Робърт Дохърти
Истината (6)

БЛИЗКОТО МИНАЛО
4.

Околността на езерото Грум, Невада

1942 г.

 

Докато пазеше равновесие в откритото купе на джипа и стискаше петдесеткалибровата картечница М-2, агентът от УСО си представяше, че е в Северна Африка и пътува в пустинята по следите на Ромеловия Африкански корпус. Предпочиташе да не мисли за това, че картечницата не е заредена.

Шофьорът, специален агент Кавана, правеше всичко възможно да не обръща внимание на по-младия си партньор. Но когато въпреки постоянния вой на вятъра го чу да имитира тракане на картечница с уста, удари спирачки и младежът болезнено блъсна гърдите си в оръжието. Кавана намали и спря. Слезе, отдалечи се на три метра, извади компаса си и провери картата. Искаше да се увери, че ще намерят обратния път.

Намираха се на северозапад от новосъздадената военновъздушна база „Нелис“ и се движеха след облак прах на няколко километра пред тях. Следяха немския агент от Ню Йорк, с влак до Солт Лейк Сити и после с кола до този район, а сега с джип в пустинята. Кавана не можеше да си представи какво прави на това затънтено място немецът, но имаха заповед от самия Донован — Дивия Бил.

УСО — Управление за стратегически операции — беше нова организация, създадена в резултат на войната по подобие на британската ССО, Службата за специални операции, която вършеше черната работа. Шефът на УСО Донован бе казал на Кавана, че британците са им съобщили датата и часа на пристигане на немския агент в Ню Йорк, но че не се знаело каква е задачата му.

— Крамър! — извика Кавана.

Младежът разтриваше гърдите си.

— Какво?

— Ела да погледнеш.

Крамър неохотно остави картечницата и слезе от джипа.

— Какво има?

Кавана просто му показа компаса.

— Виж.

Специалният агент сподави презрителната си въздишка.

— Слънцето е там. Север е натам. — Той посочи натам, накъдето сочеше стрелката на компаса — на сто и осемдесет градуса от севера.

— Наблизо трябва да има голямо находище на руда — каза Крамър.

Кавана се огледа, после погледна картата. Намираха се в пресъхнало езеро, обозначено на картата като „езерото Грум“. Компасът сочеше планината на юг.

Кавана избърса потта от лицето си и полепналите по кожата му песъчинки. И двамата бяха изгорели от слънцето и изтощени. И подсъзнателно изпитваха угризение, че не са на фронта, било то в Тихия или Атлантическия океан. Когато постъпи в УСО, Кавана си представяше как го спускат с парашут в Европа, за да действа в тила на врага, а не как се друса с джип из пустинята в Невада. Погледна си часовника, после се върна при колата и вдигна слушалките на радиостанцията, за да се свърже с „Нелис“.

Чу остро пращене. Изруга и настрои честотата. Отново опита, ала със същия резултат. Превключи на алтернативната честота, но без успех. Погледна планината на юг. Взе бинокъла си и го фокусира. Не можеше да различи автомобила на немеца, но виждаше облака прах, който вдигаше. Право към планината.

— Да тръгваме.

Скочиха в джипа и Кавана потегли напред, като поддържаше ниска скорост, за да не вдига прекалено много прах. И намали още повече, когато облакът пред тях изчезна. В подножието на планината. И спря джипа.

— Сега пък какво има? — попита Крамър.

— Ще изчакаме малко — поради липса на по-добър план, отвърна Кавана.

— Какво прави тук тоя тип, по дяволите?

Специалният агент сви рамене. „Нелис“ се намираше наблизо — голяма авиобаза, но доколкото той знаеше, тук нямаше нищо. Взе бинокъла, но бе прекалено далеч, за да различи нещо.

Крамър въртеше картечницата и обстрелваше въображаем противник. Кавана се зачуди как младежът е успял да попадне в УСО. Сепна се, когато над пустинята изтътна мощна експлозия. Отново погледна през бинокъла и видя, че облакът прах се приближава откъм по-ниската страна на планината.

Специалният агент запали двигателя, включи на скорост и едва не събори Крамър от задната седалка, когато настъпи газта. Опитваше се да разбере какво е намислил немецът, ала нямаше абсолютно никакви податки.

Мина между два големи камъка и спря, забелязал покритата с прах кола на немеца и на десетина метра над нея, на планинския склон, взривена скала — мястото на експлозията. От един скален перваз висеше въже, но не се виждаше какво има над самия перваз.

Кавана се пресегна между брезентовите седалки, взе автомата си и вкара патрон в патронника. Руменото лице на Крамър бе пребледняло.

— Да вървим — заповяда Кавана.

Партньорът му взе своя томпсън и несръчно го зареди. Кавана преметна ремъка през рамото си и се хвана за въжето. Когато видя, че Крамър също премята на рамо оръжието си, специалният агент спря и каза:

— Прикривай ме, докато се покатеря на перваза, после аз ще те прикривам. Става ли?

Крамър кимна нервно, свали автомата си, отстъпи няколко крачки назад, вдигна приклада до рамото си и затвори едното си око. Кавана се поколеба — чудеше се дали не е по-добре Крамър да не го държи на мушка; после реши да се довери на резултатите от обучението в УСО, хвана въжето и започна да се катери.

Докато се катереше към перваза, обмисляше дилемата. Ако немецът го чакаше, с него беше свършено. Естествено после немецът щеше да се озове в капан, тъй като Крамър щеше да го чака долу до колата му. Спомни си думите на своя инструктор в Управлението: от много мислене човек става страхливец. Лесно бе да се каже в класната стая.

Изтегли се върху перваза, скочи на крака и колкото можеше по-бързо свали томпсъна от рамото си. Нямаше никого. Точно пред него тъмнееше отворената от взрива дупка. Той въздъхна и погледна през ръба. Крамър стоеше на мястото си с вдигнат нагоре автомат. Специалният агент му даде знак да се покатери.

Щом партньорът му се изправи до него, Кавана се запъти към отвора, насочил оръжието си напред. Долови позната миризма и разбра, че е като на сапьорния полигон по време на подготовката в УСО.

Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-тъмно ставаше и той се замисли дали да не се върне при джипа за фенерче. После зърна пред себе си светлинка и продължи нататък.

Излезе в отворено пространство и незабавно видя немеца на десет метра от себе си с фенерче в ръка. Разглеждаше някакъв пулт.

— Не мърдай! — извика Кавана. И в същия момент от лявата му страна застана Крамър.

Немецът се извъртя, насочи лъча на фенерчето право към тях и ги заслепи. Показалецът на Кавана неуверено потрепери. Прозвуча изстрел и той натисна спусъка. Автоматът заподскача в ръцете му и четиридесет и пет калибровите куршуми полетяха към източника на светлината. Крамър последва примера му и двамата изпразниха пълнителите си за по-малко от четири секунди.

Улученият немец се блъсна в скалата, оплиска я с кръв и лъчът се насочи нагоре. Гърмежите отекваха от огромно разстояние, но отначало Кавана не забеляза това. Крамър понечи да тръгне напред, ала специалният агент го спря с ръка.

— Първо презареди.

Извадиха нови пълнители от раниците си, заредиха ги и вкараха патрони в патронниците.

— Прикривай ме — нареди Кавана и внимателно тръгна напред. Не се съмняваше, че немецът е мъртъв, но предпазливостта му бе втълпена по време на обучението.

Стигна до трупа, приклекна и вдигна фенерчето. Немецът наистина беше мъртъв — тежките куршуми бяха разкъсали плътта му и бяха натрошили костите му до такава степен, че бе почти неузнаваем. В неподвижната си длан стискаше люгер. В ножницата на колана му имаше кама.

Кавана преметна автомата на рамо и взе ножа. В края на ръкохватката от слонова кост бе оформено черепче. По дължината й бяха издълбани свастики и мълнии. Специалният агент познаваше този символ: СС, Schutzstaffel, оглавяван от Химлер. Завъртя ножа и разгледа стоманеното острие, върху което имаше надпис: Туле.

Обърна го от обратната страна. И там бе гравирана дума: Щайнер. Предположи, че това е името на убития. „Туле“ смътно му говореше нещо, но не се сещаше какво. Затъкна камата в пояса си и претърси трупа. Раница, цялата надупчена и окървавена. Кавана предпазливо я смъкна от гърба на мъртвеца.

Вътре имаше подвързан с кожа дневник и шест осветителни факела. Дневникът беше написан на език, който не разбираше — със сигурност не бе немски, — затова го пъхна подмишница и извади един от факлите. Разкъса го и го възпламени.

— Божичко! — възкликна Крамър и Кавана се сепна. Обърна се, погледна към пещерата и видя каква е причината. Неволно отстъпи назад, защото пращящият факел осветяваше черен кораб, поставен върху подпори. Не се виждаше къде свършва — беше много дълъг.

— Какво е това, по дяволите? — попита Крамър.

Кавана мъчително преглътна в опит да възвърне дар слово, ала устата му бе суха като пустинята навън.

— Картата — изфъфли накрая той.

— Какво?

— Картата — повтори Кавана. — Къде сме? Какво е посочено на картата?

Крамър разгърна картата на планинската верига Нелис, която им бяха дали в базата, прокара показалец по нея и спря.

— Това е учебна зона. Има само номер. Зона петдесет и едно.