Робърт Дохърти
Истината (11)

НАСТОЯЩЕТО
9.

Мексиканският залив

 

Подът на помещението беше покрит с кръв, но Гарлин като че ли не я забелязваше, докато се взираше в тялото на масата. Вече над двадесет пъти бе убивал Дънкан, вкарвайки сондата все по-навътре в мозъка й.

Роякът, по природа търпеливо същество, започваше да се нервира. Засечените съобщения от разузнавателната мрежа на човеците показваше, че един от оцелелите аирлианци има нокът и се насочва към Марс, където се строеше предавател. Цикълът на сондиране, смърт и съживяване започваше да става досаден.

Пипалото на Рояка нареди на Гарлин да възприеме нов подход. Той отиде в спасителната капсула и взе плоска черна метална кутия шестдесет на шестдесет сантиметра и дълбока петнадесет. Донесе я в стаята и я отвори. В гнездата имаше грижливо подредени хирургически инструменти.

Гарлин се приближи до кивота и въведе нови команди — нареди му короната да сканира мозъка й и да му даде карта. След няколко секунди се появи дисплей на мозъка на Дънкан. Артерията, която се пръскаше, бе осветена, ала Гарлин забеляза нещо друго. Малък кръгъл предмет близо до тила й. Нещо от плътен метал.

Когато Дънкан за пореден път се съживи, той включи свредела и го насочи към черепа й.

Отвратителният звук от метал, врязващ се в кост, не успя да заглуши вика й.

 

 

Хавай

 

През военната си кариера Търкот няколко пъти беше ходил на Оаху и не се сещаше къде другаде може да приземи кораба-майка и да разтовари хората от Великденския остров, освен на международното летище. Той насочи извънземния съд ниско над океана между Диамантения нос и Пърл Харбър.

Летището изглеждаше пусто, а и той получаваше объркани съобщения от хората на острова, които все още не се бяха възстановили от въздействието на нановируса. Пристанището му се стори странно без нито един военен кораб.

Майорът спря грамадния кораб над главната писта, спусна го почти до самия асфалт и се обърна към Яков.

— Отвори всички трюмове.

Люковете отстрани на кораба се отвориха и от тях се спуснаха трапове. Хилядите се заизсипваха навън, но Търкот не напусна контролната кабина.

— А сега какво, приятелю? — без да откъсва поглед от монитора, на който се виждаха хората, попита Яков. — Към Марс ли?

— Не още. Не сме готови.

— И как ще се приготвим?

Търкот разтърка лице и усети четината и разранената си от студа кожа.

— Сянката на Аспазия каза някои неща, които ми се струват логични.

— Например?

— Че Артад има нокът. Доколкото можем да определим, ноктите са бойни кораби. Той може да го управлява и да използва оръжията му. Ние дори не знаем как действа оръжието на този кораб, което Сянката на Аспазия използва на Великденския остров. Наблюдавах го, но не съм сигурен, че ще мога да повторя действията му, а и той нямаше да ми дава уроци. Убеден съм, че ще мога да закарам кораба до Марс, но какво ще правим после?

— Ядрени бомби? — предложи Яков. — Хвърлени ръчно?

— Ами ако спуснат щит над предавателя?

Руснакът сви рамене.

— Не знам какво да ти кажа, приятелю.

Търкот почука с пръст по слепоочието си.

— Помисли за всичко, което научихме. Някой е свалил разузнавателния кораб на Рояка над Тунгуския район. И не са били нито аирлианците, нито Мисията, нито очакващите.

— Хора ли?

— Остава ли някой друг?

— Но как?

— Тъкмо това е въпросът — каза Търкот.

— Може би майор Куин има още сведения за нас.

Търкот погледна дисплеите и провери докъде е стигнало разтоварването.

— Потегляме натам веднага щом трюмовете се изпразнят. Само ще се отбием до една петролна платформа в Мексиканския залив.

 

 

Мексиканският залив

 

Гарлин работеше бързо, без да обръща внимание на кръвта, която плискаше навсякъде. Отдели част от черепа на Дънкан с диаметър осем сантиметра, за да разкрие вътрешността. Направи разрез в трите защитни мембрани на мозъка. Дори не мигна, когато разряза най-вътрешния слой и по лицето го опръска мозъчна течност.

Продължи в главния мозък, за да стигне до постоянно пръскащата се артерия. Не можеше да преодолее програмирането на клетките, затова направи нещо друго — постави на това място байпас.

И още докато го правеше, защитната мембрана започваше да се затваря, образуваше се нова плът. След като постави байпаса, Гарлин бързо се дръпна настрани и проследи възстановяването на тъканите. Отворът в черепа се покри с кост. Веднага щом раната се затвори, той отново взе свредела и завъртя главата на Дънкан, така че да има достъп до тила й. Проби черепа и повторно проникна в мозъка. Откри метално топче с диаметър около дванадесет милиметра. С помощта на лупа видя, че от топчето излизат няколко тънки влакна, които потъваха в мозъка.

Гарлин взе дълги тънки пинцети, вмъкна ги в отвора, хвана топчето и без да го е грижа за болката, го извади и изтръгна тънките проводници.

 

 

Хавай

 

Търкот политна напред и не падна, само защото се опря на големия дисплей пред пилотската седалка.

— Добре ли си? — попита скочилият от мястото си Яков.

Майорът се чувстваше така, все едно в тила му се е забила стрела. Толкова го болеше, че не смееше да поклати глава, за да отговори на въпроса. Болката беше толкова силна, че му призля и за малко да повърне.

— Какво има, приятелю? — Яков колебливо се наведе над него.

Търкот опита тила си. Очакваше да има кръв, но нямаше нищо.

— Все едно ме простреляха — промълви той.

Болката постепенно отслабваше и той се изправи. Отново докосна тила си и потърси рана. Нищо.

— По дяволите! — измърмори Търкот.

— Какво стана? — попита Яков.

— Не знам, но се надявам да не се повтори — отвърна майорът.

 

 

Мексиканският залив

 

Гарлин разглеждаше металното топче и го въртеше в ръце. От него висяха четири изключително тънки проводника, покрити с кръв. Той внимателно постави топчето в една чашка и се върна при масата. След като се увери, че Дънкан се е съживила, отиде при кивота и протегна окървавените си длани към пулта. Започна сондирането още преди втората рана да е заздравяла съвсем.

Дънкан не дойде веднага в съзнание. Травмата бе прекалено тежка дори за нейното подсъзнание. Дарът на безсмъртието беше запазил живота й, ала не можеше да й помогне да се справи с болката и ужаса на онова, което й причиняваха. Разсъдъкът й по най-примитивен начин се опитваше да защити съзнанието й.

Психосондата на кивота влезе в ума й, мина по пътищата на нервната система и потърси образите на кораба й. Байпасът осигури нормалното кръвообращение дори след като програмираната плът отново поддаде.

Екранът оживя.

Двата изправени камъка и хоризонталната плоча вече бяха включени в кръг от подобни камъни. Пет вертикални двойки, покрити с хоризонтални камъни. И около тях — втори, по-нисък кръг. Мястото очевидно бе опустошавано, тъй като някои камъни бяха съборени, включително онзи отдясно на портала. Разумът на Гарлин позна структурата, но пипалото на Рояка беше прекалено съсредоточено върху екрана, за да приеме посланието.

Дънкан се мяташе на масата и опъваше ремъците, с които бе стегната. Лицето й бе сбърчено от мъка, кожата й беше по-бледа от обикновено: извънземният вирус се опитваше да възстанови огромното количество изгубена кръв.

Близо до камъните имаше павиран път, което показваше, че образът е от по-късен спомен. Гарлин се наведе напред. Край пътя имаше стълб с табела. Надписът се фокусира и той прочете:

Веднага изключи кивота на завета и свали короната от главата на Дънкан. Той свърза масата на Дънкан с тази на кивота и освободи спирачките на колелата им. После бавно избута и двете маси в коридора и ги върна в спасителната капсула.

От камерата Роякът започна да приготвя капсулата за изстрелване.

 

 

Снайперистът вече от няколко часа бе на крана, който се издигаше високо над изоставената петролна платформа в Мексиканския залив. От Симон Шерев и неговите израелски десантници нямаше нито следа. Цевта на неговия „Хеклер & Кох“ ПСГ-1 беше опряна на парапета, насочена към асансьора, на който се бяха качили мъжете с кивота на завета.

Знаеше, че нещо не е наред. Шерев и другите прекалено дълго се бавеха, без да го осведомят за положението. Възможностите му обаче бяха ограничени. Не можеше да става и дума да се спусне с асансьора след тях. Снайперистът разбираше, че ако някой долу е елиминирал Шерев и петимата десантници, той няма голям шанс да се спаси. Затова чакаше и наблюдаваше. Отправи призив по радиочестотата за извънредни ситуации и описа малкото, което знаеше, но нямаше представа дали са го чули.

На дъното на Залива, на деветдесет метра дълбочина, една черна сфера с диаметър четири и половина метра се отдели от подводната конструкция и се насочи на изток, като постепенно се издигаше нагоре. На километър и половина от платформата достигна повърхността, излетя във въздуха и се понесе на по-малко от десет метра над гребените на вълните.

Снайперистът я видя, но сферата вече беше извън обсега на оръжието му и продължаваше да се отдалечава. Не се съмняваше, че не е от човешки произход. Той изруга и откопча радиостанцията от бойната си жилетка. Нямаше голям обхват и не можеше да се свърже с Израел. Ала трябваше да направи някакъв опит да информира някого за местонахождението на кивота и онова, което току-що беше видял. Той включи на извънредната честота и отново започна да предава с надеждата, че някой е достатъчно близо, за да го чуе.

 

 

Хавай

 

В кораба-майка бяха останали само Търкот и Яков. Не обърнаха внимание на настойчивите молби за разговор от страна на различни служители. Майорът издигна кораба в небето и го насочи на изток към континента. Главата още го болеше, но не като по-рано. По-скоро като силно главоболие, но като се имаше предвид всичко, преживяно през последните няколко седмици, той спокойно можеше да го пренебрегне.

Адреналинът, нахлул в кръвта му по време на спасяването на хората от Великденския остров — и целия тихоокеански регион, — отстъпваше мястото си на изтощението от случилото се на Еверест. Търкот имаше чувството, че никога няма да успее да си почине и да възвърне силите си. Знаеше, че трябва да се обади на Куин и да чуе последната информация. Надяваше се, че Космическото командване следи ноктите на Сянката на Аспазия и Артад. В момента обаче това изобщо не го вълнуваше.

Къде беше Дънкан? В Мексиканския залив ли? Чудеше се защо го интересува. Тя го бе излъгала, беше го манипулирала и го бе забъркала във фиаското със Зона 51. И Сянката на Аспазия му беше намекнал, че собственото му минало е лъжа. Обзе го гняв. Само лъжа и смърт, а оставаха толкова много неизвестни неща, погребани под планини от измами.

На хоризонта се появи западното крайбрежие на Съединените щати. Майорът забеляза два Ф-16 на юг — насочваха се към него. Знаеше, че военните все още са нервни и че световният мир не е напълно възстановен.

Той включи микрофона.

— Куин, съобщи на Пентагона, че навлизаме с кораба майка във въздушното пространство на Съединените Щати.

— Ясно.

— Имаш ли нещо за мен?

— Един снайперист на петролната платформа в Мексиканския залив съобщи за съд, който изплувал от водата и отлетял на североизток.

— Космическото командване следи ли го?

— Съобщих им, но още не съм получил данни от тях.

— Нещо друго? — Търкот промени курса и зави на изток, тъй като вече нямаше смисъл да се отбива на петролната платформа.

— Открих някои интересни сведения за Тунгуския район и един човек, Тесла.

— Тесла ли? — повтори Яков. — Кюрдът на Арарат спомена за него.

— Изглежда, че е свързан със събитието в Тунгуския район — каза Куин.

— По-точно? — попита Търкот.

— Ако се съди по онова, което успях да намеря, може би той е свалил разузнавателния кораб на Рояка — отвърна Куин.