Робърт Дохърти
Истината (20)

НАСТОЯЩЕТО
18.

Марс

 

Шестимата аирлианци в скафандри се бяха покатерили на четиристотин метровата трета кула. Под тях беше издълбаната от роботите яма, покрита с черна мрежа, поставена върху подпори. Други аирлианци бяха в центъра на предавателя, свързваха кабелите от върховете на другите две кули и чакаха последните кабели от третата.

Монтираха последната част от пилона. Шестимата извънземни застанаха върху една тясна платформа отстрани и активираха кулата. Кабелите в нея се развиха и се заспускаха бавно поради слабата марсианска гравитация.

Щом стигнаха на дъното, очакващите ги аирлианци ги свързаха. После всъдеходът със зеления кристал потегли надолу към центъра — движеше се съвсем бавно под металната решетка.

 

 

В космоса

 

— Мисля, че Сянката на Аспазия е изключил оръжейната система на кораба-майка.

Търкот не отвори очи. Позна гласа на Яков и реши, че широката длан на рамото му, която го беше събудила, също е на руснака.

— Исках да задействам пулта, който използва той, но не става нищо — продължи Яков.

Майорът въздъхна.

— Значи дори и в смъртта се опитва да ни пречи. — Той вдигна клепачи, завъртя се настрани и спусна крака на палубата. — И без това не знаехме дали ще можем да използваме оръжията на кораба-майка. Затова ще се придържаме към първоначалния план. Лийхи напредва ли с оръжието на Тесла?

— Не знам.

Търкот се изправи. Чувстваше се по-добре, ала все още беше уморен. Имаше нужда от цяла седмица сън, за да компенсира всичко преживяно напоследък.

— След колко време ще пресрещнем кораба на Рояка?

— Един час.

Майорът излезе от кабината и зави надясно по главния коридор. Вратата на хангара, в който бяха Лийхи и Куин, беше отворена. Търкот спря на прага и впери поглед в странното устройство, над което работеха. Повече приличаше на генератор, отколкото на оръжие. Главна шестметрова кула с шест мраморни колони, увити с жица.

— Готово ли е? — без да очаква положителен отговор, попита Търкот.

— Почти — отвърна Лийхи.

— До кораба на Рояка остава по-малко от един час път. Дотогава ще бъде ли готово?

— Теоретично, да. — Жената държеше гаечен ключ и затягаше нещо в основата на кулата.

— Теоретично ли? — повтори Търкот. — Защо ли това не ме радва?

Яков се прокашля и посочи оръжието на Тесла.

— Имаме ли резервен план за пресрещането, ако не можем да използваме това нещо?

— Не бях много наясно и с основния план — отвърна Търкот. — Камо ли с резервния. Теоретично — достатъчно високо каза той, така че Куин и Лийхи да го чуят — основният план трябваше да е готов преди пресрещането. — Търкот се обърна към коридора. — Отивам да си облека скафандъра.

 

 

— Какви оръжия има този кораб?

Дънкан погледна Гарлин.

— Никакви.

— Лъжеш.

— Защо са ти оръжия? — попита Дънкан.

— Какви оръжия има този кораб и как се активират?

Тя разтърси глава в опит да прогони болката от последното сондиране.

— Този кораб няма оръжия.

Капките кръв, които се стичаха от лявото ухо на Гарлин, вече се бяха превърнали в постоянна струя. Кожата му беше по-бледа отпреди. Едната половина на лицето му подскачаше като от нервен тик.

— Съвсем никакви ли? Протонен лъч? Плазма? Честотен импулс?

Дънкан горчиво се засмя.

— Тези неща не ни бяха по възможностите.

— Тогава как сте победили аирлианците на родната си планета?

— С кръв. Много кръв. И им помогнахме сами да се победят.

Гарлин остана неподвижен, докато пипалото в него обмисляше информацията.

Отговорите й не бяха приемливи. Кълбото беше засякло кораб-майка, който скоро щеше да пресрещне този съд. Сканирането му показа, че оръжейните му системи са изключени, което съществено намаляваше опасността. Роякът преценяваше възможностите.

— Защитни средства? — попита Гарлин.

— Някой преследва ли ни?

— Ако този кораб бъде унищожен, ти ще полетиш в космоса — отвърна Гарлин. — Ще умираш, ще се съживяваш и пак ще умираш. Вечно.

— Кой ни преследва? Аирлианците ли? — Дънкан се ококори. — Търкот. Той идва.

— Добре ще е да ми кажеш какви са възможностите на този кораб.

Тя се засмя.

— Никога няма да ти помогна.

— Тогава ще страдаш, докато не ни кажеш. — Гарлин вдигна триона, който бе използвал преди, замахна с него към дясната й ръка и я отряза до лакътя.

Дънкан изкрещя и се замята на масата.

В момента, в който Гарлин отряза ръката й, избухна взрив и корабът рязко се наклони наляво. Той политна напред и трионът се заби в гърдите му, опръсквайки Дънкан с кръв. Гарлин се строполи по гръб, погледна дупката в гърдите си и умря.

Кълбото на Рояка завъртя кораба, за да избегне втората мина.

 

 

— Разстояние? — попита Търкот.

— Хиляда километра и бързо намалява — отвърна Яков по радиото. — Почакай. Променя курса. Опитва се да избяга.

— Значи знае, че идваме.

— Този кораб трудно може да се скрие. Все още се приближаваме.

Майорът се намираше в предния трюм заедно с хората на капитан Манинг. Всички бяха в скафандри, готови за действие.

— Куин — каза Търкот. — Докладвай за напредъка с оръжието.

Отговори му Лийхи.

— Мисля, че е готово.

Търкот преглътна забележката си. Явно животът й в научния свят не я бе подготвил за реалностите на сегашното положение.

— Шестстотин километра — съобщи Яков. — Лийхи е приготвила дистанционна изстрелваща система за оръдието на Тесла.

Оръдие ли? Та те дори не знаеха дали действа.

— От какво разстояние според нея можем да стреляме? — попита Търкот.

— Колкото по-отблизо, толкова по-добре.

Майорът отново преглътна хапливата си реплика. Обмисли положението и стигна до единственото възможно решение.

— Не знаем какво е въоръжението на кораба, към който се приближаваме. Кажи ни Лийхи, ако той открие огън срещу нас, незабавно да стреля. В противен случай ще се приближим на петстотин метра. Тогава ще стреля и ако пробие корпуса, ще го вземем на абордаж.

— Ами ако не го пробие? — попита капитан Манинг.

Търкот сви рамене, въпреки че никой не можеше да го види в скафандъра ТШКБС. Беше му омръзнало да се обръщат само към него за планове в ситуации, в които нямаше достатъчно известни величини.

— Тогава ще отстъпим и ще изстреляме ракета.

— Ами госпожа Дънкан? — попита Яков.

— Сега ли намери да се тревожиш за нея? — Майорът не изчака отговора му. — Нямаме друг избор. Трябва да спрем Рояка. Ако успеем да я спасим, добре. Не виждам друг начин. А ти?

Последва дълго мълчание.

— Сто километра и намалява скоростта — обяви накрая руснакът. — Вече не се опитва да избяга.

— Отвори трюма — нареди Търкот.

Пред групата с плъзгане се отвори петдесетметрова врата. Майорът се вторачи напред, но не забеляза кораба на Рояка, въпреки че превключи на нощно виждане. Явно се сливаше с черния космически фон.

— Петдесет километра.

— Някой вижда ли го? — попита Търкот.

Не получи отговор.

— Десет километра.

— Виждам нещо — извика един от десантниците. — Малко надясно.

Търкот се ориентира, превключи на максимално увеличение и най-после го видя. Същият кораб, който му бе избягал при Стоунхендж. Усещаше, че колкото повече се приближават към него, толкова повече Яков намалява скоростта.

— Лийхи? — съвсем тихо каза Търкот. Почти очакваше да ги обстрелят с някакво оръжие.

— Да?

— Готова ли сте?

— Да. Обектът е под прицел.

Защо не му го каза?

— Тогава стреляйте — отвърна той. Нямаше смисъл да чакат.

Няколко секунди не се случи нищо, после дисплеят в шлема му стана ярко бял и майорът стисна клепачи. Компютърът изключи нощното виждане, за да не изгори очите му.

 

 

Дънкан усети пулсираща болка в дясната си ръка. Обърна глава и видя, че Гарлин лежи на пода. Мъртъв. Корабът се разтърси пак. От няколко панела се вдигна дим.

Щом Роякът я питаше за оръжия, значи някой ги преследваше. Дънкан погледна към ремъците, с които я бяха завързали на масата. Дясната й ръка бе отрязана до лакътя. Кръвта спря пред очите й, ала назъбените краища на двете кости грозно стърчаха от раната, тъй като Гарлин не беше успял да завърши разреза. Тя дръпна ръката си и провря чуканчето под ремъка. После се завъртя и заби острия връх на едната кост в ремъка на другата си ръка. Найлонът се проби. Дънкан започна да го реже със собствената си кост, без да обръща внимание на болката.

Чу звук като от разцепване и обърна глава наляво, без да престава да реже. Устата на Гарлин беше широко отворена и от нея се появи пипалото — напускаше умиращия си приемник.

Дънкан удвои усилията си.

 

 

Търкот отвори очи и екранът му бавно оживя.

— Улучихме ли го? — попита той.

— Право в целта — извика Яков.

Търкот погледна напред и видя кораба.

— Разстояние?

— Един километър и се приближаваме. По-рано маневрираше, но сега се движи по права траектория с постоянна скорост.

В горния край на кораба имаше черна следа от оръжието на Тесла. Не се забелязваше дупка.

— Трябва ни отвор. Лийхи, можете ли да пробиете дупка?

— Мога да опитам — отвърна тя.

 

 

Докато пипалото на Рояка се измъкваше от трупа на Гарлин, Дънкан преряза ремъците на гърдите и ръцете си. Тя се надигна и откопча другите ремъци със здравата си ръка. Пипалото запълзя по пода към кълбото на Рояка, което продължаваше да е на контролния пулт.

Дънкан се огледа. Виждаше дисплея пред кълбото. Изпълваше го кораб-майка. В предния му край имаше отворен люк и на ръба стояха няколко фигури в скафандри. В друг отворен трюм отдясно на кораба имаше някаква машина. Машина, която внезапно започна да искри.

Оръжие, разбра Дънкан. Готвеше се да стреля. Тя отчаяно се заозърта и после взе решение.

 

 

Търкот изключи нощното виждане на шлема си и проследи с поглед следващата мълния, която се стрелна от кораба-майка към другия космически съд. Експлозията го преобърна настрани и той започна да се премята. В горния му край бе пробита малка дупка. През нея излизаше кислород и останки, но не и тела. Разстоянието беше по-малко от петстотин метра.

— Да вървим — каза Търкот и се изстреля от трюма.

Полетя право към кораба, протегнал оръжията си напред. Хората на Манинг го следваха. Той се съсредоточи върху целта. Когато стигна на петдесетина метра от нея, намали скоростта и десантниците се разгърнаха от всичките му страни.

— Изчакайте и ме прикривайте — нареди Търкот.

Мъжете довършиха разгръщането и спряха. Майорът продължи напред към дупката в корпуса. Държеше МК-98 насочен към отвора. Когато стъпи върху кораба, се подхлъзна, опита се да запази равновесие, но не успя и падна.

Изправи се на крака и се приближи към дупката. Облицовката беше разкъсана и неправилният отвор бе точно толкова голям, колкото да се провре през него. Търкот превключи на нощно виждане.

— Влизам.

Вмъкна се вътре и полетя надолу, насочил оръжието си напред.

Едно пипало се уви около цевта на МК-98 и го дръпна настрани. Търкот стреля и куршумите зарикошираха от метала. Той затегли оръжието назад и се опита да си го върне. Тогава видя кълбото на Рояка до себе си. В другото си пипало стискаше нещо лъскаво. Майорът хвана Екскалибур, използва МК-98 като опора и рязко се извъртя. В същия момент от лъскавия предмет се стрелна червена мълния и за малко не го улучи.

Той замахна с меча и отсече пипалото, което държеше оръжието му. Втора червена мълния го уцели в гърдите и го отхвърли назад. Разнесе се алармен сигнал и на дисплея потече някаква информация, ала Търкот не й обърна внимание и натисна спусъка. Зарядите с обеднен уран разкъсаха кълбото на Рояка и оплискаха стената зад него със сивкава течност. Майорът изпразни целия цилиндър в съществото и когато свърши, се хвърли напред с Екскалибур в ръка.

Заби меча до ръкохватката и го дръпна нагоре, разрязвайки Рояка като бучка масло. Острието излезе от горния край на кълбото и от отвора бликна сива кръв и вътрешности.

Търкот се отдръпна назад. Кълбото бе разцепено от средата до върха. Нито едно пипало не помръдваше и трябваше да приеме, че съществото е мъртво. Пустите, мътни очи не издаваха признаци на живот.

Той се огледа да намери Дънкан. Видя масата, на която беше лежала, ала сега я нямаше. Съсредоточи се върху нещо, което летеше близо до масата — ръка, отрязана до лакътя. Женска ръка, ако се съдеше по пръстите.

— Засичаме повреда на скафандъра ви — разнесе се в шлема му гласът на капитан Манинг. — Има изтичане на кислород.

Търкот провери. Оставаха му двадесет и два процента от кислородния му запас и пред очите му намаляха до двадесет и един. Никъде не го болеше, затова реши, че скафандърът е спрял изстрела на Рояка.

Къде бе Дънкан, по дяволите?

Той огледа вътрешността на кораба, но не я видя. Дали без да забележи, не беше всмукана през дупката? После вниманието му привлякоха двете вани в десния ъгъл на кораба. Приближи се и надникна в първата. Вътре имаше тяло, увито в бял лен. Лицето бе открито. Отиде при втората вана. В нея лежеше Дънкан. Очите й бяха затворени. Наоколо имаше мъгла. Търкот реши, че ваната е херметизирана и Дънкан има въздух за дишане.

— Кислородът ви е под допустимата граница — съобщи Манинг. — Идваме.

Майорът усети, че му се вие свят. Огледа се. Командните седалки бяха пригодени за хора. Не за Рояка. Не за аирлианци. За хора.

— Странно — измърмори Търкот и припадна.