Робърт Дохърти
Истината (23)

НАСТОЯЩЕТО
21.

Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай

 

— Майк? Чуваш ли ме? Чува ли ме някой?

— Сигурно не — отвърна свързочникът. — Ако чуваха, вече щяха да ви отговорят. — И посегна да изключи микрофона.

— Не го докосвайте! — изхриптя Рейнолдс.

— Госпожо… — започна свързочникът, но медицинската сестра се пресегна над пациентката си, стисна ухото на младежа и леко го завъртя.

— Послушайте госпожата — каза Къмингс.

Военният внимателно отстрани пръстите й от ухото си, изправи се и излезе от стаята. Радиостанцията остана в нея.

— Майк Търкот? — прошепна Кели Рейнолдс. — Чуваш ли ме?

 

 

Марс

 

Търкот стоеше на ръба на кратера, където се бе намирал предавателят. Корабът-майка беше издълбал двадесет пъти по-голяма яма от онази, която бяха изкопали роботите. Виждаше останките на дъното и повечето от тях, изглежда, бяха части от кораба. Нямаше и следа от предавателя, кулите и всъдеходите на аирлианците. Всичко бе унищожено.

Бяха спечелили окончателна победа.

Трудно му беше да повярва след всичко, което се бе случило през няколкото месеца от пристигането му в Зона 51. Сянката на Аспазия. Рояка. Всички бяха мъртви. Бяха унищожени и двата кораба-майки.

Човечеството беше свободно.

Търкот провери равнището на кислорода. Оставаше му въздух за два часа. Щеше да издържи още два часа. Запъти се към мястото, което му беше дала Дънкан за „Финбар“.

 

 

Яков бръкна в джоба си, извади шишето, развъртя капачката и го предложи на другите. Куин и Кинкейд поклатиха глави, но Лийхи го взе и отпи голяма глътка.

— О, жена по мой вкус — след като взе бутилката от нея и също отпи, каза Яков.

— Планът не беше много добър — отбеляза тя.

Руснакът се подсмихна.

— Трябваше да видиш някои планове, които осъществихме през последните месеци във войната срещу тези извънземни.

— Колко въздух ни остава? — прекъсна го Куин.

Яков погледна малкия дисплей.

— Нямам представа. Не ми е известна аирлианската дума за кислород, така че не знам кой от тези индикатори да гледам. Обаче… — той посочи пулта с показалец — ми се струва, че този показва съвсем ниско равнище и като имам предвид късмета ни, предполагам, че е той.

 

 

Докато обикаляше Монс Олимпус, Търкот видя дълбока около два метра бразда в пръстта, която пресичаше пътя му странично, вдигна поглед и забеляза мястото на сблъсъка на петстотин метра нагоре, близо до върха на вулкана. Обърна се надясно и най-после забеляза космическия кораб на Дънкан на километър надолу по склона.

Затича се натам с големи скокове, последният от които го отнесе върху „Финбар“. Бързо разгледа кораба. Целият беше очукан и издраскан, но най-сериозно бе повредена облицовката на десния борд, която беше пробита от изстрела на нокътя.

Отиде отзад и отвори един отсек, както го бе инструктирала Дънкан. Вътре имаше голям цилиндър с маркуч. Извади го, върна се при дупката и го включи. От маркуча бликна червена струя и започна да запълва отвора. Веществото моментално се втвърдяваше. Търкот изпразни целия цилиндър и след няколко минути дупката беше запушена.

Майорът отвори люка и влезе в кораба. Контролният пулт все още светеше, което означаваше, че има енергия. Търкот продължи да изпълнява сбитите указания на Дънкан. Преди да отнеме живота си наред с този на аирлианците, тя му бе дала възможност да спаси своя и този на другите. Както и да беше постъпила с него, Търкот знаеше, че вече са квит.

Светна зелена лампичка — онази, за която Дънкан му бе казала да внимава. Той отвори скафандъра си и предпазливо си пое дъх. Въздухът беше нормален. Седна на пилотската седалка и протегна ръце към пулта.

Корабът се издигна.

 

 

Всички в спасителната капсула се сепнаха от разнеслия се силен екот. Яков се изправи.

— Крайно време беше.

— Какво е това, по дяволите? — попита Лийхи.

— Струва ми се, че е майор Търкот.

— Но… — Тя се обърка, също като Кинкейд и Куин.

Руснакът сви рамене.

— Кой друг може да е? — После отиде при малкия илюминатор на люка и надникна навън. — Корабът е тук. Люкът е отворен. Предлагам да си поемем дъх и да се втурнем към него.

— Да не си полудял? — попита Куин.

— Тук ли искаш да останеш?

— Откъде знаеш, че е Търкот? — попита майорът.

— Ако беше враг, нямаше… как да се изразя?… Нямаше да почукат на вратата. Щяха да ни взривят. Мисля, че госпожа Дънкан е имала още нещо наум, когато ни качи на тази капсула и ни изстреля. — Яков погледна другите трима. — Тук няма херметичен шлюз. Щом отворя люка, въздухът ще излезе. И трябва да тръгнем всички заедно.

Лийхи кимна.

— Ти само брой.

Кинкейд се приближи към тях.

— Добре.

Куин клатеше глава, но Яков не му обърна внимание.

— Три. Две. Дълбоко си поемете дъх. Едно.

И натисна лоста и отвори люка.

 

 

Търкот видя четиримата да прекосяват малкото разстояние между двата кораба. Чу изтропването на външния люк на шлюза и изчака, докато датчикът на пулта покаже, че налягането се е възстановило.

После лампичката на високочестотната радиостанция, монтирана от хората от Космическото командване, започна да мига. Знаеше кой е. И макар че копнееше да узнае какво е научила Кели, докато е била в контакт с пазителя, не искаше да го чуе сам. Изпитваше някакво странно предчувствие.

Налягането се изравни и Търкот натисна бутона, за да отвори вътрешния люк на херметичния шлюз, после се изправи и се обърна натам. В кораба влязоха Яков, Кинкейд, Куин и Лийхи.

— Приятелю! — Яков широко разпери ръце и го прегърна, вдигна го от пода и го завъртя около себе си. — Чухме и усетихме силна експлозия. — Той остави Търкот на пода и втренчено го погледна. — Тъй като си тук, предполагам, че не е била ядрена.

— Лиза Дънкан блъсна кораба-майка в предавателя.

Яков тежко въздъхна.

— В края на краищата ти се оказа прав за нея. Постъпката й е била изключително смела. — Той извади шишето си и му го подаде.

Търкот го взе и отпи голяма глътка.

— Ами Артад? — попита руснакът.

— Качи се на кораба-майка точно преди Дънкан да го разбие. Тя заключи нокътя и взе Артад със себе си.

— Аха — кимна Яков. — Значи това е краят.

Търкот знаеше, че това не е въпрос. Яков от десетилетия беше воювал срещу извънземните и техните слуги. Руснакът се отпусна на една от седалките. Майорът поздрави другите оцелели от Зона 51 — само толкова бяха останали — и седна на пилотското място до Яков. Зелената лампичка мамещо мигаше.

Яков също я видя.

— Съобщение ли?

— Кели Рейнолдс.

Руснакът повдигна гъстите си вежди.

— Може ли да говори?

— Тя знае истината. Как е започнало всичко това.

Търкот зачака. Яков пръв кимна.

— Трябва да я чуем.

— Защо?

— За да решим какво да правим — простичко отвърна Яков.

Търкот погледна към другите. Лийхи изглеждаше малко смутена. Куин и Кинкейд отвърнаха на погледа му и Търкот разбра, че го оставят той да реши вместо тях.

Майорът вдигна микрофона.

— Кели. Аз съм, Майк Търкот.

 

 

Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай

 

Кели Рейнолдс тъкмо се канеше за тридесети път да повика Търкот, когато от високоговорителя се разнесе неговият глас.

Тя погледна Къмингс.

— Мисля, че е най-добре да излезеш.

Медицинската сестра се наведе, подпъхна възглавниците под Рейнолдс, напълни чашата й с вода и я остави сама.

— Майк. Тук е Кели. Думите ми стигат до теб за две и половина минути, после минават още толкова, докато чуя твоите. Ще почакам. Отговори ми дали ти и другите при теб искате да чуете това, което имам да ви кажа. Защото, ако започна да говоря, няма да спра.

Рейнолдс млъкна и си погледна часовника. Секундарникът бавно пое обиколките си.

 

 

Марс

 

Докато чакаше отговор, Търкот издигна космическия кораб и прелетя над Монс Олимпус, за да се увери за сетен път, че след самоубийствения подвиг на Дънкан не е оцеляло нищо.

Дупката в склона на планината, където се бе намирал предавателят, беше огромна.

Той се обърна към Яков.

— А сега? У дома?

— У дома — съгласи се руснакът.

Търкот насочи носа на кораба към космоса, а Кинкейд почна да изчислява курса към Земята.

Когато чу съобщението на Рейнолдс, майорът незабавно отговори:

— Готови сме. Разказвай.

Гласът на Кели се разнесе отново, когато вече бяха излезли от орбита около Марс и се насочваха към Слънцето. Думите от малкия високоговорител звучаха металически и далечни.

— Всичко е логично, като се замислиш за онова, което научихме в последно време — започна тя. — Вече знаеш, че Лиза Дънкан идва от друга планета. И че е човек.

Търкот погледна Яков. Рейнолдс използваше сегашно време, защото не знаеше какво се е случило.

— Което ни навежда на въпроса как е възможно на два свята да са се развили хора.

Търкот се напрегна, предусетил какво предстои. Разбираше, че Кели е права, че през цялото време всичко е било пред очите им.

— Когато се свързах с пазителя под Великденския остров, открих следи от миналото. Отпреди Атлантида. От времето, когато аирлианците за пръв път дошли на Земята.

— Майк, те са ни довели със себе си. И са ни заселили тук.

Търкот се отпусна назад. Нямаше време да усети цялото въздействие на тези две последни изречения, тъй като Кели продължи:

— Също както Дънкан и нейният народ били заселени на тяхната планета. Не сме били оставени на Земята, за да я колонизираме, макар че всъщност се получило точно така. Ние сме генетични братовчеди на аирлианците, което обяснява защо и двата вида дишаме кислород, храним се приблизително по еднакъв начин и общо взето си приличаме. Защото те са ни създали. И са заложили в нас специфични видови ограничения. Ние сме смъртни с по-малка продължителност на живота, докато те живеят стотици пъти по-дълго. Създали са ни смъртни, като са блокирали развитието на теломери в клетките ни, поради което стареем и умираме. А и не можем съзнателно да използваме целия капацитет на ума си. Аирлианците са ограничили взаимодействието на двете ни полукълба и използването на всяко едно от тях.

— Както знаеш, Граалът е ключът за отстраняването на тези ограничения — продължи тя. — Достъпът до едната му страна не само позволява на теломерите ни да се възраждат, но заразява кръвта ни с вирус, който може да развива клетки и да лекува болести и рани. Другата страна, до която Дънкан нямаше достъп, позволява на човешкия ум да използва всичките си възможности… Защо ли? Сигурно сега си задаваш този въпрос, както си го зададох аз.

— Защото ние сме експеримент. Пушечно месо. За аирлианците във войната им срещу Рояка. Аирлианците ни създали за войници и после ни разселили по планетите в периферията на империята си. На всеки свят поставили гарнизон — на Земята командван от Аспазия, — поддържащ реда и контролиращ Граала. Ако се беше наложило да воюваме, щяха да ни дадат достъп до Граала и да ни пратят да се бием за тях и тяхната империя… Доколкото успях да установя, ние сме сравнително нов експеримент на аирлианците. Те разселили хора на дванайсетина свята в отдалечена част на своята империя. Сред тях бил светът на Дънкан. И нашият. Но не се получило точно така, както го планирали. Аспазия се страхувал да участва във войната, която не се водела близо до Земята, прекъснал връзките с империята и започнал да управлява от Атлантида като бог. С човешки жреци. А после пристигнал Артад с кортадите, които били полицията на аирлианците. Имали заповед да върнат планетата в границите на империята. Само че се случило нещо друго, което не била предвидила нито една от двете страни — пристигането на Лиза Дънкан и нейния съпруг.

Тя замълча за момент.

— Техният свят бил като нашия, васален на аирлианците. Първата заселена планета. Те въстанали и след кървава война успели да победят имперския гарнизон. Но унищожили собствения си свят. Пратили един пленен кораб-майка с хора като Дънкан и мъжа й да търсят другите заселнически светове и да им помагат да отхвърлят робството на аирлианците. Когато дошъл Артад и повел гражданска война, Дънкан и нейният съпруг манипулирали и двете страни. Спечелили ни време. За да се развием достатъчно и да победим аирлианците.

Последва кратко мълчание.

— В общи линии е това — каза накрая Рейнолдс. — Победихме ли?

Търкот протегна ръка, вдигна микрофона и натисна бутона за предаване.

— Победихме, Кели. Скоро ще сме си у дома.

В космическия кораб се възцари тишина, всички осмисляха разказа на Кели Рейнолдс. И бяха толкова дълбоко потънали в себе си, че се сепнаха, когато от високоговорителя се разнесе гласът й:

— Къде е домът ни, Майк?

Той отговори, без да се замисля:

— Зона петдесет и едно.