Робърт Дохърти
Истината (3)

НАСТОЯЩЕТО
1.

Връх Еверест

 

Майк Търкот ядосано замърмори. Нямаше друго желание, освен да го оставят на мира. Беше завит в топло одеяло и му бе много удобно. Неделна утрин в Мейн, единственият ден през седмицата, в който си беше вкъщи и не се налагаше да става по тъмно. Просто му се искаше да си доспи. Смътно си спомняше някакъв сън, настойчив, раздразнителен шум в подсъзнанието му. Тъмнокоса жена с бяла роба, която стоеше на плаж. Гледаше го. Устните й се движеха. Казваше нещо, ала той не я чуваше. Нещо в мястото обаче не бе наред. Сенките, водата. Изобщо не бяха наред.

Съсредоточи се върху устните й и разбра, че много пъти е опитвал вкуса им. Бяха тънки и бледи, лицето — ъгловато. Познаваше я…

„Събуди се“.

Не я чуваше, по-скоро знаеше какво му вика.

„Събуди се“.

Търкот не искаше да се събуди. Не си спомняше някога да се е чувствал по-спокоен и да му е било по-удобно. Беше адски уморен, знаеше го, и колкото и да си почиваше, пак нямаше да му стигне.

„Трябва да ми помогнеш.“

Тя го бе спасила, знаеше го, макар че не помнеше подробностите. Знаеше също, че са вършили заедно много неща и са били на много места. И че отчаяно я е обичал. Това чувство го прониза и го откъсна от унеса му.

Търкот отвори очи, ала видя само бяла пелена. Запремигва и усети нещо мокро върху лицето си. Разтърси глава и постепенно осъзна, че кожата му е покрита със сняг. Обзет от паника, той рязко се надигна и от горната половина на тялото му се откъсна петнадесетсантиметрова снежна покривка.

Огледа се. Пропаст отпред. Скала отзад.

От двете му страни имаше тела. Замръзнали. Едното в черна роба, поръбена със сребро. Другото — в древна кожена ризница. И третото в алпинистки екип от началото на XX век — Санди Ървин, който беше изчезнал през 1924 година при изкачване на върха заедно с Джордж Малъри. С усмивка, завинаги замръзнала на лицето му. Това разтърси Търкот. Ако не се бе събудил, и той щеше да умре с усмивка на лице. Започваше да усеща студа. Нервните му окончания се събуждаха и го пронизваха с мъчителни болки.

Погледна надолу и едва различи меча върху коленете си.

Екскалибур.

Ключът за главния пазител, който беше активирал, като го бе изтеглил от ножницата.

Внезапно се върна в действителността. Яков трябваше да е на кораба-майка с главния пазител. Дънкан го нямаше. А самият той беше на връх Еверест.

До меча лежеше сатфонът, със замръзнала, покрита с коричка лед повърхност. Търкот сковано се пресегна, вдигна телефона и го прибра в канадката си. Студът затрудняваше и най-малкото му движение.

Наложи си да се изправи, здраво стиснал Екскалибур в дясната си ръка и пикела в лявата. Знаеше, че енергията, която му бяха дали амфетамините, се е изчерпала и количеството на кислорода в кръвта му намалява. Откога ли седеше тук? Не можеше да е от отдавна, защото все още усещаше дланите и ходилата си. Провери маската. Нямаше приток на кислород. Бутилката на гърба му сигурно вече беше празна.

Също толкова сигурно, колкото усещаше меча в ръцете си, знаеше, че не може да мине по скалния перваз, нито да се спусне по планината по същия начин, по който се бе изкачил. Отново погледна трите замръзнали трупа. И те го бяха знаели. И не се бяха събудили от последния си сън. Приятен последен сън.

Затвори очи и се опита да напрегне зажаднелия си за кислород мозък — въпреки непреодолимото изтощение и болка. По време на службата си в спецчастите многократно беше тренирал на големи височини и студ и сега се помъчи да си спомни наученото. Никога не се бе качвал толкова високо. Инструкторите му бяха втълпили едно нещо за планината: гравитацията може да е приятел или враг в зависимост от това накъде се насочваш и с каква скорост. Трябваше да се спусне надолу, и то бързо. Погледна под склона Каншун откъм северната страна на Еверест. Гравитацията можеше да му е приятел, но само едно подхлъзване и щеше да пада адски дълго.

Имаше една единствена възможност. В известен смисъл Търкот се радваше, че не може да я анализира и да прецени вероятността за успех, тъй като не се съмняваше, че ще е малка.

Закрепи пикела на кръста си и закачи осигуряващото въже за найлоновия ремък на гърдите си. За миг спря, удивен, че е успял, за разлика от другите групи, опитали се да се доберат до меча. Тюлените, обладани от Сянката на Аспазия, китайците и очакващите, пратени от Артад, неговият партньор и бивш наблюдател професор Муалама, обладан от пипало от Рояка — всички бяха мъртви и труповете им бяха пръснати по планинските склонове.

Търкот хвана края на въжето, прерязано от тюлена, и се опита да го завърже на възел, за да не се измъкне от халката. Изпълнението на тази проста задача му отне почти десет минути.

После отново стисна пикела, опря гръб в скалата и погледна към ширналите се под него Хималаи. Беше тъмно, до утрото оставаха часове. Звездите сияеха в небето и луната се спускаше ниско на запад. Лъчите й се отразяваха в покритите със сняг върхове. Тишината бе изумителна, дори нямаше вятър — негов постоянен спътник по време на изкачването. Никога не беше виждал по-мирна сцена. Ведра и смъртоносна.

Той скочи напред.

Първият елемент от катераческата конструкция, една закрепена за скалата халка, вече разхлабена от падането на Муалама, се откъсна. Подобно на разпран шев, въжето започна да се освобождава от халките една по една и Търкот се залюля. Ремъците се впиваха в бедрата и кръста му, ала той почти не усещаше болката.

Блъсна се в склона на Еверест, в отвесния Каншун. Продължаваше да пада. Ударът изкара и малкото въздух от гърдите му и той се задъха. Следващата халка издържа няколко секунди и по време на тази почивка Търкот се извъртя и се огледа наоколо, зяпнал за въздух. Северозападният хребет беше на двадесетина метра. Толкова близък, и все пак недостижим.

После халката поддаде и той рязко пропадна. Ефектът на махалото го залюля към хребета и Търкот стигна до последната халка, където хребетът се срещаше със склона. Тя издържа само миг, но достатъчно, та той да се ориентира: намираше се на по-малко от два метра от хребета. Съвсем близо, и все пак прекалено далеч. Търкот стъпи върху склона и когато последната халка се откъсна, се оттласна с крака, скочи настрани и с протегната ръка замахна с пикела.

Върхът на пикела се задържа за леда в самия край на хребета и Търкот се закрепи; въжето профуча покрай него. После се откъсна и той се плъзна, като отчаяно размахваше пикела. Той се заби още веднъж и Търкот увисна неподвижно. Завъртя се и погледна скалата.

Мъгляво осъзна, че когато въжето се опъне, тежестта му ще го откъсне от склона и ще го повлече надолу, където щеше да намери гибелта си.

Като се държеше с една ръка за пикела, той замахна с Екскалибур. Острието преряза въжето миг преди то да се развие докрай. Търкот замахна пак и мечът се заби дълбоко в скалата. Като използваше двойната опора на меча и пикела, той бавно се изтегли от отвесния склон върху скалния перваз. После измъкна Екскалибур и го притисна към гърдите си.

Претърколи се през острия ръб на хребета и се отпусна по гръб, задъхан и вперил поглед в звездите. Оставаха му още само осем хиляди и осемстотин метра.

 

 

Мексиканският залив

 

С една изоставена петролна платформа на деветдесет метра под водата беше скачен подводен модул. На стоманена носилка в модула лежеше Лиза Дънкан, някогашната научна съветничка на президента, която бе започнала разследването на „Меджик-12“ и Зона 51. Бяха я отвлекли от Зона 51 и я бяха примамили тук, за да се срещне с доктор Гарлин, който се представяше за член на новата комисия „Меджик-12“. Това се беше случило, след като се установи, че Лиза не е такава, каквато изглежда. Само че си оставаше загадка каква е всъщност. Докато се намираше под контрола на Сянката на Аспазия, тя бе пила от Граала и сега беше безсмъртна, нещо, от което нямаше голяма полза в настоящото си положение.

Лиза Дънкан бе слаба и тъмнокоса. Носеше бяла роба. На главата й имаше корона от три метални ленти — древен накит, изнесен от Египет от първосвещеника по време на Изхода. От короната излизаха проводници, свързани с предмет, поставен върху масичка на колелца до нея, още нещо — пренесено през пустинята преди хилядолетия: кивота на завета.

Обкованият със злато кивот беше висок деветдесет сантиметра и метър и двадесет широк. Върху отворения капак имаше два сфинксоподобни обекта със светещи червени очи. Проводниците от короната влизаха във вътрешния капак на кивота. Беше изваден тънък, допреди това скрит екран, разкриващ слабо заоблена черна повърхност. Точно под нея имаше двадесет и четири шестоъгълни бутончета, обозначени с руни.

Облечен в бяла лабораторна манта, среброкосият Гарлин стоеше неподвижно до кивота и наблюдаваше черната повърхност, по която играеха различни цветове. Лицето му бе безизразно, освен едва забележимото потреперване от лявата страна — непокорен мускул, който, изглежда, най-малко го безпокоеше в момента. От лявото му ухо се процеждаше тънка струйка кръв, но той не обръщаше внимание и на това.

Чернотата заискри и премигна. После се появи образ. Гарлин се наведе напред и се втренчи в него: покрит с белези кораб майка, издигащ се от повърхността на планетата. Наоколо гъмжеше от хора, сдържани от войници. За миг изображението се фокусира върху дете, излязло пред тълпата, после се понесе назад. Когато корабът-майка излетя, на екрана се очертаха материците. Гарлин забеляза детайлите.

Образът се промени: корабът-майка се движеше в космическата безкрайност и със свръхсветлинна скорост преминаваше от една скокова точка на друга.

Екранът почерня, после корабът-майка отново се появи, този път в периферията на планетна система. Летеше със субсветлинна, макар и все пак огромна скорост. Люкът на един от трюмовете се отвори и когато корабът минаваше край най-далечната планета, от него се отдели по-малък съд. Имаше форма на чиния с изпъкнал център и две големи капсули в задния край, които му осигуряваха енергия. Подобно на кораба-майка, повърхността му носеше следи от битки. За разлика от кораба-майка, повърхността му не бе металически черна, а по-скоро сивкава. Корабът-майка се насочи обратно към скокова точка в далечния космос, а летящата чиния продължи към вътрешните планети.

Появи се образ на Земята. Съдът се приближаваше към нея. Гарлин пристъпи към екрана.

Дънкан изпъшка и се размърда — бореше се и с ремъците, и с нахлуването в ума й. Изображението на съда и Земята изчезна.

На екрана се появи мъж. Набит, мускулест. Облечен в черен гащеризон с отличия на гърдите. Стоеше на морски бряг. Сянката му се разсейваше от двете слънца, разположени под различни ъгли. Във въздуха се стелеше жълтеникава мъгла. Водата беше идеално гладка, с възлилав оттенък. Мъжът протегна ръка напред и екранът угасна.

Той се появи още веднъж, този път облечен в древна броня. Металът беше очукан и окървавен. От раната на челото му се стичаше кръв. Но мъжът се усмихваше, в очите му танцуваше жажда за бой. Тук хвърляше само една сянка. Дърветата зад него пъстрееха в огнените багри на есента.

Гарлин се намръщи. Връзката на Дънкан с този човек бе силна, изключително здрава, по-могъща от въздействието на кивота на завета. На него му трябваше местонахождението на кораба, който току-що беше видял. Мястото, на което бе кацнал и на което сега беше скрит.

Той въведе нова команда.

Летящата чиния пак се появи на екрана.

Дънкан изви гръб. Ремъците леко се опънаха, после я върнаха обратно върху носилката. Тя замята глава. Изпъшка — гърлен звук на спящо куче, сънуващо кошмар.

Корабът изчезна и отново се появи мъжът. Този път в камуфлажна униформа. Гарлин се наведе напред. В мъжа имаше нещо различно. На устните на Дънкан за миг плъзна усмивка.

Гарлин затрака на клавиатурата и заповяда на кивота да потърси нужната информация.

Мъжът изчезна.