Робърт Дохърти
Истината (21)

НАСТОЯЩЕТО
19.

Марс

 

Зеленият кристал беше поставен в телената мрежа и аирлианците се качиха на всъдехода. Той напусна ямата и кабелите започнаха да се опъват, повдигайки кристала към предавателя.

 

 

В космоса

 

Търкот дойде на себе си и видя наведеното над него брадато лице на Яков. Веднага затвори очи. Руснакът се засмя.

— Събуди се, приятелю. Наближаваме Марс. Никой не е стигал толкова близо.

— Никой от Земята — измърмори Търкот, вдигна неохотно клепачи и седна. Намираше се в стаята, която бяха определили за спалня. — Какво стана?

— Капитан Манинг те донесе тъкмо навреме. Кислородът ти беше свършил. — Яков посочи с ръка. Скафандърът на Търкот лежеше на пода. От дясната страна на гърдите имаше дупка. — Извадил си късмет.

— А Дънкан? — попита майорът. Погледна тялото си и видя лилаво натъртване под мястото, където скафандърът бе поел удара на извънземното оръжие — поредната незначителна контузия.

— Още е във ваната. Изглежда, че е в някакъв криогенен сън, и не намерих за нужно да я смущавам.

Търкот знаеше, че Яков няма доверие на Дънкан и не вижда причина да се занимава с нея тъкмо сега. Майорът беше на друго мнение.

— Вкарахме кораба в един от големите трюмове — продължи руснакът. — Кълбото на Рояка е мъртво.

Търкот не се съмняваше в това. Всичко друго обаче продължаваше да е несигурно.

— На какво разстояние сме от Марс? — Той тръгна към изхода.

— На два часа.

— А нокътят на Артад?

— След няколко минути ще кацне.

— Кинкейд има ли нови сведения за предавателя?

— Според него е горе-долу готов.

Майорът за миг бе обзет от паника.

— Горе-долу ли? Какво значи това? Могат ли да предават?

— Още няма такива признаци, но Кинкейд няма представа. Според него и трите кули били завършени и издигали нещо с кабели в центъра на предавателя. Някакъв зелен кристал. Сигурно енергиен източник или средство за фокусиране на енергия.

Влязоха в контролната зала. Там бяха капитан Манинг, Куин и Лийхи. Търкот кимна на офицера от Космическото командване — безмълвен жест на благодарност.

После незабавно се обърна към Лийхи.

— От какво разстояние можете да улучите предавателя с оръжието на Тесла?

— Не мога.

Той се сепна.

— Моля?

— Вторият изстрел стопи централната бобина. Тук нямам материал, за да направя нова.

Търкот няколко секунди мълчаливо я зяпа, докато проумее значението на тази новина. След това погледна Манинг.

— От какво разстояние можем да хвърлим ядрена бомба?

Капитанът от Космическото командване нервно запристъпва от крак на крак.

— Не възнамерявахме да хвърляме ядрени бомби. Пентагонът смяташе, че ще имаме нужда от огнева мощ. Това всъщност са ракети „Томахок“ и проблемът е, че…

— … Че „Томахок“ има ракетен двигател с кислородно гориво — довърши изречението Търкот.

— Можем да ги пуснем, като използваме скоростта и посоката на движение на кораба-майка — предложи Манинг.

— Артад едва ли ще ни позволи да се приближим, за да го бомбардираме — отвърна Търкот. — Нокътят може да ги взриви, ако се движат по права траектория. — Той се обърна към Яков. — Можеш ли да ни покажеш с какво си имаме работа?

Руснакът въведе команда на контролния пулт и на един от големите дисплеи се появи образ от Марс. Червената планета изпъкваше на черния космически фон. Яков продължи да натиска един и същи бутон и планетата с всяко следващо докосване все повече се уголемяваше.

— Не знам как да го направя по друг начин — извини се той.

Скоро Марс изпълни екрана, ала руснакът продължаваше да увеличава образа.

— Насочих кораба точно към Монс Олимпус — поясни едрият мъж.

Огромната планина ясно се различаваше. Основата й беше широка стотици километри, склонът плавно се издигаше към върха на угасналия вулкан.

— Какво е онова там? — попита Лийхи, когато видя линията, водеща нагоре от подножието на планината.

— Това са следите на роботите, които се придвижиха от Сидония до предавателя — отвърна Кинкейд, приближи се и посочи. — Ето го и самия предавател.

Когато се появи гигантската яма, изкопана в склона точно под върха на вулкана, Яков престана да натиска бутона. Трите кули се издигаха над ямата. И в центъра светеше зелена точица.

— Току-що са го поставили — каза Кинкейд.

— Значи предавателят е готов, така ли? — попита Търкот.

— Нямам представа, по дяволите — отвърна Кинкейд. — Дори не знам точно как работи. Ние използваме обсерваторията Аресибо в Пуерто Рико като приемник, тоест с пасивна функция. Ако това нещо в центъра е енергиен източник, предполагам, че са готови. В противен случай все отнякъде трябва да вземат енергия. А за да пратят съобщение на голямо разстояние, ще имат нужда от огромно количество енергия.

Догадки. Търкот се втренчи в екрана. Дали беше сбъркал, че първо се бе справил с Рояка? Ако през следващите два часа Артад пратеше съобщение, отговорът на този въпрос щеше да е положителен. Той се отърси от колебанията си.

— Някой да има друго предложение, освен да се опитаме да насочим няколко ядрени бомби към онова нещо?

— Можем да приземим кораба-майка отгоре — каза Яков.

— Докато Артад ни атакува с нокътя ли? — попита Търкот.

— Ноктите едва ли могат да направят нещо на този кораб — възрази руснакът.

— Можем ли да рискуваме? — Още докато задаваше въпроса, Търкот разбра, че така доникъде няма да стигнат, и се вторачи в предавателя. — Имаме два проблема. Предавателят и Артад. Най-важното е да унищожим предавателя. После можем да се справим с Артад. Проблемът е, че той не иска да го направим, затова сигурно първо ще се наложи да се заемем с него.

Не получи отговор и мислено анализира променливите величини. Артад. Предавателят. Корабът-майка. Ядрените бомби. Скафандрите ТШКБС. После разбра, че имат още един коз.

— Хрумна ми нещо.

 

 

Марс

 

Кабелите се опънаха и спряха. Зеленият кристал се намираше точно над центъра на ямата. Около ръба на мрежата стояха сидонийските аирлианци и наблюдаваха предавателя.

Триумфът им обаче се изпари, когато над тях се появи продълговат, слабо заоблен черен силует.

 

 

Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай

 

Медицинската сестра Тери Къмингс разтриваше левия крак на Кели Рейнолдс, за да ороси с кръв неизползваните мускули. Намираха се на покрива на главната сграда на „Триплър“, откъдето се разкриваше изглед към южния бряг на Хавай в цялата му прелест. Лекарите все още бяха песимистично настроени за възможността Рейнолдс да се възстанови, но Къмингс не виждаше причина за обратното. Според нея на пациентката й нямаше нищо, което да не може да се излекува с повече почивка, храна и слънце.

Един млад доктор от групата, която беше отписала Рейнолдс, излезе на покрива да запали цигара. Видя Къмингс и Рейнолдс и, изглежда, се засрами. Сестрата не бе сигурна, дали защото се е отказал от пациент, или просто защото го е хванала да пуши.

Докато той боязливо дърпаше от цигарата си наблизо, Къмингс започна да масажира десния крак. Прасецът не беше много по-дебел от костта — мускулната маса бе изчерпана, докато тялото се беше борило за живот.

Сестрата стисна плътта с пръсти и заразтрива малкото мускули, които успя да напипа. С периферното си зрение зърна движение и бързо погледна лицето на Рейнолдс. Ала очите на пациентката все още бяха затворени и тя неподвижно седеше на инвалидната количка, стегната с ремъци през гърдите и челото. Къмингс продължи да я масажира, като раздвояваше вниманието си между крака и горната половина на тялото й.

— Ето! — извика тя.

Сепнатият лекар бързо угаси цигарата си.

— Какво има?

— Видяхте ли? Видяхте ли?

— Какво да видя?

— Ръката й. Помръдна. Повдигна си показалеца.

Докторът поклати глава.

— Невъзможно. Мозъкът й е… — Той млъкна, когато десният показалец на Рейнолдс се повдигна на сантиметър над страничната облегалка. — Не мога да повярвам!

Къмингс се наведе към ухото на пациентката.

— Направи го пак.

Пръстът отново помръдна.

— Тя разбира.

Младият лекар допря стетоскопа си до слабата гръд на Рейнолдс.

— Сърдечната й дейност е ускорена.

— Естествено — отвърна сестрата. — Вложила е всичките си сили в помръдването на показалеца си. — Тя се вторачи в лицето на Рейнолдс и забеляза потрепващите й клепачи. — Скоро ще проговори.

 

 

Марс

 

Артад напусна нокътя, следван от дванадесет кортади. Щом излязоха от херметичния шлюз, корабът се издигна в марсианското небе и зае позиция на десет километра над Монс Олимпус.

Аирлианците, които бяха завършили предавателя, бяха пред него. Когато се приближи, те се проснаха по очи. Техният командир, когото Артад преди много години бе познавал, застана на едно коляно.

— Построихме предавателя за теб.

Артад знаеше, че са го построили за него, тъй като не са имали друг избор. Не можеха да се свържат с империята и да поискат помощ след ролята си в някогашната гражданска война. Те бяха престъпници, предатели, които можеха само да се оставят на неговата милост.

— Готов ли е за излъчване?

— Скоро ще бъде. Зарежда се. — Аирлианецът се изправи и се запъти към един всъдеход, свързан с предавателя с множество кабели.

Артад изчака малко преди да го последва. Огледа се наоколо. Видя армията от роботи, замръзнали насред движенията си, когато човеците бяха превзели главния пазител и бяха изключили другите пазители. Загубата на главния пазител и Екскалибур беше невъобразимо тежка. Когато флотът пристигнеше, Артад щеше да бъде наказан. А и какъв щеше да е постът му след повече от десет хиляди години? Дори не знаеше какво се е случило с империята. Предполагаше, че е стабилна, тъй като бе съществувала много пъти повече от този период. Но ако…

Артад вдигна поглед. Знаеше, че корабът-майка пристига, за да го спре. И главният пазител беше на борда му. Арогантността на човеците нямаше граници.

Щеше да е много по-добре, ако съобщението съдържаше по-благоприятно обобщение, отколкото предполагаше сегашната ситуация.

 

 

В космоса

 

Имаха план. Не бе най-добрият, ала Търкот беше служил в спецчастите и знаеше, че не съществува такова нещо като най-добър план, освен да си останеш вкъщи и да се завиеш презглава.

Щяха да стигнат след по-малко от час. Всички други бяха в контролната зала и наблюдаваха предавателя. Майорът знаеше, че това няма да накара времето да тече по-бързо, и тръгна към хангара, в който бяха вкарали кораба на Дънкан.

Тя лежеше във ваната със затворени очи. Отстрани на устройството светеше зелена лампичка. Това навярно означаваше, че ваната функционира изправно, макар че той не виждаше гърдите й да се повдигат и спускат. Дишането й сигурно бе изключително забавено.

Отиде при втората вана. Лампичката светеше в червено. Лицето на мъжа бе отпуснато, очите му се отличаваха с онази изцъкленост, която майорът много пъти беше виждал — нямаше съмнение, че е мъртъв.

Той вдигна капака и разгледа тялото. Кожата бе безупречна, без белези и други следи. Мъжът изглеждаше двадесет и пет, тридесетгодишен, в отлична физическа форма по времето на смъртта. Дори нямаше мазоли по стъпалата. Сякаш никога не беше излизал от ваната.

Което не бе вярно. Търкот беше виждал такава вана. Дълбоко под планината Синай. Онази, в която бе възродил тялото си Сянката на Аспазия. Очевидно имаше две функции, разбра майорът, като хвърли поглед към ваната на Дънкан. Можеше не само да възражда ново тяло, но и да поддържа човек в криогенен сън — нещо задължително, предположи той, за полетите в далечния космос.

Търкот се огледа. Кабината беше оскъдно мебелирана, по-скоро функционално, отколкото комфортно, почти като съвременна подводница. Той отиде в предната част, където имаше две седалки и контролен пулт. Седна на дясната. Усещането му се стори познато, което го подразни. Какво бе онова нещо в мозъка му? Вече имаше представа кой го е поставил там.

Разгледа пулта. Щом седалката му се струваше позната, можеше да си спомни и други неща. Вниманието му привлече плосък екран, поставен под ъгъл отдясно на пулта. Под него имаше пет бутона с обозначения. Той протегна ръка и натисна единия. Екранът премигна и оживя.

Бързо се изредиха различни образи. Търкот видя Дънкан и съпруга й на борда на кораба-майка — напускаха родния си свят и сина си. Оставиха кораба-майка извън Слънчевата система. Кацнаха на Земята. Заровиха кораба в бъдещия Стоунхендж. Издигнаха първите „камъни“ на това място.

После пак двамата — в сцени от историята на Земята.

На един чуден остров с огромен дворец, навярно Атлантида, реши Търкот. Бяха облечени в местни дрехи и убиха от засада един аирлианец на улицата.

На кораб, отплаващ от островното царство преди да бъде унищожено от кораб-майка.

Отново при заровения космически кораб, за да възродят телата си и да прехвърлят същностите си чрез ка.

В Египет — прокрадваха се в мрака и пак убиваха аирлианец от засада. Сблъсък по Пътищата на Ростау с очакващи, мелези между аирлианци и хора.

Възраждане.

Гърция. В новозавършения Партенон — гледаха и слушаха оратори.

На някакво поле — убиваха някого, навярно очакващ, опитал се да им устрои засада.

Възраждане.

Рим. В Колизея — гледаха гладиатори, които се сражаваха с мечове.

Сцените започнаха да се редуват толкова бързо, че Търкот едва разбираше една десета от онова, което виждаше. На всеки четиридесетина години те се връщаха в Стоунхендж и се прехвърляха в ново тяло. Същата форма на „безсмъртие“ като на Сянката на Аспазия. Значи той го беше излъгал още от самото начало, което вече не изненадваше майора.

Видя двамата в Камелот. Сянката на Аспазия като Мордред. Сянката на Артад като Артур. Дънкан в двореца, облечена в бяла роба. Мъжът с броня, до краля.

Търкот имаше представа какво се крие зад всичко това. Дънкан и нейният партньор тайно се бяха опитвали да манипулират аирлианците и техните слуги.

После видя жестоката битка, бойното поле, осеяно с мъртъвци и умиращи. Окървавени мечове и копия. Партньорът на Дънкан, ранен в гърдите от някой, размахващ Екскалибур. Повредата на неговия ка. Дънкан, теглеща го с носилка до Стоунхендж, без да успее да предаде същността му на възроденото тяло. Майорът погледна за миг ваната с мъртвия мъж.

Когато отново погледна екрана, видя Дънкан в пещерата на кораба-майка в Зона 51, но вътре цареше мрак. Тя я запечатваше с експлозиви. Значи се беше опитала да скрие истината. Но защо? И също толкова бързо си отговори — защото хората още не бяха готови да се противопоставят на аирлианците.

Дънкан в кораба. Наведена над мъж, завързан върху маса. Търкот се сепна, когато позна в мъжа себе си. Тя правеше нещо с главата му. Майорът вдигна ръка и докосна мястото, където скенерът бе показал имплантанта.

Той спря екрана и се обърна към ваната, в която лежеше Дънкан. Куин имаше право — тя не беше такава, за каквато се представяше. Почувства се излъган — въпреки че бяха станали много близки, тя бе продължила да го лъже. Естествено, нима по-рано Търкот щеше да приеме истината? По дяволите, та той все още не знаеше всичко. „Какви са аирлианците? И по-важното, какви сме ние?“

Приближи се до ваната на Дънкан. Погледна бутоните и натисна единия. Отвътре със съскане излезе въздух и капакът бавно се вдигна. Той си погледна часовника. Бяха на двадесет минути от Марс. Артад вече можеше да е пратил съобщението.

Дънкан отвори очи и запремигва. Отрязаната й ръка бе наполовина пораснала, възрозова по краищата и пулсиращо черна там, където вирусът възстановяваше клетките.

— Майк… — Дънкан седна и протегна здравата си ръка.

Търкот отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Свършихме с това. Ти ме излъга и ме манипулира.

Тя въздъхна и известно време остана неподвижна. Накрая каза:

— Трябваше.

— Защо?

Дънкан хвърли поглед към другата вана.

— Съжалявам. Дълго бях сама. И имах нужда от помощ. След като откриха кораба-майка и създадоха „Меджик“, разбрах, че повече няма да мога да го пазя скрит. И че няма да се справя сама.

— С какво да се справиш?

— С аирлианците. С истината. Знаех, че предстои битка, тази, която водихме с теб.

— И каква е истината? — попита Търкот.

Дънкан поклати глава.

— Скрих я от самата себе си.

— Какво?

Тя излезе от ваната, без негова помощ, като се хвана с едната си ръка.

— Тези вани — взехме ги от аирлианците, когато ги победихме на родната ми планета. Те могат да изграждат ново тяло. Прехвърлят спомените и самоличността — същността на човека, чрез ка. Също могат да се използват за криогенен сън. Но можеш и да ги програмираш. След като той… — Дънкан отново погледна другата вана. — Казваше се Гуалкмай, моят съпруг. Погребах го край Стоунхендж и това е тялото му, което не може да се прероди. Тогава разбрах, че всичко лежи върху моите рамене. Знаех и къде е родината ми. И че очакващите и водачите са по петите ми. Сянката на Аспазия на няколко пъти се опита да ме залови. Затова блокирах паметта си, като използвах ваната. Изолирах някои моменти. Миналото си. Родния си свят. Спомените ми за Гуалкмай. За сина ми.

Търкот изведнъж осъзна каква мъка трябва да е изпитвала. Разбираше необходимостта от блокирането на информацията, за да не я издаде, но тя също бе изолирала спомените, които й бяха причинявали емоционална болка.

— Искам да знам… — започна той, но го прекъсна появилият се на прага Яков.

— Ще стигнем след по-малко от десет минути. Трябва да си облечеш скафандъра. — Руснакът настойчиво се взираше в Дънкан.

— Какво ще правиш? — попита тя.

— Имаме нужда от твоята помощ.

— Естествено.

Търкот пристъпи към нея.

— Не „естествено“. Ето плана ни. Веднъж завинаги да освободим планетата си от влиянието на аирлианците. Аз убих кълбото на Рояка и те освободих. Ако успеем да унищожим предавателя и да убием Артад, ще сме победили. В тази война вече загинаха много хора. Трябва да я прекратим. Не знам какви са тайните ти цели и не ме интересува. Ще направиш ли каквото ти кажа?

Дънкан кимна.

— Моята… нашата цел беше същата.

— Добре. Планът ни е следният.