усилен активатор на реакции. В шлема имаше черна лента с микроскопични сонди, които проникваха директно в мозъка. Заповедите се получаваха направо от нервните центрове и миниатюрните двигатели на ТШКБС се активираха още докато нервният сигнал се движеше по нервната система към мускулите на пилота.

В предишните две мисии не бяха използвали СУАР поради опасението, че системата е създадена на основата на извънземна технология — дори Манинг не знаеше точно как са я разработили. След като извънземните, изглежда, бяха победени и пазителските компютри бяха изключени, той бе наредил на хората си да започнат обучение с новите скафандри. Те бяха бронирани и можеха да спрат 7.62 милиметров куршум.

— Повикай ги тук, старшина — нареди Манинг.

Шестимата изплуваха на повърхността. Капитанът знаеше, че го чуват, тъй като микрофоните на шлемовете увеличаваха звука, ако се налага.

— Имаме нова задача, бойци. — Той вдигна във въздуха разшифрованото съобщение. — За два часа трябва да се приготвим за тръгване. Район на действие: Марс. Изглежда, че извънземните строят там някакъв свързочен център. Ние ще го унищожим. Това е всичко.

 

 

Планината Арарат

 

Търкот хвана Яков за рамото и го дръпна от главния пазител. Когато се откъсна от виртуалния и се върна в реалния свят, руснакът за миг се обърна.

— Какво има?

— Нашият приятел… — Търкот посочи Сянката на Аспазия, проснат на пода. Кръвта под главата му контрастираше на фона на светлата му кожа, която вече започваше да заздравява по краищата на раната, — е заложил механизъм за унищожаване на Великденския остров. Там има десетина хиляди души.

— Какво можем да направим?

— Да ги спасим — отвърна майорът.

— Нямаме ли по-важни задачи? — попита Яков.

Търкот се втренчи в руснака.

— Какво може да е по-важно от спасяването на тези хора?

— Спасяването на планетата — отвърна Яков.

Търкот се засмя. Месеците на тревоги и напрежение за миг изчезнаха от лицето му.

— Вече го направихме няколко пъти. — Усмивката му се стопи. — Всяко нещо по реда си. После ще мислим за Марс, Артад, Рояка и всеки друг, който ни заплашва. — Той тръгна към главния коридор. — Хайде, да се задействаме.