Робърт Дохърти
Истината (7)

НАСТОЯЩЕТО
5.

Марс

 

През 1999 г. НАСА изстреля Марсианската орбитална климатична станция. Официалната задача бе да се прати сателит в орбита за една обиколка на Марс около слънцето, равна на две земни години, с цел изучаване на атмосферните условия на Червената планета.

Това беше лъжа.

Когато орбиталната станция се приближи до Марс, връзката прекъсна. Според даденото от НАСА обяснение проблемът бил в обмена на данни между орбиталния екип в Колорадо и навигационния екип в Калифорния по време на подготвителните фази на полета. Според официалния доклад единият екип използвал английски мерни единици, а другият — метрични. Поради тази грешка орбиталната станция се блъснала в повърхността на планетата, вместо да влезе в стабилна орбита. Доста странна и елементарна грешка за учени, ако бе истина. Това обаче също беше лъжа.

Всъщност проектът „Марсианска орбитална климатична станция“ бе разработен от „Меджик-12“. Неговата строго секретна задача беше да прелети над марсианския район Сидония и внимателно да го проучи със свръхмодерна техника за наблюдение. Сидония винаги бе привличала вниманието на земните астрономи поради няколкото очевидни аномалии, които изглеждаха прекалено линейни и симетрични, за да са естествени образувания. Първата беше възвишението, наречено „Лицето“, поради неестествената си форма, наподобяваща грамадно лице върху повърхността на планетата. Образуванието имаше дължина два и половина километра, широчина два километра и височина петстотин метра. Второто бе голяма пирамида недалеч от Лицето. Третото беше Крепостта — четири прави линии като стени около черен вътрешен двор.

Учените от НАСА години наред се бяха присмивали на всеки, който обявяваше тези обекти за нещо друго освен за естествени образувания. В същото време изглеждаше странно, че нито един от всевъзможните сателити, изстреляни за проучване на Четвъртата планета, не бе успял да прелети над тях, за да ги разгледа по-добре. Докато официалните изявления на НАСА показваха, че нито един кораб не е бил програмиран с подобна орбита, всъщност такава задача бяха имали няколко спътника като Марсианската орбитална климатична станция.

По време на първите полети на „Вайкинг“ на повърхността на планетата бяха спуснати два всъдехода, но далеч от Сидония. Сондата на „Патфайндър“ също кацна далеч от обекта. Мнозина наблюдатели смятаха, че НАСА нарочно се опитва да избегне получаването на по-точни сведения за Сидония. И бяха наполовина прави. НАСА наистина нарочно бе избегнала Сидония с „Вайкинг“ и „Патфайндър“. Причината обаче се криеше в това, че първият опит на „Меджик-12“ да проучи по-подробно Сидония през 1975 година с помощта на прототипа на спътника „Вайкинг“ и неговия всъдеход беше завършил със загубата им при влизане в орбита около Марс. Комисията смяташе, че това не е случайно, но изчака почти двадесет и пет години преди да повтори опита с Марсианската орбитална климатична станция, като се надяваше, че по-високата орбита може да я защити. И отново се провали.

Руският отдел IV, аналогът на „Меджик-12“, също се бе опитвал да проучи обекта. От края на 60-те години на XX век руснаците бяха изстреляли към Марс десет сателита. Два избухнаха при излитането. Връзката с други два беше прекъсната и не успяха да ги извадят от междинна орбита около Земята, за да ги насочат към Червената планета. Два се бяха отклонили от Марс поради повреда в насочващите системи и навярно все още се отдалечаваха от Слънчевата система. Три сателита влязоха в орбита около Марс, ала скоро престанаха да предават данни. Единственият спътник, който бяха успели да насочат към Сидония, бе започнал да излъчва изключително странна информация преди връзката също да прекъсне.

Руснаците предполагаха, че провалените космически полети са саботирани от очакващите или от водачите от Мисията. Поради липсата на данни от Марс те можеха само да се досещат, че в Сидония има някакъв защитен механизъм, който унищожава приближилите се спътници.

Истинският характер на Сидония се разкри едва след началото на настоящата война с извънземните, когато Аспазия и неговите привърженици излязоха от хилядолетния си криогенен сън, задействаха скритите си под Крепостта бойни нокти и полетяха към Земята, оставяйки в базата символичен гарнизон. Когато Търкот унищожи този флот, като постави клопка в кораба-майка, аирлианците на Марс бяха откъснати от своите, но не останаха със скръстени ръце.

Те пратиха малка армия роботи от Сидония на Монс Олимпус, докато други роботи проникнаха в Лицето и събраха металните части от останките.

Роботите на Монс Олимпус започнаха най-грандиозния строеж в Слънчевата система, като построиха рампа през високия шест и половина километра насип около планината. След като си осигуриха достъп, те продължиха нагоре по полегатия склон и стигнаха до място точно под върха на угасналия вулкан. Там изкопаха дълбока полусферична яма и я обградиха с решетка от черен метал. На три места изляха основи на грамадни кули и две от тях вече бяха построени.

Когато Яков използва главния пазител, за да изключи сидонийския, който контролираше роботите, конструкцията вече беше завършена и бяха издигнати две от трите кули. Третата се издигаше на повече от осемстотин метра в рядката марсианска атмосфера, но й оставаха още двеста метра.

Без помощта на роботите оцелелите аирлианци имаха само една възможност — да довършат последната кула и да ориентират предавателя ръчно. Бяха ремонтирани и задействани всъдеходите, които отдавна събираха прах в подземния гараж. Бяха проверени и тествани скафандри и подвижни модули.

Осем часа след изключването на пазителя към Монс Олимпус потегли конвой от двадесет коли с шестдесет аирлианци от Сидония, които отиваха да довършат предавателя.

 

 

Въздушното пространство на Иран

 

Някой силно тропаше на вратата.

Майк Търкот отвори очи. На хиляда и петстотин метра над пустинята към него с осемстотин километра в час се носеше изтребител и го обстрелваше с картечница. Куршумите рикошираха от корпуса на летящата чиния. Тъкмо тяхното тропане го беше свестило. Той проследи с поглед самолета, който профуча съвсем близо край неговия кораб. Ирански обозначения. Това поне му даде представа къде се е намирал, когато бе изгубил съзнание. Освен тропането куршумите очевидно не оказваха никакво въздействие върху корпуса на извънземния съд.

Търкот поклати глава и незабавно съжали, защото слепоочията му болезнено запулсираха. Краят на действието на кръвния допинг и амфетамините, които бе взел, за да оцелее на Еверест, се оказваше също толкова мъчителен, колкото и самото изкачване на планината. Поне не му беше студено — тялото му се обливаше в пот под дебелите дрехи. Той се разсъблече. И видя проблясък на метал.

Обърна се, протегна ръка към меча, който лежеше до седалката в центъра на летящата чиния, и стисна ръкохватката. Връхлетяха го късчета от действителността и непосредственото минало. Екскалибур. Легендарен меч, създаден от извънземни. Ключ за главния пазител, скрит от много поколения на почти недостъпния северен склон на Еверест.

Това му подсказа защо е бил там и накъде се е насочил. Към главния пазител. При Яков — руснакът навярно беше проникнал във втория кораб-майка, известен като Ноев ковчег, и бе открил извънземния компютър. Търкот за миг затвори очи и си представи тази част от света. Турция се намираше на северозапад от Иран. А Арарат беше в Източна Турция.

Изтребителят отново се приближаваше, този път от другата страна. Летящата чиния увеличи скоростта си и с лекота се отдалечи от него с над три хиляди километра в час. Иранският самолет изостана.

Търкот взе микрофона и го включи.

— Куин, тук Търкот. Край.

Отговори му развълнуван загрижен глас.

— Божичко, майоре, мислехме, че пак сме те изгубили. Просто изчезна от ефира.

— Имате ли връзка с Яков?

— Не. Не сме получавали съобщения от него, нито от никой друг от Делта. Засякох разузнавателни сведения на Службата за национална сигурност, които показват, че около Арарат има сериозно военно раздвижване. Мисля, че не сме единствените, които търсим кивота и главния пазител. За щастие, изглежда, че Яков пръв е стигнал до него.

Което означаваше, че Арарат — и корабът-майка и главният пазител — още не е в сигурни ръце.

— Знаем ли нещо за Дънкан?

— Не много повече от преди — призна Куин. — Проверих и не открих признаци за друг „Меджик-12“. Никой не знае кой е отвлякъл Дънкан, но мисля, че не е държавна институция.

— Насочвам се към Арарат — каза Търкот. — Искам да видя в какво се е забъркал Яков. Продължавай да търсиш Дънкан. Трябва да установим каква е нейната история. Зад всичко това се крие нещо, което още не ни е известно.

 

 

Планината Арарат, Турция

 

Яков отстъпи назад от главния пазител, препъна се в тясната платформа на червената пирамида и едва не падна. Запремигва и се върна в действителността от света, който му бе показал пазителят.

Усмихна се триумфално. Беше изключил пазителите на Великденския остров, Циан Лин и Сидония. Сега проклетите извънземни — и двете страни — бяха лишени от най-голямото си преимущество.

През по-голямата част от живота си Яков бе работил в Четвърти отдел, тайната съветска организация, която се беше опитвала да следи извънземните и техните слуги също като американския „Меджик-12“. Тази задача беше опасна. Яков много добре си спомняше как бе влязъл в разрушената база на Четвърти отдел на далечния остров Новая Земля и беше видял труповете на другарите си, убити от очакващите аирлианци — хуманоидни клонинги, които хилядолетия бяха чакали прераждането на Артад. Бяха го направили, за да вземат нещо от архивите на Отдела. Днес им го бе върнал тъпкано.

Намираше се дълбоко в кораба-майка, в идеално кръглото помещение на главния пазител. Беше се изолирал от останалата част на кораба, тъй като на борда бяха войниците на Артад, които едва не го бяха пленили преди активирането на главния пазител. Корабът-майка беше погребан в дълбока пещера в Арарат, скрит в продължение на повече от десет хиляди години.

Яков чу пращене, бръкна в джоба си и извади сатфона.

— Да?

— Тук Куин. Търкот идва към теб.

— И как ще стигне до мен?

— Не знам. Можеш ли да преместиш… — Не чу следващите думи на Куин, тъй като завъртя глава надясно, сепнат от отекналия в кораба грохот. След няколко секунди той се повтори. Яков остави телефона, опря длани върху главния пазител и влезе в контакт с компютъра. Анализира връхлетелия го порой от образи и потърси някаква информация за настоящото състояние на кораба-майка. Увеличи няколко вътрешни изгледа, докато получи картина, предавана от монитор в пещерата. В този момент отекна трети грохот.

Отначало не виждаше нищо, ала после забеляза, че скобата на един от бойните нокти се отваря и се прибира в гнездото си в носа на кораба. Разнесе се нов екот. Напомнящият на рапира съд се отдалечи от кораба-майка и се издигна на няколко метра. Яков се опита да се свърже с него чрез пазителя, но не успя. Кортадите сигурно бяха прекъснали контрола на главния пазител над бойния му кораб.

Но нали те все още бяха затворени в пещерата…

В този момент от носа на нокътя се стрелна златен лъч и удари скалната стена.

 

 

Търкот погледна надолу към Арарат и забеляза все още димящите останки от бронирани коли в подножието на планината. Видя и танкове и бронетранспортьори по пътищата наоколо. Във въздуха се носеха няколко хеликоптера с турски обозначения, но той не им обърна внимание.

Куин му бе дал координатите на пещерата на кораба-майка и Търкот насочи летящата чиния натам по клисурата Ахора. Когато се приближи до осемстотинметровата скала, рязко намали скоростта, защото тя избухна навън с гръмовен рев.

Камък, голям колкото автомобил, се удари в левия борд на летящата чиния и я завъртя. Търкот стисна щурвала с две ръце, спря въртенето и я хоризонтира. Точно в този миг от току-що пробитата дупка се показа острият нос на нокътя.

Търкот задържа летящата чиния на място, докато целият двестаметров извънземен кораб излезе навън. Той имаше същия черен метален корпус като на кораба-майка и широчината на основата му бе тридесет метра. Щом се измъкна от планината, нокътят зави на изток и бързо се отдалечи.

Търкот включи радиостанцията.

— Куин, тук Търкот. От Арарат току-що излезе нокът и се насочи на изток. Искам да се свържеш с космическото командване и да им кажеш да го проследят. Край.

— Ясно — отвърна Куин.

Майорът натисна щурвала напред, влезе в пещерата и видя кораба-майка, отчасти затрупан с камъни. Другите нокти бяха по местата си — само едно от леглата бе празно.

 

 

Яков „видя“ летящата чиния да влиза през току-що взривената от нокътя дупка, свърза се с контролния пулт на кораба-майка и отвори люка на един от трюмовете недалеч от кабината, в която се намираше. После тръгна към изхода на кръглото помещение.

 

 

Търкот видя люка да се отваря и насочи летящата чиния натам. Влезе в кораба-майка и люкът се затвори след него. Той кацна и разкопча ремъците си. Взе Екскалибур в едната си ръка и МП-5 в другата, покатери се по стълбичката и скочи от кораба.

Трюмът беше празен. Само по пода имаше пръснати тук-там останки. Той се приближи до най-близката купчина. Натрошени пръстени гърнета и кожен сандал. Много стари. Намръщи се и се зачуди как са се озовали тук. Отвори се врата и Търкот се усмихна, когато видя грамадната фигура на Яков да запълва касата.

— Приятелю! — извика руснакът, пристъпи напред, разтвори обятията си и Търкот се остави да потъне в прегръдката му.

Яков го пусна и се отдръпна назад. Видя меча.

— Екскалибур?

Търкот кимна утвърдително.

— Глупав въпрос — каза Яков. — Ако не беше в теб, нямаше да мога да постигна всичко това. — Усмивката му стана още по-широка. — Най-после победихме гадовете.

— Кой беше в нокътя? — попита Търкот.

Яков се изплю.

— Аирлианци. Предполагам, че са от Циан Лин, тъй като с тях имаше китайски войници. Дойдоха да вземат главния пазител, обаче ние ги изпреварихме.

— Къде са другите?

Усмивката на Яков се стопи.

— Всички са мъртви. Аирлианците и китайците за малко да ни победят. Мнозина храбреци дадоха живота си.

Още жертви. Търкот бе изгубил броя на загиналите в битките за контрол над артефактите на аирлианците. Той мислено обеща на хората, които бяха дали живота си, че щом войната приключи, ще се погрижи наследството на аирлианците никога повече да не се изправя на пътя на човешката раса.

— Има един проблем — каза майорът.

— Винаги има проблем — изсумтя Яков. — Руснаците още от малки се научават да приемат това. Какъв е този нов проблем?

— Аирлианците на Марс строят на Монс Олимпус нещо, което според Кинкейд е комуникационно средство. Той смята, че още не е завършено, но оставало малко.

Яков обмисли тази информация.

— Така. Ако Артад се качи на онзи нокът и стигне на Марс, и завършат предавателя, той ще може да се свърже с родния си свят и да повика още аирлианци.

— Да.

— Това наистина е проблем — призна руснакът.

На Търкот му прималя и той залитна. Яков го хвана за рамото.

— Добре ли си?

Майорът прокара длан по челото си и усети, че се е изпотил. Целият гореше.

— Просто съм малко замаян.

— Замаян ли?

— От прекалено голямата разлика във височината и температурата — поясни Търкот. — Къде е главният пазител?

Яков му даде знак да го последва, обърна се и закрачи по коридора, като внимаваше да не се отдалечава много от него.

— Ами Сянката на Аспазия и Граалът?

— Нановирусът е дезактивиран — отвърна Търкот.

— Знам. Аз изключих пазителя, с който го контролираше. Всички вторични пазители са изключени, включително марсианският. Това би трябвало да забави строителството.

— Моят флот си възвърна контрола над двете изгубени спецчасти. Обединеният флот се насочва към Великденския остров. Без пазителя Сянката на Аспазия няма щит и почти няма енергия. Куин казва, че избягал от острова с летяща чиния, но го следят. Би трябвало да успеем да се справим с него и да си върнем Граала. Флотът може да спаси Кели Рейнолдс.

Яков се намръщи. Бяха стигнали вратата на помещението, в което се намираше главният пазител.

— Не бива да подценяваш Сянката на Аспазия. Той много отдавна е на Земята и се е сблъсквал с достатъчно препятствия. Освен това трябва да допуснем, че е пил от Граала и е безсмъртен. Ами водачите? Дори след изключването на пазителя от Великденския остров те са запазили полученото умствено програмиране. И съм сигурен, че по света са пръснати и други.

— Водачите са малко на брой — отвърна Търкот, спря на входа и погледна светещата червена пирамида. — Без нановируса техните възможности са ограничени. — Мислите му се насочиха към Лиза Дънкан, която също бе пила от Граала и после я бяха отвлекли. Все още не знаеше кои са похитителите й. — Получи ли някаква информация за местонахождението на Дънкан от това нещо?

— Не съм опитвал — каза Яков. — Бях зает с други неща. Ще проверя дали има сведения и за предавателя. — Руснакът прекоси трапа до пирамидата и опря длани върху стената й.

Търкот нямаше желание да се свързва с главния пазител. Беше докосвал обикновен пазител в тайната база в Дулче, където „Меджик-12“ провеждаха биоексперименти върху отвлечени хора. Прекият контакт между ума му и извънземната машина го изпълваше с отвращение.

— Нищо — съобщи Яков след десетина секунди. — Обаче е странно. — Все още със затворени очи, той се намръщи. — Изключително странно. Получавам образи, излъчени от другите пазители преди да ги изключа.

— Какви образи? — попита Търкот.

— Нещо в небето. Движещо се. Черно. Сферично тяло с шест израстъка. Някакъв космически кораб. — Яков замълча за миг, после продължи: — Избухва. Високо над безкрайна гора. А, виждал съм такава гора. Знам какво е това. — Той пусна главния пазител, отстъпи назад и се обърна към майора. — Спомняш ли си генерал Хемстад на Дяволския остров?

На Търкот му се струваше, че оперативната база на Мисията е била разрушена много отдавна, макар че всъщност това се бе случило сравнително скоро. Едва бяха осуетили опита на извънземните да изтребят човечеството със смъртоносен вирус.

— Да.

— Последните му думи преди да се самоубие бяха за Тунгуския район. През хиляда деветстотин и осма. Току-що видях експлозията. Била е причинена от кораба, който ти описах. Улучиха го с някакво енергийно оръжие.

— Аирлианско ли?

— Не. Прилича на човешко.

Търкот се развълнува.

— Какво оръжие? Кой го е създал?

— Мога да проверя дали пазителят е съхранил тази информация, но в момента е по-важно, че от този извънземен кораб е излетяла спасителна капсула — каза Яков. — Има оцелели.

— Какво общо има това с Лиза Дънкан?

— Главният пазител потвърждава, че не я е отвлякъл нито Артад, нито Сянката на Аспазия — поне техните пазители нямат информация по въпроса, а те бяха във връзка със своите компютри, докато не ги изключих. Ако се съди по наличните данни, тя е похитена от съществата, които са се спасили с капсулата.

— Кои са те?

— От Рояка.

Търкот настръхна. Спомни си сивото кълбо, което двамата с Яков бяха видели в архива на Четвърти отдел. То беше още по-отвратително от контакта с пазителя в Дулче.

— Къде са?

— Не знам. Дай да видим дали има още нещо.

Яков се опря на главния пазител и потърси още информация. Търкот се свърза с Куин и му каза да събере всички възможни сведения за Тунгуския район и случилото там през 1908 година, както и за оръжието, успяло да унищожи кораба на Рояка.

Без да отдръпва длани от пирамидата, руснакът завъртя глава и повика Търкот.

— Конструкцията, който строят на Марс, наистина е предавател. Малко е объркано, обаче останах с впечатлението, че чрез него сравнително бързо могат да се свържат с Аирлианската империя.

— Повече не ни е нужно — промълви майорът.

Яков се намръщи.

— Нещо става.

— Би могъл да си по-конкретен.

— В пещерата току-що влезе друга летяща чиния — поясни Яков. — Отваря се люк на друг хангар в предния край.

— Можеш ли да го спреш?

Яков поклати глава.

— Преди да си тръгнат, кортадите повредиха контролния център на кораба-майка и изолираха главния пазител от някои функции, за да могат да вземат нокътя. Корабът може да се управлява само от контролната зала.

— Кой е с летящата чиния? — попита Търкот и провери дали е заредил автомата си.

— Само Сянката на Аспазия има такава — отвърна Яков. — Освен ако някой не е откраднал кораб от Зона петдесет и едно.

Майорът разбра, че щом задава въпрос с толкова очевиден отговор, явно не е в най-блестящата си форма.

— Можеш ли да ме заведеш до хангара, който се е отворил?

Руснакът отдръпна ръце от главния пазител.

— Да. — Втурна се към изхода и зави надясно по главния коридор. Търкот го следваше по петите.

— Запомни, приятелю: ако е Сянката на Аспазия, значи е пил от Граала — каза през рамо Яков, докато тичаха по коридора.

— Ще видим дали е безсмъртен, след като му откъсна главата — измърмори Търкот, здраво стиснал в едната си ръка автомата и Екскалибур — в другата. По гърба му се стичаше пот. За миг очите му се замъглиха и той залитна, но зрението му се проясни също толкова внезапно, колкото се бе влошило, и майорът настигна Яков.

След шестстотин метра Яков рязко спря пред една врата, натисна панела отстрани на касата и вратата с плъзгане се отвори.

— Ето. — Търкот му подхвърли Екскалибур. Руснакът го хвана за дръжката и го погледна не особено въодушевено. — Аз влизам пръв.

— Много мило. С това нещо ли ще трябва да те прикривам? — Яков протегна меча пред себе си.

— По-добре е от нищо — отвърна Търкот и си спомни Синай, където Яков за последен път го беше прикривал. В резултат руснакът бе „убил“ Лиза Дънкан, опитвайки се да попречи на Сянката на Аспазия да открадне Граала. По онова време нито един от тях не знаеше, че тя е пила от граала и е безсмъртна. И никой не бе имал представа, че Дънкан не е такава, каквато изглежда.

Майорът се вмъкна в хангара и се огледа. Той беше широк стотина метра и дълбок петдесет. И празен — освен летящата чиния, която кацаше на двадесетина метра пред него. Търкот притисна приклада на автомата към рамото си и се прицели в горния люк. Усещаше, че Яков е точно зад него.

Люкът рязко се отвори и отвътре се измъкна някой. Той позна Сянката на Аспазия от Синай — само че имаше нова ръка на мястото на онази, която беше откъснал самият Търкот. И в нея държеше предмет, увит в плат.

— Не мърдай! — извика майорът.

Сянката на Аспазия мрачно се засмя, сякаш думите бяха изречени от хлебарка, която възнамерява да стъпче.

— Вие човеците определено сте упорити. И много досадни, меко казано. — Той се плъзна по корпуса на летящата чиния и широко разпери ръце. — От хилядолетия воювам сред вас, смрадливи хора. Започва да ми писва.

— И най-после изгуби — каза Търкот.

— Не. Не съм изгубил. Това е временно отстъпление. И Артад бяга, нали? Така че старата гражданска война свърши. Е, честито. — Сянката на Аспазия погледна Яков, забеляза меча в ръката му и отстъпи половин крачка назад преди да се овладее. — Предлагам ви размяна. — Той протегна напред увития в плат предмет. — Граала за Екскалибур. — После сбърчи лице, сякаш си спомняше нещо неприятно. — Веднъж вече съм правил такова предложение. Преди много години. На Сянката на Артад във формата на Артур.

— И той явно го е отхвърлил — отвърна Търкот.

— О, така беше — призна Сянката на Аспазия. — И Сянката на Артад — Артур — също като мен, беше по-умен и по-прозорлив от оригинала. Бяхме толкова близо до… — Той замълча за миг, като че ли внезапно осъзнал с кого разговаря. — О, всичко свърши с кръв и смърт, както винаги. Мерлин. Предполагаемият наблюдател. Беше много досаден. Поредният човек, който се намесва в непонятни за него неща. Като вас.

— Обаче тогава тези неща не бяха в мен — прибави Сянката на Аспазия и извади два камъка със свободната си ръка. — Тумим и урим. Граалът не действа без тях. — Той пристъпи напред. — Помислете. Предлагам ви безсмъртие.

— Ако ти дадем меча, ти ще контролираш главния пазител и другите пазители — заяви Търкот. — Предлагаш ни безсмъртие, за да живеем в свят, в който господстваш ти, така ли? Искаш толкова лесно да се откажем от всичко, което току-що спечелихме?

— Вие човеците ми омръзнахте — отвърна Сянката на Аспазия. — Омръзна ми и тази планета. — Той ненадейно смени темата. — На влизане в пещерата видях, че един от ноктите липсва. Предполагам, че са го взели кортадите на Артад и отиват да го приберат. Знаете ли накъде ще се насочи?

— На Марс. Монс Олимпус — каза Търкот.

Сянката на Аспазия се изненада.

— Отлично. Известно ли ви е защо отива там?

— Аирлианците в Сидония, които ти заряза, строят предавател.

— Внушително — призна Сянката на Аспазия. — За хора, естествено.

Показалецът на Търкот погали спусъка. Беше му омръзнало да се отнасят с него като с невежо дете.

— Артад отива там, за да се свърже с родния свят на аирлианците.

— Което отново ще постави тази планета под робството им — отвърна Сянката на Аспазия. — И ще я върне в предните редици на войната срещу Рояка.

— Какво се е случило с предишния предавател в Сидония? — попита Търкот.

— Унищожен е. А и не беше много мощен, само колкото да се свързва с най-близката база на флота, която сигурно вече не съществува. Предполагам също, че щом си правят труда да го строят на вулкан, са го проектирали достатъчно мощен, за да се свързва с родната им система.

— Ако все още съществува — подметна майорът.

Сянката на Аспазия се засмя.

— Те съществуват много по-отдавна, отколкото ще ги има човеците.

— Значи ти си бил предателят, а не той — каза Търкот.

Сянката на Аспазия току-що бе потвърдил подозренията на Кинкейд. В известен смисъл майорът се беше надявал Кинкейд да греши.

Сянката на Аспазия поклати глава.

— Аспазия беше предателят. Аз съм само Сянка. Не съм виновен за нещата, които е извършил той. Аз само си ги спомням. Вече не ме интересуват нито аирлианците, нито тяхната гражданска война. Нито човеците. Както и Артад, естествено. Кортадите са полицията на аирлианците, пратени са тук да открият защо е прекъснал връзките с родния свят.

— И защо?

— Няма значение.

— А какво те интересува? — попита Търкот.

— Собствената ми личност. — Сянката на Аспазия прибра камъните в джоба си. — Сега съм безсмъртен. Знаеш ли колко пъти съм умирал и съм се превъплъщавал през хилядолетията? Сега е моментът за… — Той пак се усмихна. — … За моя рай, така да се каже, наградата за всичките ми страдания. — Очите му изгубиха фокуса си. — Аз нося спомените на Аспазия за звездите и многобройните планети, които обикалят около тях. Това са невъобразими за вас чудеса, които искам да видя, места във вселената, които искам да посетя. Много по-хубави от тази скала, която наричате своя родина.

Търкот се зачуди защо Сянката на Аспазия се опитва да преговаря, щом е убеден в безсмъртието си. Естествено, от случилото се с Дънкан знаеше, че ако го застреля, съществото ще умре само за кратко. Доколкото имаше представа, безсмъртието не правеше Сянката на Аспазия нито неуязвим, нито по-силен.

— Задръжте си меча — сякаш прочел мислите му, каза накрая Сянката на Аспазия. — И главния пазител. Няма да са ви от голяма полза.

— А какво искаш? — попита Търкот. Зачуди се защо Сянката на Аспазия отначало беше толкова загрижен за меча, а сега той като че ли не го интересуваше. Дали Екскалибур имаше друго, по-голямо значение, отколкото като ключ за главния пазител? Дали съществото не се опитваше да отвлече вниманието им от него?

Сянката на Аспазия посочи надолу.

— Мога да напусна с кораба-майка тази планета, целия този район от вселената.

— Не.

Сянката на Аспазия остави Граала на пода.

— Вземете го. Вземете и тях. — Той пусна камъните върху плата.

— Не — повтори Търкот.

— И си задръжте ключа и главния пазител. Можем да ги разтоварим където пожелаете.

— Не.

— Дайте ми кораба-майка. Казвам ви, че ще си отида. Никога повече няма да ме видите.

— И ще активираш междузвездния двигател, който ще привлече тук Рояка — каза Търкот. Беше попречил на другия кораб-майка да избяга от Зона 51, за да предотврати тъкмо това. Спомни си как професор Нейбингър е разчел плочките роро от Великденския остров. Струваше му се много отдавна. Професорът също беше загинал. Бяха го убили в Китай. Всичко, свързано с аирлианците, вонеше на смърт и измама.

— А, Роякът — повтори Сянката на Аспазия. — Древният враг. Но тъй като изглежда, че всичко ти е ясно, ти естествено знаеш, че Роякът вече е тук.

— Знам — отвърна майорът. — В архива на Четвърти отдел видях един от труповете, открити в Тунгуския район. И убих пипалото, което беше в един от моите хора а Еверест.

Сянката на Аспазия за втори път се изненада.

— Интересно. Значи пак се раздвижва.

— Пак ли? — попита Търкот.

— Преди се опита да унищожи Екскалибур.

— Защо?

— За да лиши аирлианците от властта им тук, също както направихте вие с меча и главния пазител. Когато преследва целите си, той може да е много решителен.

— За малко да успее — отвърна Търкот. — Изглежда, нещо е оцеляло от експлозията в Тунгуския район през хиляда деветстотин и осма. Много отдавна. И вие с Артад, великите победители на човечеството, не сте направили нищо.

На лицето на Сянката на Аспазия вече нямаше и следа от усмивка. Той впери тъмните си очи в майора.

— Да. Нещо оцеля. Спасителна капсула. Без възможност за връзка с флота си. Следователно не представляваше заплаха и не притежаваше потенциал за опасност. Затова не направихме нищо. Всъщност, ако бяхме направили, вероятността от катастрофа щеше да е по-голяма. Роякът е много търпелив вид и не виждах причина да го тласкам към действие — неотдавнашните събития най-вероятно са изиграли тъкмо такава роля. Това се е случвало и преди — спасителна капсула на Рояка е кацала на Земята. Много отдавна. В Древен Египет, когато аирлианците направиха нещо — унищожиха разузнавателния кораб. И тогава пак не се случи нищо.

— Мисля, че той се е превърнал в заплаха — възрази Търкот. Дори не забелязваше, че е отпуснал автомата си. След всички сражения и отчаяно търсене на информация започваше да му се струва странно приятно, че е в състояние да разговаря с някой, който знае истината. Въпреки че това същество беше виновно за смъртта на милиони и спокойно щеше да го излъже, ако му изнасяше. Обзе го гняв и той отново вдигна оръжието. — Мисля, че е похитил моята приятелка доктор Дънкан. И е откраднал кивота на завета.

Сянката на Аспазия се намръщи, но лицето му веднага отново стана безизразно. Той разбра, че майорът го е забелязал.

— Стар спомен. Не мой. Странно е, че това пак съм аз. Роден съм с всички спомени на някой, който не съм аз, но който е формиран като мен. Който дори не е бил от същия вид. — Съществото се вторачи в Търкот. — Но ти може би разбираш това повече от другите.

Майорът не отговори.

— Обаче аз не съм Аспазия — каза накрая Сянката на Аспазия. — Не съм и човек. Имам човешко тяло, но съм живял стотици пъти. И сега съм безсмъртен.

— Като Лиза Дънкан — отвърна Търкот. — Защо я е отвлякъл Роякът?

— За да научи тайната на нейното безсмъртие и… — Сянката на Аспазия млъкна.

— И?

— Откъде идва и защо е дошла.

Търкот настръхна.

— Откъде идва ли?

— От коя планета.

Майорът чу ахването на Яков.

— Наистина сте адски невежи — отбеляза Сянката на Аспазия.

— Ще разменя кораба-майка срещу истината — заяви Търкот.

— Истината ли? — Сянката на Аспазия леко наклони глава, сякаш му беше смешно. — Какво е „истина“? Човешката истина ли? Истината на аирлианците? Моята истина? Истината за нещата в космоса? Дори Роякът си има истина. И знаеш ли, че всички те са различни? Няма еднакви истини. Истината е свързана единствено с възприятието, което е индивидуално и видово обусловено. На теб няма да ти хареса истината на Рояка, а те не се интересуват от истината на който и да било друг вид.

Сянката на Аспазия пристъпи към него.

— Ние с теб сме воювали в миналото. Много пъти. Знаеш ли тази истина?

— Лъжеш — заяви Търкот, но още докато отвръщаше, знаеше, че в известен смисъл греши. Думите на Сянката на Аспазия отекнаха в главата му и той разбра, че наистина е срещал този „човек“, както твърдеше той. Нима бе възможно? Не знаеше прекалено много неща. Щом миналото на Дънкан беше лъжа, какво оставаше за неговото? На какво се дължеше тази силна връзка с нея, ако никога не я бе срещал преди да му повери Зона 51? Нима спомените му за Мейн, за майка му и военната му кариера също бяха фалшиви, също като спомените на Дънкан за нейното семейство и минало? Сега разбираше смайването й, когато й бе разкрил лъжливата й история. Главата му щеше да се пръсне; сякаш бяха забили копие в тила му.

— Корабът-майка срещу истината — повтори Търкот. Обзе го раздразнение. Прекалено много игрички. Сянката на Аспазия можеше да го лъже просто за да го смути. Съществото не за пръв път се опитваше да приложи такава тактика.

— Сега лъжеш ти — очевидно прочел мислите му, каза Сянката на Аспазия. — Няма да направиш такава размяна. Думите ми са те накарали да се замислиш и смяташ да ме манипулираш с лъжа, но не си свикнал да го правиш и е почти смешно. — Той отново пристъпи напред. — Не знаеш дори собствената си истина, войнико.

— Какви ги говориш? — попита Търкот.

— Научил си, че Дънкан не е такава, каквато изглежда, нали?

— Да.

— Ти също.

— Вече го чух. Тогава ми кажи какъв съм.

Сянката на Аспазия поклати глава.

— Това не е моя работа. Двамата с руския ти приятел се справихте добре. Спасихте своя свят. Засега. Всъщност ще имате късмет, ако Артад наистина стигне до Марс, прати съобщение и доведе тук аирлианците. Те отново ще управляват, но и ще ви пазят от Рояка и други врагове сред звездите. По-малката злина.

Търкот сдържаше вихъра от въпроси и мисли, породени от думите на съществото, и се опитваше да се съсредоточи върху по-големия проблем.

— Ти каза, че Роякът не представлявал заплаха, защото нямал връзка със своите.

— Засега. Но мислѝ. Напрегни си ума. Артад отива на Марс. Къде мислиш, че ще иска да отиде и Роякът, който е попаднал тук? Ако прати съобщение на някой от флотовете си, вашата планета е обречена. Гибелта й ще е ужасна. Имам спомени от Аспазия за световете, които са били победени от Рояка. Още една причина да искам да си отида.

— Не бива да го слушаме, приятелю — най-после се обади Яков. — Той ни пълни главите с лъжи, за да ни обърка. Стара тактика.

Търкот се колебаеше. Знаеше, че не може да даде кораба-майка на Сянката на Аспазия. Знаеше също, че трябва да настигне Артад. Трябваше да предположи, че липсващият нокът ще се срещне с извънземния и после ще се насочи към Марс — часовникът тиктакаше.

— Защо не сключим съюз? — предложи Сянката на Аспазия.

Яков застана до Търкот.

— Не бива да го слушаме.

— Какъв параноичен руснак — подметна съществото. — Каква приятна изненада.

— Какъв съюз? — попита майорът.

— Ще ви помогна да спрете Артад и да унищожите предавателя на Марс.

— Как?

Сянката на Аспазия посочи надолу.

— С кораба-майка. Ще унищожим Артад и всички на Марс. Ще разрушим предавателя. Тази планетна система отново ще остане изолирана. После ще замина с кораба-майка. Няма да активирам междузвездния двигател в продължение на сто земни години. Дотогава ще съм се отдалечил достатъчно от вашата слънчева система и ако Роякът ме засече, няма да ме свърже с нея.

Гласът на Яков показваше, че не вярва на нито една негова дума.

— И ще чакаш сто години?!

— Чаках хиляди години, за да пия от Граала — отвърна Сянката на Аспазия. — Вече съм безсмъртен. Сто години не са нищо. Освен това в този кораб има хибернетични капсули. Времето изобщо няма да тече за мен.

— Не бива да го правим — заяви Яков.

— Предавателят не е завършен — каза Сянката на Аспазия. — Остава още съвсем малко. Смятате ли, че ще успеете да спрете Артад сами? Смятате ли, че ще настигнете неговия нокът и ще го победите със собствената му техника?

— През хиляда деветстотин и осма някой е унищожил кораб на Рояка — отвърна майорът.

— Просто късмет — рече Сянката на Аспазия.

— Съмнявам се — възрази Търкот. — Кой го е направил?

— Няма значение.

— Според мен има огромно значение, защото мисля, че е бил човек — с оръжие, което е изобретил сам. Нещо, което сме постигнали сами, без извънземна намеса.

— Ще ви дам Граала и камъните — без да обръща внимание на думите му, каза Сянката на Аспазия. — Можете да станете безсмъртни.

Търкот поклати глава.

— Защо смяташ, че безсмъртието ще е такова щастие? Планетата вече е свръхнаселена. Ако дадем на всички безсмъртие, ще настъпи екологична катастрофа. Ще се самоунищожим. В момента на Земята живеят повече хора, отколкото е имало през цялата история — това е най-неподходящият момент за безсмъртие. За двайсет години ще изчерпим всички полезни изкопаеми. А ако не дадем безсмъртието на всички, между безсмъртните и смъртните ще избухне война, каквато този свят никога не е виждал.

Сянката на Аспазия широко разпери ръце.

— Това не е мой проблем. Можеш да запазиш Граала и неговите свойства в тайна. Сподели я с неколцина избраници. Много ви бива в тайните. Това ще ти даде огромна власт. Ще си като бог — безсмъртен и притежаващ силата да даваш безсмъртието на други. Всички големи религии на тази планета се появиха пред очите ми и това лежи в основата на много от тях. Обещанието за вечен живот.

— И във възникването на кои от тях са участвали аирлианците или техните слуги? — попита Търкот.

Сянката на Аспазия лукаво се усмихна.

— Може би на няколко. Човеците са много лековерни. Особено когато им предлагаш да се избавят от нещо, от което се страхуват. А теб те е страх от смъртта, нали?

Търкот не обърна внимание на последните му думи.

— Което ме кара да се чудя защо аирлианците изобщо са донесли Граала тук. Просто като символ ли? Или за да го използват някой ден? И в такъв случай, кога? И на кого са щели да дадат безсмъртие?

— Сериозни въпроси — каза Сянката на Аспазия.

— Ами отговорите?

— Това не е моя работа — отвърна съществото.

— Грешен отговор — каза Търкот и натисна спусъка. Куршумът улучи Сянката на Аспазия в десния крак и го повали на пода.

— Какво правиш? — извика той и се опита да спре кръвта с ръце.

— Боли, нали? — Търкот се приближи с насочено напред оръжие. — Безсмъртието може би не е точно такова, каквото се предполага.

Сянката на Аспазия с усилие се изправи.

— Допускаш огромна грешка.

— Чао — каза майорът и повторно натисна спусъка. Този път го улучи точно между очите и Сянката на Аспазия политна назад, пръскайки струи кръв.